Арчибалд Кронин
Дамата с карамфилите (19)

XIX

Същия този следобед Нанси се прибра в хотела в три часа и половина. Тя не очакваше, че ще се освободи преди пет, защото Бъртрам беше решил да направят още една генерална репетиция преди премиерата. И Нанси беше предупредила Катрин, че няма да се върне преди времето за чай.

Но тя не беше предвидила, че Бъртрам може да промени решението си и че ще изпрати всички членове на трупата по хотелите им с изричната заповед да почиват, за да бъдат свежи и бодри за осем часа.

Нанси се прибра послушно, за да си отпочива. Тъй като искаше да си легне веднага, тя не мина през общия хол, а влезе безшумно направо в своята спалня. Девойката беше напълно погълната от мислите си, от ума не й излизаше предстоящото появяване на сцената. Изведнъж чу да се говори в съседната стая. Изненадана, Нанси се закова на място. Тя разпозна с почуда гласовете на Катрин и Крис. Лицето й промени рязко изражението си. Чуваше се съвсем ясно целият разговор. Двамата очевидно току-що бяха влезли и се сбогуваха. Едно необичайно сбогуване, съвсем сдържано и все пак особено красноречиво; всяка дума причиняваше на Нанси болка като удар с нож. Тя стоеше все така като вкаменена, после разбра, че Мадн си тръгваше. Пет минути след него излезе и Катрин.

Вик, който приличаше на ридание и на възклицание на ужасено дете, се изтръгна от устата на Нанси. Като замаяна, тя влезе в хола. Не беше в състояние да мисли; в главата й се въртяха само онези няколко фрази, които бе чула. Гледаше с блуждаещ поглед наоколо и нищо не виждаше. Значи Крис обичаше Катрин. Да, Крис, за когото трябваше да се омъжи следващата събота, обичаше Катрин. Цялото й същество беше обзето от силен гняв, който сетне отстъпи място на пълно безразличие и студенина. Тя разбираше онова, което се бе случило така добре, сякаш беше присъствала. Катрин и Крис искаха да запазят нейното щастие! Гордостта й се разбунтува. Тя се почувства безпомощна, сякаш й се бяха подиграли, на нея, която беше толкова доверчива и самоуверена. Да, през целия й живот беше така, тя получаваше всичко наготово и смяташе това за напълно естествено. Сега това неочаквано разкритие й отвори очите. Нанси избухна в горчиви ридания. Не знаеше от колко време лежеше там и плачеше. Очите й гледаха с някакъв празен поглед, здравото й красиво тяло се бе отпуснало унило. Тя не беше в състояние да разсъждава, но имаше усещането, че е станала много по-чувствителна, помъдряла е. Изведнъж бе престанала да бъде онова малко повърхностно създание и бе добила ясна представа за собствената си личност. Около нея очертанията на стаята се губеха. Неподвижна, Нанси следеше играта на слънчевите петна по стените. Ала болката от страданието беше толкова силна, че сковаваше всяко усилие на мисълта й. Тя имаше неясното съзнание за някакво вътрешно възраждане, при което душата й се проясняваше, сякаш под въздействието на ярка светлина, и което я стопляше.

Младото момиче въздъхна дълбоко, изправи се и погледна часовника си. Наближаваше пет часът. Нанси позвъни да й донесат чай, изпи една чаша и запали цигара. Скоро след това вратата се отвори и влезе Катрин.

— О — извика тя и хвърли шапката си върху масата, — ти си се върнала вече?

Нанси кимна утвърдително.

— Току-що си дойдох. Изпий чаша чай с мен.

Тя говореше необикновено спокойно. След като наля чай, Нанси започна да слуша Катрин, която й разправи за пристигането на „Европа“. Ъптън бил в отлично настроение и се радвал много, че ще присъства на премиерата.

Двете млъкнаха, после Катрин запита, като едва-едва се усмихваше.

— Как се чувстваш?

— Много добре. Защо?

Катрин остави чашата си.

— О, не зная. Страхувах се да не си нервна. Искам да ти помогна по някакъв начин.

Настана мълчание. Нанси смачка цигарата в пепелника, без да извръща глава.

— Нямам нужда да бъда подкрепяна от ликьори и сладкиши — отговори тя със загадъчна усмивка. — Те са били подходящи за епохата на кринолините, припадъците и нервните кризи.

Тя млъкна и след малко продължи:

— Надявам се, че всичко ще е наред. Нямам какво да кажа повече.

Спокойното и малко равнодушно държане на Нанси изненада Катрин. Тя очакваше, че племенницата й ще бъде обзета от предпремиерна треска. Напротив, младото момиче изглеждаше спокойно, дори безразлично.

И Катрин реши, че Нанси е уверена в щастието си. Всъщност, нея почти не я интересуваше дали пиесата ще има успех, това нямаше значение. Тя обичаше племенницата си и заради нея беше длъжна да присъства на представлението, но твърдо бе решила да напусне колкото е възможно по-скоро мястото, където беше изживяла своя мъчителен любовен роман. Решението й беше категорично. „Пиндарик“ заминаваше за Англия следващата неделя.

Щом стъпеше на парахода, този епизод от живота й щеше да бъде окончателно приключен за нея. Катрин беше убедена, че като останат сами, Нанси и Крис ще се разберат помежду си и ще я забравят.

Катрин се облече за премиерата. Тя се беше уговорила с Ъптън да вечерят у „Пиер“. Часовникът удари седем пъти, беше време да тръгва. Тя целуна сърдечно Нанси и й пожела успех. Отново я порази спокойствието на младото момиче. „Тя е нервна — помисли си Катрин със съчувствие, — но се мъчи да го прикрие.“

На вечерята присъстваха още полковник Огдън с жена си, мисис Моран и най-после Чарли и Катрин. Младата жена беше пожелала да няма много хора, защото знаеше, че Чарли, който имаше толкова приятели в Манхатън, колкото и в Мейфеър, на драго сърце би поканил двадесетина души. Въпреки мъката, която разяждаше сърцето й, отлично приготвената вечеря, хубавите вина и най-вече приятната компания я поуспокоиха. Семейство Огдън беше от най-известните в града, тъй като съпругът минаваше за един от първите банкери в Ню Йорк; мисис Моран, дребничка и много умна жена, беше съпругата или, както тя казваше, „сламената вдовица“ на известния шампион по поло Ралф Моран. Катрин подозираше, че преди години Чарли е бил в близки отношения с мисис Моран, които с течение на времето се бяха превърнали в нежно приятелство.

Тази вечер Чарли надмина себе си. Със своите новини и анекдоти той поддържаше настроението на цялата маса. Наливаше си непрекъснато шампанско и когато стигнаха до десерта, в смеха му се долавяха особени нотки. Чарли заекваше леко, но при него това не дразнеше, напротив, беше някак в хармония с лекия му нрав. След кратко съвещание със сервитьора той им предложи да изпият бутилка много рядко токайско вино. Това златисто гъсто питие зашемети окончателно Катрин и й помогна временно да забрави грижите си. Чувстваше се много приятно.

Когато пристигнаха в театъра, салонът беше почти пълен. Във фоайето също имаше много хора. Благодарение на доброто си име, с което се ползваше в чужбина, а и на връзките си, Бъртрам имаше огромна публика дори в Ню Йорк. От мястото си в първите редове на партера Катрин разгледа публиката и разпозна много знаменитости. Изведнъж всичко заигра пред очите й: на края на нейния ред до Бъртрам бе седнал Крис. Чувството на потиснатост, което изпита, беше толкова силно, та дори помисли, че сърцето й спира. Сякаш кръвта й за миг спря да тече, а след това се юрна с удвоена сила, като пулсираше в слепоочията й. Тя наведе очи към програмата, която държеше с треперещи ръце, за да създаде впечатление, че чете. Той все още не я бе видял. Светлините в салона угаснаха и хората спряха да разговарят помежду си. Катрин с облекчение вдигна глава и погледна сцената, която представляваше холът на една английска вила. Впрочем, тя познаваше вече пиесата.

Главният герой беше един делови мъж на средна възраст на име Рентън, който обичаше лудо жена си. Нейната роля се изпълняваше от Паула Брент, която създаваше образа на една лекомислена и склонна към приключения жена. В началото на пиесата тя беше увлечена в едно такова приключение и първо действие бе посветено преди всичко на нейните излияния и на проявите на ревност от страна на Рентън.

Артистите бяха талантливи и добре играеха ролите си. Все пак публиката още се въздържаше. Може би ритъмът беше малко бавен.

Паула Брент изграждаше доста правдиво образа на своята героиня: красива и безгрижна жена в зряла възраст с подчертано предпочитание към копринените пеньоари и приглушената светлина, чийто поглед бе изпълнен с копнеж. Все пак в играта на Паула нямаше нищо самобитно. Тя бе пресъздала доста такива роли и затова публиката при спускането на завесата й ръкопляска само от учтивост.

— Много добре — каза Ъптън със задоволство, — но още не сме видели Нанси.

Мисис Огдън се наведе към него.

— Всъщност артистът губи, ако не се появи в първо действие.

— Не зная дали е така — възрази съпругът й. — Аз съм любопитен да видя коя ще е противоотровата на Брент. Тя е отлична, но човек чувства нужда от разнообразие, да я оживи някак.

Второто действие се развиваше в кантората на Рентън, няколко дни по-късно.

Нанси се появи на сцената в ролята на Мейдж Роджърс, секретарката на Рентън. Когато девойката излезе на сцената, Катрин се почувства горда. Разбра, че полковник Огдън имаше право. Публиката очакваше с нетърпение, ако не Нанси, то поне артистката, която трябваше да се противопостави на мисис Рентън или според думите на полковника онази, която трябваше да й бъде като противоотрова, очакваше още да види как ще се развие сблъсъкът между тях. Още първите думи, които Нанси изрече с безгрижна увереност, убедиха Катрин, че това е най-добрата й роля досега. Във всеки случай племенницата й просто беше създадена да играе ултрамодерни жени. Този път ролята сякаш беше написана специално за нея. Тя изграждаше толкова ярък и верен образ на малката, хубава и упорита секретарка, че на човек му ставаше неудобно. Сравнен с превзетата мисис Рентън, нейната героиня изпъкваше поразително.

Мейдж обича Рентън. Този почтен и преуморен от работа човек в момент на униние й разказва всичките си домашни неприятности и грижи. Много хладнокръвно и дори дръзко девойката му обяснява, че той не постъпва правилно с жена си и че е прекалено търпелив. Казва му, че трябва да се защитава по-енергично, като завърже връзки с друга жена. Според нея това е най-доброто средство да върне съпругата си и да я вразуми. От преданост към началника си тя му предлага да играе в това приключение ролята на съперницата.

— Боже мой! — прошепна Ъптън на Катрин. — Никога не съм мислил, че Нанси е толкова обиграна.

От тази сцена публиката започна да се възпламенява. Сдържаността от началото беше изчезнала, напрежението в залата нарастваше. Катрин беше възхитена. Спомни си думите на Нанси, че тази роля е благодатна за нея и че чрез нея тя ще може да разкрие способностите си. Ето че сега възможностите за успех бяха в ръцете й. Тя завладяваше публиката със своята увереност, зад която прозираше егоистичната й любов към Рентън със силното си желание да победи с помощта на красотата и ловкостта си.

Катрин беше впила ръце в облегалките на креслото си. Тя не бе виждала никога Нанси да играе така добре. Младата жена забрави за всичко наоколо и в мрака лицето й се проясни. От цялото си сърце тя желаеше на Нанси голям успех.

Действието завършваше с отговора на Рентън, който, нещастен и омагьосан, приемаше предложението на младото момиче. Залата се разтърси от ръкопляскалия; те ставаха все по-бурни до момента, в който Нанси се появи сама пред завесата. След това се вдигна страшен шум. Още изтръпнали, зрителите започнаха да стават от местата си. От уста на уста се носеше един въпрос, който галеше като ласка ухото на Катрин.

— Коя е тя?

Да, това беше Нанси Шъруд, откритието на Бъртрам. Хората си спомниха съобщението във вестниците, с което се уведомяваха читателите за пристигането на Нанси на борда на „Пиндарик“. Във фоайетата и кулоарите тази тема беше подновена и разширена, придружена с най-фантастични предположения. Бъртрам, чието лице сияеше, буквално беше обсаден и обсипан с въпроси. Когато Катрин мина покрай него, за да отиде на място си, той й се усмихна съучастнически през рамо.

— Не го ли предсказах?

Той добави поверително:

— И всичко това заради един зъбобол…

Когато почивката свърши, всички се отправиха бързо към местата си.

— Страшно интересна пиеса — каза Чарли, — човек няма желание дори да изпуши цигарата си докрай.

— По дяволите цигарата — извика Огдън, — аз искам да разбера какво ще стане!

Това беше желание на всички: публиката беше изпаднала в състояние на трескаво любопитство. Завесата се вдигна всред дълбоко мълчание. Сцената представляваше хотелска стая в морското градче Литълтън, където Рентън беше дошъл да прекара края на седмицата със секретарката и. Беше лято, през отворения прозорец се виждаха синьото небе и морето. Когато се появи Нанси, тук-там изръкопляскаха. Явно беше спечелила сърцата на публиката.

Тя беше облечена в хубав плажен костюм, на широки райета, който подчертаваше прекрасното й тяло. Запали цигара, излегна се на един шезлонг и се вторачи със задоволство в яркочервените нокти на краката си. После тя съобщи на Рентън, като нещо съвсем естествено, че жена му е решила да се разведе. Той не можеше да повярва. Но Мейдж съвсем не се шегува. Още от самото начало знаела, че тази авантюра не само че няма да го сдобри с жена му, а и ще послужи на мисис Рентън като предлог, какъвто тя търси, за да получи исканата раздяла с всички нравствени и финансови обезщетения. И наистина, след малко в стаята влиза мисис Рентън.

Сцената, в която двете жени заставаха една срещу друга, докато Рентън се бе свил сломен в един ъгъл, беше една от най-вълнуващите в пиесата. Тя създаваше много силно впечатление. Когато я бе писал, авторът явно бе имал предвид мисис Рентън.

Според всички закони на театралното изкуство тя трябваше да бъде господстващото лице в драмата. Но тези закони бяха обърнати с главата надолу. Завладяна от някаква тайнствена сила, Нанси не се остави да бъде засенчена от главното действащо лице. Тя отвръщаше с хладнокръвие на всеки удар, който получаваше. Текстът й не беше в нейна полза, както на съперницата й, но тя успяваше да го използва така, че да предизвика възхищението на зрителите. Значението на конфликта, който беше в основата на това спречкване, беше подчертано и разширено от сблъсъка на характерите. Напрежението у публиката, която гледаше пиесата със спотаен дъх, бе стигнало връхната си точка.

— Господи, какъв малък демон! — прошепна някой зад Катрин. — Тя играе цялата пиеса сама за себе си!

Когато напусна сцената, Паула Брент бе изпратена само от отделни ръкопляскалия. Всички очи бяха приковани в Нанси. Сега, когато съпругата си бе отишла, тя използва цялото си влияние, за да накара нещастния Рентън да приеме разрешението, което предварително така хладнокръвно бе обмислила — да се ожени за нея. После тя отиде в съседната стая, за да се облече, и го остави да решава дилемата, пред която бе поставен. Оттук идваше и заглавието на пиесата.

Рентън откриваше най-сетне поставената му от Мейдж клопка. Още от самото начало тя беше решила да го накара да се ожени за нея. Отчаян, той най-после разбираше, че е станал жертва на тези две жени — съпругата и любовницата. Те бяха изплели мрежата, в която той се бе оставил да го уловят. Изпаднал в безизходно положение, Рентън грабваше револвера от нощното шкафче и се застрелваше.

Това беше кулминационната точка в пиесата, трябваше да бъде и финалната, но текстът бе пренебрегнат и Мейдж се връщаше на сцената. Бъртрам беше предвидил какво ще бъде впечатлението и ловко бе изменил развръзката. Мейдж чува револверния изстрел. Тя все още е с плажния костюм и пристъпва бавно, като се спъва внезапно в проснатия на пода Рентън. Той е мъртъв. Тогава пред спотаилите дъх зрители се разигра няма сцена, която далеч задмина всичко останало и ги накара да забравят предшестващите минути.

Това беше една сдържана и вълнуваща сцена, чиста пантомима, в която Нанси достигаше върха на драматичното изкуство. Пред безжизнения труп тя забрави, че трябва да се преструва. Девойката коленичи до него, лицето й се преобрази, мъката смекчи чертите на лицето й. Тя беше обичала този човек, сега той беше мъртъв. Това зашеметяващо разкритие унищожаваше само измамите, измамите и лъжите, сред които бе живяла досега. Затваряйки очи, тя взе ръката му и я притисна до устните си с такова страдалческо изражение, че щеше да разплаче зрителите. Не промълви нито дума до мига, в който с безкрайно отчаяние пусна ръката, вдигна телефонната слушалка и каза със съкрушен от мъка глас:

— Елате бързо, един човек се самоуби!

Беше поразяващо. Завесата се вдигна всред гробно мълчание. Незабравимо вълнение свиваше гърлата на зрителите, те стояха безмълвно. После избухна буря от ръкопляскания и викове, в които се повтаряше непрекъснато името на Нанси. Това беше триумф за нея. Много представители на печата го заявиха веднага: тя постигна не само голям успех, но и направи поразяващо впечатление. Това събитие заслужаваше да бъде отразено с огромни заглавия, те го знаеха.

Нанси се появи пред завесата, първо ръка за ръка с Паула Брент, която беше бледна и някак безлична, а сетне сама, с огромен букет в ръце.

Тя се поклони, изненадана и развълнувана от тези прояви на възторг. Най-после завесата се спусна за последен път. Хората се събираха на групи във фоайето и разговаряха оживено. Нямаше съмнение, играта на Нанси беше направила поразяващо впечатление. Катрин, разчувствана от блестящия успех на племенницата си и все още под впечатление на последната сцена, се обърна към Ъптън и другите от компанията.

— Е, добре! Какво ще кажете? — запита тя с треперещ глас. — Не беше ли фантастично?

— Велики боже! — възкликна Чарли, като се изсекна шумно. — Човек трябва да е присъствал, за да повярва. Никога Нанси не е била толкова добра.

— Тя беше прекрасна — извика мисис Огдън, чиито очи бяха още влажни, — просто прекрасна!

В навалицата, която бързаше към изходите, името на Нанси беше в устата на всички. Катрин, без да иска, подслуша разговора между един прочут критик и журналист от друг вестник.

— Добре беше — рече Грей. — Как мислите, Сам?

— Приемливо — процеди през зъби Сам Изард. — Във всеки случай тя е една забележителна хлапачка, която не се бои от нищо!

— А Брент?

— Хъм, нищо особено.

— Не може да стъпи на кутрето на малката, не е ли така?

— Може би.

— Признайте, че малката е добра.

— Разбира се, но има толкова други, които са започнали така и после са изчезнали от сцената. Все пак, надявам се, че тя няма да свърши по този начин. У нея има нещо. На тази възраст! Тя ще оправдае надеждите.

Тълпата се източи, повличайки двамата. Но онова, което казаха, се вряза в паметта на Катрин. В коридора, който водеше към сцената, тя попадна на Мадн, Бъртрам и много други познати.

Тя погледна Крис и извика възторжено:

— Нали Нанси изигра прекрасно ролята на Мейдж?

— Да, прекрасно я изигра — отвърна той, — самият Бъртрам е въодушевен. Той казва, че е очаквал много от нея, но че тя е надминала очакванията му.

В гласа му Катрин долови решителност и всеотдайност, които смъкнаха товар от гърба й, но в същото време я натъжиха. Тя знаеше, че той ще удържи обещанието, което й беше дал, щеше да изпълни докрай дълга си. Пред стаята на Нанси пътя й препречи мощната фигура на Бъртрам. Изражението на лицето му сякаш искаше да й каже, че се касае за нещо съвсем обикновено, за напълно естествено противодействие у една артистка, която е преживяла силно нервно напрежение. Наистина, в този час на бляскава победа през вратата се чуваше как Нанси ридаеше отчаяно.