Арчибалд Кронин
Дамата с карамфилите (15)

XV

Катрин напусна кантората сломена. Вървеше бавно в гъстата мъгла с едно-единствено желание — да не вижда и чува никого, да остане сама с отчаянието си. С вдигната глава и втренчен, празен поглед тя крачеше по улиците. Като прекоси Медисън авеню, някак инстинктивно тя попадна в една пуста част на Сентръл парк. Разхожда се още известно време все така безцелно, сетне се отпусна на една пейка близо до замръзналото езеро и се помъчи да сложи малко ред в мислите си.

Новината за трагичната смърт на Бранд я беше смазала. Тя хранеше рядка симпатия към него. При всичките им сделки той се беше държал съвсем безукорно. През булото, с което го обгръщаше огромното му богатство, Катрин бе открила в него едно толкова открито и великодушно сърце, че бе свикнала да гледа на него не само като на меценат, но и като на истински приятел. И сега той беше мъртъв…

Неподвижна и самотна всред просторния пуст парк, тя се чувстваше напълно изоставена. В бледата светлина на вечерния здрач очертанията на сградите и паметниците приличаха на символи на мощна и бликаща от живот цивилизация. Но тя, тя беше сама. Няколко дечица минаха покрай нея по езерото, но те отдавна се бяха отдалечили, оставяйки по леда само следите от кънките си. Навред беше тъжно, мрачно и пусто.

Малко по малко Катрин започна да вижда по-ясно положението си. Тя беше загубена. Със смъртта на Бранд се изпаряваха и възможностите да продаде миниатюрата бързо и на изгодна цена. Падежът на полицата в банката наближаваше. За да я погаси, както и да изплати другите си задължения, трябваше да пожертва всичко, което притежаваше: запасите си, личните си вещи, а също и доброто си име. Тя би могла дори да се смята щастлива, ако по този начин успее да избегне позора на фалита. Във всеки случай Катрин беше победена и разорена. Това беше краят на кариерата й, жалкото сгромолясване на постройката, която бе изградила с толкова труд и мъка. Остра болка сви сърцето й, когато помисли за измамените си надежди, за приятното опиянение от успеха… Всичко беше унищожено, разпръснато като пепел от вятъра.

После тя се замисли за хората, които повличаше със себе си в нещастието, и мъката й се увеличи. Уолтърс и мис Милс, Брьоже — ах, клетият Брьоже! — и най-вече майка й щяха да понесат последиците от нейното разорение. Единствено Нанси, слава богу, нямаше повече нужда от нея. Но всички други!… Измъчваше я мисълта, че те щяха да страдат заради нея. Естествено, тя щеше да продължи да работи, но дали щеше да успее някога да постигне отново положение като това, което беше изгубила? Някои — тя си представи Бъртрам — можеха с радост да изгубят цяло състояние и да си го възвърнат за една година. Но тя не беше от тези хора. Нейната звезда се движеше по строго определени закони: паднеше ли веднъж, нямаше да се издигне отново. Напоследък Катрин не можеше да се отърве от едно особено чувство на безсилие, сякаш беше изложена съвсем беззащитна на ударите на съдбата. В края на краищата тя беше само една клета обезоръжена жена, която имаше нужда от здрава ръка, за да се облегне на нея, от защитата на една по-силна личност.

В отчаянието си тя беше почти готова да сложи край на живота си. Толкова лесно би било да потъне в мрачните и мамещи бездни на забравата… Другите нямаше да узнаят нищо. Една невнимателна стъпка при профучаването на някоя кола, най-обикновена злополука и тя ще бъде освободена от цялата си мъка, ще заспи завинаги и скоро никой не ще се сети за нея.

Но междувременно съзнанието й се проясни и тя отхвърли това изкушение, което й се видя грозно подло. Смелост! Тази дума винаги я ръководеше в живота й. Само смелост й беше нужна и при това поражение на нея й бе необходима твърдост повече от всякога.

Катрин скочи от пейката, загърна се в палтото си и се отправи с твърди стъпки към хотела.

Нанси, която тъкмо се готвеше да отиде на репетиция, се спусна към нея и я прегърна.

— Катрин, миличка — извика тя, — толкова ми е мъчно!

Тя беше прочела новината във вестниците и продължи бързо:

— Но все пак да се надяваме, че не всичко е загубено! Какво нещастие! Поне да се беше случило след продажбата на миниатюрата!

Катрин напълно се бе овладяла. Тя й отговори съвсем спокойно:

— Не бива да забравяш, че Бранд е мъртъв.

— Очевидно, мила… — Тя се поколеба. — Това е изцяло в съгласие с разбирането ти за живота.

Младото момиче остана още малко, отрупа Катрин с безброй дребни прояви на съчувствие, накара я да седне, предложи й коктейл и цигара, принуди я да хапне нещо. Но правеше всичко от немай-къде. Всъщност тя изгаряше от желание да изтича в театъра, да присъства на репетицията и да се върне към личните си работи. Най-после Нанси излезе, като лицето й изразяваше искрено съжаление.

Гърлото на Катрин бе толкова свито, че тя не можеше да яде. Затова помоли да й донесат чаша топло мляко и го изпи заедно с два приспивателни праха. Сега сънят за нея беше единственото успокоение. Тя се съблече и си легна.

Под влияние на приспивателното Катрин заспа дълбоко, но сънят й беше смущаван непрекъснато от някакви неясни и объркани образи.

Преследваше я безумната мисъл, която отдавна се бе загнездила в главата й и която още повече увеличаваше мъката й, че Люси дьо Керси, чиято миниатюра притежаваше, се беше върнала към живота и се идентифицираше с Катрин, с нейното нещастие и самота. Самата тя, Катрин Лоримър, беше вече одухотвореният образ на онази, която Холбайн беше рисувал, на онази жертва на живота и любовта. Тя се насилваше да се усмихне с онази бледа и напрегната усмивка; ръката й уморено държеше букета карамфили. Всички обстоятелства, които бяха спомогнали портретът да стане нейна собственост, образуваха неразрушима верига. Той беше същевременно спомен и предсказание. Сякаш чрез Катрин се повтаряше не само историята, но и съдбата на нещастната Люси дьо Керси. Тази мисъл, проблеснала изведнъж със страшна сила сред неспокойните сенки на кошмара й, изтръгна от гърлото й силен вик на ужас.

Тя скочи стресната, с пресъхнала уста. Пот се стичаше по челото й. Навън се зазоряваше. Веднага щом се събуди, Катрин си спомни за положението, в което се намираше, и мъката й се възобнови още по-остра и по-жива. За да се избави от нея, тя стана, изкъпа се и се облече. Надникна в съседната стая и видя, че Нанси още спеше.

Катрин излезе. Тръгна безцелно по улиците. Не искаше да се върне в кантората си, защото мисълта, че може да види Брьоже и мястото, където я беше сполетяло нещастието, беше мъчителна за нея. Вървеше като замаяна по Петдесет и втора улица. На една пресечка влезе в някакъв бар и си поръча чаша кафе с кифла. После прекоси площад „Таймс“ и увлечена от тълпата се намери в една станция на метрото. Да се избави и избяга!… Катрин се качи в един претъпкан вагон и се смеси с десетки непознати хора. Тя мислеше само как да избяга. Когато слезе на последната станция, въздухът имаше солен вкус, а до ушите й долетя далечният плисък на вълни. Младата жена тръгна по някаква неугледна и мръсна уличка със схлупени магазинчета и барове, в които се пиеше уиски и се ядяха стриди. В дъното се виждаха приличащи на скелети постройки и металната конструкция на Луна Парк. В миг съзнанието й се проясни, на устните й се появи горчива усмивка. Тя се намираше в Кони Айланд.

Въздухът беше чист и студен. Катрин вървя дълго време по крайбрежния булевард. Вървя целия ден, навела глава, с втренчен поглед, сякаш търсеше нещо. Въпреки че беше възстановила донякъде душевното си равновесие, отчаянието и самотата не я напускаха. Вечерният здрач я върна към светлините на града, хвърли я във влудяващия водовъртеж на Ню Йорк, всред ослепителните и разноцветни реклами, всред ужасния грохот на неговите улици.

Когато се върна в хотела, Катрин се чувстваше безкрайно отчаяна и уморена. Изведнъж погледът й попадна на лист хартия, на който пишеше, че на рецепцията е оставена бележка за нея. В същия миг телефонът иззвъня.

— О, мис Лоримър — каза един напевен и нежен глас, — мистър Брьоже през целия ден се опитва да се свърже с вас. Търси ви многократно по телефона и лично идва няколко пъти в хотела.

„Ах! Значи се е обаждал Брьоже“, си помисли Катрин тъжно, а после отговори:

— Добре, благодаря. Ще му телефонирам по-късно.

Тя понечи да остави слушалката на място, когато гласът се обади отново:

— Един момент, мис Лоримър. Мистър Брьоже току-що се обади.

Нещо тракна и после прозвуча добре познатият й глас на французина:

— Ало! Ало! Вие ли сте, мис Лоримър? За бога, къде се криете?

Притискайки с ръка слепоочията си — болеше я глава — тя се помъчи да говори спокойно:

— През целия ден скитах из града, Брьоже. Не се тревожете.

— Но, боже мой! — извика той. — Вие не знаете какво се случи?

Учудена от радостната възбуда на Брьоже, Катрин облиза устните си.

— Какво е станало?

— От сутринта ви търся под дърво и камък — каза той задъхано. — Не мога да се сдържам повече, ще се спукам като балон. Мис Лоримър, скъпа мис Лоримър, ние продадохме „Дамата с карамфилите“!

— Какво?

— Да, така е! Това е толкова истина, колкото е истина, че има Бог на небето. Иска ми се да пея, да се смея, да танцувам от радост!

Стаята се завъртя пред очите й. Катрин не можеше да повярва и си казваше, че старият човек е изгубил ума си. Тя притисна слушалката към ухото си и попита бавно, като натъртваше думите:

— Брьоже, луд ли сте?

Той я прекъсна с цял поток от радостни възражения.

— Слава богу, съвсем не съм луд! Петте ми сетива работят нормално, мис Лоримър. Слушайте! Оставете ме да ви обясня всичко, моля ви се, или ще получа удар. Тази сутрин дойде Ашър, настроен много приятелски. Изказа съжаление за смъртта на Бранд. Бъбри близо половин час за това-онова. После ми съобщи целта на посещението си: възложено му било да ни предложи сто хиляди долара за миниатюрата.

Катрин почувства, че отново й се завива свят. Тя се вкопчи за ръба на масата — трябваше да събере всички сили, за да не падне.

Без съмнение можеше да вярва на онова, което Брьоже разправяше.

— Надявам се — промълви тя тихо, — че сте приели?

— Иска ли питане! — извика той.

Настъпи трепетно мълчание, сетне Катрин прошепна с отпаднал глас:

— Значи все пак я продадохме за… сто хиляди долара.

— Точно така! — извика радостно Брьоже. — Чекът вече е изтеглен. Предадох го в банката в единадесет и половина. Парите са на наше разположение. Останете в хотела, мис Лоримър, идвам веднага.

Чувствайки, че силите я напускат, Катрин остави слушалката. Глухо ридание се изтръгна от гърдите й и тя се отпусна на дивана. Лампите сякаш угаснаха и наоколо й настана нощ.

За пръв път в живота си тя губеше съзнание.