Арчибалд Кронин
Дамата с карамфилите (18)

XVIII

На следващата сутрин Катрин имаше делова среща в Ривърсайд Драйв с някоя си Ван Бърен, която според думите на Брьоже беше проявила интерес към нейните старинни гоблени за стена. В действителност те не бяха собственост на Катрин, но й бяха поверени от къщата „Рише и Сие“ от Париж. Ако ги продадеше изгодно, щеше да получи значителна комисионна.

Благодарение на самообладанието си, което беше една от главните черти на характера й, Катрин си бе възвърнала свободата в държанието.

Тя облече спортен костюм и в девет и половина се запъти към кантората си. Брьоже, който светеше повече от всякога като нова монета, вече я очакваше. Той тръгна да я посрещне.

— Всичко съм опаковал, мис Лоримър. Можем да вземем гоблените със себе си.

— Добре.

Той се смееше, като потриваше ръце.

— Не ви ли казах, че ние ще се изкачим отново на върха? Убеден съм, че ще продадем гоблените. Тази година ще сключим отлични сделки…

Той поклати доволно глава, излезе от магазина, нае такси, настани грижливо Катрин, взе ценния пакет и също се качи в колата.

— Много странно, мис Лоримър — рече Брьоже, след като се намести удобно, — подложих Ашър на подробен разпит, но не можах да изтръгна нищо от него относно купувача на миниатюрата.

— Какво значение има това? — попита тя разсеяно.

— Разбира се, че няма. Но все пак е любопитно. Помислете си: едно толкова известно художествено произведение и хоп — изчезва от пазара.

— Не споменахте ли, че купувачът вероятно е Шарп?

— Не, не бил той. Зная го с положителност. Шарп е останал верен на предишния си вкус и разбирания.

— Може би Ашър я е запазил за себе си?

— Не, той ме уверява, че вече я е предал на своя клиент.

— Да — въздъхна Катрин, — наистина е странно… Но да не си блъскаме главите. Страницата е обърната. Да мислим за новите си планове.

Когато пристигнаха в Ривърсайд, те се намериха пред една къща с червени керемиди, с прозорци, обградени с фаянсови плочки, и красива входна врата от ковано желязо, чийто външен вид свидетелстваше, че този прочут някога дом беше запазил следи от старото си величие. Мисис Ван Бърен просто се влюби в гоблените, но не знаеше къде да ги сложи. Тя имаше вече прекалено много картини в трапезарията, а гоблените не подхождаха за салона.

Катрин говореше малко. Тя следваше мисис Ван Бърен из къщата и я слушаше с внимание. Но от пръв поглед беше разбрала, че холът е една идеална рамка за тях.

— Харесвате ли хола си? — запита тя, когато отново слязоха на първия етаж.

— Откровено казано, не. — Мисис Ван Бърен се огледа наоколо. — Намирам, че му липсва единство.

— Тогава, позволете ми да направя един опит. Холът би могъл да стане най-приятният кът на къщата.

С помощта на Брьоже и един прислужник тя свали от стените цяла редица от безлични картини, които украсяваха вътрешната стена, и на тяхно място закачи гоблен, който представляваше ловна сцена. Под него постави италианския шкаф, който бе сбутан в един ъгъл; в двата края на шкафа подреди два високи свещника, които откри в претъпкания салон, а в средата сложи правоъгълен поднос от ковано сребро.

Преобразованието беше изумително. Холът вече имаше съвсем друг вид и самият Брьоже го одобри горещо, клатейки глава. Старата жена беше във възторг и непрекъснато бъбреше.

— О, не пипайте нищо повече! — викаше тя. — Не местете нито на милиметър! Всичко трябва да остане така, точно така!

— Да, но на отсрещната стена липсва едно дълго огледало с тясна рамка — рече Катрин. — Ние имаме едно прекрасно огледало от времето на Джордж I, което би подхождало чудесно.

— Да, да — промълви мисис Ван Бърен, — утре на всяка цена ще дойда да го видя.

На връщане Брьоже започна да се смее, после се обърна почтително към Катрин и заяви:

— Нямах ли право? Започваме да се изкачваме към върха. Почувствах го!

Върхът… Уви, какво значение можеше да има още тази дума за Катрин? Тя измисли някакъв предлог, слезе от колата на Петдесет и седма улица и се върна пеша в хотела. Изведнъж се сети, че Ъптън щеше да дойде днес и че трябваше да го чака. Но в колко ли часа пристигаше „Европа“?

Когато влезе в стаята си, първата й мисъл беше, че Чарли е пристигнал вчера, защото някакъв букет цветя бе оставен на масата. Но щом го отвори, веднага разбра, че се бе излъгала — букетът беше от прекрасни бели карамфили. Всеки цвят беше извънредно свеж и излъчваше приятно ухание. Тези цветя бяха истинска радост за очите. Букетът беше от Крис. Сърцето й се сви от мъка. Полупритворила очи, тя притисна леко бузата си към нежните цветове. Тяхната красота й беше непоносима, струваше й се, че тези цветя криеха в себе си цялата печал на нейното изгубено щастие.

Катрин остана така дълго време. Когато повдигна очи, погледът й попадна на поставеното на отсрещната стена огледало. Образът, който видя в него, я порази. Сякаш съживен от далечното минало, тя виждаше образа на жената от миниатюрата „Дамата с карамфилите“, помисли си тя тъжно. Това наистина беше нейната съдба.

Букетът не беше придружен от визитна картичка или бележка. Тя разбра, че Крис ще я потърси по телефона и в същия миг той позвъни. Гласът на Мадн беше глух и уморен.

— Трябва да те видя, Катрин — каза той. — Трябва да те видя незабавно.

Катрин размисли бързо. Подкрепяна от последните събития, тя беше взела безвъзвратно своето решение. Но явно трябваше да се съгласи на тази последна среща, макар и само да му съобщи своето решение. Вече се бе съвзела. Сега щеше да бъде силна и нямаше да се отклони от целта, която си бе поставила. Тя не искаше да обядва с него и затова премисляше къде да се срещнат. Изведнъж й хрумна, че е най-добре да се видят в музея. Обстановката там щеше да е най-подходяща за тях.

В два и петнадесет Катрин прекрачи прага на музея. Крис вече я чакаше в преддверието, подаде й мълчаливо ръка и я поведе към едно отдалечено крило, където бяха изложени мебели от първия период на историята на Съединените щати. Тук той спря и я погледна. И тя разбра колко дълбоко бе страданието му. Оживлението му от предишната вечер беше изчезнало. Крис изглеждаше изтощен, в гласа му се долавяше странна умора.

— Катрин, трябваше да те видя! Вчера не можахме да говорим. Ти взе решението си в момент на възбуда. Може би сега си размислила Катрин, ние не можем да живеем един без друг. За мен е неизказано щастие да те видя. Цялата нощ не можах да мигна, непрекъснато мислех за теб. Има само едно решение. Трябва да заминем заедно.

Тя разбра веднага, че щеше да е по-мъчително, безкрайно по-мъчително, отколкото допускаше, и събра цялата си твърдост, за да устои.

— Да избягаме — запита тя — като две деца? Аз гледам по-другояче на нещата, Крис. Мисля, че нашият морал не би ни позволил да постъпим така.

— Трябва да се действа — каза той с глух глас. — Ние не може да разбием нашите два живота.

С цената на нечовешко усилие Катрин успя да изрече с привидно безразличие:

— Ако избягаме, самите ние ще се презираме като жалки и подли същества.

— Но защо, Катрин?

— Забравяш ли Нанси?

— Не я забравям. Но това е друго нещо; нейният живот не зависи от моя. Нанси принадлежи на друго поколение, по-сурово и по-безчувствено. Не го ли забеляза снощи, когато се върнахме? И във Вермънт? Другите го забелязаха, макар че не казаха нищо. Тя отново ще уреди живота си по-лесно от нас и ще забрави много по-бързо, отколкото предполагаш.

Катрин поклати глава.

— Тя те обича. Не, Крис! Ние не можем да й причиним страдание, да я пренебрегнем, за да бъдем щастливи. Не можем и да се опозорим в собствените си очи. Ако, както твърдиш ти, и двамата ценим високо щастието и верността, не бива да мамим. Не смяташ ли, Крис, че човек преди всичко трябва да е честен, да поставя честността преди всичко друго?

— Не преди всичко друго!

Увлечен от чувствата си, той сграбчи ръката й и я притисна към бузата си.

— Не, Крис, недей — каза тя веднага.

Той я пусна, като дишаше с мъка, извърнал глава встрани, сякаш нямаше сили да я гледа в лицето.

— Защо постъпваш така — промълви тя, — ти правиш дълга ни към Нанси още по-мъчителен.

Обхванат от страст, Мадн я съзерцаваше дълго и упорито. Но Катрин успя да устои на силното желание, което четеше в очите му. Тя чувстваше, че е длъжна да устои на всяка цена, иначе бяха загубени.

Тежко и мъчително мълчание се възцари между тях. Крис стоеше пред нея блед като мъртвец и се взираше в лицето й. В очите й той прочете непоколебима решителност. Втренчено, като слепец, той се загледа през прозореца. Изминаха няколко минути. Най-сетне Крис проговори:

— Добре, Катрин, щом мислиш така, нямам повече какво да кажа. Ще те заведа до хотела.