Лийла Мийчам
Пепел от рози (9)

9.

Пред стълбите я чакаше Самюъл, носачът. Той я поздрави с усмивка, която разкри златни зъби.

— Знаех, че нямате търпение да си ходите, госпожице Мери. Повиках карета. Откога не сте си били у дома?

— От твърде отдавна, Самюъл. — Тя му подаде дребна монета за бакшиш и му се усмихна с благодарност. — Виждал ли си госпожица Луси?

— На „Хил“ трябва да е. Отиде натам преди двайсетина минути.

— „Хил“ ли? — извика Мери. — Точно сега ли?

„Хил“ беше пощенската станция в кампуса, наречена така, тъй като се издигаше на един хълм, сравнително отдалечен. Луси никога не получаваше поща, но настояваше да придружава Мери, когато тя проверяваше пощенската си кутия с надеждата да получи новини от Пърси.

Каретата изтрополи през широката порта от ковано желязо.

— Пристигна, госпожице Мери — оповести Самюъл и мислите за Луси изчезнаха също като прахта под колелата на каретата.

— Слава богу! — възкликна Мери.

Самюъл беше натоварил багажа й и се канеше да й помогне да се качи в двуместната карета, когато чуха познат глас.

— Мери! Мери! Самюъл, спри каретата!

— Това е госпожица Луси — предположи неуверено Самюъл.

Мери въздъхна.

— Май да.

Остана да наблюдава как дребната фигурка тича към нея, вдигнала дългата пола на демодираната си рокля, и усети раздразнение, последвано от чувство на вина, както често ставаше в отношенията й с Луси Джентри — раздразнение, понеже момичето й се беше лепнало като пиявица още от деня, в който пристигна в „Белингтън Хол“, и чувство на вина, тъй като тя беше единствената й съученичка, освен Аманда, която се държеше приятелски с нея. Обърна се ядосано към момичето.

— Точно сега ли трябваше да отидеш в пощата, след като знаеш, че трябва да хвана влака?

— Трябваше да взема това. — Тя размаха плик пред лицето на Мери. — Вземи го. Идвам с теб. Самюъл, кажи на господин Джейкъбсън да мине с каруцата за мляко през гарата, за да ме вземе, моля те.

— Госпожица Пийбоди ще ви смъкне кожицата — предупреди я Самюъл.

— Хич не ми дреме — отвърна Луси, побутна Мери на седалката и прибра полата си, за да се качи до нея.

Макар и непохватно Мери се опита да направи място за огромната бухнала пола на съквартирантката си.

— Какво е това? — попита тя и посочи плика.

Луси дръпна драматично сгънатото писмо.

— С това ми съобщават, че съм назначена. Пред теб е новата учителка по френски в „Мери Хардин-Бейлър“, в Белтън, Тексас.

Мери прехапа долната си устна, за да прикрие болката си. Тайно се беше надявала Луси да не получи работата. Белтън беше на по-малко от ден път с влак от Хаубъткър и тя щеше да й досажда непрекъснато. През уикендите, когато Мери щеше да е потънала в работа покрай опитите си да спаси „Съмърсет“ и да се грижи за майка си, Луси щеше да очаква тя да я приема в къщата на „Хюстън Авеню“. Мери щеше да се чувства по друг начин, ако съквартирантката й я посещаваше, защото е привързана към нея, но и двете знаеха, че това не е така. Луси беше лудо влюбена в Пърси, чувствата й бяха разпалени през онзи единствен път, когато се бяха запознали. Мери беше нейната връзка с Пърси, а „Мери Хардин-Бейлър“ беше пътят й към „Уоруик Хол“.

— Не разбирам — рече Мери. — Защо ти е тази работа, след като Пърси заминава на война? Госпожица Пийбоди не ти ли предложи по-добре платена длъжност тук?

— Нима има по-удобно място, на което да чакам завръщането на Пърси? — Ясните сини очи на Луси грейнаха. — Така ще бъда по-близо до „Хюстън Авеню“. Ще го видя, когато от армията му дадат отпуска за няколко дни между сраженията. Ти нали ще ме приютиш… когато той си дойде за малко? — Тя запърха с твърдите си прави миши, очертали кръглите й като на кукла очи.

„Колко беше нагло това момиче, помисли си Мери и се постара да прикрие раздразнението си. Защо беше решила, че Пърси иска да я види?“

— Луси, момчетата заминават за Франция. Много се съмнявам дали ще изпратят някого от тях вкъщи през океана за няколко дни отпуска. Може и да не се върнат чак до края на войната.

Луси издаде напред долната си устна и пъхна писмото обратно в плика.

— Няма никакво значение. Пак ще ти идвам на гости, ще се разхождаме по улицата до къщата му, аз ще изпращам въздушни целувки, които ще се озоват в стаята му, в леглото му…

— О, Луси…

— Хич не ми говори с този задгробен глас, Мери Толивър. Подобни неща със сигурност ще го върнат. Знам, че ще стане точно така! — Обсипаните с трапчинки ръчички на Луси се свиха и по порцелановата й кожа избиха петна, които издаваха решителността й. — Всеки ден ще ходя на изповед и ще паля свещ за благополучното му завръщане. Ще казвам по петдесет пъти „Аве Мария“ всяка вечер и ще дарявам една десета от заплатата си на църквата, за да чете свещеникът специална молитва за Пърси… и за брат ти и Оли Дюмонт, разбира се.

Мери се прокашля деликатно в кърпичката си. Луси беше католичка, поредният удар по мечтата й да спечели Пърси. Семейство Уоруик бяха ревностни протестанти, а Джереми масон, трийсет и трета степен^[1]. Мери се съмняваше дали всеизвестната толерантност на семейството към вярата, различна от тяхната, расите и религиите ще стигне чак дотам, че да позволят на единствения си син да се ожени за католичка.

— Щом приключа тук — продължи Луси, — ще отпътувам за Белтън, за да си намеря квартира. Оттам… — Тя изви вежда към Мери. — Може пък скъпата ми приятелка да ме покани да прекарам седмица, може и повече, за да се видя с… тя знае кого.

Мери се размърда на седалката, обзета от неудобство.

— Не ми се иска да преча на плановете ти, Луси, но нямам никаква представа какво е състоянието на мама, а сега Майлс заминава, трябва да се прибира реколтата.

Луси се нацупи като капризно дете.

— Реколтата се прибира през август.

— Което означава, че ще имам ограничено време, за да свърша хиляда и едно неща, които като го знам какъв е Майлс, със сигурност не го е направил. — Мери въздъхна вътрешно. Луси много добре знаеше колко се притеснява за недостатъчно доброто управление и стопанисване на „Съмърсет“. — Просто няма да ми остане никакво време, за да те развличам.

— Тогава как ще се видя с Пърси, преди той да замине? — изскимтя тя. — Не очаквам госпожа Уоруик да ме покани. Хората от семейството му ще бъдат заети да го подготвят за войната и ще искат да прекарат с него колкото е възможно повече време.

„А не ти ли минава през ума, че същото важи и за моето семейство?“ Искаше й се да изкрещи. Това беше пример за несъобразителността на Луси, която не се интересуваше от нищо, встрани от целта й, една от многото причини, поради които Пърси никога нямаше да прояви интерес към нея.

— Изобщо няма да те притеснявам, Мери, честна дума. — Сините очи на Луси я гледаха жално. — Няма да ти се налага да се отклоняваш от задълженията си нито за минутка.

— Защото ще бъдеш прекалено заета да изпращаш въздушни целувки към „Уоруик Хол“ ли? — ухили се Мери и както обикновено омекна. Като се замисли, може би по-честите контакти с Пърси щяха да й се отразят добре. Пърси винаги беше откровен с нея. Когато видя колко увлечена е Луси (кой не би забелязал), той беше прекъснал всичко още в зародиш. Никога нямаше да тръгне на война като я подведе, че отвръща на чувствата й.

Мери се почувства по-добре и погали съквартирантката си по ръката.

— Сигурно ще се радвам на компанията ти. Съобщи ми кога пристигаш и аз ще пратя някого да те посрещне на гарата. — Щом забеляза обнадежденото изражение на приятелката си, тя добави: — Не, Луси, не обещавам, че ще бъде Пърси.