Лийла Мийчам
Пепел от рози (24)

24.

Той я отнесе в спалнята зад завесата. Мери забеляза колосаните чаршафи, когато той я положи върху леглото. Беше обмислял как да я прелъсти, не че имаше нещо против, облекчена, че скоро ще бъде с единствения мъж, който можеше да заглуши рева на звяра, надигнал се в нея.

— Пърси… — заговори тя с изтънял гласец. — Аз…

— Страх ли те е? — той започна да разкопчава блузата й. — Недей.

— Но аз не знам какво да правя…

— Няма значение. Ще открием заедно.

Наистина откриха. Часове по-късно, когато в стаята беше станало тъмно и луната беше изгряла, тя лежеше в прегръдката му, притисната до тялото му.

— Знаеш ли как се чувствам?

— Не, любов моя — отвърна той и приглади косата й. — Кажи ми.

— У дома. Имам чувството, че съм се прибрала у дома.

— Ти си у дома — промълви той.

На зазоряване той пое ръката й и я отведе навън под душа, вдигнат сред боровете, и двамата застанаха голи под струята. Мери пискаше и пръскаше Пърси с вода, докато той се смееше. Това е истински рай, помисли си тя, а ние сме Адам и Ева. Имало ли е друг мъж и друга жена, които са били сякаш специално създадени един за друг. След малко тя плъзна ръце по бронзовите му гърди.

— Пърси — прошепна тя настойчиво и той я поведе към хижата.

Когато утрото настъпи, той направи закуска — бекон, яйца и донесе крема с праскови, който вчера така и не изядоха. Мери се хранеше с огромен апетит. По-късно, докато се обличаха, Пърси се засмя:

— Добре, че имам дрехи, за да се преоблека и да изглеждам добре, когато те закарам при Хоуги, но въпросът е какво ще правим с теб.

Мери докосна яката на блузата си и погледна кафявата си пола за езда.

— Това са дрехите, които обикновено нося, когато не замествам някого на полето. Хоуги няма да забележи, ако не се преоблека.

Никак не й се тръгваше; погледна към езерото от опасаната с мрежа веранда, а Пърси застана до нея и зарови лице в косата й.

— Добре ли си? — попита той.

— Ще се оправя — отвърна тя. — Беше много внимателен.

— Ще почувстваш известен дискомфорт. Следобед ще ти донеса мехлем.

— Няма да успееш да ме намериш. Още не знам кои участъци ще оглеждам.

Ръцете му се напрегнаха.

— Тогава довечера. Ще си бъдеш ли вкъщи?

— Да, ще се постарая. Ще приготвя вечеря и… можеш да останеш. Тоби няма да е у дома. Четвъртъците ходи у брат си. Ловят риба.

Той я притисна и тя усети как кръвта й кипва.

— Ще оставя автомобила и ще повървя — каза той с дрезгав глас. Обърна я към себе си и вдигна брадичката й, а палецът му погали трапчинката. — Щастлива ли си, Мери?

— Дори повече, отколкото предполагах, че е възможно — призна тя. Докосна лицето му с почуда. Русата му брада беше набола и бодеше. Притаи дъх. Това беше любов, не похот. Защо се беше страхувала да го обича? Двамата щяха да изгладят различията си. Те имаха нужда един от друг. Щеше да е добра с него. Той никога нямаше да съжалява, че се е оженил за нея. Усети как желанието й се надига и забрави за паренето в слабините си. Ако не си тръгнеше веднага, никога нямаше да събере сили, за да се върне при Хоуги. Отдръпна се. — Трябва да тръгваме, Пърси. Ако закъснея още, Хоуги ще заподозре нещо, освен това съм сигурна, че не е нахранил Шоний.

Пърси я наблюдаваше как си връзва косата.

— Мери, може ли довечера да обсъдим дата за сватбата? Искам да се оженим колкото е възможно по-скоро.

Тя отпусна ръце. Обърна се нещастно към него. Не й беше хрумвало, че той може да настоява да се оженят, преди да приберат реколтата. Сватбата беше невъзможна покрай всички приготовления, които трябваше да бъдат направени. Отсега нататък тя трябваше да прекарва всеки ден, всяка минута в „Съмърсет“.

— Мислех… мислех да почакаме до прибирането на памука — отвърна тя, а лицето й го молеше да не се обиди, задето отлага. — Толкова много зависи от тази реколта, знаеш го. Трябва да изляза на печалба. Не мога да си позволя нито закъснения, нито странична помощ. Налага се да бъда непрекъснато в плантацията. Мислех… че се съгласи, че разбираш.

Той преглътна и тя забеляза как разочарованието се плъзва по силния му врат.

— А кога предвиждаш да се появи подходящ момент?

— В края на октомври.

— В края на октомври! Та дотогава има много време, Мери.

— Знам. — Тя го прегърна през врата, — но времето ще мине. Междувременно, ако сме дискретни, можем да сме заедно. Ще ти се реванширам за забавянето. Обещавам ти. Обичам те.

Пърси се предаде и я притисна до себе си.

— Добре — въздъхна той, — но ми се искаше да стане още утре. Имам чувството, че е грешка да чакаме.

— Ще бъде грешка, ако не чакаме — отвърна Мери. — Така ще ни остане достатъчно време, за да планираме красива сватба, да организираме предбрачните събития и хубав меден месец. Ще можем да си починем. Ще видиш.

Дойде краят на април, след него мина и май, и двата месеца бяха сухи и горещи. Мери се тревожеше. В началото на юни обаче, скоро след като топлиците памук разкриха белите си съкровища, заваля ситен дъждец и даде на плантацията достатъчното количество влага, за да утоли жаждата й. Съдбата продължаваше да се усмихва, въпреки това всяка сутрин Мери усещаше тежест в гърдите. Ако можеше дъждът да изчака, както и другите бедствия, тогава последното от дългата поредица нещастия, сполетели семейство Толивър, щеше да приключи.

Отнасяше се предпазливо към щастието си, ала не можеше да устои на изкушението да си представя как прибира реколтата, как е почти приключила с изплащането на ипотеката, как трупа пари в банката. Щеше да започне брака си с Пърси на чисто и стига той да спазваше обещанието си, тя щеше да се погрижи той никога да не страда заради „Съмърсет“. Щеше успешно да съчетава времето и енергията си, като започнеше с наемането на управител, който да я облекчи от някои задължения. Ако трябваше, щеше да обиколи щата, за да намери заместник на мързеливия Хоуги Картър, на когото бе очевидно, че не може да разчита.

Двамата вече планираха съвместния си живот. Щяха да живеят в нейната къща. Това щеше да зарадва много господин и госпожа Уоруик, тъй като синът и снаха им щяха да живеят наблизо и можеха да разчитат на тях, ако се случеше нещо. Пърси имаше намерение веднага след сватбата да инсталира електричество и телефон! Трябваше да се добавят бани, да се модернизира кухнята, а навесът за карети да се превърне в гараж. Основният ремонт включваше и розовата градина, и двора, и ново боядисване на къщата. Щяха да задържат Саси и Тоби, разбира се, но щяха да наемат още прислуга, а Пърси настояваше да намерят счетоводител, за да не се занимава Мери и със счетоводните книги, след като се прибере.

Основният повод за тревога се превърнаха срещите им и опитите да опазят връзката си в тайна. Мери не се стесняваше да напомня на Пърси колко е важно да пазят репутацията си, за да не избухне скандал. Хората може и да я гледаха накриво, защото все още не беше оправдала доверието на баща си, но никога не я гледаха отвисоко. Та тя беше от семейство Толивър! Само че името нямаше да я спаси, ако се разкриеше, че спи с мъж без двамата да са женени, а и Пърси не искаше никой да заподозре, че е спал със съпругата си, преди да се ожени за нея.

Затова двамата обмисляха внимателно всяка среща и местата, на които се виждаха. Най-често се срещаха в усамотената хижа край езерото. Никой не заподозря какво става зад грубата врата. Подготовката за прибирането на реколтата продължаваше и когато Саси се върна, реши, че вечерите, в които Мери не се прибира, сигурно остава в къщата на Ледбетър. Хоуги пък си мислеше, че господарката му се връща с Шоний в града в края на дългия горещ ден, а напоследък, колкото и да беше странно, му се струваше по-ведра и най-сетне понапълняла.

Всеки четвъртък прекарваха нощта в къщата на „Хюстън Авеню“, когато Саси и Тоби излизаха. Тогава имаха предостатъчно време да похапнат простичката вечеря, която Мери беше приготвила, преди да хукне на горния етаж в спалнята си, и да захвърли работните дрехи. Преди Мери може и да живееше единствено заради дните си в „Съмърсет“, но сега живееше заради нощите с Пърси.

Открито споделяха само неделните следобеди. Прекарваха ги заедно с Оли и Чарли Уейт в игра на бридж. Мери едва ги издържаше, но неделите бяха абсолютно необходими за заблуда. Беше убедена, че само един поглед към нея и Пърси бе достатъчен, за да разберат другите какво става. Бе истинска агония да седи на масата с него, понякога той й беше партньор, понякога противник, усещаше всяко негово чувствено движение, но не смееше да рискува и да го погледне. Следобедите се проточваха безкрайно дълги, но облекчението идваше в мига, в който чуеше ударите на стария стенен часовник, възвестяващ, че е време гостите й да си тръгват.

Макар да имаше възражения, Пърси разбираше, че е разумно поне за известно време да скрият намерението си да се оженят.

Така никой нямаше да забележи колко интимни са станали отношенията им, още повече че Мери живееше в непрекъснат страх да не бъдат разобличени. Бяха единодушни, че гневът на Биатрис ще ги помете, ако разбереше, но също така трябваше да мислят и за Оли.

Говориха за Оли надълго и нашироко.

— Мери, трябва да му кажем в най-скоро време.

— Защо?

— Защото той е влюбен в теб, красива глупачке. Обича те от години, също като мен.

— Веднъж ми мина нещо подобно през ума, но реших, че чувствата му са прераснали в приятелство.

— Можеш да ми вярваш, че не са. Ако ми се беше сторило, че има дори най-малкия шанс да отвърнеш на любовта му, никога нямаше да те преследвам така. Ако не беше Оли, досега да съм погребан във Франция.

— Знам — промълви Мери, както обикновено смразена при тази мисъл. — Мислиш ли, че той все още таи надежда?

— Може би подсъзнателно, но докато не сложа пръстена на пръста ти, частица от него ще вярва, че има шанс.

— Дай ми време до средата на август, тогава ми купи пръстен — предложи Мери.