Лийла Мийчам
Пепел от рози (67)

67.

— Тя кога тръгна, Хенри? — попита Мат.

— Преди трийсетина минути, господин Мат — отвърна Хенри. — Не ни беше предупредила, че ще идва. Щеше да си е тръгнала отдавна, ако леля Саси не се беше отбила. Сега живее у мама.

Мат кимна.

— И не ти ли каза къде отива?

— Не, господине. Нито думичка. Изглежда, искаше да се махне от Хаубъткър час по-скоро. Не я виня.

Мат въздъхна отчаяно и набра номера на шерифската служба. Сега вече разполагаше с описание на колата й, а Хенри дори беше забелязал личния регистрационен номер „Лекокрила пчела“. Умно момиче беше Рейчъл. Беше го отклонила от следата, като беше разменила беемвето с автомобила на приятелката си. Регистрационният номер щеше да даде на детектива следа. След като съобщи на шерифа новата информация, той затвори.

— Казваш, че единственото, което е взела, са вещите от стария армейски сандък на Оли, така ли? — попита той.

— Да, господине. Взе тях и стари счетоводни книги, които се търкалят тук един господ знае откога. Бяха на брата на госпожица Мери. Не пожела нищо друго.

„Необходими са й, за да ги представи в съда, ако започне дело срещу нас“, предположи Мат.

— Казала ли е нещо на Саси?

Хенри поклати глава.

— Нищо не й е казала, което да не съм чул, освен… госпожица Рейчъл рекла само, че тази вечер нямало да се връща, не че знам къде ще се връща. Леля Саси се притесняваше, защото госпожицата изглеждаше уморена, ставаше късно, а знаем какво се случи с техните, когато бяха уморени. Тя обаче каза на леля Саси да не се притеснява. Имала си резервация в някакъв мотел и щяла там да отседне.

Мат се замисли.

— Къде е телефонният указател, Хенри?

Беше готов да се обзаложи, че ще отседне в Маршъл, град на около час път. Щом взе указателя, той отвори жълтите страници на списъка с мотелите и започна да набира. Успехът дойде с втория опит. Служителят в „Гуднайт Ин“ в Маршъл потвърди, че имат гостенка на име Рейчъл Толивър, която се била регистрирала за една нощ. Мат благодари на Хенри и се втурна към автомобила.

Рецепционистът от вечерната смяна в „Гуднайт Ин“ беше пенсиониран човечец, който работеше, за да си докара нещо допълнително към пенсията. Той изслуша молбата на Мат, без да крие колко е притеснен. Мат очаквал Рейчъл вече да е тук, тъй като била тръгнала половин час преди него, но когато почукал на вратата, нямало отговор, не я били виждали и заместниците на шерифа. Беше наясно, че онова, за което молеше човека, беше против политиката на мотелите. Някой можеше да ги даде под съд, него лично също, но той дължеше много на семейство Уоруик и Мат го знаеше. Преди години Пърси Уоруик беше спасил сина му, тийнейджър бунтар, като му беше предложил работа, докато траеше условната му присъда. Момчето постъпи в колеж, взе диплома по бизнес администрация, ожени се и сега водеше живот мечта в Атланта, Джорджия. Мат разбра по очите на човека, че помни колко много дължи на Пърси Уоруик.

Независимо от всичко правилата си бяха правила и той усети, че рецепционистът трябва да погази принципите си, за да изпълни молбата му. Всъщност, не познаваше чак толкова добре внука на Пърси Уоруик, а и мотелът имал задължения към гостите си. Мат бе готов да прояви разбиране към дилемата му, но беше напълно отчаян.

— Господин Колтър — рече той, — не бих и помислил да ви поставя в подобно неловко положение, ако не беше жизненоважно да изненадам Рейчъл Толивър.

— Не можете ли да я изненадате във фоайето?

— Така ще разваля изненадата. Веднага ще разбере какво съм намислил.

— А какво сте намислили?

Мат се ухили.

— Не е каквото предполагате, уверявам ви. Имате думата ми. Просто искам да поговоря с нея насаме.

Господин Колтър се почувства още по-неловко.

— И не можете ли да поговорите… във фоайето?

— Не — отсече кратко Мат.

— Ами… след като ми давате думата на Уоруик — той наблегна на името и погледна многозначително Мат през бифокалните си очила, — тогава ще пренебрегна правилото, но само този път. — Подаде му ключа. — Стая сто и шест. На партера, от дясната страна.

— Много съм ви задължен — отвърна Мат.

Когато Рейчъл пристигна половин час по-късно, й се стори, че рецепционистът я очаква. Поздрави я предпазливо и тя забеляза, че я оглежда тайно с крайчеца на окото си, докато попълваше бланката за регистрация.

— Ако имате нужда от нещо… каквото и да е — започна той, когато й подаваше ключа, — просто изтичайте навън и се провикнете с пълно гърло. Да знаете, че ще дотичам веднага.

Рейчъл го слушаше удивена. Какво очакваше да открие? Да не би във ваната й да имаше скорпион?

Качи се в джипа, за да отиде до стаята си, и едва сега усети колко е уморена. Пътуването до „Съмърсет“ беше изцедило силите й, но беше и постигнало онова, което тя очакваше. Щом видя плантацията и нагло щръкналите над кипарисите комини на дървопреработвателния завод отново я завладя решителността да си върне „Съмърсет“. Одеве се беше запитала има ли смисъл да се бори. Защо да се връща да живее в Хаубъткър? Въпреки че хората се гордееха с града и историята му, със спокойствието и реда, с нахлуването на нови пари и нова кръв Хаубъткър си оставаше консервативен град с класово разделение. Белите продължаваха да властват. Тя вече беше богата, млада, модерна, с прогресивни възгледи и разбирания. Защо да не вземе парите и да не се махне, да сложи началото на нова традиция в семейство Толивър, също както са направили прадедите й, дошли от Южна Каролина.

Защото мястото й беше тук, отговори си тя сама. Защото равните лехи есенни насаждения, ширнали се чак до хоризонта, я убедиха никога да не изоставя земята, напоена с кръвта, потта и труда и… саможертвата на семейството й. Никога нямаше да се откаже от наследството на децата си. Това би било най-голямото й предателство, което щеше да обезсмисли всичко досега. Изглежда, за полята се грижеха добре. Хенри беше казал, че управителят на леля Мери все още бил на работа.

— Само че след година… кой знае какво я очаква плантацията?

Докато наблюдаваше полята, облени от лъчите на слънцето в късния следобед, тя се усмихна безмилостно. Вече знаеше.

Превъртя ключа и отвори вратата към сумрачната стая. Вътре жужеше климатик. Още преди да напипа ключа за лампата, от ъгъла долетя глас:

— Здравей, Рейчъл.