Лийла Мийчам
Пепел от рози (21)

21.

Мери все още стоеше неподвижно в коридора, когато гостите пристигнаха. Дойдоха едновременно, елегантни, радостни, че ще видят Дарла, че къщата е пак гостоприемна, а Толивърови са отново сред тях. Ейбъл трепна, когато видя Мери в червената рокля от тафта, но Чарлс Уейт, който наскоро беше постъпил на работа във фирмата на баща си, грейна от възторг. Наведе се над ръката й и заговори галантно:

— Забележителна рокля, Мери. Цветът много ти отива. Честит рожден ден.

Мери ги посрещаше с усмивка, ала не можеше да се отърси от мисълта за разтърсващата загуба. Забеляза единствено Оли. Той изостана, докато Саси въвеждаше гостите в хола, където бяха сервирани напитки и хапки.

— Какво стана с Пърси? Няма ли да остане?

— С него се… скарахме.

— Пак ли? Какво стана?

— Заради „Феър Ейкърс“.

— Ясно — заяви той, сякаш нямаше нужда от друго обяснение. — Опасявах се, че ще стане така. Пърси страшно се ядоса, когато научи, че си купила нова плантация, агънце. Място не можа да си намери. Реши, че си направила избор между него и „Съмърсет“.

— Просто взех решение, не съм правила избор.

— Тогава трябва да го накараме да прояви разбиране.

Мери погледна добродушното му лице, трогната както винаги от обичта му към тях двамата. Отпусна ръка на рамото му.

— Оли, вече жертва предостатъчно за нас с Пърси. Не бива да посвещаваш нито минута повече на хора, които не умеят да се възползват от шанса.

Той пое ръката й и я притисна до кадифения ревер на официалното си сако.

— Нямам представа за какво намекваш, но нито една жертва не е предостатъчна за тези, които са най-важни за мен на този свят.

В този момент Мери и Оли забелязаха движение на горния етаж, вдигнаха погледи към стълбището и видяха майка й, стиснала с една ръка балюстрадата, изправена гордо, също както едно време. Застаналата в хола Биатрис зърна застиналите им лица и се обърна към останалите:

— Дарла идва — обяви тя развълнувано и няколко секунди по-късно гостите се събраха, за да проследят как Дарла слиза по широките стълби.

Роклята се оказа великолепен избор. Кехлибареният цвят и правата кройка, под която не личаха никакви извивки, скриваха колко е отслабнала. Финото кадифе й придаваше по-закръглен вид, а дългите ръкави от шифон обгръщаха отпуснатата след годините, прекарани на легло, кожа на ръцете. Червилото, ружът и прическата помпадур подчертаваха изпитото й лице, ала усмивката, стойката с високо вирнатата глава си бяха съвсем същите както в годините, когато Мери стоеше на същото това място и гледаше как майка й слиза по стълбите, за да поздрави гостите.

— Здравейте всички — заговори тя с напевен глас. — Много се радвам, че дойдохте.

Очите им се насълзиха и всички изразиха бурно радостта си, че я виждат отново.

— Избрала си съвършената рокля — прошепна Ейбъл на ухото на Мери.

— Браво — поздрави я Оли.

Засмяната Дарла се спря при всичките си стари приятели и милваше бузата на Мери, за да напомни на гостите каква е причината за празненството, преди да се отдадат на веселието и напълно да забравят, че тя е сред тях. Мери почувства облекчение. Вниманието беше насочено към майка й и така никой нямаше да забележи колко е разсеяна. Когато седнаха в хола, Оли поведе разговора и тя успя да се уедини в мислите си. Имаше предостатъчно теми за оживен разговор — Сухия режим, президентската кампания и Деветнайсетата поправка^[1].

— Надявам се да не доживея деня — заяви Джереми Уоруик — когато жените ще получат правото да гласуват.

Съпругата му го перна по ръката.

— Не само че ще доживееш деня, скъпи, ами ще видиш как жена ти анулира гласа ти. На изборите през ноември ще гласувам за Уорън Джи^[2], ако поправката влезе в сила.

— Което доказва позицията ми, че жените нямат място пред избирателните урни — разсмя се съпругът й заедно с останалите.

Възцари се мълчание, когато Мери отвори подаръка на Дарла. Беше оставен на масата, сред цветята, подарени от гостите в чест на събитието, тъй като бяха помолени да не носят подаръци. Всички наблюдаваха напрегнато как Мери вдига капака на същата златна кутия, в която Дарла беше получила роклята, и ахнаха, като видяха кремавото произведение на изкуството, привързано с панделка.

— Боже… не съм виждала нищо по-красиво! — заяви Биатрис.

— Дарла, скъпа! — Ейбъл се опули при вида на огромната плетена кувертюра в ръцете на Мери. — С удоволствие ще купя колкото можеш да направиш. Уверявам те, че ще се продават като сладолед през юли.

Измъчена усмивка, сякаш самата мисъл за подобно занимание я уморяваше, затрепка по устните на Дарла.

— Благодаря ти, Ейбъл, но я изплетох специално за дъщеря си, за да има спомен от двайсетия си рожден ден. Втора няма да оплета.

Мълча, докато гостите докосваха изпипаните детайли и редяха комплименти за майсторството й и сложността на шарките по огромната кувертюра. Кремавите ленти бяха съединени с розови сатенени панделки, завързани на закачливи джувки, които придаваха изящество на плетивото.

— Мамо, нямам думи — въздъхна възхитената Мери и нежно погали меката тъкан. — Изплела си я за мен? — Все още не можеше да повярва, че майка й й бе направила такъв щедър дар, че бе вложила толкова много труд, никога досега не беше проявявала толкова много обич.

— Специално за теб, миличка — отвърна майка й и очите й нежно заблестяха. — Това е единственият подарък, който може да изрази какво означаваш за мен сега.

Мери си припомни даденото обещание, остави гостите да похапват торта и да пият кафе и забърза към кухнята, за да покаже подаръка си на Саси и Тоби. Икономката не беше впечатлена.

— И защо е избрала розови панделки, след като стаята ти е в синьо и зелено? Няма да отива на абсолютно нищо. Казвам ти аз, че не можеш да я разбереш тази жена.

— Знаеш, че открай време се опитва да ме насочи към пастелните цветове, Саси. Изборът й е завоалираният й начин да ми покаже, че отново се е заела с въпроса, а това е поредният знак, че здравето й се връща. След като приберем реколтата, ще пребоядисам стаята в розово и кремаво.

— Розово и кремаво ли? Това изобщо не са твоите цветове. Прекалено слаби и неизразителни са. Това са цветовете на майка ти.

Когато се върна в хола с кувертюрата, майка й предложи:

— Дай я на мен. Ще я сгъна отново и ще я занеса горе по-късно.

Гостите се спогледаха развеселено, а Биатрис подхвърли шеговито:

— Майка ти е вложила толкова труд и старание в подаръка ти, Мери, че никой не може да я вини, че не иска да се раздели с него.

Останалата част от вечерта премина напрегнато. Животът бе изсмукан от Дарла, Тя остана да седи в люлеещия се стол уморена, отдалечена и много бледа. И Мери едва успяваше да се усмихва. Обземаше я отчаяние. Беше убедена, че е изгубила Пърси завинаги и това бе дори по-зле, отколкото ужасните картини, които си представяше по време на войната.

Дарла се изправи без предупреждение и притисна позлатената кутия с подаръка към гърдите си.

— За съжаление ще се сбогувам, скъпи приятели, дъще — рече тя. — Моля ви, не си тръгвайте заради мен. Останете и се насладете на партито, докато ви е приятно. Настоявам. — Гостите се скупчиха около нея, прегръщаха я и я целуваха по бузите. Мери изчака настрани да премине суматохата, след това нежно прегърна слабото тяло на майка си.

— Благодаря, мамо. — Гласът й затрептя от благодарност.

Майка й притисна буза до нейната.

— Много се радвам, че организирах за милото си момиченце празник, който ще помни винаги.

— Никога няма да го забравя, мамо. Подаръкът ти ще ми го напомня вечно.

— Това беше целта ми. — Дарла се отдръпна. — Остани долу, за да помогнеш на Саси да вдигне, когато гостите си тръгнат. Тя остарява и не ми се иска половината нощ да се върти из кухнята и да подрежда. — Притисна кутията към гърдите си, обърна се, за да се усмихне на гостите и помаха с пръсти. — Довиждане на всички.

Оли сложи край на тържеството.

— Много се извинявам — започна той, — но се чувствам като бутилка разгазирано шампанско. Двамата с татко трябва да тръгваме. — В антрето, докато всички се обличаха и си слагаха шапките и ръкавиците, той се обърна със загриженост към Мери и попита тихо: — Искаш ли да остана?

Мери се изкушаваше да се съгласи. Той знаеше, че тя не се беше насладила на партито и добре разбираше защо е така. Компанията му щеше да й бъде утеха, докато раздига и чисти, но тогава Ейбъл трябваше отново да се върне с колата да го вземе, а вече и без това бе станало късно.

— Благодаря ти, Оли, добре съм. Моля те, не се притеснявай заради нас с Пърси. Ние бяхме… не ни е било писано да сме заедно.

Той вдигна ръката й, за да я целуне.

— Създадени сте един за друг, агънце. Двамата сте като оцет и олио — съвършената смес, след като се разбърка. Може би тъкмо от това имате нужда — някой да ви поразбърка.

Открай време се забавляваше с начина, по който той си играеше с думите, и сега се усмихна, въпреки притисналата я тъга.

— Непрекъснато разбъркваме нещата, но така и не стигаме до смесване.

Когато всички си тръгнаха, Мери изпрати Саси и Тоби да си легнат и сама пренесе чиниите в кухнята. Нямаше нищо против да се заеме с почистването, защото така нямаше да лежи будна и да си представя как ще изглежда бъдещето й без Пърси. Макар да си беше повтаряла стотици пъти, че двамата нямат шанс заедно, дълбоко в сърцето си тя не искаше да го повярва и предполагаше, че и Пърси не вярва. Нещата все някак щяха да се наредят. Пърси я обичаше. Никога нямаше да я остави. Времето щеше да се погрижи за всичко, стига той да нямаше нищо против да почака.

Ала очевидно имаше против.

Докато подреждаше чиниите, се поколеба дали да не надникне при майка си, но стълбите се сториха непреодолимо препятствие на натежалите й от умора крака, а и нямаше никакво желание да обяснява защо очите й са зачервени. Освен това вратата на майка й скърцаше силно и ако беше заспала, щеше да се събуди. Щеше да изчака до сутринта и тогава да види как е.

Легна си доста след полунощ. Позлатената кутия беше оставена на нощното й шкафче. Щеше да почака до утре, за да извади съкровището и да го просне на леглото си. Макар да беше изтощена, беше сигурна, че няма да може да заспи. Сънят обаче дойде незабавно. Сънуваше как снегът засипва памука, когато на следващата сутрин Саси грубо разтърси рамото й.

— К-к-какво?

— Олеле божке, госпожице Мери! — писна Саси и изви диво очи на светлината на ранното утро. — Майка ти…

— Какво? — Мери отметна завивките и с периферното си зрение забеляза, че Саси се е надвесила над купата с вода, за да повърне. Запрепъва се по коридора към спалнята на майка си и спря пред отворената врата. От гърлото й се изтръгна писък.

Все още облечена в кехлибарената кадифена рокля, майка й висеше от тавана на примка от оплетена кремава вълна. На пода под увисналите й крака имаше купчинка розови сатенени панделки. Мери най-сетне разбра, коленичи бавно и събра панделките в ръка.

— О, мамо… — изхлипа тя и панделките се изнизаха през пръстите й като венчелистчета на розови рози.