Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Рози (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Roses, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Лийла Мийчам. Пепел от рози

Английска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2011

Редактор: Мариела Янакиева

История

  1. — Добавяне

3.

Мери спря на тротоара пред кантората на Еймос и се подпря на бастуна, за да си поеме дъх. И гърлото, и очите й горяха. Сякаш някой беше стиснал дробовете й. Беше истинско мъчение. Милият, верен, предан Еймос. Те не го заслужаваха. Цели четирийсет години… Наистина ли бе изминало толкова време, от деня, в който слизаше по стълбите в универсалния магазин, почти обезумяла от страх заради изчезването на Уилям и забеляза как младият капитан от 101-ва военновъздушна дивизия я е зяпнал?

Онзи момент беше толкова жив в спомените й, като че се бе случил съвсем наскоро! Сигурно господ е истински Макиавели, след като е измислил подобни жестокости да съпътстват остаряването. Не може ли старците поне да имат точна преценка за времето… да възприемат годините като дълга лента, както е в действителност, вместо да им се струва, че всичко е отлетяло за миг и началото е било положено съвсем скоро. На старите и умиращите трябва да им бъде спестено чувството, че животът едва сега започва.

Всъщност, и запокитените в ада биха искали чаша вода, въздъхна тя, сви рамене и мислите й отново се върнаха към Еймос. Прояви се като истинска неблагодарница, като му повери тази задача, но пък той беше смел и добросъвестен. Нямаше да обърне гръб на професионалните си задължения. Някои семейни адвокати, убедени, че знаят най-добре кое е най-правилно, биха изхвърлили кодицила в кошчето за боклук, без да им мигне окото, но не и Еймос. Той щеше да изпълни инструкциите й до последната буква, слава богу.

Пое си въздух по-спокойно, сложи си очилата и огледа тротоара за Хенри, който щеше да я откара у дома. Беше изпратила шофьора си до кафенето на съда, докато траеше срещата с Еймос. Не го видя, той сигурно все още флиртуваше с Руби, сервитьорка на неговата възраст. Няма значение. И без това трябваше да свърши още нещо преди обед, след това всичките й дела щяха да бъдат наред. Това обаче можеше да почака, реши тя и изпъна гръб. Чувстваше се достатъчно добре, за да се поразходи първо, това щеше да е последната й разходка в града, създаден с помощта на семейството й.

Много отдавна не се беше разхождала на площада пред съда, за да разгледа витрините и да се отбие при собствениците, повечето нейни дългогодишни приятели. Вече излизаше рядко. Години наред си поставяше за цел да поддържа връзка с хората, благодарение на които общността им в Източен Тексас бе толкова сплотена — трудолюбиви магазинери и чиновници, банкови служители и секретарки, а също и онези, които ръководеха всичко… момчетата от кметството, както ги наричаше тя с много обич. Мери беше представителка на рода Толивър и бе неин дълг от време на време да се появява в града, една от причините, поради които се обличаше с много внимание, другата бе в памет на Оли.

Днес той щеше да се гордее с нея, помисли си тя и огледа костюма си от „Албърт Нипон“, обувките и чантата от крокодилска кожа. Почувства се почти гола и някак уязвима без перлите, но знаеше, че си внушава, а и не й оставаше дълго време, за да й липсват.

Както предполагаше, откри Хенри, неин шофьор от двайсет години насам и племенник на икономката й, на бара в кафенето да бъбри с Руби. Настана суматоха, когато тя влезе. Винаги я забелязваха, където и да отидеше. Фермер в гащеризон скочи от сепарето и задържа вратата, тя помаха на неколцина търговци в дъното, поръчали си специалитета на заведението.

— Здравейте, госпожице Мери — поздрави я Руби. — Да не би да сте дошли да ме отървете от този негодник?

— Няма да е веднага, Руби. — Мери даде знак на Хенри да остане на мястото си. — Дано нямаш нищо против да го изтърпиш още малко. Искам да поговоря с този-онзи, да видя някои хора. Поръчай си още една чаша кафе, Хенри. Няма да се бавя много.

По лицето на Хенри се изписа неподправен ужас. Време беше за обеда на Саси.

— Как можете да се разхождате в тази жега, госпожице Мери? Мислите ли, че е разумно?

— Не е, но на моята възраст ми е позволено да постъпвам глупаво.

Когато излезе отново на тротоара, Мери спря, за да обмисли накъде да поеме. Огледа се и забеляза нови магазини, отворени през последните години. Чувствата й бяха смесени. Хаубъткър се беше превърнал в туристическа забележителност. Списания като „Съдърн Ливинг“ и „Тексас Мънтли“ превъзнасяха архитектурата му в стил гръцки неокласицизъм, местната кухня, чистите тоалетни в заведенията и той се беше превърнал в любимо място на юпитата, които търсеха къде да прекарат уикенда, далече от градския хаос и шумотевица. Разни пришълци непрекъснато проявяваха интерес за разрешителни да обновят стари къщи и да ги превърнат в хотели, както и да построят грозотии със стотици легла, които щяха да съсипят предвоенния чар на града. Градският съвет, в който участваше Еймос заедно с Пърси и Мери като почетни членове, беше успял да отблъсне атаките на всички хотели, вериги за бързо хранене и магазини за намалени стоки.

Нямаше да издържат още дълго, въздъхна със съжаление Мери и погледна към наскоро построения бутик, собственост на стилна нюйоркчанка. Дръзкото поведение на жената и акцентът й се забелязваха като брадавица на носа, но Мери осъзна, че градът ще привлече още като нея. Щом старата гвардия се оттеглеше, опазването на Хаубъткър щеше да остане в ръцете на такива като Гилда Кастони и Макс Уорнър или на що-годе търпимата дама от Чикаго, собственичка на станалия изключително популярен караоке бар нагоре по улицата.

Изви мрачно устни. Трябваше да е благодарна на тези нашественици, които бягаха от градското замърсяване, от престъпността и трафика, те щяха да пазят начина на живот в Хаубъткър много по-ревностно, отколкото потомците на първите заселници. Мат Уоруик беше един от малцината останали. Както и Рейчъл…

„Стига, няма смисъл да бъркам в раната повече.“

Насочи мислите си другаде. Беше се сбогувала с Рене Тейлър, началничката на пощата, когато по-рано остави пакет за нея, макар приятелката й да нямаше представа какво става; щеше да й бъде много приятно да се види за последно и с Ани Кастър, цветарката, и с Джеймс Уилсън, президент на Първа щатска банка. За съжаление, цветарският магазин и банката бяха на двата противоположни края на кръглия площад, а тя нямаше достатъчно сили, за да отиде и на двете места. След като се прибереше, трябваше да се качи на тавана и да вземе кутията от дъното на войнишкия сандък на Оли. Значи банката, реши тя и заситни напред. Трябваше да прегледа сейфа си. Не че имаше кой знае какво в него, но се притесняваше да не е забравила нещо, на което мястото му не беше там.

Мина покрай бръснарницата и кимна през витрината на собственика Бъба Спиър. Той ококори очи, когато я видя, и заряза клиента на стола, забърза към вратата и се провикна след нея:

— Здравейте, госпожице Мери! Радвам се да ви видя. Какво ви води в града?

Мери спря, за да го поздрави. Бъба беше облечен в престилка с къси ръкави и тя забеляза синя татуировка на ръката му. Предположи, че е спомен, останал от войната. Дали беше от Корея, или от Виетнам? Всъщност, на колко години беше Бъба? Тя примигна. Познаваше Бъба Спиър открай време и досега не беше забелязала татуировката му. Напоследък беше станала изключително наблюдателна. Забелязваше неща, които досега й се бяха изплъзвали, но пък имаше проблеми с хронологията на събития и участието в тях на различни хора.

— Трябваше да обсъдя някои правни проблеми с Еймос — отвърна тя. — Ти как си, Бъба? Семейството как е?

— Момчето ми го приеха в Тексаския университет. Благодаря ви, че не забравихте дипломирането му. Добре ще му дойде чекът, който изпратихте. През септември ще си купи учебници с парите.

— И той така пишеше в благодарственото писмо. Синът ти има красив почерк. Трябва да се гордееш с него. — „Виетнам, реши Мери. Трябва да е било Виетнам.“

— Ами… ще му се наложи да оправдае очакванията на много хора, госпожице Мери — отвърна бръснарят.

Тя се усмихна.

— Пази се, Бъба. Предай на семейството… сбогом от мое име. — Тя продължи по улицата и усети озадачения поглед на Бъба. Постъпката й беше малко мелодраматична, но по-късно Бъба щеше да се почувства поласкан, когато преповтаряше какво точно му е казала. „Знаела е, щеше да добави той. Госпожица Мери е знаела, че умира. Иначе защо да говори така?“ Това също щеше да влезе в легендите за нея, които щяха постепенно да бъдат забравени, както стана с Оли, а когато и поколението на децата на Бъба си отидеше, никой нямаше да си спомня семейство Толивър, нито пък да знае кои са.

Така да бъде, стисна устни Мери. Единствено Пърси щеше да остави наследник, който да продължи семейната традиция. А той беше копие на дядо си! Мат Уоруик й напомняше за нейния Матю в много отношения, въпреки че синът й беше наследил чертите на Толивърови, а Мат на дядо си. Независимо от това, когато наблюдаваше вече порасналия Мат, тя виждаше как би изглеждал синът й като мъж.

Слезе от тротоара на улицата. Шофьорите, които искаха да завият надясно, спряха веднага, но Мери не забърза и никой не наду клаксона. Все пак намираха се в Хаубъткър. Тук хората бяха възпитани.

След като пресече, тя спря и се загледа в огромния бряст, чиито клони засенчваха почти цялата тревна площ пред съда. Помнеше времето, когато дървото бе още фиданка. Беше през юли 1914, тогава довършиха строежа на съда, преди седемдесет и една години. Под клоните му се издигаше висока статуя на свети Франсис, на каменния постамент бе гравирана известната молитва на светеца.

Мери направи колеблива крачка напред, загледана в пейката под шарената сянка, където беше седяла, докато слушаше как баща й изнася реч при освещаването. Ето че се случваше отново, обзе я чувството, че е отново млада, във вените й течеше нова кръв. Не че имаше нещо против „живота, след който ще умрем“. Противеше се на смъртта, която щеше да й отнеме новия непредсказуем живот, бъдещето, което я очакваше. Сякаш отново е на четиринайсет години и слиза по стълбите в онова утро, облечена в бяла рокля от пике, обточена със зелен сатенен кант, с коса, прибрана със сатенена панделка в същия цвят, дългите й краища подскачаха с черните къдрици по раменете й. Баща й вдигна поглед от първото стъпало, изпълнен с гордост, и заяви, че била „изключителна красавица“, а пък майка й, докато си слагаше ръкавиците, й напомни остро:

— Красотата е повърхностна!

По време на освещаването привлече погледите на всички… на всички, освен на Пърси. Другите приятели на брат й я закачаха шеговито, Оли отбеляза колко била пораснала, че зеленият сатен подчертавал очите й.

Мери затвори очи. Тя си спомни жегата и влагата в онзи ден, как си мислеше, че ще умре от жажда, след това най-неочаквано Пърси се появи изневиделица и й подаде сладоледен шейк, купен от магазина от другата страна на улицата.

Пърси…

Сърцето й препусна, също както тогава, когато се беше изправил пред нея, висок, рус и толкова красив, че човек не можеше да откъсне очи от него. Навремето го намираше за невероятно галантен, за герой на тайните й мечти, но когато стана „млада дама“, усети промяна в чувствата му. Сякаш я възприемаше като обект за насмешки. Много пъти бе заставала пред огледалото, замислена над новото му отношение, наранена от присмеха, който забелязваше в очите му. Беше наистина красива, макар у нея да нямаше и следа от изяществото на дрезденските кукли в розово и бяло около нея. Беше твърде висока за момиче, с прекалено дълги ръце и крака. Маслиновата й кожа се бе превърнала в ябълката на раздора между нея и майка й, която не й позволяваше да излиза от къщата без ръкавици и шапка. Още по-лошо беше, че останалите я наричаха „агънцето Мери“, а Пърси й лепна прякора „циганчето“, който тя прие като обида към типичния за Толивърови цвят на косата и кожата.

Независимо от всичко тя съзнаваше, че има нещо впечатляващо в съчетанието от черна коса, зелени очи и овално лице с характерните за семейство Толивър черти. Маниерите й бяха изискани, те също прилягаха на достоен представител на семейството, а в училище изкарваше добри оценки. Нямаше причина за подигравки и присмех.

Тъй като не откри основателна причина за презрението на Пърси, между тях се породи известна антипатия, поне от нейна страна. Пърси, изглежда, дори не забелязваше неприязънта й, както и предишното й възхищение.

В онзи ден тя бе погледнала шейка и си беше придала изражение на пълно пренебрежение, макар да я изгаряше копнеж да протегне ръка. Шейкът беше шоколадов, любимият й. През онова дълго юлско утро тя успя да вирне надменно глава, напук на жегата и лепкавата влага, да задържи ръце малко настрани от тялото си, за да може всеки мечтан и едва доловим порив на вятъра да издуе ръкавите й. А ето че без всякакво предупреждение усмивката на Пърси и шейкът намекваха, че той е надникнал под роклята й и е усетил, че тя всеки момент ще се разтече.

— Заповядай — предложи той. — Вземи. Изглеждаш така, сякаш всеки момент ще се разтопиш.

Тя прие думите му като умишлена обида. Дамите от семейство Толивър никога не изглеждаха така, сякаш всеки момент ще се разтопят. Тя вирна брадичка, стана от пейката и заяви надменно:

— Жалко, че не си джентълмен, който би се престорил, че не забелязва.

Пърси се беше изсмял.

— Майната им на джентълмените. Аз съм ти приятел. Пий. Не е нужно да ми благодариш.

— За това вече си напълно прав, Пърси Уоруик — изстреля тя, без да протегне ръка към напитката. — Ще ти бъда благодарна, ако я дадеш на някой по-жаден.

Тя тръгна да поздрави баща си, приключил вече речта си, но на средата на стълбите пред съда спря и се обърна назад. Пърси я наблюдаваше мрачно от мястото, на което го беше оставила, стиснал чашата в ръка. Обзе я чувство, каквото не беше изпитвала през четиринайсетгодишния си живот, и то я разтърси, когато погледите им се преплетоха в трепкащата мараня. Потисна напиращия вик на изненада и негодувание, но Пърси, незнайно как, го чу. Ухили се широко в отговор и вдигна чашата, след това отпи и й се стори, че вкуси студения шоколад.

Мери усети студената сладост и сега. Под мишниците и между гърдите й избиха капки пот, спомни си стягането в стомаха и бедрата.

— Пърси… — прошепна тя.

— Мери?

Обърна се, когато чу познатия глас, завъртя се бързо, също като момиче на четиринайсет, но се почувства объркана. Как беше успял Пърси да застане зад нея? Нали току-що го видя да седи под бряста пред съда?

— Пърси, любов моя… — прошепна изненадано тя и усети, че бастунът и чантата не й позволяват да протегне ръце към него. — Трябваше ли да изпиеш всичкия шейк? Онзи ден така ми се пиеше, исках го също както исках и теб, но просто не го знаех. Бях твърде млада и глупава, прекалено повлияна от възпитанието на семейство Толивър. Ако не бях такава глупачка…

Стресна се.

— Госпожице Мери… аз съм Мат.