Лийла Мийчам
Пепел от рози (39)

39.

Луси беше в трапезарията заедно с икономката и оглеждаше великолепно подредената маса, когато Пърси влетя през входната врата и профуча през огромното антре към стълбището. Никога не използваше главния вход и тя забеляза, че автомобилът му е паркиран под колонадата отвън. Отдръпна се от масата и забърза към вратата на трапезарията.

— Къде отиваш? Защо се прибираш толкова рано?

Пърси се провикна през рамо, без да забави крачка:

— Искам да видя Уайът. В стаята си ли е?

— Пише си домашното. Защо?

Пърси не отговори, а започна да се изкачва по просторното стълбище толкова решително, че Луси заситни бързо след него.

— Гостите ще пристигнат след малко повече от час, Пърси. Ще се преоблечеш ли?

През двете години след смъртта на майка му — тя си отиде само три години след баща му — Луси се бе превърнала в образцова домакиня и се наслаждаваше на живота на съпруга на един от най-влиятелните мъже в Тексас. Тъй като винаги досега се беше свивала пред свекърва си, тя пое ролята на господарка на „Уоруик Хол“ с истинско настървение, поръча нови мебели и килими, смени тапетите и монтира нова кухня с най-модерните уреди. Прислужниците й и икономката обличаха колосани сиви униформи с бели престилки с къдрички, вместо черните рокли и престилки, останали от владичеството на Биатрис. Обществените й задължения като съпруга на Пърси и частният й живот като майка на Уайът я удовлетворяваха напълно. Имаше моменти, когато Пърси подозираше, че независимо от всичко Луси е доволна от живота, който той й беше осигурил. Поне нямаше тревоги откъде и кога ще дойде следващия петак, защото той навреме предвиди краха на борсата и взе мерки, за да се предпази. Двамата не споделяха една спалня още от забременяването й, не споделяха и за нейно огромно съжаление и сина си.

Тъкмо затова Луси последва високия си, силен съпруг по стълбите към вратата на момчето.

— Пърси, какво, за бога се е случило?

— Нищо, което да те тревожи, мила. Това е между двама мъже.

— Откога поставяш сина си в същата категория като теб? — попита тя и сините й очи заблестяха тревожно.

Пърси отвори със замах вратата на сина си, влезе и заключи след себе си. Точно както каза майка му, Уайът се беше проснал на леглото и учеше. Училището беше истинско мъчение за него, но очевидно момчето упорстваше. Вдигна поглед към внезапно нахлулия си баща и се ококори.

— Ставай — разпореди се той. — Излизаме.

— Добре — съгласи се Уайът и скочи от леглото. За дете с телосложение като бик, той беше грациозен като котка. Пърси наблюдаваше как Уайът сбута книгите от леглото в ученическа чанта и приглади кувертюрата. На всичкото отгоре беше и прибран хлапакът. — Хайде, готов съм — обяви той.

Луси думкаше по вратата.

— Пърси, какво ще правиш с Уайът? Отвори веднага вратата!

— Млъквай, мамо — провикна се Уайът. — Добре съм. Двамата с татко отиваме да се повозим.

Когато Пърси отвори вратата и Луси забеляза изражението му, тя разбра защо е дошъл и какво възнамерява да прави.

— Пърси, за бога — започна да го умолява тя, — той е само на единайсет.

Пърси се промуши покрай нея.

— Значи би трябвало да знае какво прави.

— Пърси!… Пърси!… — викаше след него Луси и макар да бе очевидно, че е напълно безсмислено, го теглеше за ръката, докато той слизаше по стълбите, а Уайът, изпънал гръб, вървеше пред него. — Никога няма да ти простя, ако го нараниш. Никога! Пърси, чуваш ли ме — каквото и да направиш, никога няма да ти простя!

— И без това никога не си харесвала белите рози — отвърна той и последва Уайът навън.

Отидоха в хижата в гората, без да разменят и дума през целия път. Слънцето залязваше, когато пристигнаха, лъчите му сякаш бяха подпалили кипарисите на брега на езерото. Пърси тръгна напред и отвори вратата с ключа, който ръждясваше в пръстта на една саксия, където навремето Мери беше засадила мушкато.

Свали сакото и заговори за пръв път.

— Днес при мен дойде госпожица Томпсън. Каза, че си нарязал ръкавицата на Матю и си я хвърлил в помийната яма. Когато е тръгнал да си я вземе, си го замерил с камък и си го наранил в главата. Той е изгубил равновесие и е паднал в мръсотията. Защо го направи, Уайът?

Уайът бе застанал, без да трепва в средата на хижата, която дори не подозираше, че съществува, набитото му тяло излъчваше напрегнато очакване. Беше напълно невъзмутим и безчувствен. Когато не понечи да отговори, баща му изрева:

— Отговори!

— Защото го мразя.

— Защо го мразиш?

— Това си е моя работа.

Пърси изви вежди при този дързък отговор. Беше на единайсет, а вече се държеше като уличен бандит в Париж. Имаше очите на Трентън Джентри. Бяха сини като на майка му, но по-малки, по-близо разположени, също като на мъжа, когото Пърси ненавиждаше. Не трепнаха, когато започна да навива ръкави. Не можеше да отрече, че синът му не е страхливец. Може и да беше грубиян и побойник, но не беше страхливец.

— Аз ще ти кажа защо го мразиш — впи очи в него Пърси. — Мразиш го, защото е мил, възпитан и не се интересува единствено от себе си. Мислиш, че не би трябвало да е такъв, но аз държа да ти кажа нещо, Уайът. Той е точно толкова корав мъж, колкото си и ти.

— Известно ми е.

Пърси не бе очаквал подобен отговор.

— Защо тогава го мразиш?

Момчето сви рамене. Дръзките очи примигнаха.

— Доколкото разбрах, тази работа продължава отдавна — Пърси се зае да навие и другия си ръкав. — Той се е прибирал насинен, с рани, нанесени му от теб. Така ли е?

— Да, господине.

— И нито веднъж ли не се замисли, че си по-едър от него?

— Не, господине.

Пърси наблюдаваше сина си, неспособен да приеме необяснимото съчетание от безпристрастие и откровеност. Беше на единайсет, а вече бе метър и седемдесет, раменете му бяха широки почти колкото на баща му.

— Ревнуваш от Матю, нали?

— И какво от това? Теб какво те засяга?

— Внимавай какво приказваш, господинчо, и да не си посмял да говориш на майка си както днес. Да не съм те чул да й казваш да млъкне, разбра ли?

— Защо? Ти се отнасяш по-зле към нея.

В главата му избухна ярост и го заслепи. Пред очите му беше нарязаната бейзболна ръкавица и превръзката на слепоочието на Матю. Забеляза обич в зелените очи и омраза в сините. Сви пръстите на дясната си ръка в юмрук, а с лявата стисна предницата на якето на малкия си син, този, когото не познаваше, не обичаше и не искаше да е негов.

— Сега ще ти покажа какво е да бъдеш бит от по-силен от теб — заяви той през стиснати зъби и замахна.

При удара Уайът се строполи на пода пред канапето, от носа му потече тънка струйка кръв и покапа по сцепената устна. Пърси излезе навън, извади вода, внесе ведрото вътре и натопи кърпа в него.

— Дръж — пъхна той мократа кърпа в ръката на сина си, без следа от съжаление или разкаяние. — Избърши си лицето. И още нещо, Уайът… — Той посегна и изтегли момчето да седне на канапето. — Ако само посмееш да погледнеш накриво бра… — Сините очи се впиха в неговите. За втори път този ден Пърси щеше да каже „брат си“. — Своя съсед и съученик — поправи се той, — ще се погрижа да не посегнеш на никого повече. Разбра ли ме? — Погледна гневно окървавеното лице на сина си. — Разбра ли?

Той кимна, след това отговори и разкри окървавените си зъби.

— Да, господине.

Като се върнаха вкъщи, гостите от Калифорния се наливаха щастливо в хола. Вечерята чакаше от час.

— Къде беше — засъска Луси, отишла да посрещне съпруга си в задното антре. Пърси вече беше изпратил Уайът да се качи в стаята си.

— Накарах сина си да ме опознае — отвърна Пърси.

Това бе последното официално събитие, организирано от семейство Уоруик. Луси, уплашена, че се е случило най-лошото, понечи да хукне нагоре по стълбите, ала Пърси стисна ръката й и я поведе към салона. Хватката му беше толкова стегната, че дори без думи издаваше, че ако посмее да остави гостите им, я чака болка, развод или дори нещо по-лошо. По време на безкрайно дългата вечеря и портото след това, тя седеше мълчалива, докато съпругът й, преоблечен в чисти дрехи, водеше оживен разговор и наливаше вино. Когато най-сетне гостите си тръгнаха, тя изтича при Уайът.

Той я чу да прописква от ужас и зачака яростта й да се разрази в стаята му. Започна спокойно да сваля копчетата за ръкавели, когато тя нахлу.

— Как си могъл да го направиш? — пищеше тя. — Пребил си сина ни до смърт.

— Преувеличаваш, Луси. Онова, което направих, е нищо в сравнение с тормоза, на който е подлагал Матю Дюмонт от години. Аз просто му дадох доза от собственото му лекарство. — Той й разказа какво се беше случило същия ден в училище, но не пропусна да спомене как Уайът систематично е измъчвал Матю.

— Пърси, знам, че онова, което е направил, не е правилно — извика Луси, — но стореното от теб е дори по-лошо. Той ще те намрази.

— Той и без това вече ме мрази.

— Единствено заради вниманието, което обръщаш на Матю. Затова се отнася към него по този начин. Ревнува заради обичта ти към него.

— Матю заслужава обичта ми, докато Уайът не.

— Матю! Матю! Матю! — Луси удряше длан с другата си ръка всеки път, когато произнасяше името на момчето. — Само това чувам от теб! Света майко Божия, човек би казал, че Матю ти е син!

Думите увиснаха в стаята също като дим, последвал експлозия. Луси застина неподвижно, сякаш беше простреляна, дори сатенените гънки на роклята й не трепваха. Беше зяпнала Пърси и истината озари лицето й подобно на първите лъчи утринна светлина по морските вълни. Пърси не успя да извърне лице достатъчно бързо, преди изражението му да потвърди очевидното.

— Не… — ахна тя и по лицето й се изписа ужас. — Матю ти е син! Истина е, нали? Той е твой и… и на Мери… — Тя зашепна: — Майко Божия…

Той се извърна с гръб; знаеше, че няма начин да скрие онова, което изражението му беше издало.

Луси застана пред него, погледът й беше толкова зорък, че сякаш прогаряше кожата му. Той не я погледна. Насочи очи над главата й към безупречните поля, огрени от луната, и мислено се пренесе далече от стаята. Беше научил този трик в окопите, когато не можеше да си позволи да наблюдава смъртта и пораженията около себе си, ако не искаше да полудее.

Плесница го върна от убежището му.

— Каква наглост! — изкрещя Луси. — Как смееш да ми обръщаш гръб в такъв момент? Кажи ми истината, нещастнико!

Бузата му пареше. Пърси заговори уморено, доволен, че вече не му се налага да крие.

— Да, истина е. Матю е наш.

За момент Луси остана безмълвна и той забеляза как се надигат огромните й гърди.

— Трябваше да се досетя от начина, по който следиш Матю и никога Уайът, въпреки че е твой син, но аз повярвах на Мери, когато ми каза, че двамата не се интересувате един от друг и че теренът е чист и мога да действам. Повярвах й, защото знаех, че никога не би отворила крака за мъж, който не дава пет пари за „Съмърсет“… — Тя отвори широко уста, когато осъзна още нещо. Отдръпна се от него, сякаш за да си остави място да го удари. — Значи си можел да го правиш с нея! Достатъчно дълго, за да забременее.

— Луси, няма смисъл да обсъждаме този въпрос.

— Нямало смисъл да го обсъждаме ли? — Луси обиколи бавно Пърси, разперила дебелите си пръсти с наострени като на животно нокти, готово да се хвърли към очите му. — Казвай, мръснико. Казвай! Успя ли да го вдигнеш, успя ли да го задържиш, докато беше с нея?

Пърси погледна разкривеното лице на съпругата си и реши, че повече не може да живее с лъжата между тях, нито пък с нея. Тази лъжа не беше постигнала нищо, освен да събуди вродената й злоба, също както синът й беше събудил негодуванието му.

— Казвай, копеле проклето — пищеше Луси, — или не смееш да признаеш, че дори красивата Мери Толивър не е успяла да събуди спящата ти мъжественост? Какъв ли шок е преживяла, лъжливата курветина. — Тя избухна в смях, преви се и подпря длани на обвитите в сатен колене, а краят на вечерната й рокля се провлече по пода. От очите й рукнаха истерични сълзи. — Представяш ли си как се е почувствала, когато е открила, че е бременна, след като почти нищо не се е било случило? Надула е корема, без дори да полежи достатъчно по гръб. Каква подигравка за Мери.

Пърси не издържаше повече. Малкото чувства, които изпитваше към Луси, бяха заличени в миг, сякаш някой направи дупка в сърцето му. Протегна ръка и така я стресна, че смехът й пресекна, сграбчи бюстието на сатенената рокля и я привлече на сантиметри от изпепеляващия си поглед. Нямаше да позволи на дребната вещица да съжалява Мери — не и неговата Мери, която бе загубила колкото и той.

Взря се в сините очи и заговори:

— Дай ми възможност да отговоря на въпроса ти, скъпа. Не само че го вдигах, ами вдигах и нея с него. Понякога дори я отнасях до леглото, както я бях нанизал, където довършвахме онова, което бяхме започнали другаде.

Луси се опита да се освободи, замахна, за да го удари, но Пърси стисна китката й толкова силно, че тя извика от болка.

— Толкова си отвратителна, Луси, че ми е противно да се любя с теб. Ти си като разгонена котка. Затова не мога да го правя с теб. При теб няма никаква тайнственост, никаква нежност, никаква чувствителност. Потта ти е като гной, а телесната ти миризма лъха като топлина от камъни. Предпочитам да си завра оная работа в зурлата на прасе, вместо в твоята путка. Сега вече ясно ли ти е защо не припарвам до леглото ти?

Пърси грубо я отблъсна от себе си. Луси едва не падна, но успя да се задържи, вперила невярващ поглед в Пърси.

— Лъжеш! Лъжеш!

— Единствената лъжа, за която съм виновен, е, че ти позволих да повярваш, че вината е моя.

— Не ти вярвам.

— На какво не вярваш, Луси? Че с Мери го вдигам или че с теб е противно да легне човек?

Тя се завъртя с гръб към него и скри лицето си в ръце. Пърси зачака. Сега беше моментът да извади всичко наяве, и сълзите, и болката, и промените. Най-сетне каза:

— Луси, искам развод. Двамата с Уайът можете да вървите където пожелаете. Ще се погрижа да не ви липсва нищо. Така не можем да продължаваме. Не съм добър съпруг, а като баща хич ме няма. Все някак ще се съвземем и ще продължим живота си.

Луси отпусна ръце и се обърна рязко към него. Роклята й беше скъсана, а по китката й се бяха отпечатали пръстите на Пърси. По лицето й беше потекъл аркансил.

— Просто така? Ще се отървеш от Уайът просто така ли?

— За него е най-добре да бъде далече оттук. За всички ни е по-добре.

— Какво си намислил да правиш, след като се отървеш от нас? Да се опиташ да си върнеш Мери и сина си?

— Познаваш ме достатъчно добре и знаеш, че няма да го сторя.

— След като видях какво си направил на Уайът, мога да кажа, че изобщо не те познавам.

— Какво ще правя, след като си заминеш, си е моя работа, която не те касае.

Луси трепереше, а лицето й беше силно пребледняло. Тя стисна ръце и попита с глас, който издаваше, че едва се владее:

— Защо ме остави през всички тези години да вярвам, че вината е у теб? Защо не ми каза, че аз съм причината, ако наистина съм аз.

— Защото ти бях задължен, Луси. Ти се омъжи за мен, защото ме обичаше, а пък аз се ожених за теб по погрешни причини.

— Погрешни причини — повтори тихо Луси. Брадичката й трепереше. — Знаех, че не ме обичаш. Защо тогава се ожени за мен?

— Бях самотен, с теб не се чувствах толкова сам… поне тогава.

Луси се опита да се изсмее, за да прикрие тъгата, набраздила меките й закръглени черти.

— Ние сме двойка тъжни нещастници! Приемете истината, хора — великият Пърси Уоруик, с цялата си красота, известност и пари бил самотен! Направо невъзможно. Защо не се ожени за Мери? Не ми казвай, че тя е била толкова глупава, че е предпочела „Съмърсет“ пред теб.

Пърси отвърна замислено.

— „Съмърсет“ винаги е бил на първо място в сърцето на Мери.

Едното ъгълче от устата на Луси затрепка.

— А ти не можеш да си позволиш да си на второ място, разбира се. Все още ли я… желаеш?

— Все още я обичам.

Луси го погледна предизвикателно.

— Вие, двамата, още ли го правите?

— Не, разбира се! — отговори остро той. — Не съм бил с Мери, откакто заминах за Канада.

Той притаи дъх и съжали за думите в мига, в който ги каза. Когато забеляза искрата в очите на Луси, леденостудена ръка стисна сърцето му.

— Канада — промълви тя. — Значи там си бил, когато Оли и Мери са се оженили, затова не си бил на сватбата… Оли знае ли, че Матю не е негов син?

Тонът й го накара да си представи как змията се плъзга тихо към плячката си.

— Знае.

Луси пристъпи към един от прозорците и попита с гръб към него:

— Матю не знае, че ти си му баща, нали?

Пърси усети как по гърба му пропълзява леден страх. Как можа да спомене Канада? Истината в ръцете на Луси можеше да съсипе всички, които обичаше.

— Не, не знае.

Тя се обърна бавно. Вече беше спокойна, пръстите й докосваха набраната висока яка на роклята.

— Разбира се, че няма да знае. Спомням си, че попитах майка ти защо не си бил на сватбата на Оли и Мери и Биатрис обясни, че си се върнал в деня след церемонията. Както разбирам, Мери е научила, че е бременна, докато си бил в Канада. Обърнала се е към Оли, неин покорен слуга, и той е бил готов да я приеме. Развалената стока е по-добра от никаква, особено за мъж с един крак. Оли, разбира се, е знаел чии ръце са я опипвали…

— Млъквай, Луси.

— Не и преди да изясним някои неща, Пърси, любов моя. — Тя направи няколко крачки и завря лице до неговото. Пърси се отдръпна, ноздрите му се разшириха и Луси се отдалечи с пламнало лице.

— Господи, колко само те мразя, претенциозен нещастнико. Слушай сега внимателно, Пърси Уоруик. Никога няма да ти дам развод. И не се опитвай да го получиш, защото ще отида при Матю и ще му кажа истината за баща му. Ще разкажа на цял Хаубъткър. Ще разкажа на целия свят. Хората ще съберат две и две. Ще си спомнят, че Мери е била в Европа с Оли, когато Матю е роден. Ще си спомнят сватбата, организирана набързо, и колко нетипично е било за Мери да изостави плантацията за толкова време. Ще си спомнят, че си бил в Канада и ще се досетят, че е нямало как да я направиш честна жена. Хората ще повярват на истината.

Тя бавно свали чифт обеци с диаманти и рубини, сякаш нямаше никакви грижи на света.

— Казал ли си на Мери и Оли, че знаеш, че си баща на Матю?

Той мълчеше.

— И аз така си мислех. По държанието им личи, че са го пазили в тайна от теб. Нямам представа как си разбрал, но мога да си представя какво би им причинил един скандал, ако истината за това кой е бащата на Матю излезе наяве.

Пърси се смрази. Беше убеден, че тя е готова да осъществи всяка своя заплаха. Нямаше какво да губи, а той можеше да изгуби всичко.

— Защо искаш да останем женени, Луси? Тук си нещастна.

— Не, не съм. Приятно ми е да съм съпруга на богат и влиятелен мъж. Ще започне да ми харесва дори още повече. Освен това, след като съм… противна в леглото, едва ли ще успея да се омъжа за друга добра партия, нали? Има и още една причина, поради която възнамерявам да остана омъжена за теб. Никога няма да си свободен, за да се ожениш за Мери Толивър Дюмонт.

— Така или иначе, нямаше да мога да се оженя за нея, дори да се разведа с теб още утре.

— Е, аз обаче лично ще се погрижа да не можеш. Не, Пърси, ти оставаш женен за мен завинаги… или докато смъртта на Мери Дюмонт ни раздели.

Самодоволното й изражение угасна в мига, в който Пърси приближи към нея, очите му бяха придобили оттенъка на арктически води. Тя отстъпи крачка към камината и усети топлината на огъня.

— Значи ще разбереш и следното, Луси. Ако Матю някога научи, че съм му баща, изхвърчаш от тази къща без един цент. Ще ти се иска да си се насладила на този живот, докато го е имало. Одеве каза, че изобщо не ме познаваш. На твое място бих го запомнил.

Луси пристъпи към него.

— Мога да ти простя, че не ме обичаш, Пърси — процеди тя и се отдръпна към вратата, готова за бягство, — но никога няма да ти простя, задето не обичаш Уайът. Той също ти е син.

— Много добре ми е известно и сигурно ще се почувстваш по-добре, когато разбереш, че аз също няма да си простя, че не го обичам.