Лийла Мийчам
Пепел от рози (53)

53.

— Татко, какво правиш тук? — Рейчъл вдигна изненадано поглед към баща си. Беше се появил край масата в градската библиотека, където попълваше бланките за прием в Тексаския технически университет на електрическа пишеща машина седмица, след като завърши гимназия. Под „Желана научна степен“ беше напечатила „Все още не е решено“. Беше четвъртък и по това време той си подремваше вкъщи.

— Майка ти каза, че си тук — отвърна Уилям. Беше със сандали и чорапи, вместо с обувките със стелки, които носеше, когато по цял ден стоеше прав зад месарския щанд. — Тя прецени, че не било особено важно, но аз не можех да тръгна, без да ти кажа.

— Какво? Къде отиваш?

— Миличка… — Уилям придърпа стол близо до нея и стисна ръката й. — Чичо ти Оли е починал тази сутрин от сърдечен удар. Тръгвам към Хаубъткър. Зак ми даде двудневен отпуск, за да отида на погребението, после ще ми ги вземе от ваканцията.

Рейчъл остана с отворена уста, а очите й се наляха със сълзи. Чичо Оли беше мъртъв — милият добър човек — мъртъв! Не го беше виждала от три години — три години, през които можеше да съхрани спомени за него.

— А как е леля Мери?

— Не знам. Позвъни Еймос. Каза, че леля Мери изглеждала… объркана.

Тя изтръгна бланката от машината и я пъхна в папката за колежа.

— Идвам с теб — заяви тя. — Няма да ми отнеме повече от минутка, за да си събера багажа. Ще вземем моята кола. По-сигурна е.

По лицето на Уилям премина паника.

— Не е много разумно, зайо подскокливи. Майка ти има нужда от теб.

— За какво?

Уилям ахна. Очевидно нямаше представа какво да отговори. Сви рамене.

— Защо не? Сигурен съм, че леля Мери ще се зарадва, че си до нея в такъв момент, и… — той вдигна увредената си ръка — ще се радвам някой да ме смени зад волана. Просто на майка ти й е неприятно да те дели с леля Мери.

— Този път ще направи изключение. — Майка й й дължеше поне това. През трите години, откакто се отдели от хората и мястото, които й бяха скъпи, тя изтърпя само заради нея безсмислените дейности в гимназията, които майка й прецени, че са подходящи за тийнейджърка. Загърби интереса си към селското стопанство, включително и членството си в БФА (Бъдещи фермери на Америка) и намерението си да запише агрономство в Тексаския университет.

Освен това удържа на обещанието си да не разкрива пред баща си причината за неочакваната промяна. Отначало той остана слисан, но по-късно прие обяснението на Алис, че дъщеря му най-сетне е открила, че е момиче, при това изключително красиво. Той така и не заподозря, че съпругата му е виновна за сълзите, които момичето понякога проливаше, и повярва на Алис, когато тя намери обяснение и за това.

— А, хормони.

— Допускаш огромна грешка, Рейчъл — заяви майка й, докато тя си събираше багажа.

— Няма да се бавя, мамо.

— Ами споразумението ни?

— За бога. Отивам на погребението на чичо Оли. Това по какъв начин нарушава споразумението ни?

— Мога да изтъкна хиляди причини.

Докато пътуваха, баща й дремеше на седалката до нея, а Рейчъл се питаше какво ли ще завари след дългото отсъствие от „Хюстън Авеню“, за което не беше дала основателна причина. Леля Мери и чичо Оли поддържаха връзка с телефонни обаждания и писма — първоначално на всяко свое получаваше по две от тях. Пишеха за града, плантацията и квартала, за Саси и господин Пърси, за Еймос. Понякога споменаваха Мат и тя поглъщаше всяка дума. Бил завършил университета и сега изучавал разностранната дейност на дядо си. Предполагаше, че е станал още по-красив, изискан и самоуверен, коренно различен от недодяланите момчета в гимназията, които се опитваха да я опипват и я бяха кръстили „Ледената кралица“, понеже не им пускаше. Пращаха колети с дрехи за нея и Джими от лъскавия магазин на чичо Оли. Времето минаваше, телефонните разговори бяха все по-нарядко, кореспонденцията между тях съвсем намаля, защото за нея бе напълно невъзможно да обсъжда или описва новите си интереси достатъчно убедително и отговорите й звучаха отегчени и хладни. Беше сигурна, че ще успее да ги убеди, че е надраснала нуждата от сурогатна баба и дядо, че ентусиазмът й към фермерската работа, фамилното име и „Съмърсет“ са били най-обикновен ученически интерес.

Очите й блестяха, докато шофираше. Всичко това нямаше нищо общо с истината. През изминалите три години бе усещала болезнено липсата им, тъй като така и не им намери заместител в гимназията. Сега вече никога нямаше да има възможност да признае пред чичо Оли какво е означавал за нея, нито пък благодарността си, че не я беше забравил. Той беше избрал автомобила, който шофираше в момента — това бе подаръкът й по случай дипломирането, доставен пред вратата — лъскав червен форд „Мустанг“ от 1973, купен направо от шоурума.

Въпреки щедрия подарък тя нямаше да се изненада, ако я посрещнеха хладно. Леля Мери може би щеше да й прости, че не се бе отнесла с достатъчно уважение към чувствата й, но не и за отношението към чичо Оли.

Когато пристигнаха пред познатата веранда, стомахът й се сви, сякаш бе преглътнала рояк нощни пеперуди. Саси отвори вратата и ахна.

— Я, госпожица Рейчъл! Не знаех, че ще дойдеш! — извика тя и я притисна до гърдите си с такава сила, че дъхът й секна. — Божке, ама колко само си пораснала!

При това шумно посрещане откъм библиотеката се чуха познати стъпки.

— Кой е, Саси?

— Някой, на когото много ще се зарадваш, госпожице Мери.

Тя отстъпи настрани и фигурата на пралеля й се очерта във фоайето. Тя беше на седемдесет и три. Косата й беше станала сребърна и времето не бе пощадило лицето й, но се бе съхранила стройна и красива, каквато я помнеше Рейчъл. Зад нея се показа Пърси, все още впечатляващ мъж за своите седемдесет и осем години, Мат, на двайсет и две, и Еймос, както винаги с тъжното излъчване на Линкълн. Скупчиха се около нея, нейното семейство, след като чичо Оли вече го нямаше, а Мери протегна ръце към Рейчъл.

— Милото ми детенце, ти дойде — рече тя и зачервените й очи се наляха със сълзи. — Много се радвам… много, много.

Рейчъл се поколеба, колкото да осъзнае, че връщането бе грешка. Никога повече нямаше да нарече Кърмит свой дом. Това бе нейният дом — тази къща, тази улица, този град, тези хора. Обичаше семейството си, но мястото й беше до тази жена, чиято кръв течеше във вените й, чиято най-голяма страст в живота споделяше.

— И аз се радвам, че дойдох — отвърна тя, устреми се напред и се хвърли в прегръдката на пралеля си.

Звънът на телефона във външния офис изтръгна Рейчъл от спомена за срещата. След погребението баща й се прибра в Кърмит сам със служебния самолет. Същата есен, след като леля Мери задейства връзките си, тя беше приета в Тексаския селскостопански и технически университет, в „Колидж Стейшън“, на два часа от Хаубъткър, където се връщаше през уикендите и летата, за да помага на леля Мери да разработи зеленчукопроизводството в „Съмърсет“ и да приложи новите технологии, които беше усвоила. Четири години по-късно завърши с най-висок успех от випуска и диплома по агрономия. Надяваше се да живее в Хаубъткър и да поеме… „Съмърсет“, докато пралеля й се занимаваше с непрекъснато разширяващите си интереси в производството и обработката на памука. Само че леля Мери имаше други планове за нея. Дните на „Съмърсет“ за отглеждане на памук може и да бяха отминали, но не и на семейство Толивър. Тя изпрати Рейчъл да изучи бизнеса при един от най-старите работници в плантацията, който управляваше западния клон на компанията в Лъбок, Тексас, за да е готова след време — макар Рейчъл да беше отдала сърцето си на „Съмърсет“ — да поеме управлението, след като той се пенсионираше.

Майка й не й прости, задето не изпълни обещанието си, но Рейчъл опази тайните на семейството, които майка й беше разкрила, и баща й никога не научи истинската причина за отчуждението им. Прие без злоба, че дъщеря му, „единствената истинска представителка на рода Толивър“, ще наследи семейните имоти.

Стана от бюрото и върна кутията с кърпички на масичката за кафе, а сетне отвори вратата на офиса. Даниел, нейна секретарка от много години, скочи, за да й изкаже съболезнования, а верният Рон я прегърна през раменете. Щеше да остави „Толивър фармс уест“ в сигурни ръце.

— Известно време няма да се виждаме — рече тя. — Ще управлявам бизнеса от Хаубъткър, но вие знаете къде да ме намерите, ако имате някакви въпроси.

— Няма ли повече да се връщаш? — попита Даниел.

— Не, Даниел, освен ако нещо непредвидено не ме принуди.