Джон Лескроарт
Първият закон (9)

8

— Нима това е същият човек, който се гордее, че живее според мотото на Джон Кенеди: „Никога не обяснявай, никога не се оплаквай“? Чувала съм те да го казваш поне сто и четиринайсет пъти.

— И съм ги казвал с право, сигурен съм.

— Тогава?

— Тогава, през този прекрасен ден — денят бе наистина такъв, хубавото време се бе задържало и докато пътуваха заедно към работа, — ще се наложи първо да дам някои обяснения, преди да успея да направя нещо наистина добро.

— Обясненията няма да бъдат нито оценени, нито разбрани. Нито пък направеното от теб добро, ако изобщо е добро.

Глицки се бе втренчил право пред себе си. Жена му продължи да говори:

— Кога ще разбереш, Ейб? Няма никакъв смисъл да продължаваш да живееш според някакво мото, колкото и да е хубаво то, ако не можеш да го извадиш и да го следваш, когато най-много се нуждаеш от това. Като днес например. Повярвай ми. Ти дори не искаш да се захванеш с това.

Той я попита вежливо:

— И какво предлагаш да направя?

Тя се обърна към него.

— Знаеш отговора.

— Не го знам. Затова те питам.

Трея въздъхна.

— Добре тогава. Предлагам да не правиш абсолютно нищо. Отиди си в кабинета, затвори вратата и започни да четеш някоя интересна книга.

— И да се направя, че всичко останало не съществува?

Тя го изгледа.

— Как да ти го кажа, за да ме разбереш? Не ти влиза в задълженията. Не си отговорен за това, което се случва долу. Дори не трябва да ти пука.

— Как да не ми пука? Кажи ми!

— Много лесно. Просто трябва да си кажеш: „Аз работя, защото имам жена и малко дете и още две в колежа и имам нужда от заплата и от трудов стаж. Затова ходя на работа“. И точка.

— Ти така ли възприемаш своята работа?

— Всъщност не. Харесвам работата си, но при мен е друго.

— И кое му е различното?

— Не мога да повярвам, че водим този разговор — отчаяно завъртя очи тя. — Различно е, защото работата, за която ми плащат, ми доставя удоволствие. А ти — на теб ти пука за нещо, за което не ти плащат. Същото е като да решиш да се тревожиш за, да кажем, астронавтите. Сигурна съм, че астронавтите непрекъснато се сблъскват с какви ли не проблеми, но знаеш ли какво, Ейб? Тези проблеми не са твои проблеми! — Тя удари конзолата между седалките. — Също като проблемите в „Убийства“!

Известно време пътуваха в мълчание. Накрая Ейб каза:

— Значи не трябва да ходя при Джърсън?

Трея въздъхна отново.

— Ако мислиш, че знаеш нещо важно, обади се на някой от своите хора там. Все още имаш приятели в отдела, нали? Марсел, Пол. Те ще поговорят с Джърсън и ще му кажат какво са научили от теб — че разпознаването е съмнително, — после ще ги почерпиш с хамбургер и всички ще са доволни. Какъв е проблемът?

— Не зная — отвърна Глицки. — Наистина не зная. Някак си ми се струва нередно. И все още остава проблемът как ще обясня присъствието си в магазина на Силвърман, ако той разбере, а той непременно ще разбере.

— И как ще разбере? Кой ще му каже? Младото наемно ченге?

— Не зная, но със сигурност ще разбере, винаги става така, затова мисля, че ще бъде по-добре, ако го чуе първо от мен самия.

Бяха стигнали до паркинга под магистралата на няколко пресечки от Съдебната палата. Глицки изключи мотора, но не направи опит да излезе от колата. Трея свали сенника и внимателно, с пресилено спокойствие, си сложи червило. Дишаше тежко през носа си. После отново — много внимателно — прибра червилото и го пусна в чантата си. Накрая се обърна към съпруга си.

— Е?

— Обмислям как да постъпя — отговори той.

 

 

Глицки седеше в едно сепаре в ресторанта „При Лу“ заедно с Марсел Лание, негов дългогодишен колега от „Убийства“. Хвалеше се с остроумието на жена си, която го бе убедила, че е безсмислено човек да си измисля девизи, ако ги зарязва точно когато му потрябват. Същото е като да си бойскаут и точно преди трудно спускане с лодка по бързеите да забравиш да си сложиш спасителната жилетка.

— И каква е тогава ползата, че преди това си повтарял: „Бъди готов“?

Лание присви очи на приглушената светлина.

— Зная, че не пиеш, Ейб, особено пък толкова рано. Иначе щях да се разтревожа. За какво, по дяволите, говориш?

Глицки духна в чашата си с чай.

— За това, да не се обяснява на Джърсън защо се интересувам от случая Силвърман.

— И това има нещо общо с бойскаутите?

Чаят все още бе твърде горещ и Глицки постави чашата обратно на масата.

— Няма значение, Марсел. Да не го обсъждаме повече. Всъщност искам да поговорим за Уейд Панос.

Лание направи гримаса на хронично страдащ от киселини.

— Налага ли се?

 

 

Няколко минути след единайсет, около два часа, след като Глицки бе разказал на Лание за вероятно погрешното разпознаване от страна на Крийд, на вратата рязко се почука. Глицки се изправи на крака и затвори последния роман на Патрик О’Брайън, „Островът на безутешността“. Отвори чекмеджето на бюрото и пъхна вътре книгата, после сложи пред себе си няколко документа и извика:

— Отворено е.

Не се изненада много, когато видя Бари Джърсън. Стана, опита се поздравът му да прозвучи сърдечно и покани лейтенанта да влезе в стаята. Здрависа се с него и му предложи да седне.

— Връщаш ми посещението на добра воля? — попита Глицки.

Джърсън, учтив като собственик на погребално бюро, леко сведе глава.

— Нещо такова.

— Но не точно?

— Честно казано, не, Ейб.

— Добре — каза Глицки, седна с изпънат гръб и сплете пръсти на бюрото. — С какво мога да ти бъда полезен?

— Всъщност дойдох тук да те попитам същото. Мисля, че вчера, когато дойде в отдела, ти показах достатъчно ясно, че вратата ми е винаги отворена за теб. Ако имаш нужда от нещо, просто трябва да ме попиташ.

— Точно така. Оценявам това, Бари. Наистина.

— Но?

— Но разговарях с… — без малко да спомене името на Батист, но се спря навреме, — с колеги, които не смятат, че трябва да злоупотребявам с тази привилегия. Можело да се възприеме като опит от моя страна да се промъкна обратно в отдела.

— Което ти нямаш намерение да правиш.

— Не. Разбира се, че не. — Глицки отблъсна назад стола си и кръстоса ръцете си на тила. — Имам си достатъчно работа тук. Занимавам се с нередностите около платежните нареждания.

Джърсън обаче не се засмя на тази шега.

— Значи отричаш, че снощи си бил в магазина на Силвърман?

Глицки потисна и бездруго рядко спохождащия го импулс да се усмихне. Както бе казал на Трея, Джърсън непременно щеше да разбере. Бе почти щастлив, че предсказанието му се бе сбъднало.

— Никой не ме е питал. Ако ме попитат, както ти ме питаш сега — да, признавам, че бях там.

Джърсън кимна.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш защо?

— Съвсем не. Баща ми бе отишъл там с госпожа Силвърман, а аз не смятах, че това е добра идея. Стоях там не повече от десет минути.

— И си мислиш, че ще ти повярвам?

Глицки уморено въздъхна.

— Както ти казах вчера, баща ми бе най-добрият приятел на Силвърман.

— Спомена го. Спомням си — каза Джърсън и се изправи. — А също така си спомням, че ти обещах да те уведомя веднага щом разкрием нещо, което би придвижило случая напред.

— Разбира се, оценявам това. Просто никой от отдела не се обадил на баща ми и на вдовицата на Сам и те решили да направят опис на стоките в магазина. Казах на баща си, че не е добре да се меси, защото съм говорил с теб. Това е всичко.

— Вчера отсъствах. Кунео и Ръсел бяха в почивка. Затова никой не се е обадил на съпругата. — При погледа, който Глицки му хвърли, той добави: — Е, случва се.

— Да, така е — каза Глицки и си помисли с удоволствие, че е успял да накара Джърсън да започне да се оправдава.

— И така — отишъл си в магазина и си ги сварил там?

— Баща ми се бе обаждал и бе оставил съобщение. И няма защо да отговарям на тези въпроси. Не съм заинтересуван лично от случая.

По лицето на Джърсън се изписа леко победоносно изражение.

— И понеже не си заинтересуван, тази сутрин си говорил с Лание?

— И какво от това? — попита Глицки и отблъсна стола си още по-назад, за да може да кръстоса крака. — Ако искате да знаете истината, лейтенант, опитвах се да ви направя услуга.

— От добро сърце, а?

— Може и да не повярвате, но аз разбирам нещо от работата, която вършите. Мислех, че мога да ви спестя някои трудности.

— И как ще стане това?

— Познавате ли Уейд Панос?

— По име и репутация — да.

— И каква е репутацията му?

— Върши си добре работата. Може би е малко грубоват, но отрепките не смеят да надигнат глава в неговите участъци.

— И това е всичко?

— Че какво друго? — сви рамене Джърсън.

— Знаете ли, че го съдят?

— Хората се съдят непрекъснато. Няма нищо чудно. Какво значение има?

— Може би никакво. Само дето четиринайсетина души са завели иск за трийсет милиона долара.

— Пак ще те попитам — какво доказва това? Сякаш не знаеш. Нас също постоянно ни съдят. Бруталност, нарушаване на неприкосновеността на личния живот, крадене на бонбони от първолаци и каквото още ти хрумне.

— Да. Може и да си прав — отвърна Глицки. — Панос е светец.

— Не съм твърдял подобно нещо — каза Джърсън, после забеляза нещо особено в изражението на Глицки и попита: — И какво още?

— Просто, ако бях на твое място, щях добре да си помисля, преди да му дам зелена светлина да се меси в някое от разследванията на отдела.

— Няма зелена светлина. Съдейства ни, това е всичко. Списъкът с имената на играчите на покер.

Глицки преплете пръсти върху бюрото. Не каза нищо. Джърсън извиси глас:

— Всъщност имената, които ни даде, помогнаха донякъде на моите момчета. Това притеснява ли те?

— Никак.

— Тогава? Какво има?

— Значи, обичайните заподозрени, а? Двама души с досиета.

— Трима, както излиза. Ранди Уилс също не е света вода ненапита. Така че — да, обичайните заподозрени. Случва се всеки ден.

— Няма две мнения по въпроса — каза Глицки безизразно. — Момчетата ти намериха ли някакви улики, които да свързват заподозрените с убийството?

— Ще издействат заповед за обиск.

Глицки изцъка с език и кимна разбиращо:

— А междувременно проверяват ли и други версии?

— Защо да го правят, след като най-вероятно извършителите са хора, които ни посочи Панос?

— Прав си — каза меко Глицки. — Би било глупаво. Загуба на време.

Джърсън остана с впечатлението, че Глицки го смята за не особено интелигентен човек, и вероятно не без основание. Той бе влетял тук преди десет минути, за да защити етичните устои на професията, а се бе оставил да го въвлекат в разговор по далеч не толкова възвишени теми и губеше почва под краката си с всеки изминал миг. Това определено не подобри отношението му.

Той се изправи на крака.

— Както и да е — каза той, — глупаво или не, сега аз ръководя отдела. Аз издавам нареждания на хората си и това, което дойдох да ти кажа, важи с пълна сила. Силвърман е мой случай. Аз ръководя разследването. Вчера се държах като добро момче и се огънах малко, а ти веднага се възползва от това. И се криеш зад баща си. Ще ти кажа едно — двамата с баща ти стойте настрани, защото иначе ще те разнеса чак до заместник-началника на управлението. И не си мисли, че се шегувам. — Думите му излизаха на пресекулки, гласът му бе одрезгавял от гняв и от усилията, които полагаше, за да се овладее в претъпканата стаичка. — Всъщност може би трябва да ти припомня, че всяко убийство в този град е мой случай и че момчетата ми работят за мен.

Глицки знаеше, че може да отвърне на удара с удар — на върха на езика му бе да изтърси някаква саркастична забележка. Щеше да му достави голямо удоволствие. Но той просто се облегна назад, кръстоса ръце и кимна:

— Ясно.

 

 

Дейвид Фрийман трябваше да бъде в кабинета си в един и половина следобед, за да поговори с един от ищците по делото срещу Панос. Вчера бяха започнали в десет сутринта с един благ професор с чалма, който преподаваше сравнително религиознание в Сити Колидж. Касиф Юсуф бе на около петдесет години. Малко след терористичните атаки той се връщал към колата си, паркирана в гараж в центъра, след някаква среща в хотела „Сейнт Франсис“, когато имал злощастния късмет да налети на униформения Рой Панос. Помощник-патрулът тормозел някакъв бездомник в една уличка и ритал него и количката му към западната граница на Трийсет и втори участък.

Версията на господин Юсуф бе, че той просто се опитал да се намеси като гражданин и казал на полицая, че не се налага да прибягва до подобни мерки. Тогава Панос оставил скитника и се нахвърлил върху него. С лекота го вдигнал за ризата, зашлевил го два пъти силно през лицето и му казал да изнася парцаливия си задник обратно в Арабия. Уплашен и окървавен, господин Юсуф побягнал. На следващата сутрин докладвал за инцидента в полицейското управление, споменал и името Панос, което бил научил от табелката му. Два дни по-късно оттеглил жалбата си. По думите му направил това, защото някой подпалил колата му.

Приключиха с показанията му чак в дванайсет и половина през нощта и когато Фрийман се прибра, както обикновено пеш, в апартамента си в подножието на Ноб Хил, минаваше един и Джина вече спеше в леглото му. Всъщност това вече бе тяхното легло. Джина се бе пренесла при него няколко седмици, след като Ник Сефия го беше блъснал.

Отношенията между Фрийман и Роук бяха претърпели коренна промяна преди близо година. Преди това Фрийман поддържаше дискретни и непостоянни връзки с цял харем от около дузина жени. В края на краищата той бе богат и успял мъж, вече на възраст, водеше изтънчен и уравновесен градски начин на живот без никакви обвързаности, които според него неизменно съпътстваха моногамните връзки. В гардероба му винаги висяха по няколко женски халата за посетителките му, аптечката му съдържаше всичко необходимо — четки за зъби, козметични кремове и така нататък.

Роук беше на четирийсет и четири и също не бе невинно агънце. Подобно на Фрийман и тя бе имала няколко дълготрайни, но несериозни любовни връзки и никога не се бе женила. От години се срещаха професионално и по празненства — в съдебната зала, на благотворителни мероприятия, по ресторанти, от време на време в някой съдийски кабинет, но никога не си бяха разменяли повече от някоя и друга учтива реплика.

Фрийман имаше обичай да отбелязва сам спечелването на всяко голямо дело — с хубаво ядене в някой от нашумелите ресторанти в града, с отлежало вино, а накрая с един-два коняка в „Топ ъф дъ Марк“ или в някой от другите небостъргачи — „Сейнт Франсис“, „Феърмънт“. Онази нощ той седеше на малка маса с изглед към залива в залата на върха на „Феърмънт“ и се наслаждаваше на своето „Паради“. Направи му впечатление походката на добре сложената, зряла жена, която слезе от асансьора. Забеляза, че тя явно е сама. Няма значение, каза си той. Не бе в негов стил да завързва запознанства с жените по този начин.

Цяла нощ бе превъртал в ума си най-важните моменти от делото — от самото начало, та чак до славния момент, когато бе произнесена присъдата: „Невинен“. Хората нямаха представа колко рядко се случва, дори в Сан Франциско, да бъде произнесена оправдателна присъда. Най-добрите защитници печелеха може би пет процента от делата си. Фрийман печелеше към четиринайсет и вярваше, че е едва ли не ненадминат гений. И беше прав.

Само че процесът вече бе приключил, нямаше да има нужда дори от обжалване. Съзнанието му, от цяла година погълнато в чертаенето на различни стратегии, изведнъж се бе оказало съвсем празно. Чувстваше лека приятна еуфория, а след хубавото ястие и вино — дълбоко физическо задоволство. Конякът бе самото съвършенство. Впери поглед през прозореца към мигащите светлини под него.

После се обърна към салона. Жената бе застанала пред него.

— Дейвид? Ти си това, нали?

Той се усмихна, все още унесен.

— Джина. Здравей. Каква приятна изненада!

— Не искам да те притеснявам, ако си зает.

— Изобщо не съм зает. Седни при мен, ако искаш.

Тя седна при него и си говориха чак докато затвориха ресторанта. После тя си тръгна с такси. Следващия месец той я покани девет пъти на обед — предпочиташе обедните срещи, защото те, за разлика от вечерните, не предразполагаха към бърза интимност. А и това даваше възможност на всяка от страните без никакво неудобство да се оттегли достойно още на етапа на началното опознаване. По този начин приятелството, което според Фрийман бе за предпочитане пред физическото привличане, се запазваше.

С Роук обаче се бе случило нещо странно. Когато стана ясно, че връзката им ще прерасне в сексуална, той беше престанал да се вижда с останалите си приятелки. Преди да я покани в апартамента си за пръв път, той се освободи от всички женски аксесоари, без да изпита и капчица съжаление. Постепенно, с течение на времето, тя започна да оставя в дома му свои дрехи, докато накрая разполагаше с отделно чекмедже от бюрото му и запълни целия гардероб. От три месеца не се беше прибирала в собствения си апартамент.

Тази сутрин Фрийман се събуди в последния момент, преди Роук да поеме към работното си място. Припомни й, че изслушването на свидетелите по делото срещу Панос е започнало, и я помоли да се върне вкъщи за обед, ако може по-рано, защото дълго време нямаше да имат възможност да вечерят заедно.

Погледна часовника си — бе единайсет и двайсет. Тя щеше да си дойде всеки момент. Бе пуснал концертите за пиано на Били Джоуел — Джина бе намерила този диск — съвсем тихо, само за фон. Потърка длани и се сепна от откритието, че те се бяха изпотили от напрежение. Погледна се в стенното огледало и поклати развеселено глава. Дейвид Фрийман никога не бе изпадал в паника, дори когато се изправяше пред Върховния съд. Не можеше да си спомни кога за последен път бе усетил да го пролазват тръпки от страх, но сега несъмнено ги усещаше. Отвърна очи от образа си в огледалото и ги насочи към малкия кът за хранене в претъпканата, тясна кухничка. Обикновено върху масата цареше неразбория — купчини с жълти тефтери, книги по право, чаши с недопито кафе, чаши за вино и понякога бутилки, вестници, папки.

Днес масичката изглеждаше елегантна и подредена. Почти час се бе занимавал да разчисти обичайните боклуци и сега там бяха подредени само две семпли места за хранене със сребро, кристални чаши за шампанско и една жълта тропическа орхидея в средата върху колосаната бяла покривка като отблясък от слънчевите лъчи, които тъкмо бяха погалили крайчеца на масата. Отстрани в релефната сребърна кофичка за шампанско сред леденото великолепие се мъдреше бутилка „Гранд дама“ от Вьов Клику, която бе избрана нарочно заради името си. Бе уговорил с Рик, главния готвач долу в „Рю Шармен“, да донесе лек обяд точно в дванайсет часа — кюфтенца от щука в шафранов бульон и салата от сърцевина от артишок и италиански бекон.

Погледна се за последен път в огледалото и се усмихна. Никой не би го нарекъл красавец. Но той се беше постарал днес да изглежда възможно най-добре, което означаваше, че децата не биха го помислили за страшилище. Носеше единствения си хубав костюм и вратовръзка в кафеникаво и златисто. Бе успял да се обръсне, без да си пореже шията и яката на ризата му този път не носеше запазената му марка — кафеникави петънца от засъхнала кръв. Трябваше да успее.

Ето я и нея. Точно навреме, весела. Целуна го по бузата. Боже, колко я обичаше!

— Днес изглеждате прекрасно, господине. Ако нямах среща след два часа… — Тя го целуна отново и отстъпи крачка назад. — Мислех, че клиентите гледат с недоверие на хубавите дрехи.

— Не е заради някой клиент — каза той и осъзна, че е хванал ръката й, когато се бе доближила и още не я е пуснал. — Ела да ти покажа нещо.

Тя се спря до вратата на кухнята и се обърна към него.

— Кой си ти и какво си направил с моя приятел? — После добави по-сериозно: — Изглежда прекрасно, Дейвид. Имали някакъв повод? Не ми казвай, че сме започнали да се срещаме точно на тази дата преди година и аз съм забравила!

— Някой ден може и да имаме подобен повод. В бъдеще — каза той. После си пое дълбоко дъх и изрече бързо: — Исках да те попитам дали би се оженила за човек като мен?

Тя сведе очи, после ги вдигна към него — погледът й изразяваше изненада и напрегнатост.

— Някой като теб ли? Имаш предвид хипотетично?

— Не. Лошо се изразих. Имах предвид мен. Ще се омъжиш ли за мен?

За две секунди, които бяха сякаш цяла вечност — все още се държаха за ръце, тя не помръдваше и го гледаше право в очите. Вдигна свободната си ръка и закри устата си. Явно бе поразена.

— О, Дейвид — възкликна Джина и очите й се напълниха със сълзи, — не бях си и помисляла…

Погледна го — безнадеждно уязвима, уплашена. Една сълза се спусна надолу по бузата й. Но все още не бе изрекла онази дума.

— Обичам те — каза Дейвид, — моля те, кажи „да“.

— Боже! Да! Да, разбира се.

Тя обви ръце около врата му, вече плачеше открито, целуваше го по лицето, по очите, по устните. Отново и отново.

— Да, да, да.

 

 

— Тази събота?

Беше ранен следобед и те си почиваха, докато старата им познайница Арета Лабонте, която даваше показания под клетва, бе отишла до тоалетната.

Адвокатът на Панос, Дик Крол, чакаше и си водеше бележки в заседателната зала — обширно слънчево помещение, прилично на зимна градина, което наричаха Солариума, Фрийман и Харди си даваха вид, че пълнят чашите си с кафе в кабинета на Фрийман.

Фрийман кимна.

— Ако си свободен.

— Ще бъда. Не е това. Поласкан съм от предложението ти. Само съм малко изненадан. Направо съм смаян. Не знаех, че обмисляш такава стъпка.

— Е, да. Не може всичко да знаеш.

— Събота не е ли прекалено рано, след като днес току-що сте се сгодили?

— Защо да чакаме, след като вече сме решили?

— Не зная. Просто повечето хора правят така. Изпращат покани, подготвят партито.

Фрийман клатеше глава.

— Няма такова нещо, Диз. Не искаме празненства. Само един кум — това си ти, шаферка и съдията. А! И майката на Джина.

— Хубаво е, че сте я поканили. Може ли да дойде и Франи?

— Разбира се, иска ли питане.

Харди отпи от кафето.

— Знаеш ли, че за две години два пъти ставам кум. Кумувах и на Глицки.

— Браво на теб — каза Фрийман без особено въодушевление. — Тъкмо имаш опит.

— Няма нужда от опит. Съвсем лесно е. Като с Арета.

Фрийман пак поклати глава.

— Не ставай самодоволен. Крол е добър, нищо че е безпринципен. А може би точно заради това е добър.

— Не зная. Все още не съм видял достатъчно — каза Харди.

Фрийман отвори вратата към фоайето. Арета се бе върнала и бе заела мястото си в Солариума, Фрийман й се усмихна и махна на Крол, който се взираше ядосано към тях. Крол посочи нетърпеливо часовника си. Фрийман пак помаха, после се обърна към Харди:

— Измислил е нещо.

— С вързани ръце е. Едва ли е измислил нещо законно.

— Почакай и ще разбереш — отвърна му Фрийман. После, след кратък размисъл, попита: — Какво искаш да кажеш с това „законно нещо“? Какво друго би могло да е?

 

 

Правната кантора на Ричард Крол се намираше в една от наскоро построените и спорни модерни сгради на юг от улица „Маркет“ — на пресечката на „Фолсъм“ и Трета. От двайсет минути Крол бе обърнал въртящия си стол към прозореца, който се простираше от пода до тавана, и чакаше познатият силует на Уейд Панос да се появи долу на улицата. Бе денят след снемането на клетвените показания на Арета Лабонте в кантората на Дейвид Фрийман.

Уейд най-после се зададе, половин пресечка по-надолу. Вървеше пеша, беше с униформа, както винаги, спираше да хвърли един поглед на магазините, край които минаваше, и понякога вдигаше ръка за поздрав към познати, които срещаше по пътя си. Панос беше изключително преуспял човек и крачеше по улицата като маршал на парад — неуязвим и уверен в себе си.

Коремът на Крол изкъркори и той го натисна с ръка. Взе няколко таблетки против киселини от чекмеджето на бюрото и се изправи. В огледалото до барчето нагласи изражението си, за да не издаде веднага лошите новини, които щеше да съобщи. Когато секретарката му звънна, за да му съобщи, че Уейд е пристигнал, той се върна на бюрото си и се престори, че е потънал в работа. Панос отвори вратата на кабинета, Крол вдигна очи и го покани с жест да седне на стола пред бюрото. Щеше да приключи след минута.

Затвори папката и най-сетне събра смелост да погледне към клиента си. Уейд седеше спокойно отпуснат на стола, вдигнал глезена на единия си крак върху коляното на другия и полупритворил очи. Той бе търпелив човек и това, че адвокатът му не му обърна веднага внимание, не го изнерви ни най-малко. Когато обаче Крол затвори папката, той излезе от унеса си и веднага заговори по същество:

— Колко лошо е положението?

Крол се опита да се усмихне.

— Откъде знаеш, че е лошо?

— Поиска да се срещнем лично, Дик, значи положението е лошо. Това е едно от нещата, заради които те харесвам. Повечето хора съобщават лошите новини по телефона или оставят съобщение. А ти? Ти имаш смелостта да застанеш лице в лице с другия. Оценявам това. Та значи колко лошо е положението?

Крол доближи пръстите на двете си ръце върху бюрото и каза меко:

— Доста.

Панос кимна:

— Казвай.

— Получи отказ при съкратеното гледане.

— Което означава?

— Означава, че съдията реши да даде ход на делото.

Панос почти не реагира. Само се настани по-удобно в стола.

— Добре. Ти каза още в началото, че е малко вероятно да прекратят делото. Не е някаква изненада, нали?

— Но има друга изненада.

Панос вирна глава като куче, подушило следата.

— Слушам те.

Крол забеляза, че кокалчетата му са побелели и се насили да се отпусне.

— Ако си спомняш, решихме, че тъй като не си обвинен лично, че си нанесъл вреда на ищците, няма нужда да присъстваш като ответник на делото.

— Да, ставаше въпрос само за УГП и за някои от помощник… — Нещо в изражението на Крол привлече вниманието на Уейд и той спря по средата на изречението. — Какво има?

— Фрийман и Харди са решили да атакуват тази позиция. Искаха да разбулят корпоративната анонимност и като че ли успяха.

Панос все още седеше отпуснат в стола си, само се намръщи.

— Не разбирам какво означава това, Дик.

— Означава… — започна Крол, после спря, взе една папка и я отвори. — Ще ти прочета частта, която те касае: „Ищците са представили достатъчно доказателства, които показват, че е налице съдебен спор по същество дали УГП — калифорнийска корпорация, и Уейд Панос — физическо лице, не са в действителност един и същ субект“. — Крол се осмели да хвърли поглед към Панос. — Твърдят, че корпорацията е само параван и следователно ти трябва лично да бъдеш подведен под отговорност. Очевидно съдията се хвана на въдицата.

— Дик, аз съм в корпорацията от трийсет години, а преди мен е бил баща ми.

— Зная, зная — каза с въздишка Крол. — Но те очевидно твърдят, наред с някои други технически подробности, че корпорацията няма достатъчно капитал. Освен това, тъй като ти си единственият акционер и контролираш лично работата на корпорацията, според тях тя функционира не като законно юридическо лице, а само като изкуствен инструмент за избягване на лична отговорност.

— Изкуствен инструмент, друг път! Всички дарения правя чрез корпорацията! Плащам заплатите на момчетата и данъците си с чекове на компанията. Корпорацията е реална като сърдечен пристъп, Дик.

— Съгласен съм с теб, Уейд, и точно това ще кажа на съдебните заседатели, може дори да успея да ги убедя. Но съдията реши, че по този проблем трябва да се произнесат съдебни заседатели.

— И какво ще стане, ако загубим?

— Тогава ще трябва да отговаряш. Лично.

Панос сякаш отново бе изпаднал в транс.

— Боя се, че има и нещо още по-лошо — каза Крол. — Ще бъдеш изслушан под клетва, преди заседателите да са чули и една дума от мен. Трябва да отидем в офиса на Фрийман, а там съдебен служител ще записва всяка твоя дума и ти ще си под клетва.

Панос отвори очи, но нищо не каза. Сложи ръцете си в скута и пое дълбоко дъх. Адвокатът продължи:

— Означава също, че Фрийман и Харди ще те разпитват откъде получаваш парите си и как.

Това предизвика някаква реакция от Панос.

— Тогава ти ще възразиш, нали така?

Крол кимна.

— Да. Само че при даването на показания под клетва възражението просто се отбелязва за протокола, а ти си длъжен да отговориш на въпроса. По-късно съдията отсъжда дали отговорът може да бъде приет.

— По-късно?

— Много по-късно.

Гръдният кош на Панос се вдигна и спусна — продължително и бавно.

— Работата е там — продължи Крол, — че когато започне снемането на показания под клетва, имат право да те питат за всичко. Нали така пипнаха Клинтън. Не заради онова, което правил с Джоунс, а защото бе казал под клетва, че не е правил секс с никого, освен със съпругата си. Тогава, когато се появи Моника…

Панос вдигна ръка.

— Спести ми урока по история, Дик. Какво общо има това с мен тук и сега?

Крол внимателно подбираше думите си:

— Означава, че ще могат да надникнат във всяка твоя банкова сметка, където и да се намира тя. Всичко това може да се превърне — не мога да твърдя със сигурност, но доколкото познавам Фрийман, е много вероятно — в ревизия на всичките ти счетоводни книжа, и то не само корпоративните. Искат да се доберат до нетния ти доход.

— Защо? Каква им е ползата да се доберат до нетния ми доход?

— Върху това се базират исковете за нанесените щети, Уейд. Наказателните мерки трябва да болят. Колкото е по-висок доходът, толкова повече искат, толкова повече…

Панос вдигна глава и прекъсна Крол. По лицето му не бе изписана особено дълбока загриженост. Напротив, изражението му бе овладяно и спокойно, което при тези обстоятелства се стори на Крол малко плашещо. Тих смях заклокочи някъде дълбоко в гърлото на Панос.

— Помниш ли как започна всичко това? Ти го нарече — как беше? — незначително дело.

— Спомням си.

Плашещата усмивка на Панос пак се появи на лицето му.

— Мисля, че тези кучи синове стигнаха доста далеч. Не е ли така? — Той се наведе напред в стола и продължи: — Както и да е, ти си адвокатът, какво ще ме посъветваш?

Крол си даде вид, че размисля, но през цялото време знаеше, че в крайна сметка ще каже следното:

— Трябва да им предложим извънсъдебно споразумение.

След като за кратко обмисли предложението, Панос попита:

— Колко?

— Най-малко няколко милиона. Да речем три-четири.

Панос поклати глава и изруга.

— Мислиш ли, че ще приемат?

Крол вдигна рамене.

— Аз не бих приел, особено след това съдийско решение, но си струва да опитаме. Наистина нямаме друга алтернатива.

Панос изсумтя.

— Винаги има алтернатива. — Той огледа стаята, после впи очи в адвоката си. — Но ти действай. Предложи им.