Джон Лескроарт
Първият закон (34)

31

Лен Фаро остана за малко извън осветения периметър на местопрестъплението, преди да влезе вътре, и си мислеше, че вероятно това са двете най-наситени с убийства седмици, откакто работеше в полицията. Докато пристигне на Кей 70, вече се бе смрачило и на мястото цареше огромно оживление с трите телевизионни и двата местни радиоекипа, шестте или седемте полицейски коли, няколкото коли без отличителни знаци, двете линейки, микробуса на патолога и една лимузина, която сигурно беше на някой от големите шефове.

Което означаваше, даде си сметка той сега, че това едва ли е само бандитска престрелка. А точно това би очаквал да се е случило на място като това. Учуден, Фаро си проправи път между колите, показа значката си на полицая до лентата и я прескочи. Местопрестъплението беше осветено от телевизионните прожектори и от фаровете на колите, но дори и без светлина Фаро щеше да забележи, че е имало голямо клане.

Подмина първия труп, който беше само на няколко метра от началото на кея, и спря при криминалистите от дневната смяна, които го обработваха.

— Гангстери? — попита той Гретхен, фотографката тази вечер. В крайна сметка се виждаха четири трупа — в сградите можеше да има и още, — а Фаро бе ставал свидетел на подобно клане само вследствие на стрелба от кола или при друг вид организирано отмъщение.

Самата Гретхен обаче изглеждаше дълбоко потресена, а това беше изненадващо за жена, която ежедневно се сблъсква с насилие.

— Джърсън — каза тя.

Отначало той си помисли, че го пита дали лейтенантът е осведомен и дали ще дойде на местопрестъплението.

— Предполагам — отговори той, след това млъкна. — Какво за него?

Тя кимна с глава към едно място на дванайсетина метра надолу по кея, където се беше събрала група хора около друг труп, облегнат в основата на дебела кафеникава следа върху една гипсова стена. Какво правеше там Франк Батист? Заместник-началникът не идваше на местопрестъпленията, освен ако не се бе случило нещо крайно необичайно, Фаро се затича и след броени секунди се озова при тях — Кунео и Ръсел от отдел „Убийства“, главния патолог Джон Страут и двама криминалисти от дневната смяна. Всички стояха с ръце в джобовете, за да се предпазят от хапещия вятър. За да стигне до тях, Фаро трябваше да мине покрай трети труп на кея и покрай четвърти, проснат под купчина строшено стъкло в един вход. Сред лицата разпозна другите инспектори от отдела, почти половината от целия състав — Даръл Брако, Сара Евънс, Марсел Лание.

Преди да се добере до жертвата, Фаро забави ход, направи още една-две крачки и се закова на място. „Мили Боже!“ — каза си той.

Очите на Бари Джърсън бяха широко отворени. Все още не го бяха преместили, затова почти изпънатите му крака бяха леко наклонени надясно в основата на кафявата следа, която се губеше зад гърба му. Фаро се приведе по-близо и видя двете малки дупки в якето му отпред. Изправи се и се обърна към събралата се група:

— Как се е случило?

— В момента се опитваме да разберем точно това, сержант. — Батист се бе издигнал в отдел „Убийства“ — беше станал лейтенант преди Глицки, така че познаваше процедурата. — От тези инспектори научавам — кимна той към Кунео и Ръсел, — че отношенията между убитите тук имат дълга история.

Фаро, който не беше в групата, погледна към мъртвия си лейтенант, върна се и застана до Батист. Заговори обаче Кунео, който посочи към кея:

— Първият труп там е Джон Холидей, Лен. След него е Рой Панос. Това говори ли ти нещо?

— Познавам Джон Холидей — кимна Фаро. — Само по име. — Замълча, съзнавайки, че следващите му думи ще хвърлят истинска бомба, но все пак реши да ги произнесе. — Бях в дома му преди няколко вечери. Заедно с Пол Тию.

Всички глави се извърнаха рязко към него. Ръсел и Кунео си размениха многозначителни погледи.

— Какво е търсел той там? — попита Кунео. — И какво търсеше ти там?

— Холидей беше наш заподозрян — заядливо се оплака Ръсел.

Но Батист сряза и двамата.

— Не давам и пет пари за всичко това. Сержант, да не би да ми казвате, че Пол Тию е бил част от цялата история?

— Изглежда е имал нещо общо, сър, не е ли така?

— И се е самоубил заради това?

— Може би не точно заради това — отбеляза Кунео. — Възможно е причината да е друга.

— А може би изобщо не се е самоубил — вметна Фаро.

— Може би някой го е убил.

— Защо? — рязко се намеси Ръсел.

— Не знам. За да му затвори устата?

— За какво? — попита Кунео.

Фаро сви рамене. Не знаеше. Посочи към другите трупове и попита:

— А кои са тези двамата?

Батист му каза. Когато чу имената им, Фаро кимна.

— Вчера инспектор Тию ме накара да проверя дали отпечатъците от дома на Джон Холидей не са на тези двамата. Те са били там.

— А това какво означава?

— Не знам, сър. — Огледа се наоколо и добави: — Но е възможно Холидей и тези хора да са били замесени в нещо.

По всичко личеше, че това развитие на събитията никак не допадна на заместник-началника. Погледът му строго обходи хората около него, върна се на Джърсън и обхвана цялото местопрестъпление, плъзгайки се над тялото на Холидей.

— Какво става, по дяволите? Някой да има представа?

— Вие бранете крепостта тук — обади се Джон Страут, — а аз ще се поразходя и ще наобиколя другите си клиенти. Джими!

Патологът се отдалечи по кея, придружаван от един от останалите специалисти по огледа на местопрестъпленията.

След като той си тръгна, Кунео и Ръсел си размениха по още един поглед, но този път Батист ги забеляза.

— Хайде да ви чуя, момчета. С каквото и да разполагате, сега е моментът да го споделите.

Кунео се прокашля и поде:

— Двамата с Линкълн работехме малко с Рой Панос. Първия труп ей там — посочи с палец той.

— Какво искаш да кажеш с това „работехме с него“? — попита Батист.

— Той беше от Специалните патрули…

— Роднина ли е на Уейд?

— Да, сър. Брат му е. Даваше ни сведения.

— За какво?

— Най-напред за убийството на Силвърман. След това на Мат Крийд, другия специален патрул… — Признанието костваше много на Кунео. Отново прочисти гърлото си и каза: — И за двойното убийство в Тендърлоин.

Батист скръсти ръце.

— Да не искате да ми кажете, че този Панос е бил източник на информация за разследването на четири убийства?

Ръсел се хвърли в защита на партньора си:

— Те всички бяха свързани, сър.

— Надявам се да успея да се усмихна. Добре, къде е мястото на Пол Тию в това?

Двамата инспектори от отдел „Убийства“ отново се спогледаха, но без да го крият. Отново заговори Кунео:

— Първоначално той движеше случая на Крийд и убийството в Тендърлоин.

— Но после и двата случая бяха възложени на вас — опита се да си изясни нещата Батист.

— Точно така — кимна Кунео. — Лейтенантът ни ги предаде. И двата бяха свързани със Силвърман, а този случай вече беше наш. Сметна, че така ще е по-ефективно.

— Само че Тию продължи да разследва? Защо му е да го прави? — Батист срещна празни погледи около себе си и се обърна към Фаро. — Сержант, ще ми е много интересно, ако има с какво да ни помогнете.

Фаро подръпна туфичката косми под долната си устна.

— Предполагам, че е имал някои въпроси.

— Какви въпроси?

— Във връзка с уликите от местопрестъплението в Тендърлоин.

— Той ли ви го каза?

— Съвсем бегло.

— Но нищо конкретно?

— Не, сър, дори да е имал конкретна информация, не я сподели с мен.

— Какво ви каза, когато ви заведе в дома на Холидей? Коя беше причината?

— Вече ви казах — да сваля отпечатъци. — Фаро се обърна към инспекторите. — Каза ми, че ви прави услуга, момчета.

— Глупости — заяви Кунео. — Никого не сме изпращали там. — Беше ядосан и не полагаше никакви усилия да го прикрие. Ако не присъстваше Батист, сигурно щеше да се нахвърли на Фаро. — Ако имахме подобна молба, щяхме да я отправим направо към криминалистите, Лен, както правим винаги, и ти много добре го знаеш. Това наистина ме вбесява — добави той, без да адресира забележката си към никого конкретно.

Батист не му обърна внимание.

— Добре — посочи той към Кунео и Ръсел. — Включете това нагоре в списъка си, може дори на първо място. — Отново огледа целия район: — Все пак какво се е случило тук, по дяволите? Какво е довело Бари тук? Трябва да е нещо свързано с тези специални патрули, не мислите ли? Колко от тях са мъртви?

— Двама — каза Ръсел. — Рой Панос и Мат Крийд.

Но Кунео не можеше да остави нещата така.

— Добавете и Ник Сефия. И той работеше за Панос. Беше му племенник. — Посочи към трупа и каза: — Тялото там във входа е неговото.

— Мамка му! — тежко въздъхна Батист. — Някой обади ли се вече на Уейд? Къде е Лание? — Обърна се и извика: — Марсел!

Лание дотича от мястото, където се бе строполил Сефия.

— Да, сър?

— По-добре се свържи с Уейд Панос и го извикай тук възможно най-бързо. Това е брат му Рой, а това е племенникът му Ник. Най-вероятно всичко е свързано с него. Трябва да проверим какво знае.

— Какво предполагате? — попита Лание.

— Смятам, че някой от хората на Панос се е опитал да направи сделка.

— Не и с Холидей — вметна Кунео. — Двамата с Панос не се разбираха.

— Много интересно — отбеляза Батист. — Питам се къде ли е бил, докато се е разигравало всичко това. Добре, ще стигнем дотам. Междувременно, Марсел, истина ли е, че най-накрая си станал лейтенант?

— Да, сър.

— Тогава поздравления, назначавам те да ръководиш случая. — Направи широк жест и добави: — Всичко това. Хората докладват на теб, ти докладваш на мен. Знам, че един ден ще ми бъдеш благодарен. Момчета — обърна се заместник-началникът към Кунео и Ръсел, — всичко ще минава през Марсел, ясно ли е?

След това Батист се обърна и погледна надолу към тялото на Бари Джърсън. Коленичи и много тъжно поклати глава:

— Какво си си мислел, по дяволите, като си дошъл без никакво подкрепление?

 

 

Марсел Лание беше инспектор в отдел „Убийства“ от двайсет години и през това време беше стигнал до някои от същите изводи, които Глицки си беше направил за Уейд Панос. Последния път, когато Лание беше извършил нещо, което имаше далечна връзка със специалните патрули, той се бе опитвал да направи услуга както на предишния, така и на настоящия си лейтенант, като прокара мост над пропастта, която ги делеше. Последствията бяха катастрофални.

Сега се залавяше за разпита на Уейд Панос с различна и предимно отрицателна предварителна нагласа. Преди да изпрати Кунео и Ръсел в лабораторията, за да проверят молбите за снемане на отпечатъци, подадени от Тию, Лание беше накарал двамата инспектори накратко да го запознаят със събитията и със своето тълкуване на случилото се от смъртта на Сам Силвърман насетне. Ролята на Рой и на Уейд Панос във всичко му се стори най-малкото необичайна.

Лание беше прекарал на Кей 70 повече от три часа и не беше в добро настроение още когато пристигна. Вече бе измръзнал до кости, чувстваше се претоварен от новите си отговорности и отвратен от всичко, което беше видял. Представителите на медиите се бяха умножили. Бяха си направили лагери на кея, боричкаха се за специални изявления и предаваха репортажи. На светлината на преносимите полицейски прожектори, петте трупа получиха табелки с имената, бяха пъхнати в чували и откарани, но няколко групи криминалисти все още старателно вършеха работата си на различни места на кея.

Панос беше пристигнал с адвоката си — защо му беше? — навреме, за да види как качват телата на брат му и на племенника му в линейката на патолога. Лание беше помолил и двамата да имат добрината да почакат няколко минути и Уейд да му отговори на няколко въпроса, за да се опитат да изяснят част от загадката. Беше успял да се престори на зает с различните екипи — което не му беше особено трудно, — така че минутите прераснаха в часове.

Сега Лание почука на прозореца на колата на Панос, отвори задната врата и влезе вътре. Пресегна се над седалката и се ръкува с всички, изказа съболезнования, всеобщ приятел. След това извади касетофона си, поиска разрешението им и го сложи на задната седалка между тях. Веднага мина на въпроса.

— Имате ли представа какво се е случило?

— Разбира се, че имам, мамка му, имам прекрасна представа!

— Кажете ми тогава.

 

 

— Наистина ли каза, че според него и аз съм бил там? — невярващо поклати глава Глицки. — Бива си го този човек! Имаше ли някакви доказателства, че съм бил там?

— Нали не си издълбал инициалите си някъде, Ейб? — пошегува се Трея, спокойна и отпусната. — Това му е стар навик, с който се опитва да се пребори, Марсел. Където и да отиде, ако има дърво… По-лош е и от куче.

Лание се усмихна.

— Нямаше никакви дървета. И никакви инициали.

— Че откъде ще има, Марсел? Не съм бил там.

Глицки беше кръстосал крака и се бе облегнал на дивана, прегърнал жена си през раменете. Наближаваше осем и цялото семейство, включително дядото, беше вечеряло преди двайсетина минути. Заради посещението на инспектор Лание, Нат беше предложил да наглежда Рейчъл в кошарката й, докато мие съдовете, и всички го чуваха как й пее песни от „Цигулар на покрива“, за да я забавлява. Лание седеше срещу тях в дневната с диетична кола в ръка.

— Длъжен съм да те попитам, Ейб — каза той с извинително изражение. — Панос не каза директно, че си бил там, но заяви, че е възможно. А щом разбрах, че не си бил на работа…

— Разбира се, не ти се сърдя. Аз бих направил същото. — Глицки се приведе напред. — Виж, Марсел, не се опитвам да го скрия — Панос не ми е приятел. Казах ти за него — кога беше? Преди седмица? За да предупредиш Бари. Не че това му донесе нещо хубаво.

— Но не си ходил на работа.

— Точно така. Не бях и болен. Къде съм бил тогава?

— Точно там е въпросът.

— По кое време приблизително?

— Към два часа.

Глицки веднага си спомни:

— Бях в апартамента на Дейвид Фрийман с Джина Роук. Познаваш ли Фрийман?

— Разбира се.

— Може би още не си научил, но той също почина днес. Около обяд. Роук искаше да вземе някои вещи на Фрийман за погребението и аз реших, че ще е по-добре да я придружа. Не беше на себе си, Марсел. Фрийман имал един хубав костюм, който бил съсипан, обаче тя забравила… Както и да е, беше дълъг следобед. Съжалявам, но тя ще потвърди думите ми. Освен ако Панос не смята, че и тя е била там. Искам да кажа, на кея.

— Може дори да е носела гаубица — добави саркастично Трея. — Намерихте ли гилзи от снаряди на гаубица, Марсел?

— Спокойно — каза Глицки на съпругата си. — Просто си върши работата.

— Мразя тази работа — заяви Трея и рязко се изправи. — Извинявай, Марсел, напоследък лесно избухвам.

След това отиде в кухнята.

— Роук ще потвърди думите ми, Марсел. Бях там. Ако не е в кантората си, Р-О-У-К — каза Глицки, — опитай в кантората на Фрийман. Ще знаят къде да я намерят. Вероятно Дизмъс Харди също ще има номера й.

Лание си записа в бележника и въздъхна дълбоко.

— Добре, само още един въпрос, Ейб, ако не възразяваш. Ако си работил с Харди, как така се свърза с Роук?

Глицки спокойно се отпусна назад.

— Намина да провери как вървят нещата в кантората на Фрийман, където работи и Харди. Двамата с него тъкмо приключвахме, а тя имаше нужда от помощ в апартамента на Фрийман. Затова отидох с нея като истински самарянин.

— А защо изобщо беше отишъл при Харди?

— Точно затова си взех почивка през последните два дни. Двамата се опитвахме да накараме някой да се заинтересува и разследва типовете, които са били убити днес.

— Защо?

— Защото някой ни отправяше заплахи и Харди смяташе, че знае кой е. — Планът, който всички заедно — Харди, Глицки, Макгайър и Роук — бяха начертали, беше да се придържат възможно най-близо до истината по време на разпитите, които се очакваха. — Аз също.

— И чий интерес се опитвахте да привлечете? На „Управление и контрол“ ли?

Това беше отдел, който преди се наричаше „Вътрешен отдел“, и се занимаваше с простъпки от страна на полицаи.

— Не. Да кажем, че Харди се обърна към някои съдии, а аз потърсих друга държавна служба.

— Извън участъка? Искаш да кажеш, че си ходил във ФБР?

— Ходих в друга служба — повтори Глицки. — И без това всичко е доста спорно, Марсел. Важното е, че имах работа в кантората на Харди, защото щеше да ми е неудобно да я върша в Палатата. — Глицки разпери ръце с дланите нагоре, олицетворение на невинността. — Нали знаеш, че Джърсън ми отне случая Силвърман веднага след като разговарях с теб?

— Е, и?

— Не останах съвсем настрани. — Отново се облегна назад с делово изражение. — Вдовицата на Сам Силвърман ми е приятелка. Измъчваше я един въпрос и ми го зададе. Аз на свой ред го зададох на Кунео и Ръсел. След това Пол Тию беше изправен пред морална дилема във връзка с едни улики и се обърна към мен.

— И ти говори с него?

— Накратко.

— Смяташ ли, че нещо от това е свързано със смъртта му?

— Възможно е. Не вярвам, че се е самоубил.

— Кой го е убил тогава?

— Не знам, Марсел. Иска ми се да узная.

Лание направи гримаса:

— Един обективен наблюдател би казал, че в този момент си бил замесен, Ейб.

— Никога не съм твърдял противното. След като семейството ми беше заплашено, започнах да действам. И ти би направил същото.

— Добре. Панос каза същото днес. Опитвал си се да премахнеш типовете, които днес са били убити.

— И Бари Джърсън ли съм искал да премахна? — малко грубо си позволи да попита Глицки. — Освен това съм искал да направя всичко с помощта на Джон Холидей, който е издирван за убийство, така ли? Да не би да вярваш, че може да съм участвал във всичко това, Марсел? — Наведе се напред и каза по-меко: — Опитвах се да намеря изход от тази бъркотия. — Въздъхна. — Добре, защо да не ти кажа. Познаваш ли Бил Шайлър от ФБР? Поговори с него.

— А какво правеше Харди?

— Харди смяташе, че тези типове се опитват да натопят Холидей. Звънеше на различни съдии. Можеш и за това да поразпиташ. Виж, Марсел, не знам как Бари се е озовал на кея, нито пък Холидей, но онези типове са лоши хора. Не се учудвам, че са били убити. Ако смяташ обаче, че съм бил там или имам нещо общо с това…

Остави думите му да увиснат във въздуха.

Марсел остави празната си чаша и въздъхна тежко.

— Щом казваш, значи не си бил там, Ейб. Просто съм длъжен да проверя всяко нещо. Предай на съпругата си извиненията ми, задето я разстроих. Теб също.

Когато Лание стигна до вратата, Глицки му я отвори и го спря за секунда.

— Ако оставим настрана твърденията на Панос, колко хора се предполага да са присъствали там, Марсел?

Очите на Марсел направо се затваряха от умора.

— Криминалистите смятат, че са били поне шестима, може би дори десетима. Имало е много оръжия с различен калибър, но хората сигурно са носели по повече от едно оръжие. Имало е поне една пушка. Може да са били седем хиляди македонци в пълно бойно снаряжение. — Той уморено потръпна и каза: — Ако питаш мен, Ейб, никой няма представа.

 

 

— Беше Норма от кантората — обяви Харди.

Франи учеше на масата в трапезарията. Вдигна глава.

— Как е тя?

— Добре, предвид случилото се.

Остави учебника си и попита:

— Какво?

— Обадил й се лейтенант Лание от отдел „Убийства“. Един от съдружниците работел до късно и му дал домашния й телефон. Поискал да узнае къде съм бил през целия следобед. Никога досега не са й звънели от полицията, за да я питат такива неща. Надявала се да нямам нищо против, че първо им казала, преди да ме попита. Уверих я, че нямам нищо против. Дала им и телефонния номер на Филис. Искаше да знае за какво става дума.

— Ти какво й каза?

— Че нямам представа.

Франи бутна стола си назад и отметна един непослушен кичур от челото си.

— Какво е казала на Лание?

— Че съм бил в кабинета си.

— През целия следобед?

— До малко след три и съм работил.

Харди беше свалил бронираната си жилетка в пикапа и на път за площад „Жирардели“ и Общинския кей, където щяха да се освободят от оръжията, попита Макгайър дали може да го остави обратно на улица „Сътър“.

Влезе през гаража и по вътрешния асансьор се качи на третия етаж. В кабинета си облече костюма, който държеше в дрешника си. След това — беше около три часа — се върна по стълбите във фоайето, понесъл предишните си дрехи, ботите и всичко останало в една торба за пране, която на път за вкъщи щеше да остави в „Сейнт Винсънт дьо Пол“. Във фоайето поздрави Филис и размени няколко съчувствени думи с нея. След това се отби при Норма и й каза, че просто не може да се съсредоточи след новината за Дейвид. Вече няколко часа се опитвал да свърши някаква проста административна работа, но не бил в състояние да работи, затова си отивал у дома. Предложи й да направи същото. Утре щели да започнат да събират отломките, ако могат.

Тя се изправи и отново го прегърна. За малко не припадна от болка на мястото, където куршумът се бе размазал в жилетката, но тя сигурно си бе помислила, че причината за сълзите му е смъртта на Фрийман. Донякъде сигурно беше така.

— Била е категорична. Бил съм там през целия ден. Надявала се, че е трябвало да каже точно това.

— А ти какво й каза?

— Че това е истината. Нима може да е било другояче?

 

 

Всички работеха извънредно.

В десет и половина Лание беше зад бюрото си в управлението. Спокойно можеше да се каже, че временно той е действителният началник на отдела, но дълго нямаше да се премести в кабинета на Джърсън, дори и да го издигнеха официално на поста. Кунео и Ръсел имаха виновни изражения, докато седяха там, и Лание не ги винеше за това. Нещо в разследването им трябва да се бе объркало сериозно и след днешното клане двамата изглеждаха крайно объркани и притеснени.

Тази вечер Кунео изпълняваше целия си репертоар, като свиреше на невидими барабани — думкаше на големите тъпани, биеше барабанчето и от време на време удряше чинелите. Лание се питаше какво ли става в главата му, защото очевидно част от него нямаше никаква представа за това перкусионно изпълнение.

— Не мога да проумея какво изобщо е накарало Тию да взема отпечатъци от дома на Холидей. Искам да кажа, какво е знаел той, което не е известно на нас.

— Въпросът е какво знаем сега, Дан.

— За кое?

— За отпечатъците от дома на Холидей, например. Какво означават те? Приятели ли са били, или какво?

— Играели са заедно покер у Силвърман — каза Кунео. — Но дали са се движили заедно? Не, според мен не.

— Но и двамата са били в апартамента на Холидей.

— Съмнявам се. — Кунео ускоряваше темпото. — Не. Не е така.

— Чакай малко, Дан, чакай малко — каза Лание. — Не питах дали са ходили в дома на Холидей. Вече знаем със сигурност, че са били там. Намерихме отпечатъците им. Въпросът е защо.

— Може да са играли там покер един-два пъти.

— Но защо, ако не са били приятели? — Лание изгледа двамата един след друг. — Не знам повече, отколкото знаете вие, ясно? Всъщност знам много по-малко за тези случаи. Моля ви да си помислите защо тези отпечатъци са били достатъчна причина за смъртта на Пол, ако е бил убит. И какво могат да означават.

Празни изражения, докато Кунео внезапно не прекрати френетичните си движения. В стаята сякаш настъпи вакуум. Заговори едва чуто.

— Какво каза, Дан? — попита Лание.

Кунео вдигна поглед и изпусна дълга, въздишка.

— Означават, че са подхвърлили доказателствата — каза той. — Станало е, както предполагаше госпожа Силвърман… Ако са подхвърлили…

Той отново млъкна и впери поглед към бюрото на Лание.

— Ако са подхвърлили какво, Дан? — попита Марсел.

— Уликите у Холидей — каза Кунео. Докосна слепоочията си и ги стисна толкова силно, че пръстите му побеляха. — Мили боже, мили боже!

 

 

Мишел седеше в големия стол до панорамния си прозорец, от който не се виждаше нищо навън в мрака на нощта. Настолната лампа до нея светеше и стаята зад гърба й и собственият й нещастен образ се отразяваха върху стъклото на прозореца. Беше се сгушила в едно кресло, което не й предлагаше никаква утеха, беше се свила на съвсем малка топчица. На масичката до нея имаше недокосната чаша бяло вино и един плик. В ръка държеше съдържанието на плика, две страници от собствените й листове — без заглавна част, без рамка, само най-обикновен плътен лист, не съвсем бял, с прозиращи нишки на хартията.

Седеше неподвижна и се чувстваше съвсем празна вече двайсет минути, откакто прочете писмото за втори път, докато погледът й не се проясни достатъчно, за да го препрочете отново.

„Скъпа Мишел,

Както знаеш по-добре от всеки друг, много ми се искаше да ме възприемат като най-големия веселяк на света. Така очакванията са ниски — както от моя страна, така и от страна на приятелите ми към мен. Не обещавам нищо, освен може би приятно прекарване тук и сега, и тъй като не претендирам да съм задълбочен и сериозен, никой не може да се разочарова, когато не успея в нещо, когато се издъня, когато се напия или се надрусам и извърша някоя от многото глупости, които са ми коствали самоуважение и приятели.

Когато се замисля за времето, когато бях женен за Ема, особено за няколкото месеца след раждането на Джоли, понякога се питам какво се случи с човека, който бях тогава. Когато изведнъж за кратко време нямах нищо против усещането, че нещата имат значение.

Всъщност всичко имаше значение.

Беше странно, но в действителност установих, че бих искал Ема и Джоли да очакват нещо от мен, да искат да се проявя в най-добрата си светлина. Преди винаги бягах от това и си казвах, че съм само един палячо, плитък като плоска чиния. Вероятно защото се боях, че ако се опитам да стана нещо повече, ще се проваля. Истината е, че ако не опитваш, никога не грешиш. Няма спор.

Но се случи нещо необикновено. С моите момичета осъзнах, че колкото повече признавам обичта си към тях, толкова по-хубав става животът ми. Започнах да опитвам стотици различни неща и успехите ми ме смайваха. Бях верен, например, и исках да бъда верен. Изведнъж вече не изпитвах нужда от други жени като резервен вариант, ако Ема ме зареже, защото не я заслужавам. Или ако ми изневери. Знаех, че това никога няма да се случи. Вярвах във всички нас, колкото и сантиментално да звучи това. Нещо дълбоко в мен се бе размърдало и наместило и сега спокойно можех да сваля гарда и да си поема въздух. И да се наслаждавам на живота.

Не знам какво у мен ме караше преди това толкова да се страхувам от обвързването, но постепенно животът ми с тях се превърна в единственото нещо, което наистина желаех. Аз, Ема и Джоли. Това беше целият ми свят.

И той свърши, разбира се.

Какъв лековерен глупак се оказах, а? Да вярвам във всичко това? Да смятам, че ще трае вечно. Да говоря за сантименталност. За глупост. Е, вече никога нямаше да ми се случи подобно нещо. Целта ми беше да се напия здравата, да продължавам в същия дух, да рискувам парите, работата си и всичко останало, защото само така можех да се проваля напълно. Можеш да изгубиш всякаква надежда, да стигнеш до дъното, а това е истинската свобода. И бездруго нищо от това няма значение, нали? Възползвай се от всяка възможност за физическо удоволствие и се увери, че е само физическо, нищо повече. Щастието беше просто един миг и толкова. Не можеше да става и дума животът ми да добие собствена форма и да носи удовлетворение.

Защо ти пиша това сега?

Защото нещо в мен отново се раздвижи. Запознанството ми с теб ме промени. Веднъж и завинаги имам чувството, че съм усмирил страшните призраци, които ме разкъсват. Не знам точно какво ще се случи с нас, но бих искал да знаеш, че изведнъж изпитах нужда да очакваш нещо от мен, искам да открия най-добрите си страни и да стана този човек. Искам да опитвам, да не спирам да опитвам, дори и понякога да се провалям. Смисълът е в това — да опитваш.

Звучи ли ти смислено?

Този следобед обаче трябва да свърша нещо друго. Една друга обвързаност, която е въпрос на чест, ако това не е прекалено изтъркана дума. Но сякаш всичко е едно цяло. Очаквания и отговорности. И съвсем изненадващо нямам нищо против тях. Дори ги посрещам с желание.

Ако четеш това писмо, значи не съм се върнал. Този път е, защото не мога, а не защото не съм опитал. Но каквото и да стане с мен, искам да знаеш, че животът е хубав и че днес излязох от този апартамент толкова щастлив и изпълнен с надежда за бъдещето, колкото не съм бил никога през живота си.

Обичам те с цялото си сърце.“