Джон Лескроарт
Първият закон (25)

22

Мишел беше излязла да пазарува, да вземе нещо, което можеха да хапнат у дома, понеже едва ли щяха да вечерят в ресторант. Холидей надникна през щорите към облачния ден навън, след това очите му се върнаха към листа хартия пред него върху кухненската маса на Мишел. Беше малко след пладне и той по навик си бе налял последния бърбън от бутилката, която беше донесъл преди около седмица и от която всеки ден посръбваше по малко.

Днес обаче не му се пиеше. Не беше докоснал чашата. Погледна към нея, пресегна се, но после се отказа.

Върна се към листа, на който бе написал четири имена: Том, Евън, Брайън (или Райън?) и Лесли. Знаеше, че е имало още четирима или петима души заедно с него в бара през нощта на убийството на Клинт и Ранди, но не успяваше да измъкне имената им от помътеното си подсъзнание. Когато най-сетне престана да го мъмри, задето не му се е обадил по-рано, Харди му обясни, че потвърждаването на алибито му може да се окаже изключително важно. Неговият приятел, полицаят Глицки, явно бе предложил Джон да се опита да си припомни имената на клиентите си. С обичайната си самоувереност Холидей заяви на адвоката си, че няма проблем и че най-много след час ще му предостави някакъв списък. След това Харди можеше да тръгне да ги проверява.

Е, наистина бе направил някакво списъче, но то едва ли щеше да помогне на него или на когото и да е другиго. Написал беше малките имена на клиентите си, които дори не бяха сред познатите му, а когато се замисли по-сериозно, установи, че не знае нито фамилните им имена, нито професиите, адресите или колите им. Всъщност изобщо не ги познаваше, бяха просто клиенти.

Оцени като ирония на съдбата факта, че ако ги открият, тези хора биха могли да го спасят от обвинение в убийство. Но каква бе вероятността да се случи това? Ставаше дума за миналата сряда вечер, преди цели пет дни. Беше последната вечер, когато Холидей бе работил в бара, а в момента дори той, въпреки сериозния си мотив, можеше да си спомни само четири имена.

Знаеше, че след още ден-два усилията му щяха да се обезсмислят. Типичните посетители на „Ноев ковчег“ вероятно се наливаха в някоя долнопробна кръчма всяка вечер, затова евентуалните му спасители едва ли щяха да могат да кажат със сигурност кога точно са били в „Ноев ковчег“. Сряда? Дали пък тогава не са били в „При Лефти О’Дул“ или в „Джонс Грил“? Или пък беше в четвъртък? И двете вечери на бара беше Джон. Остави писалката, затвори очи и се опита да си припомни нещо отличително, което би направило срядата по-запомняща се за него или за някой от клиентите му.

Нищо не му хрумна.

Отвори очи и пред погледа му се изпречи чашата с чист бърбън. Взе я и я помириса — великолепна напитка, „Ноб Крийк“, — но неочаквано тя му се стори някак неприятна. Не самият бърбън, а влиянието му. Замъглените спомени, които в момента му пречеха да спаси собственото си бъдеще, бяха резултат от изпитите чашка след чашка от подобна бутилка.

Замъглените спомени…

Стана, приближи се до прозореца и разтвори щорите. Днес градът не изглеждаше красив. Морето в залива беше сиво-зеленикаво, осеяно с белите гребени на вълните. Отново затвори очи и се опита да си представи бара през онази толкова важна сряда вечер, хората, които бяха седели точно пред него. Несъмнено е разговарял с някои от тях, пускал е шеги, изслушвал е историите им. Онази вечер изобщо не се бе напивал до безсъзнание, но ето че пет дни по-късно нямаше никакви спомени от тогава.

Сигурен бе, че същото важи за всички останали.

Сякаш не беше живял през тези часове. Просто ги нямаше. Както щеше да стане и с днешния ден, знаеше това, ако вземе чашата и я изпие.

А и какво значение имаше в крайна сметка?

Съзнаваше само, че съвсем неочаквано, по някаква причина, имаше значение. Не би трябвало да е изпълнен с такова желание да се бори за живота си и да се опитва да заличи петното от името си, ако дните щяха да продължават просто да се нижат като поредица от празни и незапомнящи се мигове. Вече не искаше тази празнота. Трябваше да се опитат да отнемат живота му, за да прозре това, но поне го бе сторил навреме.

Чувството го връхлетя колкото неочаквано, толкова и неопровержимо. Искаше Мишел да се върне и да влезе през вратата. Искаше да живее заради това. Заради нея.

Заради себе си.

Взе чашата и я изля в мивката. Изплакна я обилно, за да заличи всяка следа от алкохол, отиде до хладилника, напълни я с портокалов сок и го изпи.

 

 

Тя се върна. Вечеряха филийки черен хляб с домати и моцарела, зехтин, оцет и морска сол. В зеленчуковия магазин продаваха пресен босилек на малки връзки и те го хапнаха листо по листо заедно със сандвичите и с минерална вода „Пелегрино“. Тъкмо привършваха, когато звънна клетъчният телефон на Мишел. Тя се обади и му подаде телефона. Адвокатът му.

— Някакъв напредък със списъка?

— Три и половина собствени имена. Не съм сигурен дали единият тип се казваше Брайън или Райън.

— А някакви фамилии? — Харди не се радваше на добро настроение днес, от известно време беше все така. — Малките имена не ни вършат работа.

— Знам. Продължавам да опитвам. А междувременно какво ще правим?

— Не много. Ако си добре, където се намираш, остани там.

— И аз така смятах, Диз. Някой успя ли да открие кой стреля по нас?

— Не съвсем. Всъщност е налице сериозен скептицизъм дали изобщо се е случило.

— Разбира се, че се случи.

— Само дето няма и следа от подобно нещо. Оказва се, че аз съм способен да изфабрикувам тези драскотини и подутини, за да злепоставя Панос.

— Каза ли им, че беше Сефия?

— Бил е в Невада.

— Кога?

— Когато стреляха по нас. Всъщност два часа по-късно.

— Е, и?

— Пътят дотам е четири часа.

— Не и с хеликоптер. Диамантеният център има хеликоптер, забрави ли? Сефия работи за тях. — От отсрещната страна настана мълчание. — Диз?

— Тук съм. Искам да те попитам още нещо.

— Битката при Хейстингс през хиляда шейсет и шеста година.

— Не, но отговорът си го биваше. Въпросът ми е какво е накарало Сефия да отиде при Силвърман. Коя е основната причина?

— Това е прекалено лесно.

— Развесели ме тогава.

— Добре. Какво ще кажеш за около петнайсет хиляди долара?

— Може и да свърши работа, но за какво точно става дума?

— Толкова изгуби той предишната вечер.

— Смятах, че ти си изгубил тази сума — изрече Харди предпазливо, сякаш се боеше да не би, да не е чул правилно преди малко.

— Така е. И двамата изгубихме, но Ник се раздели с повече. Сам имаше страхотна вечер.

— Джон, защо не ми каза това по-рано?

— Не си ме питал, Диз. Никой не ме е питал. Изобщо не сме повдигали този въпрос.

От другата страна долетя въздишка.

— Добре, кой още знае за това?

— Всички, които участваха в играта. Дочух, че ченгетата знаят. Така са се добрали до мен.

— Не ми се ще да те карам да правиш друг списък, обаче едва ли ще успея да се докопам до този на полицията.

След трийсетина секунди Харди разполагаше с имената на участниците в играта на покер и с още един въпрос. Той не затрудни Холидей повече от предишния.

— Разбира се. Хулио Рее и Рой Панос. Тримата винаги се мъкнат заедно. Обърна ли внимание, че те също участваха в играта?

— Кой е Рее?

— При мен в стаята има жена. Трудно ми е да ти отговоря направо.

— Гадно копеле, така ли?

— Точна преценка. Обзалагам се, че е бил той.

— Кой?

— Рее. Той е стрелял по нас, а Ник е карал. Или обратното. Няма особено значение.

— Но заедно с Рой Панос стават трима, нали? А това вече има значение. Три е вълшебното число.

— За каквото и да става дума, явно си разровил голяма мръсотия.

След кратко мълчание отново се разнесе гласът на Харди, този път рязко:

— Какво означава това, Джон? Правя за теб всичко по силите си.

— Не го отричам и ти благодаря от все сърце, но тъжната истина е, че каквото и да правиш, всъщност трябва да го правиш и за себе си.

— Трябва ли? Не става дума за никакво „трябва“, Джон. Чисто и просто ти правя услуга. По-добре се благодари на съдбата.

— Цуни ме отзад, Диз! Правиш го, защото заради теб се забърках в тази каша.

— Заради мен ли? Мили боже…

— Хич не се прави на ударен! Откъде започна всичко според теб? Ще ти подскажа. Не беше ли Панос човекът, който си гледаше своята работа, докато някои адвокати не решиха да му натрият носа, като междувременно понатрупат доста пари?

— Нали знаеш каква точно беше тази работа, Джон?

— Е, и? Те нарушаваха някои правила. Но на какви започнахте изведнъж да се правите вие с Фрийман? На ангели хранители на Тендърлоин? Твърдиш, че хората ти са го погнали в името на справедливостта и доброто, така ли? Друг път.

— Поговори с някой от клиентите ми.

— Говорил съм, Диз, забрави ли? Познавам повечето от тях. По дяволите, аз ти намерих поне половината клиенти. Проститутки, крадци, обирджии, до един мошеници. Да, добре, на някои им бяха подхвърлили дрога, чудо голямо. Те и без това вземат. По-добре така, отколкото да им изкарат ангелите от бой, а Панос щеше да направи това толкова лесно, колкото и да им подхвърли дрога.

— И също толкова незаконно.

— О, моля те! Престани да се правиш на света вода ненапита! Ти се намеси заради парите. Истината е, че Панос предлагаше една услуга, която ченгетата не…

— Значи вече го защитаваш?

— Не, само казвам, че и ти беше в играта. От самото начало. Спорът между вас никога не е бил нравствен въпрос, а само конфликт на интереси.

— Страхотно! Оценявам приноса ти. Значи никой не е прав? А какво ще кажеш за Силвърман? За Фрийман?

— Случайни жертви. И двамата. Неизбежната следваща стъпка, това е. Какво можеше да направи Панос — да остави племенника си да опере пешкира? Да бъде осъден на смърт? Съмнявам се! По дяволите, та той ти предложи четири милиона долара само за да се измъкне, а ти му отказа, забрави ли? Да не би да очакваш да ти изпрати поздравителна картичка?

 

 

— Мисля, че трябва да заминем — каза Мишел.

— Къде?

— Където и да е. Далеч от тук.

— И после какво?

— Не знам. Просто ще си живеем.

— Няма да живеем, а ще се крием.

Седеше на канапето пред нея. Тя беше на стола до прозореца. Пресегна се, разтвори щорите и после отново ги затвори.

— А сега не правим ли точно това?

— Няма да е задълго — усмихна й се той. — Адвокатът ми има някои идеи.

— Да бе, стори ми се, че сте първи приятели.

Холидей се позамисли над думите й.

— Освен това, ако избягам, ще изглеждам виновен.

— Не ми се иска да го споменавам, Джон, но същото важи и за нежеланието ти да се предадеш.

— Надявах се да не обърнеш внимание на този факт. — Взе ръцете й в своите. — Ще се получи, Мишел. Всичко. Животът ни. Не искам да го започнем като бегълци. Не съм направил нищо.

— Вярвам ти, но изглежда те разполагат с много улики — отвърна тя.

— Всичко има лесно обяснение. Леко извъртане на призмата. Били са други трима типа, а сега Харди знае кои са те. Ще съобщи имената им на когото трябва. Ще видиш. След два-три дни ще отменят съдебната заповед и всичко ще свърши.

 

 

Някой ден Харди щеше да напише книга и да я озаглави „Нищо не е лесно“, неговото допълнение към „Не е лесно — наръчник на родителя за възпитаването на щастливи и добре приспособени деца“. След като гневът към клиента му се поуталожи, вдъхновението за днешната глава от книгата се породи от опитите му да поговори с двама от хората в дадения му от Холидей списък на участниците в играта на покер у Силвърман: Фред Уеъринг и Мел Фишър.

Номерата и на двамата фигурираха в телефонния указател. Впоследствие Харди осъзна, че би трябвало веднага да заподозре огромна заблуда в онова, което го караше да смята, че ще има нещо лесно, свързано с тези разпити. Не би имал нищо против известно улеснение.

Сутринта вече го бе съсипала. Събуди се с ужасен махмурлук, а това не му помогна особено. След това посещението при Дейвид в болницата, дългото и безплодно чакане на Бланка, случайната среща с Крол и Рой Панос, новините, които му съобщиха за Арета. И накрая спорът му с Холидей дали вината за всичко случило се е негова. Наистина нямаше нужда да чува тези глупости от клиента си — нито днес, нито когато и да е.

Въпреки че, честно казано, сега, когато заслепяващият го гняв се бе поуталожил, признаваше обвиненията за донякъде основателни.

Последните два часа прекара заключен в офиса си, легнал на канапето с мокри компреси на челото. Накрая, все още с болки в главата, издири номерата на двамата свидетели, след което набра телефона на Фред Уеъринг. Оказа се, че се е свързал с горещата линия на брокерите от „Бърнард Ралкър енд Къмпани“ — натиснете едно, ако искате да продължите разговора на английски, после отново натиснете едно, ако искате да отворите нова сметка, натиснете две, ако сте стар клиент на компанията и т.н. В крайна сметка Харди премина през лабиринта и стигна до момент, в който наивно смяташе, че му предстои да разговаря с жив човек, но репликата „Моля, останете на линията, докато някой от брокерите ни има възможност да ви съдейства“ се оказа просто прелюдия („Благодарим ви за търпението, останете на линията“) към точно отмерена четириминутна версия на „Сетисфекшън“ на Мюзак.

Когато най-сетне му се обади приятен женски глас, Харди изключи високоговорителя, помоли да го свържат с Фред Уеъринг и научи, че тази седмица той е на почивка на Хаваите. Не, нямали номер за връзка с него там. Дали някой друг не можел да му помогне?

Мел Фишър имаше телефонен секретар и Харди му остави три телефонни номера — домашен, служебен и на мобилния си телефон — и едно съобщение за това, кой е и за какво става дума. Обясни, че проблемът е спешен и се позачуди дали да не каже, че е въпрос на живот и смърт, но не искаше да прави нещата прекалено драматични.

Двайсет минути по-късно отново вдигна глава от канапето. Това беше нелепо. Не правеше нищо смислено, а трябваше да свърши толкова много. Телефонният указател отново обещаваше да му провърви — Фишър живееше на улица „Тейлър“, само на няколко пресечки от собствената му кантора. Изпълнен с презрение към самия себе си, Харди реши, че едно изкачване на стръмния Ноб Хил ще бъде мъчението, което заслужава. Пребори се с гаденето, колкото да стане и да слезе от стълбите.

На рецепцията, която представляваше яйцевиден остров в центъра на ротондата на фоайето на Фрийман, секретарката на кантората Норма се бе облакътила на бюрото, потънала в разговор с Филис. Двете жени бяха във фирмата от незапомнени времена, със сигурност отпреди пристигането на Харди като наемател, и нито една от тях не можеше да бъде окачествена като негова почитателка. В крайна сметка, той не работеше за Дейвид или за фирмата, но въпреки това отнемаше доста от времето на великия мъж, ползваше ксерокса и другите машини на фирмата и дори времето на служителите, както си поискаше. Харди също не си падаше особено по двете жени. Но въпреки това, щом ги зърна — те се обърнаха към него, когато се показа от стълбите, — се видя принуден да изпъне рамене, за да направи добро впечатление.

Неочаквано Норма се изправи и му направи знак да се приближи. Беше набита жена с едър кокал, на около петдесет и пет години, въплъщение на компетентността, изисквана от Фрийман. Елегантно облечена, без да се опитва да бъде ослепителна, и напълно лишена от чувство за хумор, тя спокойно можеше да бъде прототип на всички секретарки в адвокатски кантори, които Харди познаваше.

— Здравейте, дами — каза той с неподправено монотонен и мрачен глас. — Как са всички тук долу?

— Не много добре — отвърна Норма. — Всъщност сме направо зле. — Харди беше доловил общото неразположение на долния етаж веднага след нападението, но не бе допускал, че Норма ще го спомене пред него. Тя обаче продължи:

— Въпреки таланта си, господин Фрийман едва ли някога е допускал, че е възможно да се случи нещо подобно. Докато идваше на работа всеки ден, нещата вървяха съвсем гладко.

— Винаги е имал способна секретарка — отбеляза Харди.

Норма се усмихна, признателна за комплимента.

— Благодаря ви, но просто се опитвам да кажа, че в момента не знам какво да правя. Не мога дори да разпиша чековете за заплатите, а на някои съдружници ще трябва да се плати скоро. — Тя се поколеба и погледна към Филис. — А честно казано, и на нас от персонала.

Филис неканена се намеси в разговора:

— Всеки ден се обаждат клиенти и питат къде е Дейвид и кога ще се върне. Какво да им отговарям?

Паниката в гласа на догматичната, способна и властна пазителка на портите на Фрийман шокира Харди и го накара да се закове на място.

— Просто ги уверявайте, че делата им са в добри ръце и че се надяваме Дейвид да се върне скоро…

— Но те искат да знаят точно кога, а аз не мога да им отговоря.

Норма й подаде една хартиена салфетка и отново се обърна към Харди.

— Не знам какво да казвам на хората. Двете с Филис си мислехме, че макар в действителност да не сте член на фирмата, имате повече… Ами, по-зрял сте от повечето съдружници и… Мислехме, че може би вие бихте могли да им кажете нещо. — Ненадейно самообладанието й изневери. — Господин Харди, всичко се разпада. Не знам какво да правя.

Харди наведе глава за миг. Ужасно го болеше. Очите му отказваха да виждат ясно.

— Ще направя каквото мога, Норма, ала не съм сигурен, че всички ще ме послушат. Аз съм просто наемател на горния етаж, всеки го знае. Но ако смяташ, че това ще помогне…

Погледът му се плъзна по пода към отворената врата на Солариума и празната стая с ксерокса.

— Как мислиш, колко време ще успееш да крепиш положението? Ако допуснем, че Дейвид не…

Не успя да довърши.

— Дейвид винаги държи много пари в брой в дребни банкноти. Спорехме по този въпрос, но сега бих могла да използвам част от сумата… — Захапа устната си, затвори очи и се замисли за миг. — Съдружниците все още работят и получаваме плащания. Може би ще успея да получа достъп до някои от тези средства… — Отново замълча. — В най-добрия случай, един месец, господин Харди, ако той не се възстанови.

— Но той ще се оправи, нали така?

— Разбира се. Не исках да кажа, че… Просто никой не може да прави онова, което върши той.

— Така е, знам. — Харди постави ръка върху рамото й. — Само ми кажи кога, ще дойда.

За огромно негово учудване тя пристъпи напред, обгърна го с ръце, стисна го силно и разбуди старите болки в гърба му.

— Благодаря ви. Благодаря.

След още няколко насърчителни думи Харди прекоси фоайето и слезе по извитото стълбище в декорирания вестибюл на нивото на улицата. Беше средата на работния ден, точно след обедната почивка. Обикновено кантората кипеше от дейност и дори от ентусиазъм — Фрийман може и да беше експлоататор, но освен това бе и велик адвокат с огромна дарба да мотивира сътрудниците си.

Харди спря и отново се заслуша в притихналия горен етаж.

Сякаш наистина бе краят на света.

 

 

Харди носеше клетъчния си телефон. Апаратът не звънна, докато той с усилие се катереше по стръмния склон на „Тейлър“, прекосяваше Ноб Хил и се спускаше три пресечки по-надолу от другата страна. Не звънна и докато се добра до адреса на Фишър. Тъй като смяташе, че ако човек се прибере у дома и открие спешно съобщение, веднага ще отговори на обаждането, Харди не хранеше големи очаквания, когато позвъни на входната врата. Но ето че по домофона се разнесе глас:

— Кой е?

— Господин Фишър, казвам се Дизмъс Харди. Позвъних ви във връзка с Джон Холидей.

Студеният ноември напомни за себе си. Облаците отново се бяха сгъстили, а лекият повей се бе превърнал в остър вятър, който го пронизваше до кости и свистеше около него, докато чакаше на площадката. Минаха почти десет секунди. Тъкмо се канеше отново да позвъни — нищо не ставаше лесно, — когато домофонът избръмча и той бутна входната врата.

Беше двуетажна сграда без асансьор и когато Харди се качи на втория етаж, Фишър стоеше в рамката на отворената врата, сякаш пазеше светата си обител. Изглеждаше на около седемдесет години. Имаше яки рамене, останала само на темето побеляла коса и носеше панталони с цвят каки, обувки за тенис и черна фланелка с емблемата на „Оукланд Рейдърс“. Макар че едва стигаше до раменете на Харди, старецът излъчваше свадливост и огромно недоволство от възникналото положение.

— Добре — подхвана той още преди Харди да стигне до последното стъпало. — Какво толкова спешно има с този кучи син Джон Холидей? Да изгние в пъкъла дано!

Все още на няколко метра от него, Харди застина на място. Вдигна ръце за миг и напредна още малко.

— Искам само да ви задам няколко въпроса.

— Негов адвокат ли сте?

— Точно така.

— Тогава и аз искам да ви попитам нещо. Как се помирявате със съвестта си?

— Джон не е убил никого.

— Ха! Как тогава нещата на Сам са се озовали в дома му? Извънземните ли са ги занесли?

— Може да се окаже нещо подобно — отвърна Харди. — Разбрах, че сте участвали в последната игра на покер.

— Аха. Какво за нея?

Изведнъж Харди се чу да задава въпрос, за който дори не си бе помислял:

— Полицията вече разговаря ли с вас?

За щастие това поохлади Фишър.

— Какво точно имате предвид?

— Знаете какво. Разпитваха ли ви за играта — кой е бил там, кой какво е спечелил?

Фишър го изгледа подозрително.

— Не. Не са говорили с мен. Ченгетата, искам да кажа.

— Значи все пак някой е говорил?

— Не съм го казал това — открито предизвикателно го изгледа той. — Никой не е говорил с мен.

— Не ви ли се струва странно, че сте били на тази игра вечерта преди убийството на Сам, а никой от полицията не е пожелал да ви разпита?

— Не бях там, когато са го убили. Те са знаели кого търсят. Не са имали нужда от мен.

— Значи смятате, че Джон се е върнал и се е опитал да си вземе обратно парите, които е изгубил?

— Да, така казват.

— Някой друг изгуби ли пари онази нощ? Много пари?

Фишър си лепна твърде престорено замислено изражение.

— Не — категорично отвърна той. После поклати глава и повтори: — Не.

— Толкова сериозно ли трябваше да се замислите, за да се сетите?

Това още повече раздразни възрастния човек.

— Не, прекрасно си спомням. Холидей изгуби най-много пари през онази нощ.

— И никой друг?

— Боже мой, какво искате? Отговорих на въпроса ви, нали? Стига толкова.

Отстъпи навътре и постави ръка на вратата зад себе си.

— Струвате ми се малко нервен, господин Фишър. Така ли е? Сигурно смятате, че ще ви направя нещо лошо. Да не би някой друг да ви е казал, че ще ви нарани, ако не промените версията си?

Този път безпокойството му стана съвсем явно.

— Не съм променял никаква версия! Намерили са всички онези неща в апартамента на Джон. Няма съмнение, че той го е направил.

Харди пристъпи по-наблизо и гневно заговори:

— Значи няма значение дали ще кажете кой още е изгубил много пари през онази нощ, нали? Тези хора не са убили Сам. Просто не искат да им задават неудобни въпроси, които могат да накарат полицията да смята, че те също са имали причина да го направят. Не е ли така, господин Фишър? Не е ли така?

Фишър дълго гледа Харди с ококорени от страх очи. След това внезапно се окопити.

— Не съм длъжен да говоря с вас — заяви той, шмугна се зад вратата и я затръшна в лицето на Харди.

Харди кресна пред вратата, а гласът му отекна в коридора:

— Ще ви се наложи да ми отговаряте на процеса!

Изчака задъхан и разгневен.

Накрая се обърна и се отправи надолу по стълбите към мрачния и ветровит следобед.

 

 

Харди се обади на Глицки от мобилния си телефон на път за кантората. Може би срещата на Ейб с Джакман бе минала добре.

— Не — каза Глицки.

— Дори не е искал да те изслуша ли?

— О, изслуша ме и още как, само че нищо не чу.

— Ейб, това е ужасно странно. Кларънс ни познава.

— Явно не достатъчно добре. Очевидно смята, че ние с теб възнамеряваме да възпрепятстваме правосъдието. Аз се подигравам с Джърсън, действам зад гърба му и преча на инспекторите му, за да изложа на показ неговата некомпетентност и да си върна работата. Освен това ти съдействам по делото на Панос, така че ако го спечелиш, да мога да се пенсионирам в охолство.

— Ще бъдеш ли така добър да ми кажеш как точно ще стане това? Как ще спечелиш нещо от моето дело?

— Сигурен съм, че има начин.

— Когато го откриеш, ми кажи, става ли? — Последва пауза. — И Кларънс вярва на всичко това?

— Не мога да го твърдя със сигурност. Но ние сме достатъчно затънали, за да не иска да се замесва.

— Ейб, тези хора стреляха по мен — напомни му Харди.

— Споменах му го.

— И той какво каза? По дяволите, Кларънс ме видя след това. Знае със сигурност, че не съм замесен.

— Това не е важно. Не и за Кларънс.

— Но той ни познава. Ние сме добрите. — Ала след спора му с Холидей, твърдението не му се стори съвсем точно. — Донякъде — добави той.

— И това не е. Не и днес. Днес системата работи както трябва. Както обичат да казват хората, доказателствата говорят сами по себе си. А доказателствата сочат единствено, че Джони Холидей е хладнокръвен убиец и ти си на негова страна. Което те прави един от лошите, и то не донякъде. Тъй като съм ти приятел, аз също съм от лошите.

— Само дето доказателствата са пълен въздух.

— Да — съгласи се Глицки, — и това го има.