Джон Лескроарт
Първият закон (15)

13

Тези интимни вечери може би бяха тайната за щастливия брак на Харди, но този път вечерта определено не бе щастлива.

Бе започнала, естествено, с поредното отбиване в болницата. Харди се противеше — щеше да му е за трети път днес, — но Франи настоя, че иска да види Дейвид. Докато все още не знаеше колко е пострадал, тя имаше усещането, че може някак да му помогне. Да го накара да се почувства по-удобно, може би да му занесе курабийки на другия ден. Каквото и да е.

Бе чула думата „в безсъзнание“, разбира се, но не бе осъзнала, че Фрийман е в състояние на кома. Призна това на Харди четирийсет минути по-късно, преди дори да е докоснала чашата си с вино, докато тихо плачеше в сепарето им в задната част на „Фиор д’Италия“.

— Аз дори не можах да го видя. Не съм виждала друг човек с толкова бинтове. Цялото му лице…

Очите й го умоляваха, сякаш се надяваше, че той може някак да оправи нещата. Харди знаеше, че тя се опитва да подреди впечатленията си, но я бяха атакували твърде жестоко, за да успее. Покри с длан ръката й върху масата, Франи просто имаше нужда да поговори.

— Не се е случило с мен, но се чувствам толкова наранена. Не мога да си обясня как е възможно да се случват такива неща.

— Почти същото каза и Джина.

— Горката Джина! След годежа…

Тя прекъсна думите си по средата, докато тактичният сервитьор поднасяше питиетата им, извърнал поглед от Франи. Харди бе поръчал „Пелегрино“. Сервитьорът си записа скромната им поръчка. Щяха да си поделят един рибен ордьовър и чиния спагети карбонара. Той се оттегли бързо, защото усети, че моментът не е подходящ нито за многословия, нито за пазарлък на тема специалитетът на вечерта.

— Нямам апетит — каза Харди. — Освен може би да убия онзи, който е причинил това на Дейвид.

— Мислиш ли, че това ще помогне?

— Не виждам как би могло да навреди. — Харди не се шегуваше. Не му бе останало никакво чувство за хумор. Със стисната челюст и с поглед, вперен право напред, той въртеше чашата си с вода. — Кучи синове! Ако си мислят, че така ще ме пречупят, правят най-голямата грешка в живота си.

— За кого говориш? Мислех си, че никой не знае кой го е извършил.

— Никой не знае.

— А кой се опитва да те пречупи?

Неволно бе изпуснал нещо, което би предпочел да запази за себе си. Устата му се сгърчи в лека гримаса, Франи познаваше жестовете му и усещаше, че е на път да изгуби контрол над гнева си.

— Дизмъс?

Той хвана чашата си и я пресуши до дъно.

— Не зная дори как бих могъл да ги намеря.

— Кое да намериш?

— Доказателствата — той възмутено поклати глава. — Трябва просто да отида и да ги поразтърся.

— Определено не е добра идея. Ако те са причинили това на Дейвид…

— Точно на това разчитат. Всички са подплашени и не смеят нищо да направят.

Франи се наведе към него:

— Наистина ли знаеш кой го е направил?

— Имам някаква представа. Може и да се лъжа, но се обзалагам, че съм прав.

— Тогава кажи на полицията. Зная, че ще проверят. Познават те.

— Аха. Ти и аз може би си спомняме какво ченге бях и какъв неотстъпчив прокурор станах после, но това отдавна е минало. Сега съм адвокат по защитата. Вече не съм на тяхна страна…

— Няма страни. Който и да е пребил Дейвид…

Но той поклати глава:

— Според най-доброто предположение на ченгетата, онези, които са пребили Дейвид, са или шайка хлапета, или добре координирана банда побойници, които обаче не са откраднали нищо. Някоя от тези версии да ти се струва дори и малко правдоподобна?

— Не.

— Какво остава тогава?

— Някой с мотив.

— Точно така. Някой, който може да изгуби трийсет милиона долара, ако Дейвид го изправи пред съда.

— Онзи от вашето дело, как му беше името?

— Уейд Панос. Добър човек. Частно ченге. Стълб на общността.

— Той не пребива хора, Дизмъс. Това също не звучи правдоподобно.

— Няма нужда да го прави. Има си хора за тази работа.

— Тогава се връщаме пак в началото. Кажи на полицията.

Харди се опита да се успокои, като въздъхна дълбоко.

— Не, връщаме се пак в началото. Аз съм адвокат.

— И какво означава това?

— Това означава, че ти, гражданката Сузи еди-коя си, можеш да отидеш при ченгетата, когато ти се случи нещо неприятно, и да споделиш с тях защо подозираш, че определени хора са виновни за случилото се, а полицаите ще те изслушат непредубедено. Но ако аз, някакъв кретен адвокат по защитата, си позволя да кажа нещо, то първо ще трябва да си пробие път през призмата на съмненията. Особено ако обвинявам някого, който стои срещу мен в съда. Ти ме познаваш като грижовно човешко същество и може би не си даваш сметка, че всъщност всяка изречена от мен дума е изгодна лъжа, а всеки мой добронамерен жест — цинична манипулация.

— Мисля, че преувеличаваш.

— Не много.

— Ейб не гледа на теб по този начин.

— Може би не през цялото време, но сигурно ще си спомниш, че е имало такива моменти. Дори с Ейб това се е дължало на същото нещо, на дълбоко вкоренената липса на доверие към адвокатското съсловие. Още щом вляза през вратата, въпросът е какво целя. А какво правя всъщност? Изобщо не си задават този въпрос. Дори не им минава през ум мисълта, че бих могъл да им дам нещо напълно безплатно, нещо, което да им помогне. Ако пък случайно ги споходи такава мисъл, просто ще я отхвърлят. Освен това, Ейб в действителност вече не е ченге.

Тя се намръщи при тези думи.

— Обзалагам се, че би ти помогнал, ако го помолиш.

— Много е смешно да твърдиш това, след като точно този следобед го помолих, но той не ми помогна.

Франи се намръщи още повече.

— Какво точно му каза? Може би не е разбрал, че става дума за нещо лично?

Харди вдигна леко рамене.

— Разбра, че става дума за Дейвид. Това е повече от достатъчно. Знае, че сега аз работя по това дело. Той самият всъщност насочи подозренията ми към Панос.

— Значи ти е помогнал.

— Да, дотолкова. Но няма да се бърка на другите ченгета, категорично. Ясно и безапелационно. Не било негова работа.

Сега Франи бе започнала да върти чашата си.

— А кой е следовател по случая на Дейвид? Говори ли с него?

Харди изненадано се облегна назад в стола си. Понякога най-очевидните решения ни убягват. Всичко, което бе разказал на Франи за предубедеността на ченгетата към адвокатите, беше вярно, но тази сутрин той бе срещнал сериозна готовност за съдействие от страна на Хектор Бланка. Може би инспекторът щеше да се окаже изключението, което потвърждава правилото.

Когато разговаряха за Фрийман, Харди изобщо не бе споменал Панос, защото тази идея му се струваше налудничава и недоказуема. После обаче бе разбрал за Мат Крийд, а той безспорно бе свързан със Специалния патрул. Не беше много, но ако Бланка наистина искаше да залови нападателите на Дейвид — което не бе никак сигурно — Харди можеше да го накара да го изслуша с помощта на подходящо открито отричане от права.

— Какво? За какво се замисли? — попита Франи.

— Понякога си гениална. Права си. Човекът по случая на Фрийман — казва се Бланка — може би ще се поразрови.

— Защо не, Дизмъс? Нали това му е работата?

— Да — отвърна Харди. — Точно така. И познай какво? Дори да не си я върши, това му е работата.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа следното — да допуснем, че някой е набил съседа си или че е имало сбиване в някой бар. И в двата случая, както и в повечето от случаите му, Бланка има жертва и заподозрян с мотив. При случаи на насилие, какъвто е този на Фрийман, и оставяйки настрани мен и моите идеи по въпроса, вероятността да бъде открит извършителят е почти нулева, така че всяка минута, която отдели за него Бланка, е чиста загуба на време.

Франи се взираше безутешно в покривката.

— И дори да го открият, това няма да помогне на Дейвид, нали?

При тези думи, които казваха цялата истина, Харди осъзна безсмислието на досегашния им разговор и тежко въздъхна.

Сервитьорът донесе поръчката на една потънала в тишина маса. Той усети настроението и не каза нищо. Провери мълчаливо кошничката с хляб и постави по средата чинията с ордьовъра — маслини, жълти и червени печени чушки, аншоа, колбас и патладжани. Ресторантът бе едно от любимите им места, а ордьовърът се бе превърнал в традиционното блюдо, с което започваха вечерите си тук, но сега никой от двамата не посегна към него. След минута Франи отпи малка глътка от виното си.

— Срамота е да дойдеш на такова хубаво място и нищо да не хапнеш. Да помолим ли да ни го опаковат за вкъщи и да си тръгваме?

Но те не успяха да се приберат направо у дома.

Бяха паркирали три пресечки по-нагоре, на едно тъмно разклонение на площад „Юниън“ точно над „Грант“. Вятърът ги пронизваше, въпреки че се бяха притиснали един в друг, и те ходеха приведени. Не се оглеждаха, нито пък обръщаха някакво внимание на ставащото около тях, докато не стигнаха до колата.

Харди караше петгодишна хонда, на която бе махнал алармата, тъй като алармите се включваха само по погрешка, а не когато трябва наистина да бият тревога.

Този път обаче алармата щеше да е от полза.

Предното стъкло бе цялото натрошено. Виждаха се четири или пет места на удар — на две от тях защитното стъкло бе пробито. Останалата му част изглеждаше като паяжина от пукнатини — белите нишки просветваха на мътната светлина, идваща откъм площад „Уошингтън“ малко по-надолу по улицата.

— О, боже! — възкликна Франи и закри с ръка устата си.

Харди не я чу. Бе сграбчен в лапите на собствената си реакция — истински въртоп от необуздана лудост. Той се завъртя, обзет от гняв и отчаяние, после се завъртя повторно и стовари юмрука си върху стъклото. По улицата и в колата се посипаха още стъклени парченца. Изруга и притисна до тялото си кървящия юмрук, после отново го стовари върху стъклото. След като първият прилив на гнева му се уталожи, той се подпря със здравата си ръка на капака на колата. От устата му излиташе стакато от накъсано и отчаяно вдишване и издишване.

Франи се бе опряла на някаква стена. Трепереше въпреки дебелото палто и не можеше да определи дали причината е режещият вятър, или смразяващият страх. Реакцията на съпруга й я сепна и й се стори дори по-лоша от вандалската постъпка, която я бе предизвикала, защото лудостта и насилието му бяха неприсъщи. При нормални обстоятелства нещо подобно — един счупен прозорец — би изкарал, разбира се, Дизмъс от кожата му, но след моментния изблик на гняв, той би погледнал на нещата откъм смешната страна. Но в никакъв случай не би постъпил както преди малко. Каквото и да означаваше това, то бе разтърсило Дизмъс до основи.

Тя се приближи плахо, пресегна се и докосна за малко стъклото с пръст — то изшумоля почти като целофан и няколко стъкълца се посипаха по таблото вътре. Франи несъзнателно отстъпи крачка назад, после още една.

— Дизмъс, какво е това?

Лицето му се изкриви в гримаса, когато отговори:

— Това — каза той, — е предупреждение.

— Какво предупреждение?

— Към мен. За процеса.

Тя не знаеше какво да каже. Явно случилото се с Дейвид му бе повлияло. Естествено беше да му хрумне нещо такова, но на нея й се струваше, че не трябва да е толкова уверен в твърдението си. Моментът обаче не бе подходящ за спорове или за обсъждане. Той бе твърде раздразнен и ръката очевидно го болеше. Тя се приближи до него и сложи ръка на гърба му.

— Как е ръката ти?

Франи пое нещата в свои ръце, отвори вратата откъм мястото до шофьора и помогна на Дизмъс да седне. Накрая и двамата се настаниха в колата срещу вятъра. Пуснаха двигателя, за да се постоплят. Дизмъс седеше до нея мълчаливо, държейки наранената си лява ръка. Накрая тя се осмели да проговори:

— Трябва да се обадим на полицията.

Това не беше въпрос, не последва и отговор, Франи извади мобилния си телефон, обади се и съобщи за случилото се и за местонахождението им. После звънна на брат си и го попита дали би могъл да дойде да ги вземе. През цялото време Харди стоеше като истукан на седалката в колата. Взираше се право напред през калейдоскопа от натрошено стъкло.

 

 

Тъй като и без това патрулираха в Норт Бийч, полицаите дойдоха на мястото за десетина минути. Когато видя синьо-червените лампи на полицейската кола да се подават иззад ъгъла, Харди вече бе в състояние да се изправи срещу друго човешко същество и да поговори с него що-годе смислено. Двамата с Франи излязоха от колата, когато полицаите — Реяс и Симс, както пишеше на табелките им — се приближиха към тях.

Беше повече от очевидно какво се е случило и полицаите взеха показанията им професионално и дори със съчувствие. Симс отиде до полицейската кола да се обади на пътна помощ, а Реяс обиколи тяхната кола, като си светеше с фенерче. Спря и се наведе да огледа по-добре предния капак.

— Това ми прилича на кръв — каза.

— Кръв е — отвърна Харди. — Моята. Избухнах и ударих с юмрук стъклото. — Той протегна напред ръката си. — Не е най-добрият момент в живота ми, нито пък най-умният.

Реяс кимна и се обърна към Франи.

— Госпожо, не е имало сбиване помежду ви, нали? — попита той.

Този въпрос я изненада и тя инстинктивно погледна към Харди, преди да отговори.

— Не, сър. Тъкмо се прибираме от вечеря навън, както ви казахме. Във „Фиор д’Италия“.

Полицаят явно обмисляше нещо. Заобиколи предницата на автомобила и насочи фенерчето си към тях.

— Госпожо Харди, бихте ли ме придружили до нашата кола? — попита той.

Тя пак погледна към Харди и той, въпреки че не бе доволен от развитието на нещата, й кимна.

Обърна се и ги проследи с поглед, докато се отдалечаваха. Харди знаеше какво става. Полицай Реяс искаше да остане насаме с Франи и да я поразпита, без съпругът й да има възможност да се намеси или да упражни принуда. Той искаше също така да има по-добра видимост — патрулната кола бе паркирана точно под уличната лампа, — защото там щеше да може да я огледа по-добре за евентуални белези от побой. Ако излезеше, че счупеното стъкло е резултат от битово насилие, щяха да му сложат белезници и да го откарат в управлението. И съвсем правилно, помисли си Харди.

Само че нямаше да открият нищо подобно.

Ръката му пулсираше. Сведе поглед към нея, опита се да я свие в юмрук и осъзна, че може би си е счупил някоя костичка на кутрето. Кървенето бе спряло, но въпреки студа ръката му бе силно подута. Струваше му се, че болката и неприятностите, които сполетяха него и Франи, са двойно и справедливо наказание за това, че се е държал като пълен глупак.

Обзе го нечовешко, почти мъртвешко спокойствие. Той знаеше без капчица съмнение какво се бе случило тази нощ. Бе свързано с Дейвид, а вероятно и с Крийд. Избухването му преди малко бе неправилна проява на безпрецедентния му гняв. Спокойствието щеше да му послужи по-добре.

Той погледна към отсрещната страна на платното. Реяс и Симс разговаряха с Франи и за щастие, помисли си Харди, неговата червенокоса, пламенна жена, този път успяваше да обуздае прословутия си темперамент. След около три минути полицаите я придружиха до мястото, където ги чакаше Харди. Явно Франи им беше обяснила, че Моузес е тръгнал да ги прибере.

Но те още не бяха приключили. Симс бе извадил един бележник.

— Господин Харди, съпругата ви ни каза, че имате някакви подозрения кой би могъл да е извършил това.

Харди се опита гласът му да звучи добросърдечно:

— Да, имам някакви. Подсъдим. Ако го осъдят, с бизнеса му е свършено.

— Искате ли да ни кажете името му?

— Бих могъл да ви го кажа, но е безсмислено. Едва ли го е направил лично, вероятно е изпратил някой от хората си. — Харди пое дълбоко дъх, за да запази спокойствие. — И няма да намерите никакви улики. Нищо не са пипнали. Стъклото изглежда обработено с традиционния тъп предмет. — Той посочи стъклото: — Вижда се къде са нанесени ударите.

— Да, господине — рече Симс. — Но ако искате да отбележим нещо по-специално в рапорта си, сега е моментът. Както сам казахте, едва ли ще стигнем далеч в разследването на инцидента, но е добре да имаме някакво име, ако се случи нещо друго. Ако ни повикате и кажете: „Това се случва за втори път“, някой може да се зачуди защо не сте съобщили имена първия път.

— Как така „ако се случи нещо друго“? — попита Франи.

Ченгетата се спогледаха. Думите бяха пределно ясни. Харди им спести труда да отговарят.

— Нищо няма да се случи — каза той на жена си. — Ще видят, че не могат да ме сплашат, и ще се откажат.

— Както стана и с Дейвид ли? — попита тя с рязък тон.

— Кой е Дейвид? — попита Реяс.

Харди отговори с въздишка:

— Моят партньор в този процес. Дейвид Фрийман. Пребиха го миналата нощ. Още е в болница.

— В кома — добави Франи. — Състоянието му е критично.

— Реяс и Симс тихо размениха няколко думи. Накрая Симс почука по бележника си:

— Може би няма да е зле, ако ни дадете име — каза той.

 

 

Моузес Макгайър пристигна малко след колата на пътна помощ и когато откараха хондата на семейство Харди, той настани двамата съпрузи в кабината на пикапа си. Пътуването обратно от Норт Бийч не бе весело, но Моузес ги придума да се отбият в неговия бар, за да се навечерят и да се успокоят. Снабди сестра си с чаша вино, оказа първа помощ на Харди и след това му връчи двойно мартини. Вече не бяха чак толкова напрегнати. Ядяха ордьовъра си от „Фиор д’Италия“ на една от масичките в задната част на „Литъл Шамрок“. Макгайър пресуши своя скоч.

— Имам идея — каза той.

— Идеите са нещо хубаво. Бих си поръчал една идея — отвърна Харди.

— Пол! — викна Макгайър към бармана, вдигна празната си чаша и му я посочи. После пак се обърна към Харди. — Къде живее Панос?

— А-а — поклати глава Франи, — лоша идея.

— Не съвсем — настоя Моузес.

— Не съвсем, друг път! Няма да наливаме масло в огъня.

— Защо? Защо не? Идеята е добра. Да наминем край тях, да потрошим някой и друг прозорец, да се позабавляваме.

Харди дъвчеше замислено една маслина.

— В това има някакво необяснимо очарование.

— Особено ако го направя, без да ви казвам. — Макгайър все повече се разпалваше от тази идея. Усмихна се на сестра си.

Тя остави на масата чашата си и каза твърдо:

— Дори не си го помисляй. Сериозно ти говоря, Моузес.

Тя се обърна към Харди за подкрепа, но той само сви рамене.

— Не мога да го държа под контрол, Фран. Той е голямо момче.

— Точно така, ключовата дума е момче — каза Франи и после се обърна към брат си: — Няма да ти позволя да го направиш.

Макгайър получи новото си питие. Обслужващият персонал в „Шамрок“ явно беше много любезен с него. Той обаче не изпусна нишката на разговора.

— А какво предлагаш ти?

Въпросът му сякаш я смути.

— Нищо не предлагам. Полицаите казаха, че ще се поразтърсят.

Макгайър й отвърна с дълбок и дрезгав саркастичен смях.

— И когато не открият нищо, тогава какво?

— Може би ще открият нещо — каза Франи.

— Тя е права — подкрепи я Харди. Бе си взел дозата напрежение за тази вечер. Моузес и Франи наистина изглеждаха настръхнали за кавга и той реши да ги поуспокои: — Може би ще успеят, Моузес. Възможно е.

С няколкото уискита зад гърба си, Моузес стрелна Харди с хладен поглед.

— Предател. И как, по дяволите, ще стане това? Един от хората на Панос си е оставил визитката в канавката край пътя ли? — После се обърна и към двамата: — Гледайте реално на нещата бе, хора. Вече ми казахте, че нямат никаква представа кой е пребил Дейвид, а той е сравнително важна клечка. Мислиш ли, че ще си дадат труд да се занимават с глупавата ти кола? Това, мои наивни приятелчета, просто няма да се случи.

— Колата ми не е глупава — отсече Харди. — Всъщност, като се позамисля, тя е по-умна от някои от моите клиенти.

— Давай, Дик. Прави си майтап от това. Аз не мисля, че е смешно — каза Макгайър, сложи лъжица патладжани върху парче италианско хлебче и го натъпка в устата си. — Тези бандити наистина ме изкарват от кожата.

— Усетих — Харди работеше върху новооткритото си спокойствие. Той сложи ранената си ръка върху коляното на Франи и я дари с една крива усмивка. — И ние сме ядосани, признай си.

— Но не сме тръгнали да му чупим прозорците! — отвърна тя. — Иначе ставаме същите като него.

— Не, сестричке, не ставаме същите. — Преди Виетнам да убие учения в него, Макгайър бе получил докторска степен по философия в Бъркли. Той продължи: — Има една малка разлика.

— Не. Няма разлика. И не ме наричай „сестричке“!

— Добре, пропусни „сестричката“, но не ми разправяй, че нямало разлика.

Усилията на Харди да предотврати словесната престрелка между брата и сестрата не пожънаха успех. Задната част на „Литъл Шамрок“ бе доста тясна — към три метра дълга и три и половина широка — и гласът на Макгайър кънтеше между стените, като заглушаваше дори джубокса.

— Има огромна разлика, мътните да го вземат! И знаеш ли каква е тя? Те започнаха първи! Какво ще кажеш по този въпрос? — Той насочи показалец към сестра си със сключени вежди и потъмнели очи. — Те първи те нападнаха. Ако не мислиш, че това е огромна разлика, значи ужасно грешиш, мамка му!

— Спокойно, Моузес. Просто си говорим — намеси се Харди.

Макгайър се нахвърли върху него:

— А ти какво си помисли, че правим? Някой да е почнал да раздава юмруци? Не мисля. Но не ми разправяйте, че сме като тях, защото това са пълни дивотии! По нищо не си приличаме!

Франи явно бе навикнала повече от Харди на изблиците на гняв от страна на Макгайър, а той бе виждал доста такива избухвания. Тя стана, седна до брат си и го прегърна през раменете.

— А хората се чудят как съм станала толкова сприхава — каза тя и го целуна по бузата. — Не си като тях, съгласна съм. Само не отивай да стреляш по нечии прозорци.

Все още не напълно умилостивен, Макгайър тежко се наведе напред. Пресегна се към чашата си, вдигна я, после я сложи обратно и пак се облегна назад. След още една минута се наведе и целуна сестра си.

— И без това нямаше да стрелям — каза той и се усмихна. Битката бе приключила. — По-скоро си мислех за прашка.