Джон Лескроарт
Първият закон (7)

6

Слънцето се показа иззад облаците, докато Харди четеше сутрешния си вестник, седнал на масата в кухнята и чакаше Глицки да му се обади. Това така и не стана. Накрая той звънна на Ейб към единайсет и му остави съобщение. После се опита да се обади на Холидей — първо у тях, след това в „Ноев ковчег“.

Неговият собствен дом беше безлюден от около час и половина. Въпреки че от години си мечтаеше за вълшебното време, когато животът му с Франи ще спре да се върти непрекъснато около грижите по децата — уроците и мачовете, настинките и домашните, изобщо всичко онова, което запълваше цялото му ежедневие през последните шестнайсет години, — сега, когато най-сетне бе настъпило това дългоочаквано време, той не беше сигурен дали му харесва.

Франи бе закарала нанякъде децата и, по ирония на съдбата, която той не можеше да оцени по достойнство, по-късно в това празнично утро имаше среща със свой клиент. Франи все още се водеше студент, но се бе прикрепила към една своя приятелка психоложка, Джилиан Нюман, и стажуваше при нея по двайсет часа седмично, като водеше брачни консултации.

Така че целият ден се бе изпречил празен насреща му, също като дома му. Харди се запъти към кухнята и взе своя чугунен тиган от стоманената кука, на която висеше над печката. Прекара кокалчетата на ръката си по повърхността му — бе гладка като коприна.

Механично сипа вътре щипка сол — Франи бе минала на калиева сол и държеше една кутия до печката — и пусна газта. Отиде до хладилника, грабна една бутилка със светла бира „Сиера Невада“ от най-горното рафтче, отвори я и отпи. За две минути наряза лук и чесън, наля зехтин, добави останал от друго ястие ориз и консерва със сардини и голяма щипка червен пипер. Хрумна му, че твърде често яде при Лу, щом и вкъщи му се дояждат от неговите лакомства, но ароматът от ястието го пришпори да побърза. Соев сос, кисело мляко и накрая едно яйце, което да свърже всичко. Когато бе готово, ястието изглеждаше ужасно, но той нямаше търпение да стигне до кухненската маса и да започне да лапа. Подозираше, че може би дори е уцелил някоя от тайните рецепти на Чуи, съпругата на Лу — атински ориз или дори, чудото на чудесата, наречено ориз на нагорещена керамична плоча „Йенлин“.

Преди да започне да яде обаче, той продължи да поддържа пламъка и пак посипа със сол дъното на тигана. Мина един–два пъти с кърпа. Вълшебният съд придоби първоначалния си вид — черен, лъскав, мазен.

Докато поглъщаше своя шедьовър на кулинарното изкуство, мислите му се върнаха — ако изобщо се бяха отклонявали — към Холидей. За страничния наблюдател провалилият се фармацевт не бе характерен представител на приятелското обкръжение на Харди. Заради пиенето, хазарта, жените. Той, разбира се, работеше като барман и се опитваше да движи заведението, което беше наследил, но това определено не бе някаква сериозна кариера. Дори само този факт го правеше по-различен. Освен това Холидей бе пренебрегвал съзнателно бившите си приятели, докато накрая ги бе изгубил до един. Бе изгорил мостовете към семейството си — солиден, провинциален род, бе отхвърлил техните ценности и бе попарил надеждите им за неговото бъдеще.

Защото самият Джон Холидей вече нямаше никакви истински надежди за бъдещето. Те бяха зачертани преди шест години, когато жена му и осеммесечната му дъщеричка — Ема и Джоли — бяха убити от шофьор, който бе профучал на червено и дори не бе намалил скоростта.

И Харди бе изгубил едно дете. В един друг свой живот той имаше син, Майкъл, който бе починал на седем месеца. Две години, след като се бе оженил за първата си съпруга, Джейн Фаулър, детенцето им бе успяло някак си да се покатери по пръчките на креватчето си и бе паднало на твърдия под. През следващите десет години, след като бракът и прохождащата правна кариера на Харди се бяха разпаднали под тежестта на скръбта, той се наливаше с „Гинес“ и работеше като барман в „Литъл Шамрок“. И той като Холидей живееше ден за ден.

Така че Харди знаеше защо Холидей бе станал такъв. Не го винеше, не можеше да го съди, не очакваше някой друг да разбере връзката помежду им. Отношенията им бяха такива, каквито са, и толкова.

Вече се беше нахранил. Мислеше за живота на приятеля си и се опитваше да си отговори на въпроса дали той в крайна сметка може да го е довел до извършването на убийство.

 

 

Холидей бе израснал в семейство от средната класа в Сан Матео. Баща му Джоузеф бе собственик на три независими и добре печелещи магазина за спортни стоки, докато в средата на осемдесетте не ги купи национална верига магазини. Майка му Даян си стоеше вкъщи с децата — Джон, по-малкия му брат Джими и двете им сестри, Марги и Мери, — докато най-малката, Мери, тръгна на градина. После се върна към учителстването.

Холидей бе учил в мъжко католическо училище, тренираше бейзбол и бягане, стана играч от „похвалното табло“ на училището — най-добрият атлет на училището за всички времена, чието име бе записано на таблото в гимнастическия салон. За известно време бе рекордьор в Западна Калифорния на дистанцията от осемстотин метра. Бе еднакво популярен сред учителите и съучениците си, а през последната година бе председател на ученическия комитет. По успех бе шести в класа си и спечели стипендия на Калифорнийския университет. Бе доживотен член на Калифорнийската асоциация на стипендиантите.

Тези постижения бяха забележителни сами по себе си, но те не говореха нищо за същината на Холидей. Между петнайсетата си годишнина, когато загуби девствеността си и трийсетата, когато се ожени, той бе един истински сексуален хищник. Първият му път беше с Ан Лърнър — тяхна съседка и приятелка на майка му, която…

 

 

Беше топъл и ветровит съботен следобед в края на пролетта. Той и тримата му най-добри приятели от училище си купуваха сода в „Сейфуей“, където ги бе откарала някоя от майките им след мача по бейзбол. На излизане срещнаха Ан Лърнър — най-младата и най-привлекателната от всичките омъжени приятелки на майка му, със сладко чипо носле и великолепна усмивка. Тя както винаги поздрави приятелски и четиримата. Всеки от приятелите на Джон признаваше, че си пада по нея — госпожа Лърнър бе единственият възрастен човек, когото момчетата споменаваха в класациите си за най-готино момиче, най-хубави гърди и тям подобни. Днес тя изглеждаше почти като тийнейджърка с дългите си крака с хубав тен, с късите бели панталонки и с пепеляворусата си коса, която се спускаше по раменете й.

Тикаше количка, натоварена с пазарски торбички, и момчетата с радост й помогнаха да ги сложи в багажника на колата си. Тъй като все още никой от тях нямаше шофьорска книжка, а и четиримата живееха на хълма и домовете им й бяха на път, тя им предложи да ги закара и те се натовариха в колата. Джон седна отпред и когато тя се наведе да запали мотора, той забеляза, че най-горното копче на блузката й е разкопчано. Тя вдигна очи и улови погледа му, усмихна се открито и закачливо и го закопча.

Когато в колата остана само Джон, госпожа Лърнър го попита дали би имал нещо против, ако първо отидат до нейната къща, само на няколко пресечки по-нагоре по улицата, за да й помогне да разтоварят покупките. Двете й дъщери бяха на скаутски излет, а съпругът й бил пак на път и нямало да се прибере преди средата на следващата седмица. Така че тя бе останала съвсем сама.

Той пренесе чантите вътре. Наложи се да ходи до колата четири или пет пъти и през това време копчето на блузата отново се бе разкопчало, а след него и второто. Когато остави и последната торба върху плота и се обърна към нея, оставаше само последното.

— Благодаря, Джон. Мога ли да ти предложа нещо? Чаша вода?

Той следеше като хипнотизиран как се свлича блузката й, но все пак успя да промърмори едно „не“. Каза, че трябва да се прибира вкъщи.

Тя пристъпи към него.

— Сигурен ли си? Можеш да поостанеш. Искаш ли нещо?

Той преглътна — устата му бе пресъхнала — после я погледна в лицето, на което сега се бе изписала тайнствена усмивка, изражение, което никога преди не беше виждал. Тя скъси още малко разстоянието помежду им. Бяха толкова близо един до друг, че той усещаше прекрасния аромат, който се носеше от нея — бадеми и… и още нещо. Тя вирна брадичка.

— Какво? — попита го закачливо. — Нищо ли не искаш?

Проследи погледа му и сведе очи.

— Тези проклети копчета!

Но много бавно, без очите й да изпускат неговите, ръката й се устреми не към някое от разкопчаните копчета, а към единственото, което бе останало закопчано. Бързо разкопча и него.

— Ах! — възкликна тя и се разсмя гърлено. Хвана ръцете му и ги вдигна до малката закопчалка отпред на сутиена си. След това му помогна да го свали с обигран жест.

 

 

— Каква очарователна история за първата любов. На колко години беше тя? — попита Харди.

— Трийсет и пет, четирийсет. Някъде там.

— Ако си бил на петнайсет, значи тя те е изнасилила.

— Диз, моля те, думата изнасилване звучи много неприятно. Предпочитам думата съблазняване. И мога да се закълна, че тази случка не е белязала непоправимо живота ми. Всъщност — една лека усмивка повдигна царевичнорусия мустак на Холидей, — аз до скоро често се отбивах при нея от време на време. И знаеш ли какво? Тя все още го желае.

— Радвам се за двама ви. И не чак толкова за съпруга й.

— Боя се, че той се спомина отдавна. Простатата му не издържа.

Холидей се ухили. Знаеше, че лази по нервите на Харди. Седяха на слънце в два шезлонга точно срещу подпряната отворена входна врата на „Ноев ковчег“. Холидей пиеше „Бъд Лайт“ направо от бутилката. Кафявата му работна риза бе наполовина разкопчана. Би трябвало да работи зад бара, но заведението си беше негово, а и нямаше клиенти.

— Колкото и да съм очарован от чутото, не това е причината да дойда тук. Говорил ли си вече с ченгетата?

— Не съм имал това удоволствие.

— Не са идвали у вас?

— Може и да са. — Холидей сръбна малко бира, очите му блестяха от изпития алкохол. — Не мисля, че спах там миналата нощ, така че нямам представа. Но се отбих тук и Клинт ме осведоми какво става. Тогава ти звъннах.

— Радвам се, че го направи. — Харди примижа от силното слънце. Премести стола си на сянка под козирката над входната врата. — И какво мислиш по въпроса?

— Мисля, че не съм застрелял Сам Силвърман, нито пък някого другиго.

— Абсолютно ли си сигурен?

Холидей кимна.

— Съвсем. Не бих забравил такова нещо.

— Имаш ли алиби за времето, когато е станало?

Внезапно усмивката изчезна от лицето на Холидей.

— Това започва да ми напомня за последния път, когато беше мой адвокат.

— Не се оказа чак толкова зле. Виж се сега. В затвора пиенето е забранено. Нито „Бъд Лайт“, нито каквото и да е.

— Работа ли си търсиш?

— Ей, нали ти ме потърси? Последното нещо, което бих си пожелал, е дело за убийство. И знаеш ли какво — ти също не би пожелал нещо подобно. Ако Франи не беше на работа, сега щях да обядвам с нея, вместо да се занимавам с жалката ти особа. Но тъй като ти се нуждаеше от съвет и утеха — ето ме, тук съм…

— Добре де — каза Холидей, приведе се напред в шезлонга и облегна лакти на коленете си. Беше пъхнал показалеца си в гърлото на бирената бутилка и я въртеше на малки кръгчета близо до краката си. — Та докъде бяхме стигнали?

— До алибито ти.

Холидей си придаде замислен вид.

— За коя нощ ставаше дума?

Харди се наклони напред и заговори малко остро:

— Стига си се занасял, Джон. Става дума за нощта след играта на покер, което означава четвъртък. Днес е събота. Дори ти би трябвало да си спомняш — било е преди два дни и бог знае колко питиета.

— Добре, но да си остане между нас. Имах среща. Вечеря и кино — отвърна Холидей.

Харди се облегна назад и разпери победоносно ръце.

— Най-сетне! Толкова ли беше трудно?

Лицето на Холидей обаче изразяваше безпокойство.

— Какво има? — попита Харди.

— Ами… няколко неща.

Харди изчака една минута и накрая каза:

— Да се опитвам да отгатна, или ще ми кажеш направо?

— Ще ти кажа — отвърна Холидей, извади пръста си от бутилката и отпи една глътка. — Първо, въпросната дама е омъжена, така че няма да иска да се замесва.

— Защо ли не съм изненадан? Може би няма да има друг избор. Коя е тя?

— Не мога да ти кажа. Дори на теб. Съпругът й ще… — той не довърши.

— Аха. Изобилие от добри новини. Значи съпругът й е още жив.

— О, да. Ти го познаваш.

— Познавам ли го? Как така?

— Искам да кажа, че е известен. Публична личност. Тя не може да се разкрие.

— Браво! Страхотно! Срещаш се със съпругата на известен мъж. Отдавна ли е тази връзка, ако смея да попитам? Между вас двамата имам предвид, а не между нея и съпруга й.

— Излизахме няколко месеца, но май вече всичко свърши. — Холидей вдигна рамене. — Всъщност приключи в четвъртък. Преди киното, преди вечерята, ако трябва да сме съвсем точни.

— Добре е да сме точни. Да продължим в същия дух.

Харди се изсмя дрезгаво.

— Значи в крайна сметка ти не си излизал с анонимната омъжена дама на вечеря и на кино? И следователно нямаш алиби за нощта на убийството? Това ли искаш да ми кажеш? И ако ми позволиш да вметна, можеш ли да си представиш колко много щяхме да се забавляваме с тебе, ако сега се намираше на свидетелската скамейка в съда?

— Опитвам се да ти кажа, Диз, че бях с нея поне до шест и половина. По това време Сам вече е бил мъртъв.

Харди клатеше глава, без да е много сигурен дали е на път да се отчае, или пък се забавлява. Той безспорно вярваше на Холидей — тази византийска и абсурдна история, разказана с толкова много прелюдии, бе напълно в негов стил, — но той щеше да си има сериозни недоразумения с органите на властта, ако не успееха да уточнят най-важните факти.

— Мисля, че бих пийнал нещо, Джон. Имаш ли безалкохолни коктейли. Сода? Сок от червени боровинки?

Докато Холидей ровеше зад бара, Харди внесе вътре шезлонгите и седна на едно от закованите за пода високи столчета.

— Питам само от любопитство — къде си водил на вечеря жената на тази известна личност цели два месеца, без някой да я разпознае?

Холидей впръска сода от шишето под налягане върху купчинка лед и пусна вътре лимоново резенче.

— В китайския квартал. Ние им изглеждаме еднакви. Истината ти казвам. Това е почти като да си с шапка-невидимка. — Подаде питието на Харди и добави: — Както и да е. Важното е, че Силвърман е бил мъртъв още преди да отидем да вечеряме. Прав ли съм?

— Не зная. Не разполагам с график. Разбрах от Глицки, че се е случило в края на деня, но дали е било пет или шест и половина — не зная. Няма ли да ми кажеш — поне на мен — коя е тази жена?

— Мога да ти кажа, но какво от това? Тя просто ще отрече. Особено сега. Винаги, когато излизахме, измисляше някаква история за пред мъжа си. Може би все пак няма да имаме нужда от нея? Нали са били трима?

Харди не знаеше, защото не бе проучвал предварително случая.

— Казвам ти, че са били трима. Клинт — нощната ми смяна зад бара — каза, че ченгетата са се опитали да го сплашат, като ни изкарат съучастници — мен, Клинт и неговия приятел Ранди. Клинт е гей.

— Досетих се — каза Харди. — А те имат ли алиби? Клинт и Ранди?

— Били са заедно през цялото време след шест. Клинт е бил на бара.

— И клиентите са ги видели и могат да се закълнат в съда?

Холидей сви рамене.

— Все някой ще го направи.

— Много убедително, Джон, много убедително. Клинт спомня ли си някой от тези клиенти?

— Сигурен съм, че ще си припомни някого.

Този отговор не стопли сърцето на Харди. Той сръбна от содата си и прокара пръст по плота на бара, който бе намазан с твърде дебел слой лак.

— Джон, помниш ли първите ни разговори, когато те бяха закопчали за онези нередовни рецепти? Когато не можеше да повярваш, че на някого му пука чак толкова за продажбата на лекарства на специален режим, че да тормози нарушителя?

— Все още не мога да повярвам. Възрастните трябва да имат право да получат всичко, което искат. Какво да направим, ако са решили да се самоубиват — те все пак са пълнолетни.

— Мнението ти е много интересно и можем да го пообсъдим по-късно, но засега ни стига да постигнем съгласие по въпроса, че убийството е по-сериозно нещо.

От другата страна на бара Холидей пълнеше подносите с украси за питиетата. Спря да реже лимонови корички и вдигна очи към Харди.

— Аз наистина не съм убил Сам, Диз. Първият случай беше различен. Наистина го бях извършил.

— Тогава защо ми се обади снощи? За това?

Холидей пак се захвана с лимоните.

— Ченгетата ужасно бяха наплашили Клинт. Страхувам се, че и аз прихванах от него.

— Но вече си го преодолял?

Холидей сви рамене:

— Наистина не съм го извършил. Клинт и Ранди също. Не могат да закопчаят трима души, които са невинни.

Харди отпи от содата. Не отговори. Холидей отново прекъсна заниманието си:

— Какво? Какъв е този поглед?

— Никакъв. Май за миг бях забравил, че досега не е имало случай да арестуват някого за престъпление, което не е извършил.

— Няма да ме арестуват. Снощи не са задържали Клинт, а са били тук с него.

— Добре. Убеди ме. Не си в опасност. Но искам да ми направиш една услуга. Ако ченгетата дойдат да разговарят с теб, веднага ми се обади. Не казвай нито дума.

Холидей направи гримаса:

— Поне едно здрасти трябва да им кажа. Ако не отвърна на поздрава им, ще започнат да се цупят. Пробвал съм.

— Добре, кажи им здрасти. Изпечи им кейк, ако искаш.

Харди пресуши чашата си, стана и излезе през отворената врата, без да обели нито дума повече.

 

 

След като се поуспокои, той звънна у дома от клетъчния си телефон в колата, но никой не отговори. У Глицки също отговаряше телефонният секретар. Денят започваше да се развива доста необичайно — без работа, без семейни задължения. Реши да се прибере и да свърши малко физическа работа — имаха кубик и половина дърва, които трябваше да се подредят на купчина, или пък можеше да потича. Накрая се отказа и от двете идеи. Запъти се към собствения си, добре поддържан и приятен бар, за да поговори с някой, който има мозък.

— Този човек е пълен идиот — каза той на Макгайър, който на времето, когато се интересуваше от по-различни неща, бе защитил докторат по философия в Бъркли. Двамата чакаха пяната в чашата с „Гинес“ на Харди да се успокои.

— Не зная защо въобще си губя времето.

— Харесваш го, затова. И на мен ми е симпатичен. Той е първороден син, нали?

— И какво от това?

Както обикновено, Макгайър пиеше „Макалън“ в порцеланова чаша, която стоеше на долния плот зад бара. Отхапа от пирожките, които си купуваше от закусвалнята на ъгъла, и прокара хапката с глътка скоч.

— Някой от близките ти приятели да не е такъв?

Харди заизрежда напевно — Макгайър, Фрийман, Глицки, Пико Моралес, някакъв друг негов клиент, дори Греъм Русо. А сега и Холидей.

— Интересно.

За Макгайър това бе стара, очевидна истина и той само вдигна рамене:

— Може и така да е, но не си прави изводи за характера му от това. Той ми напомня за всичките ни познати от времето, когато бяхме студенти. Секс, наркотици, рокендрол, купони до зори. Спомняш си.

— Не колкото предполагаш. Аз не съм учил в Бъркли.

— Но си живял в шейсетте, ако не се лъжа.

— Ще те изненадам неприятно, Моуз, но аз мразех шейсетте. Единственото хубаво нещо в цялото десетилетие бяха „Бийтълс“.

— Хайде бе! Ами „Дъртълс“, „Хърманс Хърмитс“?

Харди не се въздържа и се усмихна.

— Точно това исках да кажа. Но гласувам за шейсет и осма като за най-лошата година в живота ни. Затова не оценявам като особена похвала, че Холидей ни връщал в добрите стари времена.

— Ще ти кажа още нещо, без да намесвам шейсетте. — Моузес се наведе над бара, счупеният му нос бе на петнайсетина сантиметра от лицето на зет му. Заговори тихо, но в тона му се долавяше настойчивост, дори порицание. — Той е точно като теб, когато работеше тук. Не беше такъв привърженик на правилата, преди да срещнеш Франи и да решиш, че е време да пораснеш.

Тези думи сепнаха Харди и той се замисли за самия себе си, докато Макгайър се изправи и отиде да се погрижи за другите петима клиенти в бара. Харди бавно отпи от бирата си и очите му разсеяно се насочиха към собственото му отражение в огледалото зад бара.

Осъзна, че Макгайър бе прав. Смазан от мъка и вина след загубата на детето си и последвалата раздяла с жена си, Харди бе прекарал зад същия този бар почти цяло десетилетие. Адвокат без практика, мислител без нито една мисъл в главата си, той не бе способен на много повече от това, да се събужда сутрин, а понякога и то му се струваше непосилно.

Сега имаше хубаво семейство, добра кариера и две отраснали деца; животът му бе пълен — понякога дори препълнен — със смисъл, всекидневна рутина, дреболии, взаимоотношения и отговорности. Животът на Холидей, положението му, можеше да бъде същият, а още по-важно бе, че той не бе резултат от съзнателен избор. Харди повече от всеки друг трябваше да е наясно, че Холидей живее ден за ден и очаква светлината на смисъла и надеждата да заблещука отнякъде в живота му. Дотогава щеше да търси утеха във всичко, което се изпречи на пътя му — жена, бутилка, лесни пари на масата за покер.

Макгайър се бе върнал при него. Сипа си още скоч, пусна кубче лед и разбърка с пръст.

— Та докъде бяхме стигнали?

— Дотам, че съм дърто нравоучително магаре.

— Идея на шейсетте — прословутото преосмисляне на ценностите — каза Моузес и добродушно го потупа по ръката. — Но поне още няколко години няма да можеш да се кандидатираш за поста дърто магаре.

— Тъжно е, Моуз, но сега аз вярвам в нравствените ценности.

Макгайър цъкна с език.

— Да. Както казваш, тези концепции на шейсетте — нравствените ценности са лошо нещо, дрогата не може да ти навреди, верността не е от значение — не са издържали изпитанието на времето. Но все пак си остава добрата идея за толерантност към различния начин на живот на другите.

— И „Бийтълс“ — добави Харди, — не забравяй „Бийтълс“.

— Само двама от тях са живи, ако си забелязал — отвърна Моузес.