Джон Лескроарт
Първият закон (19)

17

Холидей не се обади един час по-късно, както се бяха уговорили с Харди, така че той прекара своята сутрин на широко отворени врати в посещения на долния етаж и в срещи с не особено ентусиазирани съдружници и телефонни обаждания до свидетели по делото Панос. Трябваше да ги осведоми за състоянието на Фрийман и да преподреди седмичната си програма, за да влязат в нещо като график, да кажем, към средата на следващата седмица. Ако Дейвид не се появеше дотогава, Харди щеше да се опита за известно време да движи нещата сам или с минимална помощ.

Измъчваше го мисълта, че може би щеше да се наложи да преразгледа позицията си по въпроса за споразумението, предложено от Крол — четири милиона започваха да му изглеждат доста добре в настоящата ситуация. Но не се знаеше дали това предложение или някое друго все още е валидно. Харди вече бе вложил около триста часа труд по случая през последните четири месеца и сега бе изправен пред перспективата да пропилее всичкото това време и пари, ако в относително кратко време не успее да стори някакво чудо. Така че запълваше времето си в разговори със своите клиенти.

Телефонът му иззвъня три часа, след като Холидей бе напуснал кабинета. Вече бе започнал да си мисли, че в края на краищата инспектор Ръсел е поставил клопка на Холидей пред кантората и е успял да го арестува на излизане оттам. И че Джон ще му се обади след формалностите по задържането.

Той помоли клиента, с когото разговаряше в момента, да го изчака и вдигна другата линия.

Без да се представи, без да поздрави, гласът в телефона изрече само:

— Голям чеп.

После повтори тези думи още веднъж и прозвуча сигнал свободно.

След като приключи разговора с клиента, Харди остави слушалката и се взря в празното пространство между бюрото и мишената за дартс.

Гласът бе на Холидей и той явно бе останал с впечатлението, че телефонът на Харди се подслушва. Адвокатът си помисли, че може би наистина биха убили Холидей в затвора. Може би тази параноична мисъл щеше да му се стори забавна, ако му бе останало някакво търпение.

Харди поразмисли над това още трийсетина секунди, после стана, хвърли двете стрелички, които бяха останали на Холидей сутринта — улучи два пъти единайсетицата — излезе и се увери, че оставя вратата заключена. Във фоайето нормалната обстановка до известна степен се бе възстановила, Филис стоеше на рецепцията и присъствието й действаше успокоително. Един от съдружниците разговаряше със свой клиент. Харди ги виждаше през стъклата на Солариума. Вратата на Норма бе отворена и той я наблюдаваше как говори по телефона на бюрото си. Над всичко това се носеше приглушено, но постоянно жужене. Хората бяха тук и се опитваха да продължат да работят.

Добре, помисли си Харди. Това беше добре.

Когато изкара колата си от гаража, Харди забеляза, че отново се бе спуснала мъгла. Сива, като дрипави парцали, които ту се спускаха над него, ту се отдръпваха, докато се бореше с обедното задръстване. Реши, че първото нещо, което трябва да направи, когато се добере до Холидей, е да проведе с него един разговор като истински адвокат. Приятели или не, той бе длъжен да уговори заплащането си, преди Харди да се заеме с работата по неговия случай. Не можеше повече да си позволява да работи на добра воля. Щеше да поиска най-високата си такса за защита и три пъти по толкова за всяка секунда, прекарана в съдебната зала. Холидей можеше да продаде бара или къщата си, за да покрие разходите по защитата си. Харди бе приключил с благотворителността.

За щастие фразата „голям чеп“ носеше за Харди повече от обичайния си смисъл — така Холидей наричаше Коит Тауър, почти фалическата забележителност, прекрасен наблюдателен пункт на върха на Телеграф Хил. Настроението на Харди се бе пооправило, докато караше по виещия се нагоре път към мястото за паркиране.

Това място с телескопи по цялото протежение на опорната стена бе един от най-посещаваните туристически обекти — затворът „Алкатрас“, мостът „Голдън Гейт“, Сосалито и нос Марин изглеждаха на един хвърлей място от другата страна на залива.

По това време на денонощието паркингът обикновено бе пълен с коли на почиващи и с туристически автобуси. Но когато Харди паркира на едно свободно място и отвори вратата на колата — бе пуснал чистачките по средата на пътя нагоре по хълма, — той се изненада от пустотата. Мястото бе обвито в гъста пелена от смразяваща костите мъгла и ситен дъждец. Кулата едва се виждаше някъде вдясно и отзад. На паркинга нямаше нито една друга кола, той бе съвсем сам тук.

Типично за Холидей, помисли си той. Като че ли не можеха да се видят в някой ресторант или дори в апартамента на приятелката му. Мътните го взели — всяко друго място щеше да е по-добро и удобно от това. Разбира се Холидей не бе дал на Харди никаква възможност да спори или да предложи нещо друго.

А сега на всичкото отгоре от него нямаше и следа. Харди погледна пак назад към кулата и надолу към празното мъгливо пространство отвъд ниската опорна стена.

— Джон! — изкрещя той в пустотата.

Тръгна по посока на кулата и застана точно в средата на паркинга. Извика още веднъж. Обърна се. Почака. Сви ръцете си на фуния и ги постави пред устата.

— Хей, Джон! Ойларипи-и-и!

— Не съм чувал този вик от цяла вечност.

— Мили боже! — Харди подскочи, а когато се приземи, се извъртя и се намери очи в очи с Джон, който се хилеше.

— Откъде изникна?

— Оттук. Уплаших ли те? Уплаших те, признай си?

— Не, винаги левитирам, когато има мъгла — каза Харди и сложи ръка на сърцето си. — Боже!

— Малък подскок като този е полезен за здравето ти. Прочиства артериите.

— Е, значи са съвсем чисти вече. Сега единственото, което ми остава да направя, е да започна да дишам отново. — Харди се огледа наоколо и добави: — Страхотно място си избрал. Особено в ден като днешния. Да влезем в колата, преди да сме измръзнали до смърт. Взе ли някакво решение?

Те поеха към колата.

— Какво решение?

— Ами не зная. Какво ще кажеш за…

Харди замълча. С ъгълчето на окото си бе мярнал сив седан, който бавно паркираше на петнайсет-двайсет метра вдясно. Прозорецът откъм шофьора, който бе свален до долу, навярно събуди в него усещането, че нещо не е наред, и той инстинктивно сграбчи Холидей за лакътя.

— Какво има? — попита той.

Преди Харди да успее да отговори, колата внезапно ускори и зави наляво. От прозореца от другата страна на шофьорското място се протегна ръка. Харди може би грешеше и постъпваше като глупак, но може би след секунди щяха да са мъртви. Изборът не бе труден. Той изкрещя:

— Залегни! Залегни!

Харди приклекна и блъсна Холидей, после самият той се претърколи два пъти на асфалта. Два бързи изстрела, после още два процепиха въздуха зад тях.

Претърколи се още веднъж и се изправи, като тичаше и се препъваше — официалните му обувки се пързаляха по мократа повърхност на паркинга. Зад него изсвистяха гуми. Разнесоха се още два бързи оглушителни изстрела.

В ниската стена пред него изсвистя рикоширал куршум. Видя как сивият прах от раздробен бетон се посипа наоколо, усети одраскване по бузата си. Беше ли улучен?

Не спираше да се движи, трябваше да продължава напред.

Прескочи оградата и се затъркаля надолу по стръмнината под покрова от ниски вечнозелени храсти и къпини.

Дебелият ствол на стар кипарис спря шеметното му падане и му изкара въздуха. Ударът бе почти убийствено силен — точно в ребрата под едната му ръка, но той не спря.

Дали онези все още бяха тук? Дали му се бе сторило, че чува свирене на гуми? Дали това означаваше, че колата си е заминала?

Както и да е, той все още бе уязвим.

С усилие на волята продължи да се търкаля, за малко не припадна на склона, но не спря, докато не стигна до началото на улица „Ломбард“. Още бе сред дърветата, те му осигуряваха прикритие отгоре и отдолу.

Не можеше да се помръдне, никога повече нямаше да помръдне. Ребрата му. Беше ли прострелян, или бе в шок?

Нищо не нарушаваше тишината наоколо, мъглата го обвиваше, но вече не бе студена. Беше плувнал в пот. Дъхът му излизаше на пресекулки. Болката в счупения пръст на лявата му ръка се обади отново. Агонизираше.

Стисна кожата около устата си и вдигна ръка към очите си. По нея имаше кръв. Потърка бузата си — слаба болка, червено петно.

Внезапно усети движение някъде вдясно и отзад. Обърна се и видя Холидей да се спуска към него. Движеше се равномерно и бързо — явно не бе ранен. За секунди се озова до Харди.

— Диз? Добре ли си?

Харди опита да си поеме дълбоко дъх. Ребрата го боляха, но можеше да диша. Със сигурност не бе прострелян. Що се отнася до драскотината на бузата му, беше си нанасял и по-сериозни рани, докато се бръснеше.

И двамата се бяха изправили, изтупваха пръстта от дрехите си и хвърляха по някой поглед нагоре към хълма.

Някаква кола мина под тях по „Ломбард“ и те застинаха. Беше голям бял камион, нямаше и следа от сивия седан. Известно време и двамата не намираха думи.

Десният ръкав на костюма на Харди се държеше само на един конец и той го откъсна и го сви на топка. Ръкавът на ризата отдолу също бе разкъсан.

Холидей се протегна и го перна по скъсания ръкав.

— Ще трябва да си намеря истински адвокат. Дрехите правят човека, Диз — каза той. — Изглеждаш плачевно.

 

 

От едно място нататък нагоре или надолу по Телеграф Хил водеше само един път. Двамата решиха, че нямат желание да рискуват да тръгнат по пътя нагоре, където нападателите им може би още ги причакваха. Затова се отправиха нагоре към опорната стена, проправяйки си път през дърветата и храстите. Колата на Харди още стоеше самотна на паркинга, на три метра от тях. Той се приведе, отвори вратата, взе клетъчния си телефон и се върна до стената. Двамата с Холидей се спуснаха няколко метра надолу по склона, откъдето можеха да забележат евентуално движение по паркинга. Такова обаче нямаше.

— А, взел си си телефона. Сега какво?

— Сега ще се обадя на полицията.

— Не мисля така. Не и докато аз съм тук.

— Тогава си върви. Но аз ще докладвам за това.

— Защо? И какво ще им кажеш?

— Ще им разкажа какво се е случило.

— И после? Ще започнат разследване? Ще открият нещо по-различно от това, което вече знаеш? И ще ти бъдат благодарни за това?

— Не зная, Джон. А какво вече знам?

— Знаеш, че някой те е проследил и се е опитал да ни убие. Приятелят ти Фрийман е в болницата. Събери две и две. Бил е Панос.

— Няма да споря с теб, Джон. Ченгетата трябва да знаят това.

— И веднага ще се втурнат да помагат?

— Така е на теория.

Холидей поклати глава:

— Човече, ти си безнадежден случай.

 

 

Минаха двайсет и пет безкрайни минути, преди да се появи патрулната кола.

През това време два туристически автобуса бяха паркирали в средата на паркинга, точно на мястото, където Холидей бе стреснал Харди. Бяха пристигнали и пет-шест коли, които паркираха безразборно наоколо. Мястото изведнъж се бе превърнало, помисли си Харди, в туристическа атракция. Лек ветрец бе разпръснал гъстата мъгла и бе открил обичайната зашеметяваща гледка. Група японски туристи с дебели якета се бяха скупчили до стената, където куршумът я бе изронил в близост до предната част на колата на Харди. Те ентусиазирано се редуваха на инсталираните бинокли със заплащане и възклицаваха на гледката.

Харди изобщо не я забелязваше. Ребрата му пулсираха. Бе пуснал парното в колата и вече не му бе студено, но все още трепереше.

Като отвори прозореца и помаха, за да насочи патрулната кола, бе поразен от мисълта за целия този сюрреалистичен следобед, за това, какво се беше случило и какво прави сега.

Когато се върна от Виетнам и преди да започне да следва право, той бе работил като патрулиращо ченге заедно с Ейб Глицки. Харесваше ченгетата, вживяваше се в проблемите им, разбираше техните тревоги, предразсъдъци, методите им на работа. Ето сега двама от тях — здравеняци, които си приличаха като родни братя. Казваха се Джейкс и Уорън. На пръв поглед изглеждаха досущ като двамината от предишната нощ, когато му бяха разбили стъклото в Норт Бийч — упорити, сърдечни, отдадени на работата си и най-важното, прекарващи всеки ден на огневата линия, което ги принуждаваше да си изграждат защитна броня, да бъдат малко цинични.

Те паркираха на мястото до неговата кола, излязоха едновременно от своята и изразиха загриженост за състоянието на Харди, попитаха го дали се нуждае от медицинска помощ, на което той отговори отрицателно. Накрая Уорън извади бележник и разпитът започна.

— И така, какво се е случило тук? Диспечерът каза, че е имало стрелба. Тук ли е станало?

Заради туристическите автобуси на Уорън му бе трудно да си представи, че се е случило нещо подобно. Харди не можеше да го вини.

— Беше преди час и мястото беше пусто като зимен плаж. От мъглата не се виждаше дори на пет метра. Нямаше никой наоколо.

— Никой?

— Нямаше жива душа. — Двете ченгета се спогледаха, но изражението на Уорън не се промени. — Само аз и един мой клиент, с когото имахме среща.

Харди знаеше, че това ще му създаде проблеми, но щом бе решил да повика полицията, трябваше да им каже истината. Така работеше системата. И той им разказа за Холидей.

Но истината не печелеше точки. Джейкс го прекъсна и попита:

— Искате да кажете, че този ваш клиент е издирван за убийства? Има издадена заповед за задържането му?

— Точно така.

— И къде е той сега?

— Не зная.

— Не знаете — повтори Джейкс.

Харди се опита да свие рамене, но ребрата му не му позволиха да го направи.

— Когато ви се обадих, той реши, че най-умното нещо, което може да направи, е да си тръгне. Не можех да го убедя в противното.

— И не се опитахте да го накарате да остане? — попита Уорън.

— Разбира се, че се опитах — мрачно каза Харди, — обясних му, че трябва да се предаде. В края на краищата, в затвора може би ще е на сигурно място. Но той не мислеше така. — Харди спря и ги погледна в очите. — Само че той бе с мен още преди стрелбата да започне. Ако не възразявате, бих искал да се върнем на въпроса какво се случи.

— Добре, давайте — каза Джейкс с известно закъснение.

Харди им разказа всичко накратко. Отне му не повече от пет минути.

— Почакахме малко там долу, след това се изкачихме пак дотук през храсталаците — завърши той.

— Чакайте малко — каза Джейкс, запъти се към опорната стена и погледна надолу. — Качихте се оттук? Защо не минахте по пътя?

Харди им обясни, но вече усещаше, че не му вярват. Той ги заведе до паркираните автобуси и им описа сивия седан и как се беше движил през паркинга, който тогава беше празен. Харди със сигурност бе чул, че гумите на колата бяха изсвирили, но тогава настилката беше мокра, а сега не бе останала никаква следа. Бяха произведени шест изстрела, но никой от тях не бе улучен и нямаше гилзи. Циментът на стената можеше да се е изронил както преди час, така и преди седмица или преди шест години.

Когато се върнаха до неговата кола, Харди каза:

— Зная колко странно ви звучи, но това наистина се случи. — Той посочи разкъсаните си дрехи, лицето си. — Не съм си причинил това сам. А партньорът ми Дейвид Фрийман е в интензивното, след като бе пребит преди няколко дни. Това може лесно да бъде проверено. Както и фактът, че някой бе разбил прозореца на колата ми в Норт Бийч. Трябва да има някъде запазен рапорт по случая.

— И твърдите, че знаете кой е извършил всичко това? — попита Уорън.

— Да, сър. Името му е Уейд Панос. Той е от Специалните патрули. Може би го познавате.

— И твърдите, че се опитва да ви убие? Вас и вашия партньор?

— Да.

— А какво ще кажете за клиента си Холидей? Той как се връзва с всичко останало?

— Сложно е за обяснение — отговори Харди и гласът му прозвуча малко притеснено.