Джон Лескроарт
Първият закон (8)

7

Харди не успя да се свърже с Глицки, докато той не се появи без предупреждение в кабинета му късно следобед. Оказало се бе, че температурата на дъщеря му не е от зъбите. В събота сутринта тя се бе покачила до четирийсет градуса и двамата с Трея бяха прекарали почивните дни в спешното отделение. Имаше шарка.

— Трябваше да ми звъннеш — каза Харди. — И Бек я е карала. Можех да ти поставя диагнозата и по телефона.

— Следващия път, когато ни събуди с пищене в три часа сутринта, най-напред ще ти се обадя.

— Ще чакам с нетърпение.

През последните няколко часа Харди бе преглеждал техническите параметри на една, както се твърдеше в рекламата, напълно автоматична машина за миене на камиони. Един от клиентите му я бе купил за милион и половина долара. Още от първия ден се беше оказало, че машината не върши дори половината от това, което се твърдеше в брошурата. Разминаването между количеството рециклирана чиста вода, което машината можеше да обработи в действителност, и количеството, което бе гарантирано в брошурата, бе толкова голяма, че в него можеше да се удави и кит. Бе проучил цифрите достатъчно добре и си бе изяснил този факт. Делото щеше да бъде отнесено в съда след малко повече от месец. Реши да не губи времето на приятеля си.

— И как е положението? Отпуска ли си взе днес?

Глицки не се свърташе на едно място. Първо бе отишъл до прозорците и бе надникнал навън, сега издърпваше стреличките от мишената за дартс.

— Колкото и невероятно да ти звучи, свърших всичките си важни дела преди около шест часа — каза Глицки, поглеждайки часовника си.

— Явно те подценяват. Надявам се, че поне си правиш труда да изглеждаш зает.

Глицки хвърли една стреличка.

— Стоях зад вратата на кабинета си и скърцах със зъби.

— Цели шест часа. Горките ти кътници!

— Не ми пука за кътниците ми.

— Ами ако строшиш някой с това скърцане? Но пък ти обичаш да дъвчеш лед, така че да не се чудя. Бас държа, че и нощем скърцаш със зъби.

Глицки се обърна към него.

— Искаш ли да ти пратя една стреличка право в окото?

— Най-вероятно няма да улучиш. — Харди се изправи, заобиколи бюрото, приближи се до мишената и зачака Глицки да хвърли третата стреличка. — Успя ли да разбереш още нещо за убийството на Силвърман?

— С „още нещо“ явно допускаш, че изобщо съм успял да разбера нещо — отвърна Глицки и хвърли стрелата.

— И днес уби цели шест полезни часа, които можеше да използваш, за да свършиш малко детективска работа.

— Вече не съм детектив.

— Нито пък те бива на дартс. — Харди извади стреличките и отиде до ограничителната линия, начертана на пода. Обърна се, застина за миг и улучи тройна двайсетица — един от най-трудните удари. — Сега сигурно се питаш как може да съм толкова добър.

— Този въпрос е изместил всичко друго от съзнанието ми. Нат се опита да открие нещо за убийството на Силвърман.

— Без твоята помощ? Как е могъл!

Глицки изглежда отново скърцаше със зъби.

— Докато аз се занимавах с Рейчъл, той се обадил на Сейди, съпругата на Силвърман, и й казал, че може да опита по официалните канали. И тя се обадила в „Убийства“.

— И? — Харди се беше разсеял и следващите му два удара изобщо не улучиха.

Бе ред на Глицки и той извади стреличките.

— И никой не се е свързал с нея нито вчера, нито днес. Никой.

— Най-вероятно са били заети.

— Да. Така че най-накрая, преди час, Нат ми звънна. Пак същото — няма ли да проверя. Обадих се на Лание.

— Добър инспектор. Ще хвърляш ли, или си се отказал?

— Състезаваме ли се? Аз просто искам да улуча центъра.

— Но не успяваш.

Глицки хвърли. Не му достигнаха около три сантиметра да улучи целта. Хвърли отново. Пак пропуск. Трети път — все същото.

— Браво! — възкликна Харди. — И какво ти каза Лание?

— Цял ден не бил виждал Джърсън.

— Добре. Това е някакъв напредък.

Глицки не обърна никакво внимание на думите му. Отстъпи настрана, когато Харди застана на линията.

— Но, това ще ти хареса, момчетата, които работели по случая — Ръсел и Кунео…

— Познавам ли ги?

— Едва ли. Както и да е. Лание провери регистрациите за присъствие. Не се бяха подписвали през почивните дни, днес също. Ако не се явят на работа, ще получат предупредително писмо от отдел „Заплати“. Познай откъде знам.

Харди хвърли двете последни стрелички бързо една след друга. И трите се бяха забили в центъра на мишената. После пак се отпусна в стола зад бюрото.

— Може би някой ден ще се захванат със случая… Може би не трябва да ти го казвам, но… — Харди не довърши мисълта си.

Глицки бе до мишената, за пореден път издърпваше стрелите. Обърна се към Харди и го изгледа въпросително.

— Душат около един от моите бивши клиенти, който, едва ли има нужда да го споменавам, няма нищо общо със случая. Помниш ли Джон Холидей?

Трябваха му не повече от две секунди.

— Онзи с наркотиците? — попита Глицки.

— Точно така. И двама негови приятели — всички имат алиби.

Стрелите се забиха в мишената.

— Обаждането в петък вечерта?

Харди кимна.

— С мъка ти признавам, че затова исках двамата с теб да отидем и да поразгледаме местопрестъплението в събота. Ако си склонен, можем да го направим и днес.

Глицки помисли доста дълго, после поклати глава:

— Честно да ти кажа, и аз наминах тук с такива намерения. Но какво можем да направим там? Само ще си създам неприятности. И как изобщо ще влезем?

— Сигурно си прав — каза Харди.

— Нека почакаме първо Джърсън да се обади на Сейди, да разберем със сигурност какво са открили, ако изобщо са открили нещо. Така ще разполагам с въпроси, които мога да му задам. Защо са му вдигнали мерника на твоя човек?

— Няма представа и никак не е разтревожен.

— Само дето ти се е обадил.

Харди сви рамене.

— Първата му реакция е била такава. Вече го е преодолял. Но неговият барман има досие и донякъде несигурно алиби. Джон мисли, че са се опитвали да го пораздрусат, да видят дали знае нещо.

— И знае ли?

— Работел е на бара на няколко пресечки от мястото.

Глицки се намръщи.

— И какво му е несигурното на това?

— Заведението не е било пълно. Имало е съвсем малко посетители. Той и партньорът му — другият набеден заподозрян — могат взаимно да си осигурят алиби, но това е всичко.

— А твоят човек — Холидей?

— Вечерял е с гаджето си. В китайския квартал.

— Така че е извън всяко подозрение.

— Да — каза Харди и се подсмихна.

— Добре — каза Глицки и замислено прехапа устни. — Щом са се опитали да сплашат онзи човек, значи поне правят нещо. — После въздъхна дълбоко и рече: — Това не е моя работа. Повтарям си го непрекъснато. Предполагам, че просто не ме бива да проявявам търпение.

— Будалкаш ме! И откога е така? — попита Харди.

 

 

Мат Крийд си бе взел почивка предните две нощи, но сега отново обикаляше участъка си с ръце в джобовете. Дъхът му излизаше на пара. Извън светлите ореоли на уличните лампи нощта бе черна като мастило, както бе по времето, когато миналата седмица нещата бяха загрубели пред магазина на Силвърман. Случилото се тогава се въртеше безспир в ума му през двата почивни дни — първият изстрел и рикошетът до главата му бяха много по-оглушителни от трясъка, който чуваше на стрелбището със слушалки на ушите. Дори сега ехото от този звук кънтеше в спомените му.

Той зави от улица „Маркет“ и се озова точно срещу „Ноев ковчег“. Този път забеляза, че мътна светлина се процежда около входната врата. Спря и се насили да си представи, да си спомни нещо от предния четвъртък. Но този участък от улицата беше толкова безличен, мястото бе съвсем анонимно и не съществуваше обособено в съзнанието му. Закованият с шперплат прозорец, другият, който бе боядисан, и тъмната паст на входната врата. Тази вечер вратата бе отворена, но той не можеше да си спомни, дори ако от това зависеше животът му, дали е хвърлил дори един поглед по посока на бара тогава, когато това би означавало много.

И ето го сега — облечен като ченге, въпреки че не беше никакво ченге. Това, което вършеше, бе само привидност и нямаше нищо общо с действителността. При тази мисъл го присви стомахът. Крийд бе на двайсет и две години и през деня посещаваше курсове по криминология към Сити Колидж. Започна работа като помощник-патрул в компанията на Панос заради доброто заплащане и защото това му даваше възможност да посещава Полицейската академия със стипендия, отпусната от самия Панос. Крийд възнамеряваше да се дипломира в колежа, да се обучи в Полицейската академия, да посъбере опит от работата си за Панос, а после да си подаде документите в редовната полиция, където щеше да бъде в изгодно положение. Тогава, мислеше си той, ще бъде вътре в нещата. Мечтата му бе да стане инспектор в „Убийства“ и си мислеше, че е поел във вярната посока.

Но това беше допреди миналия четвъртък, когато се оказа, че не е видял почти нищо, нито пък бе забелязал нещо по-особено в онова, което все пак беше видял. Въпреки че бе единственият истински очевидец на част от престъплението, се оказа, че не може да помогне по никакъв начин, ако не броим разнасянето на кафето, точно когато Уейд Панос — шефът! — се бе появил у Силвърман в четвъртък през нощта. Дори по-лошо — имаше неприятното усещане, че се е оставил да го манипулират, когато Рой се бе появил с двамата инспектори от отдел „Убийства“. Толкова силно бе желанието му да останат доволни от него, да се почувства значим, че без да иска се поддаде на техните подозрения и си позволи да набеди Клинт Тери и Ранди Уилс като заподозрени в убийството.

Крийд се бе натъквал на Ранди Уилс няколко пъти в „Ноев ковчег“, но се познаваха само колкото да си разменят по някое кимване. Тери, от друга страна, бе мил човек, който често — по времето, когато „Ноев ковчег“ бе един от обектите им в този участък — го черпеше с по едно кафе или кола, когато се отбиеше в заведението. Всъщност двамата, които бяха побягнали първи миналия четвъртък, можеха да бъдат и двуглави марсианци — Крийд не ги бе видял достатъчно ясно. А човекът, който беше стрелял? Да, той със сигурност изглеждаше много едър, но и той бягаше на двайсетина метра пред него в тъмнината и носеше тежко палто заради лошото време, така че можеше да бъде всеки. По дяволите, можеше дори да е била жена!

Крийд се безпокоеше, че може да е пратил криминалните инспектори по следите на невинни хора. Тревожеше го и това, че не може да реши как да поправи стореното.

Внезапно се озова пред „Ноев ковчег“. Беше понеделник вечер, нямаше почти никакви клиенти — само двама от постоянните посетители висяха на бара, а отзад, точно до него и до входа се възправяше едрата, по-скоро огромната фигура на Клинт Тери. Внезапно го сполетя мисълта, че човекът, който бе стрелял, не беше чак толкова грамаден. И този спомен бе категоричен, не бе някаква бледа представа, изплувала в съзнанието му.

— Здрасти, Мат. Проверяваш ли ни? Не ти ли е студено?

— Не бих казал, че ми е топло, Клинт.

— Имам малко готово кафе. Искаш ли? Две захарчета и сметана, нали така?

— Много благодаря. Всичко наред ли е тук?

— Да — отговори Тери и след миг колебание добави: — Рой дойде миналата вечер с две ченгета от „Убийства“.

— Да, казаха ми. За Силвърман ставаше дума, нали?

— Така твърдеше Рой. Но аз работех тук по това време, може би си спомняш.

— Не съм минавал, Клинт. Не погледнах вътре. Съжалявам.

— Да, добре, може би няма значение. Ченгетата не са идвали пак, но слушай, отсега нататък надниквай винаги, когато минаваш. Кафето е от мен.

Чашата с кафе наистина го стопли, но той не се почувства по-добре нито от гостоприемството на Клинт, нито от вдигащата пара напитка. Когато стигна до „Елис“, вече бе твърдо решен да поговори с Ръсел и Кунео и да промени предишните си твърдения. Може би сега щеше да му се удаде случай. У Силвърман светеше.

Когато се изравни с вратата, Крийд забеляза възрастен човек, който бе седнал на един стол до тезгяха, а възрастна жена се бе изправила на централната пътека с лице към витрините и си записваше нещо. Той ги погледа няколко минути. Изглеждаха спокойни и някак сломени, разменяха си по някоя дума, когато жената спираше да пише. Крийд почука по витрината. И двамата се сепнаха, но забелязаха униформата и жената се приближи и отключи вратата.

— С какво мога да ви помогна? — попита тя. Според Крийд тя бе на шейсет и няколко, най-много на седемдесет години. Лицето й бе с остри черти като на птичка под изтънялата бяла коса. Едва ли тежеше повече от петдесет килограма. Но не излъчваше слабост или стеснителност. Очите й — не носеше очила — се присвиха критично, докато го оглеждаше.

— И аз щях да ви попитам същото — каза Крийд.

— И как бихте могли да ми помогнете? Вие сте от УГП, нали? — Тя внимателно проучи името на табелката, закачена на джоба му. — И така, господин Крийд, аз съм Сейди Силвърман, съпругата на Сам. Ние вече не плащаме за охрана.

— Да, госпожо, зная това. Просто видях светлината и… — замлъкна той и сви рамене.

Възрастният мъж изневиделица изникна до тях. Той сложи ръка на рамото на Сейди, отвори вратата и със знак покани Крийд вътре.

— Аз съм Нат Глицки — каза и протегна ръка. — Семеен приятел. Решихме, че няма да е лошо, ако направим опис на стоката. Тук ли бяхте през онази нощ?

Нат затвори вратата и пусна резето.

— Да, сър. Аз бях… — Крийд заекна, после продължи: — Аз открих тялото.

— Знаете ли дали полицията е взела нещо оттук?

— Не. Не мисля. Имате предвид от рафтовете?

— Нищо не са ми казали — рязко отвърна Сейди. — Не мога да ги накарам да ми се обадят. Затова просто дойдох с Нат и отворих магазина сама.

Нат постави длан върху ръката на жената.

— Всичко, което й съобщиха, бе, че Сам е бил убит при опит за грабеж. Явно са били трима. Вие видяхте ли ги?

Отговорът на Крийд се забави.

— От разстояние. Единият от тях стреля два пъти по мен. Хукнах след тях, но ги изпуснах.

— Тоест, ако бяхте дошли няколко минути по-рано… — тежко въздъхна Сейди. — И какво ще ни кажете за тези крадци, тези убийци? Защо са решили да дойдат точно тук? Защо точно Сам…

Брадичката й се разтрепери леко и Нат я прегърна през раменете.

— Всичко е наред, Сейди, спокойно.

Той я заведе до стола близо до витрината, на който бе седял допреди малко, настани я там, после се върна обратно до средната пътека, където сега стоеше Крийд.

— Ще се радваме да узнаем, че все пак някой се интересува какво се е случило тук — каза той. — Това е всичко. Някой търси ли убийците?

— Да. Инспекторите ме разпитваха в петък вечерта.

— И какво им казахте вие? Какво знаете?

— Само това, което казах и на вас. Трима. Поне един от тях бе въоръжен. Господин Панос предположи, че са отмъкнали парите, които господин Силвърман се е канел да внесе в банката. Старата кожена кесия, която би трябвало да е у него.

— Така е било. В четвъртък винаги ходеше до банката — каза Сейди.

— Кой е господин Панос? — попита Нат.

— Шефът ми — отвърна Крийд.

Сейди бе възвърнала самообладанието си и бе станала на крака.

— Той е собственик на Специалния патрул, на когото доскоро плащахме. Но миналото лято вдигнаха таксата и се наложи да се откажем от услугите им.

По лицето на Нат се изписа объркване.

— Чакай малко. Ако този Панос не отговаря вече за охраната на това място, защо е бил тук в четвъртък?

— Защото аз бях тук — каза Крийд. — Ченгетата го попитаха същото. Освен това са се познавали със Сам. — Крийд се обърна към Сейди. — Наистина беше разстроен от случилото се, госпожо. Каза на инспекторите, че ще им помогне с каквото може. Зная, че им съдейства от петък — погледна той и към Нат, — както и когато ме разпитваха.

— Откъде знаеш?

— Брат му Рой е бил с инспекторите, когато са разпитвали заподозрените.

— Значи все пак има заподозрени? — попита Сейди.

По лицето на Крийд се изписа огорчение.

— Проверяваха няколко души, които са присъствали на играта на покер. Явно някой от тях бе загубил доста пари предната нощ и имаше предположение, че се е върнал да си ги прибере. Господин Панос даде на инспекторите списък с присъстващите. Оттам започнаха.

Остро почукване по вратата ги накара да се обърнат. Тъмно и заплашително издължено лице с остри черти се мръщеше през стъклото. Крийд посегна към оръжието си. Нат обаче го спря с ръка.

— Това е синът ми — каза той.

* * *

— Какво правиш тук, татко?

Страховитият чернокож зае доста пространство в и без това претъпкания магазин. Обърна се рязко към Крийд и вдигна значката си:

— Аз съм Глицки, от полицейското управление на Сан Франциско. А вие кой сте?

— Помощник-патрул Мат Крийд, сър.

Но Глицки вече се бе извърнал на другата страна.

— Нат, нямаш работа тук.

Старият мъж остана невъзмутим.

— Сейди искаше… — започна той, после се поправи: — Ние решихме, че ще е добре да опишем стоките. Никой не й се е обаждал, тя има ключ, така че решихме да влезем и да видим какво са взели. Да открием поне нещо, Ейбрахам, тъй като никой няма желание да разговаря с нас.

— Разбрах това от съобщението ти — каза Глицки и се огледа наоколо, клатейки глава с отвращение.

Той отиде до входа към задната стаичка, хвърли поглед към тъмното кафеникаво петно на пода, после — към витрината с бижута. След това се върна при баща си.

— Казах ти, че ще говоря с Джърсън веднага щом мога, татко, и че ще се опитам да разбера нещо. Той не се появи днес. — Въздъхна дълбоко и се обърна към Сейди: — Госпожо Силвърман, зная, че е много трудно да чакаш да научиш нещо и в същото време да се бориш със скръбта си. Искрено ви съчувствам, но щеше да е по-добре, ако баща ми не беше тук в този момент. Нат ще ви каже, че съм работил за отдел „Убийства“ цели шестнайсет години, дори бях шеф на отдела, така че, повярвайте ми, зная как стоят нещата. Когато полицаите се доберат до нещо, те ще ви съобщят. Наистина не мога да позволя на баща си да се замесва в това дело по какъвто и да било начин.

 

 

Когато Крийд разбра, че се намира в една и съща стая с легендарния лейтенант Глицки, бившия шеф на „Убийства“, той реши, че дори и това да позабави нощната му обиколка, трябва да поговори с него, след като баща му и госпожа Силвърман си тръгнат. Дори един на пръв поглед повърхностен контакт с човек от ранга и с опита на Глицки можеше впоследствие да му донесе някоя препоръка или друга подобна облага. Можеше също да успее да получи някакъв полезен съвет как да се обърне към Ръсел и Кунео и да оправи нещата с вероятно прибързаното разпознаване на Клинт Тери от негова страна.

Така че, когато Глицки потегли с баща си и съпругата на Силвърман, Крийд го последва като невидима сянка. Тримата се отправиха надолу по улицата и пресякоха към подземния паркинг на „Мейси“.

Крийд изчака под козирката колата на госпожа Силвърман да потегли, като се опитваше да издебне подходящия момент. Дори и в най-слънчевото си настроение Глицки не бе от хората, които предразполагат останалите, а сега — с ръце на хълбоците, вперил поглед в задните фарове на лексуса — той със сигурност кипеше от гняв, безсилие и може би изтощение. След миг Глицки вдигна ръка към главата си и потърка слепоочията си.

— Добре ли сте, сър?

Глицки се съвзе забележително бързо и влезе в служебния тон.

— Добре съм, господин Крийд, не допусках, че сте още с нас.

— Да, сър.

Глицки тръгна, а Крийд пое редом.

— Съжалявам, че се нахвърлих върху вас там, в магазина. Бях разтревожен за баща си. Вината не беше ваша.

— Благодаря.

Може би това беше възможност да подхване разговор. Бяха стигнали до изхода на гаража, на нивото на улицата.

— Следователите стояха до четири сутринта.

Глицки спря и се обърна към него. Те се намираха в зона на видимост между гаража и уличните лампи.

— Откъде знаете? Там ли бяхте?

— Върнах се, след края на дежурството си. Ходя на курсове по криминалистика и понеже се бях оказал първи на местопрестъплението, никой не се възпротиви на присъствието ми. Исках да видя как стават нещата в реалния живот.

— И как ви се стори?

— Мисля, че си свършиха работата много добре, поне доколкото зная, а то далеч не е много.

Глицки пъхна ръце в джобовете на якето си. Минаха няколко секунди.

— И как стана така, че вие се оказахте пръв на мястото. Обаждане ли получихте?

— Не. Беше просто съвпадение. Бях в квартала, ей там — Крийд посочи едно място от другата страна на улицата, — когато алармата на Силвърман се включи. Видях как някакви хора излизат тичешком от входната врата. Извиках им да спрат и единият от тях стреля по мен. Два пъти.

Устните на Глицки помръднаха леко, неволна усмивка.

— И, както виждам, е пропуснал.

— Да, сър.

— Късметлия сте — каза Глицки и очите му се насочиха към магазина. — Въпреки че от такова разстояние може да се очаква да не улучи. Както и да е, никой не иска да го прострелят.

— Това никога не е влизало в плановете ми.

— Да. В моите също. Но се случва.

Крийд не можа да се въздържи и попита:

— Улучвали ли са ви?

Този въпрос беше грешка. Лицето на лейтенанта помрачня.

— Не е нещо, с което си струва да се похваля — рязко изстреля думите той.

 

 

Глицки се бореше със себе си. Бе тръгнал към центъра — петнайсет минути, след като се бе прибрал вкъщи, за да попречи на баща си да му създаде допълнителни неприятности. Дори не бе вечерял и знаеше, че Трея ще го чака. Рейчъл все още имаше температура и това също бе причина за лека, но постоянна тревога. Определено не искаше да продължава да обсъжда личните си проблеми с това младо наемно ченге, въпреки че младежът изглеждаше умен, любознателен и идеалистично настроен. Това не бяха качествата, които Глицки по принцип свързваше с шайката на Панос. Особено откакто заради Харди и воденото от него дело бе започнал да разглежда полицейските доклади. Самият той се бе сблъсквал нееднократно с УГП и тези срещи далеч не бяха приятни.

От друга страна, това момче бе пристигнало първо на местопрестъплението, бе станало свидетел на част от самото престъпление. Несъмнено инспекторите по случая го бяха разпитвали и Глицки нямаше причини да се съмнява в тяхната компетентност. Не познаваше Кунео и Ръсел. Бяха назначени в отдела по волята и с благословията на Джърсън, като най-добрите и всеотдайни ченгета от полицейското управление на Сан Франциско. Въпреки че повечето от скорошните му впечатления от отдела говореха тъкмо обратното.

— Не е нещо, с което си струва да се хваля — каза той и веднага осъзна, че думите му са прозвучали твърде грубо. — А вие наистина ли видяхте онези тримата?

— Да ви кажа честно, лейтенант, видях само три фигури, които се отдалечаваха тичешком от мен в тъмнината. Не бих могъл да разпозная някой от тях, дори от това да зависеше животът ми.

— Случва се. На ваше място не бих се тревожил.

По откритото лице на момчето се изписа безпокойство и Глицки го попита:

— Какво има?

Крийд въздъхна дълбоко и тежко. Внезапно доби вид на човек, който се срамува от себе си.

— Ами май се престарах в желанието си да бъде полезен.

— Да се опитваш да бъдеш полезен е нещо хубаво, синко. Какъв е проблемът?

— Може би съм подвел вашите хора — каза Крийд и сви рамене.

Глицки бе чувал достатъчно признания в живота си и веднага разбра, че момчето има нужда да поговори с някого. Той се облегна на един пътен знак, скръсти ръце, погледна Крийд в очите и зачака.

— Казах им — на инспекторите — че човекът, който стреля по мен, ми се е сторил много едър. На следващия ден дойдоха и ми казаха, че ще прослушат онзи големия, дето работи наблизо, бармана на „Ноев ковчег“. Питаха ме дали го познавам. Дали мисля, че може да е бил той. И аз започвам да мисля, какво мисля и аз не знам, може би просто исках да им се издигна в очите. И оставих у тях впечатлението, че наистина може да е бил той. Имам предвид… казах им, че може да е той и че има две приятелчета, с които се мъкне… — тук потокът от думи прекъсна.

— А сега си размислил и ти се струва, че не е така?

Крийд тъжно поклати глава.

— Не зная. Минах оттам тази вечер — имам предвид през „Ноев ковчег“ — и той работеше на бара. Може и той да е бил, предполагам, но когато разговарях с инспекторите, звучах прекалено убедено. Сигурно съм оставил у тях впечатлението, че бих могъл категорично да го разпозная.

— Ами обади им се тогава и им кажи — отвърна Глицки.

— Просто така?

— Да. Сега те вероятно проверяват поне половин дузина версии. Ще се радват, ако им го кажеш сега, отколкото когато вече е станало късно. Повярвай ми, те дори ще ти бъдат благодарни.

— И ще ме вземат за пълен идиот.

Този път Глицки наистина се усмихна.

— Вероятно, но бързо ще забравят за случилото се, ако следващия път не се държиш като идиот. Любопитен съм обаче как така са стигнали до този едрия толкова бързо? Трябва да е имало и нещо друго.

— Да. Имаше. „Ноев ковчег“. Връзваше се.

— Кое се връзваше?

— Джон Холидей — собственикът на заведението. Бил е един от играчите на покер у Силвърман, знаете ли за покера? Всяка сряда. Както и да е, Холидей е бил там предната нощ и е изгубил много пари. Господин Панос знаеше това и го каза на инспекторите, а те отидоха в „Ноев ковчег“ да си поговорят с него — с Холидей. Но тъй като той не е бил там, те са спипали Клинт. Едрия. Бармана. И след това, разбира се, дойдоха пак при мен.

— Говори с инспекторите — каза Глицки, — може би разполагат и с нещо друго, което уличава тези двамата.

— Просто не искам да си губят времето заради това, което им наговорих. А също искам да ви кажа…

— Какво?

— Тези тримата. Холидей, Клинт и Ранди Уилс. Мисля, че са безобидни. Не искам да ги вкарвам в беля, ако нямат нищо общо с убийството.

Глицки дъвчеше вътрешната страна на бузата си и трескаво мислеше.

— Не бих се тревожил за това. Ако са го направили те, все ще изскочи някаква улика. И ще ги задържат заради това. Няма да разчитат само на твоите показания, сигурен съм. Междувременно те бавя, а и жена ми ме чака — каза Глицки и посочи с пръст към Крийд. — А ти се обади на инспекторите.

 

 

Четирийсет и пет минути по-късно Крийд обикаляше района на юг от улица „Маркет“. Забеляза Рой Панос, който очевидно бе в почивка и седеше в едно сепаре в кафенето на Кар. И той като Крийд бе дежурен тази вечер и носеше униформа. Рой разговаряше оживено с двама души и след като влезе, Крийд позна единия от тях, който седеше извърнат настрани от него — Ник Сефия. Ник определено не му бе любимец. Бяха работили заедно на няколко пъти преди той да се премести в Диамантения център. Затова Крийд се поколеба дали да не се обърне и да излезе, но Рой вече го бе забелязал, махна му да се присъедини към тях и вече се отместваше към стената, за да му направи място.

— Здрасти, Мати.

Крийд мразеше това умалително и бе направил грешката да го спомене пред Рой. Това завинаги го бе обрекло да се обръщат към него с „Мати“, „Малък Мати“ или „Матарони“. При все това обаче Рой бе много сърдечен и добре приеман от всички човек, а тази вечер бе по-приветлив от всякога. Крийд дори си помисли, че може би е пийнал. Или пък бе нервен.

— Тъкмо разправях на момчетата — Ник и Хулио. Познаваш ли Хулио? Не? Хулио Рее — Мат Крийд.

Крийд протегна ръка и се здрависа с един много добре облечен, гладко избръснат, бдителен и намръщен мъж, латиноамериканец на вид. Почти половината от едното му ухо липсваше.

— Радвам се — каза той, сякаш не си струваше труда да добавя „да се запознаем“.

Крийд усети, че този човек излъчва някаква заплаха, едва сдържана енергия, може би вземаше наркотици. Почуди се дали Ник, който сега се занимаваше с пренасянето на диаманти, не се е сдобил със собствен бодигард. Когато Рее се бе навел да се здрависа с него, сакото му се бе разтворило и Крийд бе забелязал ремъка на кобур и дръжката на автоматичен пистолет.

Всички тези впечатления пробягаха през ума на Крийд за по-малко от секунда. Рой веднага се погрижи разговорът да потръгне.

— Тъкмо разказвах на момчетата за тебе. Искам да кажа, че върша това от колко… петнайсет години и какво? Светваш с фенерчето, не виждаш нищо, отиваш на другия прозорец и правиш същото. А ето ти го Мати, работи от няма и година, завива иззад ъгъла и — Бам! Бам! — изстрелват няколко куршума по него. Лошите бягат, той ги преследва — все едно е в Дивия запад. Страхотен екшън.

— Можем да се разменим, стига да пожелаеш. Започнах тая работа заради фенерчетата — отвърна Крийд.

— Искаш да кажеш, че не ти харесва да стрелят по теб? — попита Сефия. — Аз обожавам, кълна се. Страхотно ме възбужда.

— Има ли изобщо нещо, което не те възбужда, Ник? — попита Рее.

— Не се сещам — каза Сефия след известен размисъл.

Рее заговори Крийд:

— Рой каза, че си посочил онези копелета от „Ноев ковчег“ — рече той.

Думите му прозвучаха по-скоро като предизвикателство, отколкото като въпрос, но пък и думите „радвам се“ бяха прозвучали по същия начин.

— „Посочил“ е малко пресилено — отвърна Крийд.

— Скромничи — намеси се Рой. — Прати ги по дяволите и тримата — Холидей, Тери и сладкото му гадже, как му бе името?

— Ранди Уилс — каза Рее, без да се замисли. В главата си имаше цял списък. От него можеше да излезе добър счетоводител.

— Уилс, Тери, Холидей, всичките — изреди отново имената им Рой. — Това хлапе тук не само е участвало в престрелка, ами и разреши случай на убийство още преди да изтече и първата му година като патрул.

— Не е точно така.

Но Рой сякаш не го чу.

— Истина е, Матуш! След като ги разпозна предната вечер, ще окошарят тези тримата за доста дълго време.

— Да, ама…

— Не изглеждаш много щастлив от това — каза Рее. Той се наведе над масата и го погледна със стъклените си котешки очи. На устните му бе застинала усмивка.

Крийд почувства как една струйка пот започна да се стича по врата му.

— Проблемът е, че може би не са били те.

Рой изръмжа ухилено:

— Какви ги приказваш? Разбира се, че са били те. Нали самият ти си ги видял? Как може да не са били те?

Но веднъж започнал, Крийд бързо изрече:

— Исках да поприказвам с теб за това. Познаваш ли лейтенант Глицки?

Рой кимна.

— Разбира се. Беше шеф на „Убийства“. Какво за него?

— Баща му е бил приятел на Силвърман и двамата бяха в магазина тази вечер.

— Кой бил там? — попита Рее.

— Глицки и баща му. И жената на Силвърман. В магазина му.

— И какво правеха там? — попита Сефия, чието лице внезапно се бе наляло с кръв.

— Всъщност нищо особено. Така и не можаха да започнат. Искаха да правят опис, но едва бяха започнали, когато се появи Глицки и ги разкара оттам.

— Аха, ясно — каза Рой, сякаш бе доволен от отговора на Крийд. — Значи Глицки работи по случая? Че как така?

— Не. Мисля, че беше там заради баща си. Когато излязохме отвън, аз го попитах какво да направя, ако не съм съвсем сигурен в това, което казах на инспекторите.

— И какво те посъветва той?

Крийд сви рамене:

— Да им кажа. Не било голяма работа. Щели да се радват.

— Чакай, чакай, не и ако… — понечи да се намеси Сефия, но Рой вдигна ръка категорично. Погледна към двамата мъже от другата страна на масата и рече: — Съвсем правилно! — После добави с по-мек тон: — Съвсем правилно. — Той се усмихна предупредително на Ник и Рее да си траят. — Едва ли биха искали да си губят времето в преследване на невинни хора. — После се обърна към Крийд: — Но този път си сигурен, нали така? Защото предната вечер звучеше много убедено.

Крийд поклати глава с нещастен вид.

— Не зная дали съм сигурен. Предполагам, че е възможно да са били и те. Просто не искам инспекторите да се заблудят, че съм напълно уверен, и да се водят от това в разследването — каза той и застърга с нокът по плота на масата.

Рой кимна в знак на съгласие.

— Изводът е, че Глицки е прав. Трябва да им кажеш. Всъщност аз имам среща с тях по-късно днес в Палатата — каза той и се потупа по джоба. — Малко подаръче от Уейд за нашите добри приятели от управлението. Билети за мача на „Фортинайнърс“, съвсем до игрището. Ако искаш ще им предам това, което ни каза.

Крийд почувства облекчение и това веднага се изписа на лицето му. Рой Панос умееше да общува с хората много по-добре от него, особено с полицаите. Рой можеше така да представи колебанията на Крийд, че полицаите да не го сметнат за пълен идиот, можеше дори да ги представи в добра светлина. И със сигурност Крийд щеше да избегне неудобството да се изправи лице в лице с инспекторите и да признае, че в старанието си да им бъде от полза, бе оплескал нещата.

— Сигурен ли си? — попита той. — Наистина ли ще го направиш?

Рой се усмихна и щипна Крийд по бузата.

— Какво ли не бих направил за моя малък Матушка! Е?

Крийд възприе това като знак да си върви. Той стана и се сбогува с цялата компания. Още не бе излязъл от кафенето, когато Ник се надвеси над масата.

— Не можем да позволим да оттегли показанията си, Рой — прошепна той, но гласът му звучеше напрегнато. — Така инспекторите си имат занимавка.

Рой вдигна чашата си с кафе и отпи.

— Той няма да оттегли показанията си — каза той.

Сефия удари по масата, за да подчертае думите си:

— Ехо, Рой? Той току-що ни каза точно това.

Рой бавно постави чашата си обратно на масата.

— Не зная дали си ме чул, но аз казах, че ще предам думите му на инспекторите. И ще забравя да го направя.

— Няма да е достатъчно — каза Рее.

— Всичко ще се провали — додаде Сефия.

— Той така или иначе е решил. — Рее методично въртеше чашата си върху масата. Рой поклати глава:

— Вижте какво, момчета, Крийд не знае нищо. Не се паникьосвайте. Дори и да успее някак си да се свърже с Кунео и Ръсел и им каже, че не е сигурен, че е идентифицирал правилно Тери — какво от това?

— Може би това ще ги накара да поразмислят — отвърна Рее, без да вдига поглед от масата, по която продължаваше да върти чашата.

— Това няма да стане, тъй като аз няма да предам думите му.

— И все пак не ми харесва — каза Сефия.

Рее кимна в знак на съгласие и най-сетне вдигна очи, за да погледне към Сефия.

— Крийд е проблем — каза той.

— Крийд не е проблем! Той просто си мисли, че може би не е бил Тери. Това е всичко.

— Обаче ще бъде по-сигурно, ако изобщо няма шанс да проговори — каза Сефия.

— Не ставайте глупави, момчета — каза Рой, — положението е под контрол, послушайте ме.

Рее бавно вдигна празния си поглед и го насочи към Рой. Кимна веднъж. Темата бе изчерпана.

— Е, добре тогава.