Димо Кисьов
И ние спортувахме (9)

IX
Лято

Пролетта неусетно мина и изведнъж махалата се задави от горещина и прах. Листата на дърветата увиснаха, тревата изсъхна и Перловската рекичка съвсем отъня. Сребърната лента на Боянския водопад се прекъсна и изчезна. Витоша, забулена в мараня, сякаш се топеше в нажежения летен въздух.

Чиновниците излязоха в отпуска, думбазите заминаха за вилите си. На затворените кантори увиснаха съобщения: „Няма да работим до септември“. На големите магазини спуснаха ролетки. Градът опустя.

И семейство Елешки отиде на курорт. Една сутрин натовариха на файтон дюшеци, куфари, бохчи; седнаха върху тях, Елешка обели очи, прекръсти се и файтонджията плясна дръгливото конче:

— Дий, старо, ди-и-й!

Кончето се опита да потегли, подви колена, обърна се и учудено изгледа грамадата, която трябваше да извози до гарата. Ядосан на неговото любопитство, файтонджията завъртя камшик и го шибна през ушите. Кончето опъна врат, повдигна опашка и с всичка сила дръпна файтона.

Мама, скрита зад пердето, наблюдаваше от прозореца. Когато файтонът потегли, тя тръсна ръка и каза:

— Дано нивга не се върнете!

Изглежда, и на нея й се искаше да почива в някой хладен планински кът, цял месец нищо да не прави, безгрижно да се разхожда и вечер да си похапва кебапчета със студена бира.

През лятото мама изпираше чергите, боядисваше стаите и изваждаше на двора дюшеците да ги напече слънце. Тате пък изчистваше мазето, поправяше оградата и изпарваше пружините на креватите с вряла вода. Докато тази семейна акция приключеше, всички спяхме на двора, гледахме звездите и си мечтаехме.

— Онази светла звезда е Венера, а ей там, под Колата, се синее Полярната. По нея моряците се ориентират къде е север — учеше ни на астрономия тате.

— А къде е Млечният път?

— Точно над нас, широката бяла ивица.

— А защо се нарича Млечен път?

— Защото някога дядо Господ… — започваше мама.

— Глупости! — прекъсваше я тате. — Нарича се Млечен път, защото цветът му е такъв.

— Мамо, кажи ни какво направил дядо Господ? — не се задоволяваха от отговора на тате сестрите ми.

— Хайде спете! Майка ви знае само бабини деветини.

— Какво е това бабини деветини?

— Млък! Утре ще ставам рано!

Все пак мама успяваше тихичко да разкаже на Минка и Тинка как дядо Господ е създал Млечния път.

Аз и Савата не любопитствувахме. Гледахме звездите и се мъчехме да повярваме на вуйчо, че всички ярки, трептящи звезди били слънца, а другите — със спокойната жълта светлина — планети като земята. На слънцата се съгласявахме, но как земята свети, и то нощем, не можехме да си обясним. Мама твърдеше, че падащите звезди са души на праведници.

— Како Елено-о-о, това не са никакви праведни души, а метеори — поучаваше я вуйчо.

— Антихрист! — анатемосваше го мама и след това го убеждаваше, че когато умрял дядо, видяла, че от небето се откъснала една едра звезда и полетяла към гробищата.

Мама беше религиозна, но рядко палеше кандилото, защото за него трябваше олио.

През горещите летни дни ходехме голи, само по едни гащета, и конкурирахме по цвят циганчетата. Бай Доре предоставяше работилницата на Станко и тръгваше на лов за пъдпъдъци. Поради липса на публика вуйчо затвори за два месеца кино „Прогрес“ и заедно с Теменужка замина за Горна Джумая. Някакъв си братовчед на Станко ги вредил да работят в тютюневите складове, но тате не повярва за братовчеда и каза на мама, че брат й щял да направи нещо миризливо…

Лудпетковци помагаха на баща си да докарва от Искъра пясък, а ние отивахме да се къпем в Дървенишката река. Мама ни пускаше, защото знаеше, че рекичката е плитка — и да искаме, не можем да се удавим в нея.

Веднъж на реката дойде и Мишел. Той събу обувките си и внимателно нагази в нея, след това легна под едно дърво.

— Това е то българската Ривиера — каза с въздишка той.

— Какво значи Ривиера?

— Голям френски курорт. Там се събират всички богаташи на света.

Почувствувах се горд, че и ние си имаме Ривиера. И години след това аз си представях, че Ривиерата е поле, осеяно с тръни, прорязано от кална рекичка, край която тежко дишат овце, а около тях се въртят мухи.

Не беше сезон нито за ашици, нито за топчета, нито за цигарени кори, затова ние се татуирахме и полуголи тръгнахме да обикаляме племенните земи. След като обходихме всички дворове с овощни дръвчета, решихме, че крушата на Марко Елешки вече е узряла, и я обрахме.

Шебека беше в стихията си, той се мяташе от клон на клон, надаваше радостни викове и докато не откъсна и последния плод, не миряса.

— Ей, ако ви види отнякъде Марко Елешки, ще ви откъсне дългите уши! — провикна се през оградата Пешо Пощата, реши, че с това е изпълнил дълга си на съсед, и се прибра.

Не се уплашихме, защото не беряхме неговата круша, а Марковата. После ние имахме право да сторим това, защото вече ни омръзна да я пазим от дългите ръце на курубагларци.

С издути стомаси се упътихме към Станко, който поради липса на работа не излизаше от бараката.

Той ни посрещна сърдечно, изяде няколко круши и ни довери, че е поет, че е написал много интересни стихотворения и че иска да ни ги издекламира.

Станко си беше пуснал рошава коса и очите му гледаха особено. Над леглото му стърчеше пирон, от който висяха разни листчета.

— Станко, какъв е този пилон, бе? — запита Шебека.

— Аз съм Мартин Идън — важно отвърна Станко.

— И аз съм Черния Сокол, но не забивам пирони над леглото си — отвърна му Чано.

— Когато нощем измисля някое стихотворение, присегна се, дръпна листче и веднага го записвам, защото сутрин забравям какво съм измислил — поясни Станко.

— А кой е този Малтин Идън? — продължи да любопитствува Шебека.

— Мартин Идън от Джек Лондон — високомерно каза Станко и презрително го изгледа.

— Лондон е столица на Англия — избърза да поправи невежеството си Шебека, но поетът не му обърна внимание, дръпна едно листче от пирона и започна да декламира:

Роден съм край матната Струма

в семейство на стар инвалид,

имах си сестрици и бракя,

но сите пукнаха от дифтерит.

Я знаем причината, дека

останах сирак на свето,

ке ми паднат тия изедници

и тогаз ке им светим масло.

Стихотворението много ни хареса, ние похвалихме Станко и му поръчахме да напише нещо и за нас.

— Ке стана пролетарски поет — разпали се той и ние го погледнахме с недоумение.

Вуйчо го учеше на такива трудни думи.

Шебека не посмя да го попита какво означава „пролетарски“, защото навреме разбра, че езикът му ще се върже на фльонга.

— Има много неща за чудене — отдалеч започна Омето. — Например кой може да ми обясни какво значи всяка коза за свой крак?

Пет минути мълчахме и никой не можа да отговори.

— Ами какво е това на куково лято? — продължаваше да ни тормози Омето.

— Много плосто, това е лятото на кукувицата — избърза да отговори Шебека.

— Глупчо, кукувиците си нямат собствено лято. Лятото е общо — изсмя му се Чано.

— Стига! — смъмри ни Станко. — Аз ви говоря за велики работи, а вие се захванахте с кози и кукувици…

Пристигнаха Савата, Митето и Коцето. Те изядоха всички круши и ни казаха да си вървим, защото имали да си говорят за нещо важно.

Обидихме се и се зарекохме никога да не им даваме круши. Те, по-големите, мислят, че ние сме тъпи, а аз знаех, че четиримата няма да си говорят нищо важно, а ще четат Мартин Идън и ще си разправят мръсни работи.

Седнахме на парапета на дървеното мостче и започнахме да си клатим краката.

— Тате каза, че в захалната фаблика сто души си клатели клаката, а само десет лаботели.

Престанахме да си клатим краката и се замислихме.

— Знаете ли, че в Перловската река има злато? — обади се Чано.

— Знаем — отвърнахме в хор.

Веднъж Пешо Пощата, бай Доре и тате нарамиха по едно корито и отидоха да промиват пясък за злато, но нищо не донесоха. След това тате простина и цяла седмица лежа.

— Ония там кой знае за какво си говорят — сети се за изядените круши Коко.

— За глупости — авторитетно каза Чано. — Завчера ги подслушах… Станко разправяше, че нямало дядо Господ и че някога хората били шебеци…

— Ако го чуе баба му, ще му надупчи езика с игла — ужаси се Коко.

— Станко си няма баба, той е кръгъл сирак — напомни Чано, — но бабите са способни да направят това. Моята веднъж реши да ми извади зъб с конец, но нали е кьорава, вързала два зъба и много ме боля.

— Моята пък си мисли, че на мачовете ритаме мачки, и все ми повтаря, че когато умра, ще отида в пъкъла, защото съм измъчвал беззащитните животни. Цяла година й обяснявам какво е тъч, фаул, гол и нищо не възприема — оплака се Омето. — Завчера ме пита, като сме си имали врати на игрището, с какво сме ги заключвали? Загубила си катинара от шкафа и хитро ме изпитва да не би да съм го взел…

— Такива са бабите — подкрепи го Коко. — И моята седемдесет години стана и още не може да разбере, че щом вкараме гол, никого не събличаме. А когато вечер тате се върне, все ме клевети, че сме играели на срамни игри…

— Ех, кога ще започнем пак мачовете? И защо само пролет и есен се рита, а през лятото, когато игрището не е кално, никой не отива на него? — въздъхна Омето.

— Защото през лятото се получават слънчеви удари и топките се пукат от голямата горещина — поясни му Чано.

Много обичахме да седим на моста и да си говорим, а когато ни омръзваше, джапахме по Перловската рекичка, търкахме с пясък и вода татуираните си гърди и се прибирахме в къщи чисти, само с излющени от парещото слънце носове.

 

 

В неделя мама рано тръгна за Семинарията да се черкува. Беше се разбрала с тате — в празник тя да отива на черква, а той — в кръчмата. И на двамата им се искаше да си поговорят с хората. На обед те си разменяха мъжки и женски клюки, които ние мигновено попивахме.

Тази неделя мама донесе новина, която ни слиса. Видяла Митето да тика тежка сладоледчийска количка.

— Значи на Петър Шекера изкъсо му дърпа — рече баща ми, подостри кибритена клечка и започна да си човърка зъбите с нея.

— Горкото дете! — прекръсти се мама, за да не се случи и ние да бутаме тежки сладоледчийски колички.

— Няма как, човек трябва да се учи на труд от малък — реши да ни поучи тате, но клечката, сякаш да го накаже, че лъже, се завря в дупката на болния му зъб и той изкриви лице.

Аз и Савата веднага отидохме в бараката при Станко и му съобщихме, че Митето станал сладоледчия. Не го гръмнахме с новината.

— Знам — каза той и продължи да си пише някакво стихотворение.

— Защо не си ми казал? — поиска му обяснение Савата.

Станко смачка стихотворението и го захвърли на земята.

— Защото ме закле да мълча, за да не му се смеете — отвърна той и взе ново листче.

Излязохме на улицата и при перловския мост видяхме Шебека, който се правеше на куц, за да предизвика съжаление и да откачи някоя стотинка от бабичките, които бяха изкарали черковната служба докрай и като патки се клатеха от Семинарията към града.

— Ей, Шебек, вярно ли е, че брат ти е станал сладоледчия — запита го Савата.

— Ти си сладоледчия — извика Шебека и се опита да побегне, но Савата го пипна, притисна до парапета на моста и му изви ръката.

Шебека ни призна, че Митето се е пазарил с един сладкар да му продава сладоледа, и ни каза къде го продавал. Издебнахме кондуктора да не ни види, метнахме се на стърчишката на трамвая и скоро се намерихме при Митето. Той ни видя, посегна да си свали бялата престилка, но разбра, че е безсмислено, и само я пооправи, като тревожно ни следеше дали се подсмиваме.

Ние разгледахме картинките на количката и казахме, че са хубави. Митето ни почерпи с по един малък сладолед и ние видяхме, че гюмът му е пълен. От сутринта беше продал само пет фунийки, а вече ледът в количката се топеше. Той знаел къде може да продаде целия сладолед, но дотам било далече и стръмно.

Дружно се хванахме за количката и започнахме да я бутаме. След час бяхме на равното място до дановистите, където всеки празник се събираха войници и слугини, за да играят хоро. Търговията потръгна. Аз виках: „Сладолед, сладолед!“, Митето пълнеше фунийките, а Савата събираше парите. Когато гюмът се изпразни, отидохме в гората да си починем и да го оближем.

От Митето научихме, че за един гюм със сладолед сладкарят давал на продавача 10 лева.

— Значи, ако продадеш 10 гюма, ще спечелиш 100 лева, нали? — запитах аз.

— Ама как? — изви глава Митето и ми показа подутите си от бутането на количката ръце.

Савата се замисли и не проговори до махалата, но щом се разделихме с Митето, веднага се отправи към Коко.

Отначало Коко се дърпал, не искал да се раздели с любимото си колело, но после се размислил и след една седмица майсторене в работилницата на бай Доре откритието на Савата бе готово. Новата количка на Митето бе двойно по-лека, търкаляше се на велосипедни колела и не се буташе, а се караше с педалите.

Благодарение на тази количка Митето започна да продава по пет гюма на ден напук на всички сладоледчии, които, въпреки че пъхтяха из целия град, не можеха да продадат със своите таратайки и по два гюма.

За няколко месеца Митето забогатя, купи на майка си басма за рокля, на Шебека — гащи, разглоби количката, върна на Коко колелата й и реши да замине за Америка, където се печелят много пари. Някакъв сериозен човек го бе вредил да замине с първия параход.

Тази тайна Митето повери само на Савата и на мене, защото не му се присмяхме, че е сладоледчия, и защото Савата му измисли количката.

— И всичките ли пари си даде? — запита го Савата.

— Всичките. Пътят до Америка е скъп — отвърна Митето.

— А ако този човек те излъже?

— Как ще ме излъже! — учуди се Митето. — Той ми даде разписка.

Прегледахме разписката, видяхме, че има подпис и се успокоихме.

Изпратихме Митето на гарата и му пожелахме да не го хваща морската болест, а той ни предаде писмо, с което обясняваше на родителите си защо заминава за Америка.

Когато влакът изсвири за тръгване, Мигето се разплака. Разплакахме се и ние.

Не посмяхме да предадем писмото лично на Петър Шекера, а го бутнахме под вратата му, за да си го намери сам.