Димо Кисьов
И ние спортувахме (3)

III
Обесените кукли

Мама забраняваше на Тинка и Минка да излизат на улицата. Те или седяха в кухнята и шиеха на куклите рокли, или играеха „на къщи“ в двора. Между двата чимшира застилаха черга и върху нея подреждаха креватчетата от мукавени кутии, печка от тухла и съдове — кибритени кутии.

Сестрите ми обожаваха две парцалени кукли и палячо с един крак и гипсова глава. Обикновено този палячо изпълняваше ролята на лекар и идваше да преглежда болните кукли, които лежаха с разногледи, изписани с химически молив очи.

Играта на моите сестри започваше така:

— Добър ден, госпожо! Как е малката?

— Горкичката, миналата седмица страдаше от разстройство, а сега се шари. Всеки миг очаквам да звънне докторът, за да я прегледа.

— Тежък живот! Просто не ми побира главата как ще се изкара. Понякога ми се иска да легна, та да не стана. А децата сякаш на поразия отворил им се един апетит, ушите ще ми изядат. Цял ден ме дърпат за полата и все едно и също си знаят: „Мамо-о-о, дай да ям!“… Пък като се случи някое да се разболее… Аптекарят не дава на вересия, а откъде пари за лекарства? Тази сутрин съм събирала стотинка по стотинка да купя хляб…

— Така е, госпожо. Мъжът ми се е уплашил, че ще го уволнят. Ако оня изедник Марко направи това… Ох!

— Ох!

— Извинявайте, звъни се. Сигурно е докторът.

Тинка взима куция палячо и потропва с единия му крак.

— Добър ден, докторе. Малките пак са болни… Кажете ми дали е опасно?

Тинка смръщва носле и имитира гласа на махленския лекар:

— Да… Пак са се появили жлези. По-силна храна, госпожо, по-силна: мляко, масло, месо… Засега ще им напиша сироп за апетит. Три пъти на ден по чаена лъжичка преди обед.

Тинка плаща на лекаря с едно унищожено трамвайно билетче и му се кланя.

— Колко му дадохте?

— Двадесет лева и пак недоволно ме изгледа! Мъжът ми за тези пари работи цял ден…

— Какво ще готвите днеска?

— Ами бобец.

— И аз от снощи го дръннах в тенджерата…

В такива разговори сестрите ми можеха да прекарат цял ден. Веднъж се ядосах, грабнах им куклите и ги обесих на сливата. На куклите нищо ме им стана, но Тинка и Минка ревнаха и така ги заоплакваха, че съседката ни баба Чинтулка дойде да пита кой е починал.

Пристигна и Цури. Щом я видяха, сестрите ми млъкнаха и се намусиха, защото Цури беше хубава и носеше лачени боти с едно копче, което се закопчаваше за каишката със специална телена кукичка.

Цури запита сестрите ми защо плачат, но Тинка и Минка не намериха за нужно да й отговорят.

— Защо плачете? — отново ги запита Цури.

— Защото са глупави — поясних аз. — Обесих им куклите и сега ги оплакват…

Смятах, че Цури ще се изсмее на сестрите ми, но вместо това тя ме нарече „обесник“ и от милост към куклите се разплака.

„Прав е Омето, като казва, че момичетата за нищо не ги бива, освен да плачат“ — помислих си аз и отидох в кухнята при Савата. Като него специалист по майсторене на парцалени топки нямаше в цялата махала. Но с последната достигна върха на своето изкуство. Задигна от шкафа на мама едно вълнено кълбо, уви го в скъсан чорап, притегна го да стане кораво и го заши с канап. Топката заприлича на истинска, дори подскачаше, като паднеше на земята.

Грабнахме я и хайде на празното място, където вече ни чакаха Коко, Чано, Митето, Шебека и другите. Само Станко го нямаше. Бай Доре се съгласи да го вземе за чирак, но не го пускаше да играе с нас.

Савата ритна новата топка и хукнахме след нея. Всеки пръв искаше да си измери шута. Бате застана на вратата и ние се подредихме да му бием дузпи. Той беше знаменит вратар. Наистина лактите и колената му често пострадваха от рани, но за една нощ хващаха корички и той наново се хвърляше като пантера.

По улицата се зададе Станко. В едната си ръка държеше тръбен ключ, а в другата — сандъче. Съобщи ни, че майсторът го изпратил да занесе инструментите в една къща, в която щял да инсталира тръби за чешма. Ние оградихме Станко и той подробно ни разправи какво върши в работилницата. Похвали ни се, че от време на време бай Доре му давал да се качва и на колелата.

— А вие какво правите?

— Тренираме. В неделя имаме мач.

Станко погледна топката и наведе глава.

— Ела да пориташ с нас! Топката е екстра…

Станко се огледа, остави инструментите и се приближи към топката. Засили се, замахна да я ритне, не я умери и се изтърси на земята.

Запревивахме се от смях. Рядко се случваше да гледаме такава сванта.

Станко скочи и почервенял от яд, наново застана зад топката.

— Я ке те науча! — закани й се той и така я ритна, че тя се извиси, мина оградата на Пешо Пощата и счупи едно стъкло на къщата му. Савата се втурна, прескочи оградата, грабна топката и побягна. Хукнахме в различни посоки.

След малко се събрахме пред къщата на Марко Елешки. Между тарабата и един стълб опънахме канап и започнахме да играем на волейбол. Но и там не ни провървя. Марко си бил у дома, изскочи и така се разкрещя, че се намерихме чак при реката.

— Хайде да я прескачаме! — предложи Коко, засили се и се озова на другия й бряг.

Прескочихме я по два, по три пъти и ни омръзна. Седнахме на брега да си говорим.

— Знаете ли, че Вентлер е изписал от Виена ново топче? — започна Чано. — Видях го: беличко, с двадесет и четири парчета.

Вентлер унгарецът работеше в стъкларската фабрика до гробищата, а същевременно тренираше и махленския тим. В Унгария той бил известен футболист, но като поостарял, научил стъкларския занаят и дошъл при нас да си търси късмета. Бизо ни разказваше, че е факир: духал през цев разтопено стъкло и правел балони, които после ставали на чаши.

— Няма само буровците да ни се фукат, че ритат хубави топки — заклати глава Митето.

Буровци наричахме играчите и привържениците на спортния клуб „Буря“, защото бяха синове на тузари и защото се пееше песента:

„Ех, да бях богатско чадо,

Буров да ми беше дядо…“

Повечето от буровците учеха в чуждестранни училища и на игрището идваха със собствени велосипеди.

— Унгарецът позволил само на Бизо да опита виенската топка — продължи Чано, — а той такъв шут изпердашил, че Керкенеза два часа се превивал от болки в корема.

Керкенеза играеше вратар на махленския тим, но никой не го обичаше, защото се смяташе за много нещо. А и обичаше да се върти край буровците, за да го черпят.

— Ех, да имам клачето на Бизо! — въздъхна Шебека.

— И глава — допълни Митето. — Щом Бизо лепне топката на челото, носи я от центъра до вратата.

— В махалата не се е раждал такъв играч. Хващам се на бас за голям сладолед, че догодина ще влезе в националния тим — запали се Чано.

Знаехме, че Бизо е братовчед на Чано, но не възразихме, защото Бизо наистина заслужаваше възхищение.

— Вярно ли е, че искали да го купят? — попита Митето.

— Вярно е — отвърна Чано. — Буровци му предложили да им играе две години в тима и след това щели да го пратят на техни разноски да следва.

— Е и той?

— Разбира се, че отказал. Не е предател като Бекона.

Бекона, непрокопсаният син на Стою бръснаря, допреди три години играеше в махалата, а сега беше вратар на „Буря“. Стана важен, не говореше с нас и се срамуваше, че баща му е бръснар. И Стою се срамуваше от него, защото често му подхвърляха, че синът му нищо не работел, а получавал пари от полицията.

— Искате ли да ловим щипоци? — предложи Шебека.

Не чакахме втора покана и нагазихме в още студената вода, но видяхме Мишел. Оставихме щипоците да си плуват и хукнахме към него.

— Защо си губите времето? Нали имате мач? Ако искате да победите, всеки ден трябва да тренирате! — сърдито ни посрещна той.

— Знаем, но счупихме джам.

— На кого?

— На Пешо Пощата — поясни Чано.

— Той не ни видя — похвали се Коко.

Мишел леко пипна ухото му.

— Ще отидете да му кажете, че без да искате, сте му счупили стъклото. И да му се извините. Обещавате ли?

Никой не отговори. Познавахме си Пешо Пощата. Здравите му ръце едва ли щяха да се задоволят само с нашето извинение. После той можеше да се оплаче и на бащите ни…

— Плозолчето беше ей толкова мъничко — показа с ръце Шебека.

— Още по-добре, че е малко — не отстъпваше Мишел.

— А ако Пощата ни набие?

— А ако иска пари?

— Няма да ви набие, а ако ви поиска пари, аз ще го платя — приключи разговора Мишел, постла кърпичка на тревата и седна на нея.

— Вярно ли е, че Вентлер изписвал ново топче? — нетърпеливо попита Савата.

— Вярно е. С него ще вземем купата.

„Купата!“ — с недоверие си помислихме ние. Колкото и да обичахме своя тим, не можехме да допуснем, че е възможно да стане държавен шампион.

— Май не ви се вярва? — изпитателно ни изгледа Мишел. — Без вяра нищо не се постига… Ето болен съм, лекарите смятат, че още малко ми остава да живея, но аз напук ще живея. Когато човек вярва в живота, животът го обиква и му помага.

Мишел повдигна глава, зарея поглед някъде към боровата гора и въздъхна.

— Ех, защо не съм здрав? А някога…

Наострихме уши.

— Мишел, лявото крило на „Тулон“. Българинът с елегантния дрибъл и неповторимия ляв шут сега изгасва… — тихо, сякаш на себе си зашепна болният, свали гарсонетката и събра ръце между острите си колена.

— Винаги си спомням последния мач — Франция срещу Испания… — с чувство на тъга за нещо, което вече няма да се върне, продължи Мишел и плъзна поглед по панталона, под който се криеха тънките му, немощни крака. — Голям, от месеци очакван мач. Цял Париж се стече на стадиона, а се случи мъглив, студен ден. Още от сутринта почувствувах, че не ми е добре. Виеше ми се свят, цялото ми тяло се обливаше в студена пот. Треперех. Съобщих това на треньора, но той ми заповяда да играя. Трябваше да се подчиня, защото наскоро баща ми почина, малката издръжка спря, а исках да продължа образованието си! Все пак тимът ми осигуряваше по някой франк, с който можех да платя таксата в университета…

— Нали тогава е пазил Замората?

— Да, да, Замора — стресна се от въпроса Мишел, бръкна в сакото си, извади пожълтял чуждестранен вестник и ни показа една снимка. На нея познахме Мишел, плонжиралия Замора и спрялата се в мрежата топка.

„Благодарение на бързината и точния шут на лявото крило французите победиха испанците. След мача Замора направил опит да се обеси в съблекалнята…“

— Така пише: „Направил опит да се обеси“ — с презрителна усмивка повтори Мишел. — Не вярвам, защото на другия ден испанският вратар ме намери, донесе ми този вестник, прегърна ме и се подписа за спомен върху снимката…

Надигнахме се да видим подписа.

— Прочутият испански вратар ме поздрави, защото съм успял да му вкарам гол. — Големият спортист е и голям човек — поучи ни Мишел, но, изглежда, му стана студено, изправи се и си прибра кърпичката.

— А после? — попита Чано.

— После? После… Разболях се. Парите от мача хвръкнаха за лекуване. Когато смятах, че вече съм оздравял, наново отидох на игрището, но на тренировката припаднах… И оттогава…

Настана тишина. Чуваше се как реката ближе каменното си корито. Откъм Подуяне долетя свирка на локомотив и по моста изскърца трамвай.

— Кога ви е мачът с курубагларците? — внезапно попита Мишел.

— В неделя сутринта.

Той искаше да каже още нещо, но се закашля и бързо се отдалечи от нас.

Гледахме го и не можехме да повярваме, че този слаб, почти прегърбен човек някога е бил футболна звезда. А той сякаш почувствува нашите учудени погледи, обърна се, хвана гарсонетката си и любезно ни поздрави.