Димо Кисьов
И ние спортувахме (18)

XVIII
Дуел

На 1 март нашата учителка ни закачи мартенички, които сама беше изработила от бели и червени конци, та да сме били винаги бели и със зачервени бузи, а ние обрахме съседските градини и й поднесохме голям букет с цветя. За награда, че сме били послушни, тя ни пусна два часа по-рано от училище и ние отидохме да си ритаме, а Коко отпраши към Драгалевци, за да набере кукуряк. Когато се върна, на Цури й скимна да я учи да кара колело, та и тя да си отива до Драгалевци, за да си бере кукуряк, и Коко умря от радост. Два дни той я учи на улицата, а на третия ден я сложи на рамката на колелото, за да я разходи.

— Затова мразя момичетата — рече Омето и многозначително ме изгледа, защото, докато Коко учеше Цури да кара колело, аз бях станал много нервен и си бях изгризал ноктите.

Ако Коко само я учеше на улицата, нищо нямаше да му кажа, но след като я сложи на рамката, за да я разхожда, реших да му обявя дуел и си избрах за секундант Омето.

По филмите обикновено се дуелираха с пищови или с шпаги, но аз нямах нито пищов, нито шпага, затова казах на Омето, че ще се дуелираме с прашки.

— Никой не се дуелира с прашки — възрази той.

— Тогава — с ластици.

— И с ластици не се дуелира, но понеже ти и Коко сте червенокожи, може да се дуелирате с лъкове.

Докато мъдрувахме с какви лъкове и с какви стрели да се дуелираме, от моста се зададе велосипедът с Коко и Цури. От ревност аз грабнах камък, за да ги замеря, но след като Омето ми напомни, че при обявяване на дуел не се хвърля камък, а ръкавица, изтичах до къщи, взех ръкавицата, с която мама чисти саждите от кюнците, отидох при Коко и му я хвърлих.

Коко взе ръкавицата и я разгледа, сякаш не беше виждал стара ръкавица, с която се чистят сажди от кюнци.

— Защо ме удари с тази ръкавица? — запита ме той, но аз стоях сърдит и чаках секундантът ми да му обясни.

— Малката пантера ти обявява дуел — тържествено произнесе Омето и посочи Цури с пръст, която се зачерви от удоволствие и за да не разберем радостта й, че ще се дуелираме заради нея, избяга.

— С две чадърени стрели от десет метра.

— Съгласен — отвърна Коко и на свой ред ме удари със скъсаната ръкавица.

— В един без пет вашият секундант да дойде в обора на Син Парцал, за да уточним подробностите — рече Омето и кой знае защо се здрависа с Коко.

Дуелът щеше да се състои същия ден в градината до езерото с червените рибки, където рядко минават хора. В уречения час аз и Омето пристигнахме до езерото с червените рибки и след малко откъм гората се зададоха Коко, неговият секундант Чано и Шебека, който бе определен да бъде лекар. Той водеше и д’Артанян. Беше го провъзгласил за санбернарско куче и му бе прикачил към гърба кутия с парцали и шише йод.

Аз и Коко седяхме до езерото и не се поглеждахме, а Омето и Чано избираха лобното ни място и нещо си говореха. Когато ни показаха кой къде да застане, Омето извади два листа и ни заповяда да си напишем завещанията. Той носеше само един молив и докато Коко си пишеше завещанието, аз го чаках и нервно се разхождах. В моето завещание написах, че умирам заради Цури и че след моята смърт тя трябва да наследи всички мои имущества.

Омето прибра завещанията, не знам защо ги закопа под един бор, заповяда да си заемем местата и да сложим по една стрела в лъковете.

— Внимавайте да не си извадите очите — предупреди ни Шебека.

— Дуел! — извика Омето и ние вдигнахме лъковете.

Стрелата на Коко профуча край ухото ми, а моята се заби в рамото му.

— Той го уби! — извика Шебека и всички се втурнахме към Коко, който лежеше на тревата.

Шебека дръпна стрелата и върху ризата на Коко се появи кръв.

— Коко, нали нищо ти няма? Нали нищо ти няма? — виках аз и се мъчех да му отворя очите, но Коко си стоеше убит и не помръдваше.

Докато се чудехме какво да правим, появи се пазачът на червените рибки и ние побягнахме, а след нас — и убитият Коко. Спряхме се на игрището, където Шебека намаза раната на Коко с йод, и той, убитият, така изрева, че д’Артанян се уплаши и изчезна.

— Затова мразя момичетата — каза Омето и ми предложи да се помиря с Коко.

Аз и без него бях решил да се помиря, боцнах си ръката със стрелата и си смесих кръвта с кръвта на Коко, което значеше вечно побратимяване според индианските закони.

Омето предложи да се напише писмо до Цури, в което да й се обясни, че нито Коко, нито аз я обичаме и че ако срещнем брат й — Хърбосона, ще му избием зъбките.

Чано написа писмото, ние намазахме палците си с кръв, лепнахме ги на листа вместо подписи и изпратихме Шебека да го занесе на Цури.

На другия ден видях писмото в ръката на мама.

— Ако кажа на баща ти, такъв дуел ще ти дръпне, че цял месец ще се почесваш отзад — каза ми тя и развя писмото като байрак.

Беше повече любопитна, отколкото сърдита и аз й признах, че съм обичал Цури, но вече не я обичам.

— Глупчо, когато ти дойде времето да се жениш, твоята Цури ще има по-големи деца от тебе…

— Брей! — извиках аз, дръпнах писмото и излетях, за да намеря Шебека и да го попитам защо е занесъл писмото на мама, а не на Цури.

Знаех си, че Шебека е тъп като галош, защото на изпита по история беше отговорил, че българската азбука е измислена от патриарх и Евтими, но не предполагах, че е толкова тъп, та да смеси мама с Цури.

Шебека ми се закле, че не е дал никакво писмо на мама, и подробно ми обясни как отишъл у Марко Елешки, как го поканили в кухнята, където вечеряли чай със сирене, и как тържествено връчил писмото на Цури, която, след като го прочела, се разплакала.

— А разказа ли им за дуела?

— Лазбила се…

Не се доизказа, защото така го ударих по шебекската муцуна, че два пъти се преметна на земята.

Когато стана, той ми обяви дуел, но аз го ритнах и той отиде да се оплаква на брат си.

 

 

Най-после дългоочакваното пролетно слънце дойде, а с него — и великденската ваканция. Коко, Чано и аз си седяхме на „цюндапа“, топлехме се на припека и си говорехме. След малко пристигна и Шебека с количката, в която спяха двете близначета.

— Плачат ли? — попита го Чано.

— Когато са гладни, плачат. Като се налапат, спят — отвърна Шебека.

— И нашата е такава. Все иска нещо да смуче — продължи Чано. — Вчера мама ме остави да я пазя, а тя реве ли реве. Много капризно хлапе. Само млъква, като ме хване за носа. Веднъж цял час ми дърпа носа и когато мама дойде, каза, че се е напишала.

— Нашият Иван е страшен ревльо — оплака се и Коко. — Утихва едва когато го метна на гърба си. Види ли ме, вика: „Дий!“

— Сигурно ще стане кавалерист.

Попитахме Шебека какво прави Митето.

— Лаботи… Научил се е да пуши и мама му се кала…

— А баща ти?

— След като му отлязаха цялата лъка, вече не пъшка.

Преди два месеца машина откъсна пръстите на Митковия баща, след което ръката му се инфектира и трябваше да я отрежат до лакътя. Директорът на фабриката се уплаши, че ще го съдят, и затова назначи Митето на мястото на баща му.

— Значи пуши, а? — зацъка с устни Коко.

— Пуши и пие — въздъхна Шебека.

Малките се разбудиха и ревнаха в един глас.

— Ще станат певици — рече Чано.

— Мама ще ги учи за шивачки. Нали са близначета, не бива да се делят. Едната ще плобва локли, длугата ще ги шие…

Шебека пипна количката и затича с нея. Децата млъкнаха. Сигурно се уплашиха, че ще ги изтърси.

Откакто Митето напусна училището, рядко идваше на тренировка. Бившият вожд на червенокожите ходеше мрачен и сякаш беше сърдит на света. Само у нас се отбиваше вечер и питаше Савата какви уроци са взели. Смяташе да се яви на изпитите като частен ученик. Щял да му помага Левака, който нямаше пари да се откупи от военните и стана трудовак, но нали си е хитър, подреди се за куриер и често се въртеше в къщи.

От време на време мама оставяше Митето за вечеря и тате не протестираше, а когато си тръгнеше, тя го настигаше по стълбите и му пъхаше нещо в ръката или му казваше да си напълни от мазето кофа с въглища.

От „Граф Игнатиев“ се зададе Станко. Някой му беше дал примус за поправка. И той сякаш се сърдеше. Вече не ме викаше в работилницата да разглобяваме мотоциклета и никога не се смееше. Напоследък израсна, ръцете му станаха жилави и под носа му се чернееше гъст мъх.

На вратата по синя риза със запретнати ръкави се появи бай Доре. Той взе от Станко примуса, поогледа го, натисна няколко пъти помпичката му и нещо измърмори.

По улицата се зададоха Бебо и Цури. Те бяха облечени празнично, с нови дрехи и обувки.

— Бай Доре, дай два велосипеда! — изфука се Бебо и извади двадесет лева.

Майсторът смъкна от куките мъжкото и дамското колело и ги подаде.

— Тенкю! — рече Бебо.

— Станал е много важен, ама нали купата вече не е у тях? — подхвърли Шебека.

— По-рано се молеше да играе с нас, а сега хич не ни и поглежда — констатира Коко.

— Тъпчо! — мръдна рамена Шебека. — До миналата година идваше пли бате да му лешава задачи, а сега учи в колеж…

— Трябва да му честитим великденския костюм… — предложи Чано.

Близначетата пак се разплакаха и Шебека наново направи няколко кръга с количката. Зашеметените деца се умълчаха.

Пролетното слънце вливаше отмала в телата ни. Бяхме се отпуснали и не ни се играеше нито на ашици, нито на топчета, нито на кори.

— Я вижте щъркел! — премрежи очи Чано.

— Плилича на аелоплан.

— Хайде, бе! — възрази Чано. — Аеропланът бръмчи и се движи бързо.

— Ако иска и щълкелът ще лети бълзо.

— Стига, бе! Щъркелът да не е лястовица?… Лястовицата винаги може да надбяга един аероплан, но щъркелът не може.

— А орелът? — попита Коко.

— За него не знам, но за лястовиците съм сигурен. Те само за едно денонощие отиват в топлите страни.

Замълчахме и се замислихме за топлите страни. Там, където няма никога зима и е пълно с маймуни, кокосови орехи, портокали и мандарини.

— Ония идат — наежи се Чано.

Наистина от края на улицата се зададоха Бебо и Цури.

Бай Доре излезе, погледна часовника и прибра колелата.

Бебо започна да чисти напрашените си маншети, а Цури се наведе да си оправи чорапа. Тя не ни и поглеждаше.

— Ей, сванто, докъде стигнахте? — попита Чано.

Бебо се направи, че не го чува.

— Сигурно до Зоологическата градина, за да види леля си — мечката — подигра се Коко.

— Ако съм момиче, никога няма да се лазхождам с такъв хълбосон — проточи глас Шебека и ме бутна с лакът.

Цури попита какво означава хърбосон.

Бебо се изчерви и започна да мънка.

— Хърбосон ли? — провикна се Чано. — Това е хърба плюс сванта, а най-много страхливец.

— Нещо като палачинка — допълни Шебека.

Бебо сви юмруци.

— Млъкнете или…

— Или ще се оплача на папа да ни изпапа — с подигравателен тон продължи Чано.

— Ако не бяхте четирима, щяхте да видите!…

— О, о! — надигна се Чано и пъхна палци в колана си.

— Голтак! — извика Бебо и се обърна, но само след секунда се търкаляше в праха.

Цури се разплака и като плачеше, пак беше хубава. Жал ми стана за нея, но не се издадох, защото след дуела обещах на Коко да я мразя.

Тя си тръгна, но когато се отдалечи от нас, вдигна юмруче и с всичка сила извика: „Простаци! Простаци!…“

Не се обидихме, защото тя видя позора на брат си.