Димо Кисьов
И ние спортувахме (4)

IV
Мачът

Случи се слънчев неделен предобед. Многоочакваният мач щеше да се състои. Отрано момчетата се събраха на празното място, ядяха семки и шумно коментираха. Не липсваха и десетте сина на Луд Петко, петима от които щяха да играят, а другите да ги окуражават. И Митето доведе братята и сестрите си: малките на чуш, а едногодишните близначета — със старомодна детска количка.

Още от снощи очертахме игрището със счукани тухли, а центъра, пеналтериите и мястото на дузпа — с вар. Забихме колчета за врати, а за да се виждат по-добре, окачихме на тях по една шапка. Горна греда нямаше, тази задача изпълняваше синьото пролетно небе. Някаква каруца бе оставила две дълбоки следи по покритото със спечена кал игрище. Не липсваха и къртичини, но ние ги разпръснахме с крака.

Помамени от множеството, към празното място се упътиха семкаджии, бозаджии, а Мара циганката инсталира мангала си и започна да пече пуканки. В чест на голямото спортно събитие курубагларци надуваха върбови пищялки, а ние думкахме празна газена тенекия.

Към центъра се насочи Митето — нашият капитан, и Коцето — шестият син на Луд Петко, капитан на противниците ни. Хвърлиха ези-тура и Митето избра вратата откъм Витоша. На нея ни вървеше. Босите футболисти си заеха местата. Само бековете, които трябваше да шутират силно, имаха терлици, а Чано — стари шушони. На вратата застана Савата, бекове — Чано и Станко. Станко не знаеше да играе, но го включихме само за респект. Напред щяхме да играем аз, Омето, Коко, Трайко, Шебека, на центъра — Митето, а Бебо — резервен вратар. Вместо наколенки Бебо си намота еластични бинтове, с които майка му си пристягаше разширените вени. Той се перчеше с тях и Савата му завиждаше.

— Ей, сванто, дай наколенките на истинския вратар! — заповяда му Митето.

На Бебо не му стана приятно, но се подчини на капитана и даде „наколенките“ на Савата.

Мачът започна. Коцето ритна топката и всички се юрнахме към нея. Топката се търкулна към Станко, той се засили да я изчисти, но направи такава „вересия“, че публиката започна да свирка и дюдюка. Коцето вече тичаше към нашата врата, но разяреният Станко го настигна и при малката пеналтерия го дръпна за гащите. За миг задникът на Коцето лъсна и курубагларци с викове нахълтаха в игрището.

Не се стигна до бой, но след дълъг спор се реши, че наказанието трябва да бъде дузпа. Зад топката застана Коцето, но той я прати високо над вратата. Сигурно топката мина над гредата, защото въпреки лъвския скок Савата не можа да я досегне.

Нашият капитан направи забележка на Станко, че не бива да смъква гащи, но Станко се озъби и каза: „Трай! Я ке ги на̀реда!“

Мачът продължи. Там, където се намираше топката, там бяха и всички момчета. На няколко пъти Коко се впусна към вратата на противника, излъгваше няколко играчи, но когато стигнеше пеналтерията или му подлагаха крак, или го събаряха, или не му оставаха сили да ритне. Играчите викаха: „Ниц, подай бе!“, а публиката ревеше от възторг. Харесваха й буйната игра и честото падане. По едно време Шебека направи своя номер. С патравите си крака мотолевеше топката и когато му я взеха, той се тръшна на земята, хвана се за крака и започна да пищи: „Олеле, мамичко, счупиха ми клачето!“ Игрището утихна, чуваха се само писъците на Шебека, който се търкаляше и подскачаше като заклана кокошка. Когато уплашените играчи се събраха около него, изведнъж той скочи, ритна топката и нарочно останалият настрана Коко я вкара в опразнената врата на курубагларци. Нашите задумкаха тенекията. Курубагларци се опитаха да оспорят гола, но всеки от публиката видя, че топката мина ниско между двата фара.

Зрителите постоянно се увеличаваха. Някои, решили да се поразтъпчат в гората, останаха да погледат безплатно зрелище. Мара циганката се развика: „Пуканки-и-и, пресни, топли пуканки!“ Размърдаха се семкаджиите и бозаджиите. Пет-шест семейства се установиха близо до игрището. Жените разтвориха чадъри, за да не им излязат лунички от пролетното слънце, а малчуганите им припнаха да играят на жумичка и гоненица. Момиченца с тиролски роклички, под които се подаваха тантелени гащички, заподскачаха на въже. Тотка, сестрата на Омето, забоде за единия крачол на гащите си парче тантела и при всяко подскачане нарочно подмяташе рокличката си от тази страна, за да се види.

Кой знае защо на игрището дойде и мама. Край нея подскачаха сестрите ми и Цури, която от обесването на куклите се бе сприятелила с тях. Мама ме видя и ми се закани с пръст, което значеше по глухонемски: „Ще кажа на баща ти!“, но никаква заплаха не можеше да ме отдели от мача. Напротив, само като си помислих, че Цури ме гледа, аз така се развихрих, че за почуда на всички дори вкарах гол.

И аз не знам как минах курубагларските бекове и как прокарах топката под плонжа на вратаря им, но в този миг бях готов не само да вкарвам голове, но и да се бия с най-силните от махалата.

— У-у-у! Дайте го на лъвовете! — виеше публиката, когато някой от нас се опитваше да спъне противника си.

Бекът на курубагларци пипна топката с ръка близо до вратата и се реши противникът да се накаже с фаул. Митето знаеше, че фаулите не бива да се бият високо, защото вратарят може да се сниши и после да каже, че топката е минала над гредата, затова погледна към десния ъгъл на вратата, направи лъжливо движение натам и изведнъж я прати в опразнения ляв ъгъл.

Нашите наново заудряха тенекията. Коцето пребледня, много му се искаше да цапне Митето и да предизвика бой. Братята му вече въртяха прашки над главите си, а и нашите се заоглеждаха за камъни.

Но Коцето се въздържа, занесе топката на центъра и миг след това я подаде на лявото крило, което потича, върна му я, Коцето блъсна Чано и със злоба я вкара между двата дирека.

Писъкът от върбовите свирки ознаменува гола. И този писък не спря, докато в нашата врата не влязоха още два гола. Вече тенекията не се обаждаше. Ние се разколебахме. Близначетата сякаш разбраха, че ще паднем, и така ревнаха, че Митето трябваше да напусне играта и да ги успокоява. Савата бледнееше и се люшкаше. Отначало добре чувствуваше „наколенките“, но постепенно краката му посиняха. Ластиците, изглежда, спираха кръвообращението. Той няколко пъти помоли да се прекрати играта, но Коцето разбра, че вратарят ни вече не може да пази, и набързо му вкара три гола.

Най-после Савата излезе и Бебо го замести.

Започнах да развивам ластиците и да разтривам изстиналите крака на бате.

В това време лявото крило лесно излъга Станко и с всичка сила прати топката към Бебо. Бебо се уплаши и се обърна. Топката го удари по гърба и се изтърколи към Чано, който така я ритна, че заедно с нея отиде в корнер и единият му шушон.

Когато Коцето понесе топката към мястото за корнер, Савата наново застана на вратата. Топката се извиси над главите на играчите. Савата скочи и я улови. В това време публиката се смълча и се заозърта. На мача пристигна управителният съвет на футболния клуб: Мишел, бай Доре, унгарецът и Бизо. Ние се оживихме, разтичахме се и започна една луда игра, в която всеки се стремеше да покаже какво може.

След като минаха почти два часа, решихме, че първият хафтайм е свършил с резултат 5:3 за курубагларци. Разменихме вратите си и седнахме зад тях.

Мама дойде и ме накара да стана.

— Земята ще те изсмуче — поучи ме тя и потърси с очи Савата, за да поучи и него.

Щом мама си тръгна, Цури се приближи и ми пошепна, че много искала да остане до края на мача, но трябвало да си отиде, защото имала урок по немски.

Тя за пръв път ме заговаряше така тайно, аз занемях с глупаво отворена уста и седнах да ме смуче земята.

— Слънчаса ли? Хайде, почваме втория хафтайм! — стресна ме Савата и ми нахлупи една фуражка на главата.

Надигнах се и забелязах, че неусетно съм наскубал цяла купчина с трева.

За обща изненада на играчи и публика управителният съвет остана до края на мача, а дори Вентлер пожела да бъде и рефер. С рефер играта не е толкова приятна, защото в най-важните моменти свирката я спира, но в замяна на това изпъкват качествата на добрите играчи. Треньорът не си поплюваше, при всяко сблъскване свиреше фаул. Шебека наново се опита да излъже, че са го ритнали, но унгарецът не му обърна внимание. Играта се разхлаби, стана по-открита и зачестиха удари към двете врати. Савата с изумителни плонжове спасяваше и най-силните топки. След половин час реферът продължително изсвири и за обща изненада на публика и на играчи заяви, че мачът е завършил. Резултатът беше 12:8 за курубагларци.

„Само толкова ли?“ — питахме се ние и още не ни се напускаше игрището. Друг път такива мачове продължаваха до обед.

Публиката искаше да гледа петчасов вълнуващ мач, с много голове, с много спорове и накрая с малко бой. Нали затова всяко момче си носеше ластика и прашката?

Но на този мач се случи нещо, за което дълго време се говореше в двете махали.

Вентлер заведе Коцето, Митето и Савата в клуба. Заедно с тях се замъкнах и аз.

Със страхопочитание влязохме в мазето, където се помещаваше клубът. Очите ни зашариха по напоените с влага стени, окичени с пожълтели дипломи, триъгълни знаменца и два избледнели портрета на основателите на тима. Малката дървена маса и двете разкривени пейки бяха издраскани с имена на непознати за нас играчи и с дати на славни футболни победи.

В клуба беше хладно, миришеше на кожа и непрано бельо, ние потръпвахме, но не от студ, а от вълнение, че се намираме сред сандъчетата с екипите на истинските играчи, че дишаме въздуха, който те са дишали, че сме удостоени с вниманието на треньора.

Храмът на жените от махалата беше Св. св. Седмочисленици, а нашият храм — футболният клуб. И те, и ние си имахме богове. Нашият се наричаше Бизо.

Той влезе в клуба заедно с Мишел, усмихна се и покровителствено ни потупа по гърбовете. Бизо стърчеше с една глава над нас, имаше гъста руса коса и здравият му врат се извиваше малко напред. Още не се бръснеше, но това не му пречеше да изглежда мъжествен. Краката изглеждаха къси за едрото му тяло; когато тичаше, слагаше стъпалата им едно пред друго, но топката така се въртеше между тях, че никой не успяваше да я отнеме. Обаче Бизо нямаше само крака, а и глава, която много му служеше…

С изкривена на една страна уста Вентлер разтриваше с шепа брадата си и с поглед опипваше всеки наш мускул. Когато му омръзна да гледа мръсните ни муцуни, извади някакъв тефтер и записа имената и годините на Савата, Митето и Коцето. След това ги изправи до разграфената на сантиметри каса на вратата и им отбеляза височината. Накара ги да изтичат до бакалницата и да се премерят на децимала. А когато се върнаха, той наново започна мълчаливо да оглежда само тях.

— Вас може стане добър футболист — най-после проговори той. — Само много мене слушате!

— Искате ли да играете в юношеския тим? — попита ги Мишел.

От щастие тримата не можеха да проговорят — завъртяха глави и така се ухилиха, че им се показаха кътниците.

— А ваш бащи?

Момчетата глътнаха усмивките си.

— Знам, български бащи не дават спортуваш, но аз карам първо учите, после ритате. Вас изключа от тим, ако получиш лош бележка… Разбрано?

Тримата бяха готови да обещаят, че ще станат и академици, само и само да играят в истински тим, и затова наново усърдно завъртяха стриганите си глави.

Настана тържествен миг. Вентлер и Бизо ги прегърнаха и им пожелаха да станат световни играчи, за да прославят махалата. Мишел стисна собствените си ръце и ги раздруса над главата си. Той никога не забравяше, че има бацили.

Радвах се и ми се плачеше. Радвах се за бате, че ще стане световен вратар, и ми се плачеше, че съм още малък…

Навън чакаха момчетата на двете махали. Когато узнаха, че техните любимци ще играят в истински тим, извикаха ура и наново хукнаха към игрището, за да продължат играта.

Когато мачът завърши, към нас се приближи Бекона, а зад него като паленце подтичваше нашият Керкенез. Вратарят на „Буря“ носеше модерна моряшка фланелка и бял шантунгов панталон, под широките маншети на който се подаваха бомбета на лачени обувки. От единия край на устата му висеше дебела цигара, а с дясната си ръка небрежно подхвърляше и прибираше „жу-жу“.

— Здравейте! — през облак от дим ни поздрави той и изплю цигарата.

Поласкахме се, че протегна на всеки от нас ръка.

Керкенеза взе угарката и жадно смръкна от нея.

— Дубъл екстра „Баучер“… — осведоми ни той.

Коцето, Савата и Митето се спогледаха. Не можеха да си обяснят благоволението на надменния Бекон.

— Ей, дрипльо, сипи на всички по една боза! — властно подвикна Бекона на минаващия бозаджия и му подхвърли две лъскави алуминиеви двулевки.

Жадно изпихме резливата течност и с опакото на ръцете обърсахме устните си.

След мач и пожарната не можеше да ни напои.

— Просто ви съжалявам. Ритате до припадане, а накрая няма кой да ви почерпи по една боза — уж със състрадание започна Бекона. — При нас е друго… В „Буря“ след всяка тренировка ни поднасят шоколад, портокали, лимонади…

Слушахме и не му вярвахме.

— Ха-ха-ха! — задруса се от смях Бекона. — Та охтичавият Мишел или оня готвач ще се бръкнат да извадят пари и ви почерпят?

— Ако имат, ще се бръкнат — прекъсна го Митето.

— Ще имат на куково лято… Ех, братлета, добре че се измъкнах от тази просташка среда.

Той подхвърли към нас въртящото се дървено колелце и преди да ни удари с него, ловко го прибра.

— Като гледам хитрите ви муцунки, струва ми се, че не само ще ме настигнете, но и ще ме задминете по слава.

Митето попипа лицето си, сякаш да се увери, че е хитро. Коцето започна да рови пръстта с босия си крак, а Савата от смущение усука края на черните си гащета.

— Момчета, видях ви на игрището. Във вас има хляб и аз ще ви помогна — бодро подвикна Бекона.

— Митето, Савата и Коцето са надеждата на тима ни — подмазни се Керкенеза.

— Надежда! За какво? — презрително изду устни Бекона. — Беден тим — бедни играчи. Богат тим — парички, слава, чужбина… Това е само истината… Но аз няма да изоставя махалата. Още сега ще ви напиша бележки до домакина да ви отпусне по един европейски екип: нови обувки, копринени фланелки, наколенки…

— И пак ще си играем в нашия тим, нали? — наивно попита Савата.

— Какъв ти махленски тим, бе? Аз още утре ще наредя да започнете тренировки с юношите на „Буря“… Ще влезете във висше, интелигентно общество. Общество, което…

— Не ти сакам бележката! — неочаквано рече Коцето.

Бекона понечи да вдигне ръка, но се въздържа.

— Какво? — изрева той. — Кой сте вие, пардон, ти бе, голтак, та ми се ежиш? Май си един от серията на Луд Петко, а?

— Син съм на Петко каруцаря — гордо се изпъчи Коцето.

— Крушката не пада по-далеч от дървото си… Ти ще се хапеш, когато видиш снимки на Митето и Савата във вестниците, ама ще бъде късно… Хайде, момчета, оставете тази дървена курубагларска глава и елате да похапнем в сладкарницата.

— Не ми се яде — опъна се Митето.

— Весо, да си вървим! — дръпна ме бате.

— Тапири! — изсъска след нас Бекона и почерпи с „Баучер“ останалия при него Керкенез, които, ако имаше опашка, от подлизурство така щеше да я завърти, че нямаше да остане и прашинка по игрището.

Тръгнахме към махалата.

— Не му мина номеро — със задоволство рече Коцето. — Оди по махлите и обира играчите им… Он че ми падне, ако пази у националнио, такова голче че му бутна, та че помни от коя серия съм…

— Хм… Ама видяхте ли Керкенеза?… — зацъка с устни Савата.

— Продажници! Пък и нас искат да омърсят — заключи Митето.

Уверихме се, че Бекона не само пазеше вратата, а и интересите на буровци.