Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
thefly (2016)

Издание:

Димо Кисьов

И ние спортувахме

 

Роман

 

Второ преработено издание

 

Б-4

 

Нац. бълг. II издание; лит. група V

Темат. №2605. Изд. №5572

 

Отговорен редактор: Максим Наимович

Художник на корицата: Александър Хачатурян

Художник-редактор: Мария Табакова

Технически редактор: Мария Белова

Коректор: Олга Цанова

 

Дадена за набор на 10.X.1973 г.

Подписана за печат на 28.I.1974 г.

Излязла от печат на 28.II.1974 г.

 

Формат: 60X84/16. Печатни коли: 9,75

Издателски коли: 8,09. Тираж 10 105

Цена 0,60 лв.

 

Държавно издателство „Медицина и физкултура“, пл. Славейков 11, София, 1974

Държавна печатница „Д. Благоев“ — Пловдив

История

  1. — Добавяне

X
На село

Откакто Марко Елешки замина с файтон на курорт Кардинал Ришельо се присламчи към нас и стана приятел със сестрите ми. Те го хранеха и чешеха зад ушите, а той от признателност се оставяше да си играят с него и дори да го къпят, за да се удавят бълхите му. Като всеки почетен котарак и Кардинал Ришельо мразеше водата, но Минка и Тинка бяха упорити и след много драматични сцени го приучиха на хигиена. Въпреки че Кардиналът грееше от чистота, тате го набеди, че той е пренесъл шарката, и го изгони от кухнята с ритници.

Шарката е полезна през зимата, защото от нея ти става топло и не ходиш на училище, но хване ли те през лятото, когато е горещо и си във ваканция — много е вредна за здравето.

Понеже Савата не се беше шарил, щом Тинка и Минка се изприщиха и заприличаха на шарени яйца, тате го изпрати при вуйчо в Горна Джумая, а аз по цял ден си скитах по улиците.

Един ден, когато врабците дремеха с отворени човки и от суша чешмите спряха да текат, тате каза на мама:

— Елено, след болестта момичетата не ми харесват, а и малкият е замязал на чироз. Я ги заведи на село да се поугоят. Ще пратя телеграма на брата да ви посрещне на моста.

— А аз си мислех, че тази година ще ни пратиш в Швейцария — рече му мама.

— И на село е хубаво — отвърна й тате.

— Хубаво е да отидеш там в понеделник и в сряда да се върнеш — злобно се изсмя мама и застяга бохчите.

В ранни зори кацнахме в Подуяне, откъдето се тръгваше за село. Шофьорът на рейса се казваше Дянко, той познаваше тате и затова мама бе настанена отпред, за да не се друска, а ние с кошниците и бохчите се разположихме на последните места до една дебелана, която се хвалеше, че й сложили порцеланови ченета. Тя държеше в скута си леген, защото при пътуването й се повдигало.

След няколко часа, когато рейсът се напълни, Дянко му метна сто грама сливова, ритна всяка гума поотделно, натисна два пъти тромбата и помощникът му започна да върти манивелата. След половин час моторът забръмча, Дянко му метна още сто грама, мама се прекръсти и колата потегли за Арабаконашкия проход.

Селото на тате отстоеше от София на стотина километра, но тези километри бяха осеяни с такива дупки, че само шофьор като Дянко можеше да ги лапне за един ден.

Първото премеждие ни се случи сред нивите: изведнъж заваля, затрещя и докато опънем гюрука на колата, заприличахме на мокри кокошки. Само оная, с новите ченета, остана суха, защото си беше нахлупила легена върху главата. Когато гюрукът беше опънат, дъждът внезапно спря и в рейса стана ад. Докато сваляха гюрука, аз изтичах да разузная близката гора и набрах красиви гъби.

— У-у-у, какви отровни мухоморки е набрало това момче — извика дебеланата и мама ме накара да ги изхвърля.

Преди Арабаконак Дянко си нахлупи каскета и даде пълен газ. Колата зафуча, заподскача и се друсна в една дупка с трясък. Ченетата на дебеланата изхвръкнаха, паднаха в легена и се счупиха.

— Божичко, зъбите ми! — извика дебеланата, но никой не й обърна внимание, защото се бе спукала гума.

После три пъти пукахме гуми и веднаж ни изкараха от един хендек с биволи, но ние напредвахме смело и спряхме в Орхание, за да хапнем шкембе-чорба.

— Пийни си за наше здраве, защото не е лесно да се мине през Арабаконак, без да се обърне колата — казваха пътниците и тупаха Дянко по гърба.

Дянко се съгласяваше, че не е лесно да се мине Арабаконак, без да се обърне колата, и обръщаше чашка след чашка, докато пропя:

„Карай, Дянко, карай колата,

че тебе те чака твойта мила Лила…“

Привечер рейсът ни стовари до мостчето — от него тръгваше изкорубеното пътче за селото на тате — и продължи с останалите пътници, които ни махаха с ръце за сбогом.

Въпреки телеграмата чичо не ни посрещна и отчаяната мама седна на бохчите.

— Не се надвесвайте от моста! — с последни сили ни заръча тя, защото много се страхуваше от мостове и реки.

Най-после по пътчето се зададе биволска кола и мама позна, че това е чичо Христо.

— А, добре дошли! Оня пияница ей сегичка ми донесе телеграмата и докато изчакам душманчетата да се върнат от паша, докато ги издоя, докато ги запрегна… — рече чичо и настани бохчите и нас върху сеното на колата.

Той говореше сладко и докато говореше, пръстите му шареха по главите ни, от което ни ставаше приятно. Приятно ни беше да дишаме вечерната хладина и да усещаме миризмата на катраника, който се полюшваше под стърчишката на колата.

На село ни посрещна баба Лала — майката на тате, стрина Василка — жената на чичо, и двете ни братовчедки. За добре дошли баба ни почерпи с по една бучка захар. Две миризми — на пилешка чорба и на топла баница, разтваряха ноздрите ни и пълнеха устата ни със слюнка. Затова баба нареди да се сложи софрата незабавно.

Мама не е права. На село си в хубаво, само дето селянчетата не знаят да играят на индианци, нито на ашици, нито да ритат футбол. Като вожд на червенокожи аз реших да създам ново племе и футболен тим. Но от това не излезе нищо и създадох хайдушка чета. Хайдутите не се татуират, те носят хайдушки мустаци, берат диви круши и ги ядат край хайдушките кладенчета…

Беше започнала вършитбата и във всеки двор бе направен харман с побит в средата кол, около който тичаха коне. Чичо пък си вършееше с диканя, на която аз и сестрите ми се возехме, като мушкахме биволите с остен и им подвиквахме: „Ръ-ръ! Бря-бря!…“

Когато ми омръзна да се возя на диканята и да държа лопата под опашките на биволите, за да не се чишат в житото, отидох да вършея с коне. Вечерта изкарахме конете да пасат, а ние се покатерихме на една копа сено, за да играем на звездобройци. Тукашните звезди носят селски имена — Квачка, Кола, Кумова слама… Гледах ги, слушах щурците и упоен от дъха на сеното, си мислех за най-хубави работи и преди всичко за Цури… Събуди ни утринната роса, метнахме се на конете и препуснахме към село. Моето конче бе кротко, късокрако и с увиснал корем, но на мене ми се струваше, че съм обяздил най-дивия мустанг и с него летя из прериите на Тексас. И за да докажа, че наистина съм яздил кон, аз се изрисувах като индианец на мустанг и се пратих на Шебека да ме покаже на всички.

Стрина се зарадва, когато майка й каза, че иска да готви за всички. И докато в другите къщи ядяха хляб и таратор без мляко, от чичовата къща се разнасяха такива угоителни миризми, че хората се питаха дали някой луд не е решил да вдига сватба сред лято.

Понякога мама и стрина оставяха работата и сядаха да одумват свекървата си.

— Ей, булки, по-тихо гълчете, защото още видя и чувам — провикваше се отнякъде баба Лала и снахите й се захващаха за работа.

Привечер, когато чардите се прибираха от паша, всички бабички сядаха на праговете на вратите си, за да им направят преглед.

— Добър вечер! — поздравяваха ги овчарите и говедарите.

— Дал бог добро — отвръщаха им бабичките.

— Дал, дал — казваше само баба Лала, защото не знаеше кой дава доброто на хората.

Докато бабичките седяха на праговете на портите и чакаха да ги поздравят, мъжете отиваха в кръчмата на Дявола, надигаха тънкогърли юзчета, разглеждаха закачения на стената „Световен папагал“ и бистреха политиката. Най-силен по бистренето беше чичо, защото беше участвувал в някакви събития и от тях се бе завърнал с две счупени ребра.

Стрина му се караше да не бистри политиката и му се заканваше, че втори път няма да го увива в одрани кожи, за да му зарастват ребрата, а той й казваше, че при другите събития той ще чупи ребра и след това ще кметува.

— И преди тъй ме залъгваше, а после поихме и хранихме дофторите. Ама този път май ще се облажи и попът…

— Ще му оскубя брадата! — закани се чичо и отиде в собата, за да си гледа едни мустакати портрети, които тайно си беше закачил.

— Ей, одъртя и още не мирясва — продължи да се оплаква стрина, подхвана си престилката и си избърса сълзите.

— И моят е такъв, но какво да го правя — реши да я утеши мама. Стрина обаче беше неутешима.

— Нивичките ни заложи, за да пои циганята — да го изберат депутат. Залисваше ме, че като дойдел на власт, в тантели щял да ме облече, на пайтон да ме вози… А какво стана?!… Няма тантели, няма пайтони, Балеолу ни лапна нивичките, а ние останахме да лапаме мухите…

— Слушай, Васильо, ако не ти понася синът ми — парясвай го — обади се баба Лала.

— Е, пък ти, мале, толкоз години заедно живеем как веднаж не дойде на моята страна. Как с една думичка не ме похвали — сопна й се стрина.

— Ако бях кучка, щях да ти завъртя куйрук, ама не съм кучка и нямам куйрук — многозначително рече баба Лала и важно се отдалечи.

Баба Лала беше строга. Като ни беше на гости, тя и мама кореше, че щяла да разори тате, дето му харчела паричките за разни бурени, защото не можеше да си представи, че някой може да пръска пари за спанак, за коприва или за марули…

Тя кореше мама и за осветлението и ме караше да го загася — тя не смееше да пипне ключа, за да не я хване ток. Попът я беше уплашил, че токът е дяволска работа, и затова, щом видеше трамвайна линия, се кръстеше, повдигаше поли и я прескачаше.

Вярно е, че у нас си светим вечер до късно. Мама плете, кърпи, тате зоби вестника и щом стигне до интересно място, ни го прочита; Тинка и Минка си приспиват куклите, а аз и бате си учим уроците. Поне така смятат мама и тате, защото още не са се досетили, че с корицата на учебника по география сме подвързали „Потайностите на Париж“, а с корицата на ботаниката — „Мъртвите сибирски полета“.

На село е друго. Щом слънцето залезе и селото започва да се прозява, а като мръкне — веднага заспива, за да не харчи газ. Още като пристигнахме, мама купи от кооперацията цяла тенекия и напълни всички лампи, като каза на стрина и на чичо да си светят, колкото си искат. Но въпреки че имаха цяла тенекия газ, щом слънцето залезе, чичо и стрина пак започнаха да се прозяват, а като мръкна, търкулнаха се на одъра и захъркаха при пълно осветление.

На следващата вечер баба издаде заповед да не се палят повече лампите, защото „не се женел хаджи Калчо“.

Хората упрекват кокошките, че си лягали рано, но не казват какво правят кокошките, след като се приберат в кокошарника си. Ако човек не го боли стомах от зелени сливи, като си легне, чак на изгрева става, а кокошките и да не са яли зелени сливи, цяла нощ си будуват и петлите им пеят. И овцете, и козите, и другите животни си говорят през нощта, но по „глухонемски“, за да не ги разбират хората. Една нощ надникнах в обора: биволите така се бяха разприказвали, че пяна капеше от устата им. Мама ми обясни, че не си приказвали, а преживят, затова се наричат преживни животни, но мама е слаба по обясненията и затова реших, като се върна, да попитам вуйчо Павел защо животните са преживни, а хората не са преживни.

Сутрин ни събужда козарят. Той вика: „Ме-е-ме-ме-е-е…“ и козите се строяват зад него. После минава говедарят, който вика: „Ла-ла-ла-ла-а-а…“ и кравите блъскат с рога портите. Кравите пасат на източния баир, а биволиците — на северния, защото биковете им се ревнуват и щом се видят, започват да се мушкат с рогата си.

Сутрин и патките се отправят в индийска нишка към реката и от бързане въртят опашките си.

Най-късно от село излизат овцете и кучетата. На кучетата не им се разкарва из баирите, за да гледат как овцете пасат, а за тях да няма кокали, клякат да си пощят бълхите и изостават, но на овчарите не минават техните номера.

Сигурно животните имат разширени стомаси, защото по цял ден пасат и като се върнат, пак искат да ядат… Само козите си разнообразяват живота, като понякога се кюскат.

Селяните вършееха и се молеха да няма дъжд, а щом прибраха сламата в плевните, започнаха да мърморят, че по небето не се виждало кьораво облаче. Докато вършееха, земята се напука и мамулите клюмнаха.

„А без мамули накъде? Колко ни е житцето! За нас не стига, а какво да дъвчат през зимата домашните животни? Тюх да му се не види и животът, и орисията!…“

Попадията се уплаши, че на задушница няма да яде кълки от кокошки, чиреци от агнета и резньове от погачи, събуди попа, нахлузи му патрахила, мушна му кръста в ръката и го натири да прави молебен за дъжд. На попа не му се искаше да прави молебен, защото беше горещо, а и до баира с каменния кръст се точеха два стръмни километра, затова рече, че утре ще се помоли в черковата за дъжд, но попадията пипна кобилицата и той се намери на улицата.

Общинският бикар удари барабана и селото се потътри към баира с каменния кръст.

Попът направи молебен и селото зачака да дойде дъждът, но той кой знае накъде се бе запилял, та не идваше.

— Тия молебени са мижи да те лажем — рече презрително баба Лала и заяви, че докато не поиграе пеперуда, никакъв дъжд няма да дойде.

— Да си ми жива и здрава, мале, дето ни подсети за пеперудата — зарадва се стрина и отиде да насече бъз.

След малко аз, братовчедките и сестрите ми така бяхме окичени с бъз, че никой не можеше да ни познае. Стрина ми преметна през рамената две козиняви торби и ни отправи да ходим по къщите.

Сестрите ми и аз подскачахме, а братовчедките пееха:

„Пеперуда летяла, летяла

и на бога се молила:

«Дай, боже, дъжд

да се роди ръж…»“

Селяните ни поливаха с вода и пускаха в едната торба по шепа царевично брашно, а в другата — по едно яйце. Когато торбите се напълниха и аз вече не можех да подскачам, към мене се приближи попадията, провери какво съм събрал в торбите и нещо измърмори по адрес на попа.

Щом се завърнахме в къщи, стрина свари качамак и опържи яйцата, а баба Лала изми софрата с пепел, защото качамакът не се слагал в паници, а направо върху софрата и се ядял с пръсти.

Така сладко се нагълтах с качамак и пържени яйца, че реших на другия ден пак да се превърна на пеперуда, но ми се размина, защото на утрото заваля дъжд.

— Рекох ли ви, че само пеперудата ще ни оправи? — хвалеше се баба Лала и се подсмиваше под мустак. Въпреки че беше жена, тя си имаше мустаци.

А вечерта, когато дъждът напои мамулите и спря да вали, баба Лала седна пред портата, за да я поздрави селото.

— Добър вечер! — поздравяваше я селото.

— Дал, дал… — отвръщаше му баба Лала.

По случай дъжда всички отидоха на мегдана, за да играят хоро. Там пищяха две гайди и думкаше тъпан. Те караха едно и също, но веднъж бавно, а друг път бързо, за да играе хорото бавно или бързо.

— Ех, защо баща ви не е тука, та да му падне сърце на място — каза мама, която не знаеше да играе хоро, а само да валсува.

И аз не знаех да играя хоро, макар че даскалицата ни бе показала стъпките на „Елено моме, Елено“, но на село играят с по-други стъпки. Всяка мома и момък скрито един от друг си ги репетираха, като си съскаха през зъби вместо музика, и сега показваха на мегдана какво бяха научили…

Когато хорото беше в най-голямата си сила, пристигна пощальонът, слезе от магарето и ми подаде голям плик, целия облепен с марки. Музиката спря, хорото се пръсна и всички ме заобиколиха.

— Я го виж какъв е запъртък, а вече получава писма! — чуха се гласове.

— Сто години живея, а още такова чудо не са ми донасяли — обади се един старец.

Пощальонът извади тефтер и ми показа къде да се разпиша, защото писмото било няколко пъти препоръчано.

— Когато ме мобилизираха за войната, така ме накараха да се подпиша — рече един и всички се умърлушиха, защото се уплашиха да не би да се е обявила война.

Над мене надничаха любопитни глави.

— Я гледай! Пликът е облепен не само с обикновени марки, а и с гербови — учуди се кръчмарят и зацъка с език.

Хукнах с писмото в къщи и разкъсах плика.

Писмото беше от Шебека. Той ми съобщаваше, че е получил портрета ми на кон и че всички го харесали и че Митето се върнал от Америка, защото човекът, който уреждал пътешествието му, не дошъл на уреченото място, въпреки че Митето го чакал цял месец, най-после на Митето му омръзнало да чака, зарил се в кюмюра на един вагон и си дошъл в София по-чер от арап, защото тунелите го опушили.

Шебека не обичаше да употребява препинателни знаци, но слагаше точка, щом се свършеше страницата.

От втората страница узнах за страшната битка между Кардинал Ришельо и д’Артанян, в която Кардиналът излязъл победител, а д’Артанян останал без едно око и заприличал на пирата от „Острова на съкровищата“.

Третата страница най-много ме развълнува. Шебека ме показал на Цури, която ме откраднала заедно с мустанга за вечен спомен. Тя му казала да ми пише, че вече се е върнала, и му дала много марки, за да дойде писмото по-бързо при мене.

За да не остане четвъртата страница празна, на нея Шебека си бе изрисувал ръката.

Не ми стана ясно за какво е изрисувал ръката си, но бях щастлив, че Цури ме е откраднала заедно с мустанга.

Вечерта казах на мама, че ми е омръзнало да седя на село, и понеже и на нея също й бе омръзнало, веднага реши да си тръгнем.

Чичо ни закара с колата до моста и след час се появи рейсът на Дянко, който ни видя и спря до бохчите.

Този път не валя дъжд и само два пъти спукахме гуми, сякаш Дянко и рейсът знаеха, че бързам да се върна в махалата.

И вуйчо Павел се беше върнал от печалбарство преждевременно заедно със Савата и Теменужка. Прогонили го „комитите“, които колели и бесели из оня край. Те носели ямурлуци, чифте пищови и си пускали бради като облаци, за да плашат населението.

Вуйчо се сдружил с работниците от тютюневите складове и тихичко си приказвал с тях, но това не харесало на комитите-облаци и двама го сгащили из горноджумайските сокаци.

— Ти аресва нашиот град? — запитал го единият облак.

— Кога ке си одиш? — подпрял го с пищова си вторият облак.

На вуйчо му станало ясно какво искат да му кажат облаците и веднага купил билети за влака.

— Казах ли, че брат ти ще размирише? — щом научи за облаците, провикна се тате.

— Само това ни липсва — да ни пъхнат в черните си списъци и да ни гръмнат с ловна пушка…

— Ако и по мравките започнат да стрелят… — опита се да му отвърне мама, но не се доизказа и отиде да пере.

Тате се страхуваше от софийските комити, които бяха братовчеди на облаците и мъчно се разпознаваха, защото не носеха ямурлуци и не си пускаха бради. Те се бяха разделили на два клуба, но не спортуваха, а се убиваха по улиците и принуждаваха минувачите да залягат с новите си дрехи в праха.

Вуйчо казваше, че комитите се трепели от слободия, и не го беше страх от тях, а от стражарите и затова отиде на Витоша да се замъгли.

Когато се завърна, той донесе едно агне. Купил го от каракачаните за 5 лева, а му продаде кожата за 6 лева и за тази сделка тате го поздрави.

— Браво, Павле! Така те харесвам — потупа го той по рамото, след като изядохме агнето.

Мама беше щастлива, че хвалят брат й, и целуна тате пред всички.