Димо Кисьов
И ние спортувахме (12)

XII
Жената на Чардафон Велики

Севернякът обрули листата, смете ги край дуварите и дърветата останаха голи. Тук-там по клоните се мяркаха раздърпани гнезда на отлетели в топлите страни птички. Изоставените врабци, настръхнали в очакване на нещо по-лошо, нервно чистеха дебелите си клюнчета по почернелите вейки. Небето потъмня, облаците слязоха над самия град и скриха хубавото слънце. Мама извади от гардероба вълнените дрехи и започна да ги кърпи. Кардинал Ришельо се оживи. Той често слизаше в мазетата да пресреща изгладнелите полски мишки.

Дъждът размекна улиците и по тях не можеше да се играе. На празното място срещу нашата къща отседнаха селяни с волски каруци. Те докараха за пазаря зеле, чушки, тикви и праз. Накладоха огън и загънати в шарени ямурлуци, наклякаха край него. Също като индианците малко говореха и пушеха с глинени лули. Край тях миришеше на кожи и катран.

Изпрегнатите волове лежаха до своите хомоти и мързеливо дърпаха изсъхнали царевични стебла. Понякога спираха да преживят, повдигаха черни муцуни към облаците, заслушваха се в крякането на дивите патици и сякаш се замисляха за нещо. Огънят проблясваше в техните влажни очи и те ставаха тъжни и изразителни.

В двора под чешмата се киснеха кацата за зеле и качето за туршия. Край оградата стърчаха подрязаните опашки на снопчета праз, а във варосаното мазе се търкаляха жълти тикви за варене и бели кестенки за печене. Скоро щяха да затракат каруците на самоковци, пълни с едри картофи и чували радуилски боб.

Тръгнахме на училище. До пролетта ашиците, стъклените топчета и парцалените топки щяха да почиват в сандъчетата ни. Дотогава аз, Савата, Минка и Тинка трябваше да мърморим над учебниците, гърнето с боб също щеше да мърмори, а и мама… когато забележеше, че вместо да учим, играем на морската и си потопяваме корабите.

Аз, Коко, Омето и Цури учехме в едно и също отделение. Нашата учителка се казваше Чардафонова, защото била жена на Чардафон Велики. Никой не знаеше защо Чардафон е бил велик, но ние се досещахме: той е станал велик, след като се оженил за нашата учителка.

Всяка сутрин жената на Чардафон Велики ни караше да си показваме ръцете и носните кърпички, които специално за нея носехме в пликчета, за да не се цапат. Тя не обичаше момчетата да имат коси и затова бе снабдила училищния байчо с машинка за стригане нула номер. Байчото умееше само да маже дъските на училищните стаи с подово масло и да бие звънеца, затова, щом бивахме предадени в неговите ръце за стригане, той правеше с машинката по главата ни една стъпаловидна пътека и ни изпращаше на истински бръснар да довърши останалата работа. Нашата учителка се успокояваше едва когато главите ни се превърнеха на картофи с щръкнали уши. Обаче към момичетата беше милостива — не ги караше да се стрижат нула номер и даже им разрешаваше да носят кукуригу с кордела. Ние много обичахме да дърпаме момичетата за кукуригуто и да си чистим писците в корделите им, заради което те така пищяха, че ги чуваше главният учител. Главният учител беше освен главен, но и юнак. По празниците се обличаше с юнашка униформа, нахлупваше юнашки калпак и юнашки ни дърпаше ушите. А в делник, когато ходеше с обикновени дрехи, той почукваше главите ни с коравия си пръст, сякаш искаше да разбере дали са узрели, и често ни викаше в канцеларията си, която наричахме „шамарена фабрика“.

От „шамарената фабрика“ ние излизахме възпитани и със зачервени бузи.

Веднъж нашата учителка ни доведе един млад човек с черен перчем на челото. Каза ни, че той е написал книжката „Ръж“ и че ще стане голям писател.

— Четете приказките му и се учете на чист български език — посъветва ни тя.

Писателят ни прочете една приказка, за което учителката го похвали, а нас ни накара да я преразкажем със свои думи. Много пъти я преразказвахме, докато най-после успяхме да я преведем от шопски на чист български.

Нашата учителка ни водеше и други млади писатели, които ни четяха разни неща, но не ни караше да ги преразказваме. Когато си отидеха, дори и мърмореше, че не ги било срам да четат такива неща в присъствието на Иван Вазов, който си стоеше закачен на стената зад катедрата.

Кой знае защо, един път на Чардафонова й скимна да ни рови из чантите и в моята намери листовете, на които бях нарисувал нея с показалка в ръка, главния учител в момента, когато дърпа ухото на Коко, и байчото със звънеца. Тя разгледа рисунките, позна се и ми каза да доведа родителите си… Втресе ме.

— Аз никога не държа в чантата си неприлични работи — каза ми Коко в междучасието, но от неговия съвет не ми стана по-топло.

— А мене кога ще нарисуваш? — заглези се подигравателно Цури.

— Искаш ли да останеш без кукуриру и да си избърша патъците с бялата ти кордела? — запитах я аз и тя си показа езика.

— Цури те е изпортила на даскалицата — сбута ме Омето, който беше момичемразец.

— Ами, Цури не е портаджийка — защити я Коко и аз разбрах, че я обича.

— Всички момичета са плачли, глезли и портаджийки — настояваше на своето Омето и ближеше цариградско на клечка, което байчото със звънеца скрито правеше от кисели ябълки, потопени в горена захар, а друг му го продаваше.

В училищния двор влезе Сивчо. Когато бяхме в клас, той продаваше тантели, секретни копчета и макари с конци, а по време на голямото междучасие идваше в училището с една голяма кутия, в която имаше най-различни картинки, които се гледаха през нещо като бинокъл.

— Нови картинки! Елате да ги видите в кутията на чудесата! — с тънкия си глас се провикна Сивчо и всички се спуснаха към инсталираната на триножник кутия.

Не ми се гледаха картинки, но чувах гласа му, който провлечено занарежда: „Вулканът Везувий изригва лава… Китайци ядат ориз…“

Сивчо си знаеше картините под ред, въртеше ръчката да ги обръща и гледаше към небето, за да не го види и изгони от двора байчото, който искаше всичките си стотинки да даваме само за неговото цариградско на клечка.

Голямото междучасие свърши и през останалите два часа събирах кураж, за да кажа на нашите да дойдат в училището. От страх на обед не хапнах нищичко, вечерта — също и мама се досети, че съм направил беля. Веднъж, когато бях залял една портаджийка с мастило, учителката пак беше повикала нашите. Тогава я излъгах, че са болни от скарлатина, и сега нямаше как, всичко си признах и си получих полагаемото.

На сутринта мама се премени, а баща ми си удари две контри и заедно тръгнахме към училището. Преди да излезем на улицата, тате ме сгащи в люляка.

— Значи ще се подиграваш с учителката си, а? Значи ще се подиграваш с главния си учител, а? — питаше ме той и след всяко „а“ вместо въпросителна слагаше по пет пръста на бузата ми. От опит си знаех, че тате не бие силно и дълго на открито, затова си кротувах, с цел да го омилостивя за финалния бой.

За голямо разочарование на сестрите ми вечерта мина без пердах. На другия ден мама сложи в пазарската си чанта всички мои рисунки, глинени и пластелинени човечета и тръгна да ги изхвърли в Перловската река.

Проследих я и видях, че не отива на Перловската река, а при дядо Боже. Така наричахме в махалата скулптура с голямата брада и дългите коси, който по цял ден дялаше разни хора от камък, а веднъж дори изчука и един голям лъв, който трябвало да представлява незнаен войн. Кметът не разреши лъвът да представлява незнайния воин, защото не приличал на нашенски лъв, а на котка. И наистина нашият лъв се плези и си подскача на задните крака, а лъвът на дядо Боже си лежеше със затворена уста.

В ателието на дядо Боже винаги можеше да се влезе скрито и скрито да се подслушва, спотаен зад някой камък или статуя. Така и направих. Дядо Боже не ме видя и със засукани ръкави си почукваше един камък.

— Добър ден! — каза му мама.

— Добър ден! — отвърна й дядо Боже, без да се обръща.

— Как е Пека? — запита мама.

Пека беше жената на дядо Боже, но тя не се занимаваше с камъни, ами рисуваше картинки.

— А, ти ли си, Елено? — остави длетото скулпторът, стана и си изтръска камъчетата от брадата. — Какво те води насам?

Мама му разправи как учителката Чардафонова я повикала заедно с тате и как ги посъветвала да обърнат внимание на моите рисувателни способности.

Дядо Боже разгледа рисунките ми, поподръпна брадата си, пак ги разгледа и каза на мама да ги скъса.

— Знаех си аз, че нищо не струват — въздъхна мама.

— Нищо не знаеш — сопна й се дядо Боже. — Лошото е, че твоят хлапак има дарба, и ако овреме не я притъпите, ще има да гладува… По-добре е да го изучите за някакъв чиновник, та да се курдиса на държавната софра, а не като мене да чука камъни и никой да не ги купува…

Мама каза, че всичко й е ясно, и си отиде.

От този ден мама и тате ме дебнеха като детективи да не би скрито да рисувам и всички рисунки, пластелини и цветни моливи отидоха в печката.

Щом е така, хайде с бате на игрището — рекох си аз и напук на нашите скрито се измъкнахме и отидохме на тренировка. Чано ни бе съобщил, че след тренировката ще има горещ чай.

Студената циментова съблекалня била отоплена. Мишел дал печката си, а Яким — въглища и дърва.

Този път момчетата дойдоха до едно и Вентлер остана много доволен.