Димо Кисьов
И ние спортувахме (6)

VI
Премиера

Майстор Доре нямаше син. В непрекъснато очакване на момче на света се появиха неговите пет дъщери. И петте носеха имена на цветя, бяха нежни и неудобни за потупване. Станко нямаше родители и затова предостави ушите си на майстора да ги подръпва. Бай Доре не искаше да причини мъка на своя чирак, но не можеше да устои на удоволствието, което всеки баща на момче има право да изпитва.

Станко бързо свикна с работата, научи имената на инструментите и знаеше кой от тях за какво се употребява. Останеше ли сам, той се залавяше да разглобява каквото му падне и след това наново с мъка го сглобяваше.

Аз и Станко се разбирахме; и на двамата не ни вървеше във футбола, но си имахме други занимания. Той обичаше техниката, а аз си рисувах най-различни неща и си правех човеци и животни от пластелин. Веднъж дори нарисувах бай Доре как убива слон. Майсторът се хареса и се закачи заедно с убития слон над тезгяха, за да си се гледа. А в албума за спомени на Цури се изрисувах като футболист и написах: „Образът ми скромен имай го за спомен. Гори, поля минавай, мене не забравяй“.

Вярно е, че кака Теменужка ми измисли това, но важното е, че на Цури много й хареса. А Цури много разбираше от стихотворения, защото учеше немски. Но откакто се построи киното, не ми се рисуваше, дори забравих, че съм вожд на индианци. Вуйчо монтираше прожекционния апарат и ние му помагахме. Станко майстореше желязната поставка на апарата и понеже никой не го заставяше навреме вечер да си ляга, вуйчо реши да го направи оператор. Той щеше да върти ръчката на прожекционния апарат и да внимава коксовата дъга да не запали целулоидната лента. Освен това трябваше да лепи скъсаните филми, да ги пренавива и когато е нужно, да поставя стъкълца с надписи.

Станко се гордееше с тази важна длъжност.

Пред киното вуйчо залепи собственоръчно написан афиш:

„Интересна програма! Елате да се видите на филм. Да се запознаете с историята на България, с разни животни и други. Ще гледате безподобния по своя трагизъм филм: «Човекът, който получава плесници», с Лон Чаней. Вход 5 лева. За ученици и войници — 2 лева“.

Въпреки тази реклама аз и Станко обиколихме всички къщи от махалата, за да припомним за предстоящото културно събитие. Пратихме и специална покана на Марко Елешки.

В неделя отрано в касиерската будка влезе Теменужка. Тя сияеше от радост и миглите й трепкаха като крилца на пеперуда. До обед нито един билет не се продаде. Наново обиколихме къщите да припомним, че киното ще започне точно в осем. Когато минавах покрай градината на махленската кръчма, сърцето ми се сви. Двама цигани разиграваха мечка и махленците, на които разчитахме, че ще напълнят салона, пиеха бира и ревяха от възторг. „Как може да се възхищават от подскачането на една обикновена мечка, когато на екрана ще играе Лон Чаней!?“ — възмутих се аз, влязох в градината и с пълен глас извиках:

— Господа и дами, киното започва. Билетите са на свършване!

Силна плесница прекъсна съобщението ми. Шопа с ритници ме изхвърли навън. Сигурно се уплаши, че киното ще го конкурира.

На улицата ме пресрещна Шебека. Той подскачаше от радост и викаше: „Ула! Малко и Голямата мечка идват на кино…“

— Голямата мечка ли? — пипна го за ухото Марко Елешки. — Коя е Голямата мечка?

— Ето я голе на небето — хитро се измъкна Шебека.

Общинският съветник нарочно беше закъснял, за тежест, но се разочарова, когато видя почти празния салон. А когато вуйчо го поведе към крайните столове, съвсем се възмути.

— Подиграваш ли се? — вдигна заканително бастун той. — Аз ти издействувах салона, а ти ме тикаш на последното място?

— Но тези са най-хубавите места. Ето, запазил съм ви столове до мосю Мишел.

— Мосю Мишел ли? — ужаси се госпожа Елешка, извади кърпичка и си запуши устата с нея. — Аз съм дала пари да гледам кино, а не да гълтам бацили.

Мишел чу, стана и тихо се премести напред.

Дебелата жена се настани, но седалката на стола като рак защипа месата й и тя изпищя. Вуйчо освободи дебеланата и я постави на пейка.

В това време влязоха родителите на Чано. Те поздравиха с поклон и заеха местата си.

С първия звънец на входа се появи бай Доре с жена си и петте си дъщери. След него дойдоха футболистите и Яким готвачът. Две сухи петдесетгодишни моми сърдито изгледаха публиката, осведомиха се от Мишел за филма, седнаха на първите места и неподвижни като колове, зачакаха започването.

Станко натисна наново звънеца. През отворената врата в салона достигаше молещият се глас на вуйчо, който канеше минувачите да влязат в киното.

И при третия звънец салонът остана полупразен. Лампите угаснаха. От прожекционната кабина се чу тракане, по екрана се появиха надписи, цифри и наново в салона настана мрак. Беше се скъсала лентата. Появи се надпис: „азуап“.

— Че какво ли е това „азуап“? — попита Елешка мъжа си.

— Кинаджийска дума — отвърна твърдо той.

Станко обърна надписа.

— У, пауза било — обади се някой.

След това прочетохме: „Нашите родни места“.

Апаратът пак затрака и вече свикналите с тъмнината очи различиха черква, оградена с дебел, полуразрушен зид.

„Черната джамия — чу се тънкото гласче на Теменужка. — Построена в XVI век от българина-еничарин Синан. Някога е имала облицовани с черен мрамор минарета, затова се е наричала «Черна». Руският архитект Померанцев я превърнал в известната махленска църква «Св. св. Седмочисленици»“.

— Беше и интендантски склад — провикна се Марко Елешки.

— И затвор е била! Там са измъчвани и убивани много честни родолюбци — чу се престорен глас, но аз познах, че вуйчо говореше през цигарена книжка.

Следващата картина ни заведе в Зоологическата градина.

„Лъв — обясняваше Теменужка. — Цар на животните, обитава Африка и други топли страни. Храни се с месо“.

— С какво месо? — запита един дебел глас.

— С магарешко — отвърна му друг.

„Шебек — отново се чу гласът на Теменужка и салонът прихна. — Живее по дърветата и си хапва сладки портокали и мандарини…“

— Прилича на Шебека — провикна се Бебо.

— Тлай бе, Хълбосон! След малко ще видиш майка си.

„А това е крокодил, много опасно гущеровидно животно. Въди се в река Нил и се храни с хора…“

— Като Марко — отново с преправен глас извика вуйчо.

Марко Елешки подскочи, удари с бастуна си по пода, но на екрана се появи поп Страшимир и публиката завика: „Тишина!“

Откъм кабината вуйчо занарежда с гробовен глас:

„Сто и двайсет годин тъмнини дълбоки, тамо в дън горите атонски високи…“

Вуйчо продължи да декламира и на платното се смениха няколко картини: стар манастир, вероятно атонският, дебела книга, върху която с паче перо пишеше една космата ръка, иконата и кандилото на мама и накрая черешовото топче.

Сухите госпожици одобрително зашушукаха. Изглежда, програмата им хареса.

След като вуйчо провъзгласи поп Страшимир за отец Паисий, дойдоха и образите на наши видни съмахленци.

Салонът се оживи.

„Господин общинският съветник Марко Елешки“ — тържествено обяви Теменужка.

Вуйчо беше издебнал и заснел Елешки в двора му. Бос, по жилетка, той пиеше кафе.

„Господин общинският съветник в своята резиденция. А ето и неговата дама…“

— Голямата мечка — извика Шебека.

С разчорлени коси, с две увиснали гуши на месестото си лице, Елешка лакомо зобаше череши.

„И техният син Бебо…“

— Я, Хърбосона! Същият си е — развикаха се момчетата.

Лампите светнаха. Марко Елешки и семейството му продължаваха втрещено да гледат бялото платно. Малко по малко лицата им се размразиха в гузни усмивки и преляха в някаква животинска радост.

— Ашколсун бе, пищов! — изрева общинският съветник. — Защо не ми каза, че ще ме снимаш, та да си сложа цилиндрото… Я го повтори още веднъж!

Изхвръкнах от салона и след малко крещях в кръчмата: „Хора, елате да видите Марко на филм!“

Всички билети се разпродадоха и киното се напълни. Наново видяхме семейство Елешки в своята „резиденция“.

Вуйчо ни представи и работилницата на бай Доре, и самия майстор в пълен ловджийски екип, седнал на мотоциклета си. Мотоциклетът се обви в дим и със светкавична бързина изчезна нанякъде.

„Счупени примуси, тръби, клозети, галоши, печки,

мотоциклети —

ще бъдат поправени най-осторожно,

при евтина цена възможно

от известния майстор и

шофьор бай То-дор…“

Чуха се ръкопляскания, бай Доре от вълнение не знаеше какво да каже, стана и в тъмнината се поклони.

„А ето и картинки от неотдавнашния мач.“

Няколко футболисти с отсечени движения и неестествена бързина тичаха след топката. Те падаха, подскачаха, сякаш бяха на пружини, и вдигаха около себе си прах. Появи се топка и мрежа.

„Бизо вкарва гол“ — съобщи Теменужка.

„Бизо! Бизо! Бизо!“ — заскандирахме ние, но от екрана ни погледна добродушното лице на бай Яким готвача. На главата му стърчеше висока бяла шапка. В едната си ръка държеше поднос с кокошка, а в другата — кана с вино.

„Всеки ден до късен здрач

готви, меси и пече

нашият любим готвач.

Не пропуска нито мач

и е запалянко стар този наш велик кухар…

Вместо за аперитив

той за футбол ни разказва.

Браво, Яким! Да си жив!“

В салона скръцна стол. Едър мъж извади кърпа и избърса сълзите си.

С това прегледът завърши, лампите светнаха и пред платното застана вуйчо Павел. Той поясни, че и занапред ще се прожектират такива занимателни сценки. Всички със задоволство изръкопляскаха и на екрана се появи „азуап“.

Мъжете излязоха на улицата да изпушат по някоя цигара, а жените прескочиха до бозаджийницата да хапнат малеби. След половин час звънецът наново прикани всички в салона. Започна прожектирането на филма „Човекът, който получава плесници“, с Лон Чаней.