Алегзандър Маккол Смит
Сълзите на жирафа (7)

Седма глава
Нови проблеми с помпата във фермата на сираците

В деня, в който маа Рамотсве потегли към Силокволела, господин Дж. Л. Б. Матекони усети смътно безпокойство. Той беше свикнал всяка събота да се вижда с маа Рамотсве и да й помага при пазаруването или някоя друга къщна задача. Без нея той се почувства като в безтегловност: Габороне изглеждаше странно пуст, сервизът бе затворен, а не му се искаше да се занимава с книжата, натрупани на бюрото. Разбира се, можеше да звънне на някой приятел или да иде на футболен мач, но не беше в настроение за нищо подобно. После изведнъж той се сети за маа Потокване, главната домакиня на фермата на сираците. Там вечно се случваше нещо, а и тя винаги на драго сърце сядаше да изпият чаша чай и да си поговорят. Щеше да отиде там, да види как вървят нещата. И така денят щеше да мине, без да го усети, и щеше да дойде време маа Рамотсве да се върне.

Както винаги маа Потокване го видя, докато паркираше колата си под едно дърво.

— Виждам те! — провикна се тя през прозореца. — Виждам те, господин Дж. Л. Б. Матекони!

Той й махна, докато заключваше колата. След това закрачи към канцеларията, от чиито прозорци се разнасяше весела музика. Вътре седеше маа Потокване, допряла до ухото си телефонната слушалка. Тя му направи знак да седне, без да прекъсва разговора.

— Ако ми дадете от това олио — каза тя, — сирачетата ще бъдат много щастливи. Те много обичат пържени домати, много полезна храна.

Гласът на другия край на линията каза нещо и тя се навъси, като хвърли поглед към господин Дж. Л. Б. Матекони, сякаш искаше да сподели раздразнението си.

— Но вие не можете да продадете това олио, след като е изтекъл срокът му на годност. Защо да ви плащам за него? По-добре да го подарите на сирачетата, отколкото да го излеете в канавката. Аз не мога да ви платя за него, затова няма причина да не ни го подарите.

Оттатък пак казаха нещо и тя кимна търпеливо.

— Мога да ви гарантирам, че от „Дейли нюз“ ще дойдат да ви снимат, когато връчвате олиото. Всички ще разберат, че сте щедър човек. Ще го пишат във вестника.

След като размениха още няколко реплики, тя остави слушалката.

— Някои хора проявяват мудност, когато трябва да дадат нещо — отбеляза тя. — Свързано е с начина, по който са ги възпитали майките им. Четох за този проблем в една книга. Има един лекар, доктор Фройд, който е много известен и е написал много книги за такива хора.

— В Йоханесбург ли живее? — попита господин Дж. Л. Б. Матекони.

— Май не — отговори маа Потокване. — Книгата е от Лондон. Но е много интересна. В нея пише, че всички момчета се влюбвали в майките си.

— Това е естествено — рече господин Дж. Л. Б. Матекони. — Разбира се, че момчетата обичат майките си. Защо да не ги обичат?

Маа Потокване сви рамене.

— И аз мисля като теб. Не виждам какво нередно има в това, момчето да обича майка си.

— Защо тогава доктор Фройд се безпокои? — продължи господин Дж. Л. Б. Матекони. — Би трябвало да се тревожи, ако момчетата не обичат майките си.

Маа Потокване доби замислен вид.

— Да. Но въпреки това той много се е тревожил за тези момчета и май се е опитал да ги спре.

— Това е нелепо — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Нямал ли е с какво друго да се занимава?

— Със сигурност — каза маа Потокване. — Но въпреки доктор Фройд момчетата продължават да обичат майките си, точно както би трябвало.

Тя замълча за миг, после с явно облекчение, че сменя трудната тема, тя се усмихна широко на господин Дж. Л. Б. Матекони.

— Много се радвам, че дойде днес. Тъкмо щях да ти звъня.

Господин Дж. Л. Б. Матекони въздъхна.

— Спирачките ли? Или пък помпата?

— Помпата — каза маа Потокване. — Издава много странен шум. Водата си излиза, но помпата стене така, сякаш я боли.

— Моторите наистина ги боли — рече господин Дж. Л. Б. Матекони. Те ни съобщават за тази болка, като издават шум.

— Значи тази помпа има нужда от помощ. Можеш ли да я погледнеш набързо?

— Разбира се — отговори господин Дж. Л. Б. Матекони.

 

 

Отне му повече време, отколкото очакваше, но накрая намери причината и успя да отстрани проблема. След като отново сглоби помпата, той я изпробва и тя отново тръгна съвсем гладко. Разбира се, пак щеше да има нужда от пълен ремонт и този момент нямаше да може да се отлага много дълго, но поне премахна странните стенания.

След като се върна в канцеларията на маа Потокване, той си почина с чаша чай и голямо парче орехов кейк, изпечен същата сутрин. Сирачетата бяха хранени добре. Правителството се грижеше добре за своите сираци и всяка година даваше щедра субсидия. Но имаше и частни дарители — мрежа от хора, които даваха на фермата пари или стоки. Това означаваше, че сирачетата не бяха лишавани от нищо и за разлика от много други африкански страни, нито едно от тях не беше недохранено. Ботсуана беше благословена страна. Тук нямаше хора, които умираха от глад или гниеха в затвора заради политическите си убеждения. Както му каза веднъж маа Рамотсве, хората от народа тсуана можеха да ходят с високо вдигната глава.

— Много хубав кейк — отбеляза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Децата сигурно го харесват.

Маа Потокване се усмихна.

— Нашите деца обичат кейк. Дори нищо друго да не им даваме, освен кейк, пак ще са доволни. Но, разбира се, ние им даваме много други неща. Сираците се нуждаят и от лук и фасул.

Господин Дж. Л. Б. Матекони кимна.

— Балансирано хранене — каза той. — Казват, че балансираното хранене е тайната на здравето.

За миг настъпи мълчание, докато двамата размишляваха над тази забележка. Накрая маа Потокване каза:

— Значи ти ще се жениш скоро. Това ще промени живота ти. Ще трябва да се държиш прилично, господин Дж. Л. Б. Матекони.

Той се засмя, дояждайки последните трошици от кейка.

— Маа Рамотсве ще ме следи изкъсо. Тя ще се погрижи да се държа добре.

— Да — рече маа Потокване. — В нейната къща ли ще живеете, или в твоята?

— Най-вероятно в нейната — отговори господин Дж. Л. Б. Матекони. — Тя е малко по-хубава от моята. Знаеш я, намира се на „Зебра драйв“.

— Да — потвърди маа Потокване, — виждала съм я. Онзи ден минах оттам с колата. Изглежда много хубава.

Господин Дж. Л. Б. Матекони се изненада:

— Минала си оттам само за да я видиш?

— Ами виж сега — започна маа Потокване, като се позасмя, — искаше ми се да видя що за къща е. Доста е голяма, нали?

— Това е една удобна къща — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Мисля, че ще е достатъчно просторна за нас.

— Прекалено просторна — рече маа Потокване. — Ще има място и за деца.

Господин Дж. Л. Б. Матекони се навъси.

— Не сме мислили за това. Май сме малко старички за деца. Аз съм на четирийсет и пет. Пък и… Не бих искал да говоря за това, но маа Рамотсве ми каза, че не може да има деца. Имала дете, но то умряло, а докторите й казали, че…

Маа Потокване поклати глава.

— Това е много тъжно. Много ми е жал за нея.

— Но ние сме много щастливи — възрази господин Дж. Л. Б. Матекони. — Нищо, че нямаме деца.

Маа Потокване взе чайника и наля на госта си още една чаша чай. След това отряза още едно парче кейк, при това доста голямо, и го сложи в чинийката му.

— Разбира се, винаги може да си осиновите — каза тя, като не сваляше очи от него. — А може и само да се грижите за някое дете, ако не искате да осиновявате. Можете да вземете… — Тя млъкна за миг и вдигна чашата към устните си. — Винаги може да вземете някое сираче. — А след това добави припряно: — Или дори две сирачета.

Господин Дж. Л. Б. Матекони гледаше към обувките си.

— Не знам. Не смятам, че искам да осиновя дете. Но…

— Но можеш да вземеш някое дете в дома си. Няма нужда да минаваш през всичките сложни процедури — документите, съда и така нататък — каза маа Потокване. — Представи си колко хубаво би било!

— Може би… Не знам. Децата са голяма отговорност.

Маа Потокване се засмя.

— Но ти си мъж, който с лекота поема отговорност. Имаш автосервиз — това е отговорност. Имаш и двама чираци — нима те не са отговорност? Ти си свикнал да поемаш отговорност.

Господин Дж. Л. Б. Матекони помисли за чираците си. И те се бяха появили без голяма подготовка, просто се явиха в сервиза скоро след като той се обади в техническия колеж и предложи да обучава две момчета. Хранеше големи надежди за тях, но те се оказаха разочарование от самото начало. На тяхната възраст той бе изпълнен с амбиция, а те изглежда приемаха всичко като даденост. Отначало той не разбираше защо изглеждаха толкова пасивни, но след време те сами му го обясниха като на приятел. „В днешно време младите не показват ентусиазъм. Смята се, че това не е шик.“ Значи това беше проблемът с чираците. Искаха да ги мислят за шик.

Веднъж, когато господин Дж. Л. Б. Матекони много се раздразни, като видя как двамата младежи седят без всякакъв ентусиазъм върху празните варели и зяпат безцелно, той им повиши глас.

— Значи си мислите, че сте шик? — кресна им той. — Така ли си мислите?

Двамата чираци се спогледаха.

— Не — каза единият. — Не мислим така.

Тогава той се почувства обезсърчен и тръшна вратата на офиса си. Явно те не притежаваха ентусиазъм дори да отвърнат на предизвикателството му, което само доказа правотата му.

Сега, като си мислеше за децата, той се питаше дали ще има достатъчно енергия, за да се справи с тях. Наближаваше онзи момент, в който на човек му се иска спокоен и подреден живот. Искаше денем да може да поправя двигатели в сервиза си, а вечерите да прекарва с маа Рамотсве. Това щеше да е пълно щастие! Нямаше ли децата да внесат нотка на напрежение в домашния им живот? Децата трябваше да се водят на училище, да се къпят, да се ваксинират. Родителите винаги изглеждаха толкова изтощени от децата си и той се питаше дали двамата с маа Рамотсве наистина искаха това.

— Знам какво си мислиш — каза маа Потокване. — Виждам, че почти си се решил.

— Не знам…

— Трябва само да се осмелиш да направиш решителната крачка — продължи тя. — Може децата да са сватбеният ти подарък за маа Рамотсве. Жените обичат деца. Тя ще бъде много щастлива. В един и същ ден ще се сдобие със съпруг и с деца! Това би харесало на всяка жена, повярвай ми.

— Но…

Маа Потокване го прекъсна:

— Тук има две деца, които с радост биха дошли да живеят при теб. Вземи ги само за пробен период. А като мине месец и нещо, ще решиш дали ще останат.

— Две деца ли? — запелтечи господин Дж. Л. Б. Матекони. — Ама нали…

— Те са братче и сестриче — продължи припряно маа Потокване. — Не обичаме да делим братя и сестри. Момичето е на дванайсет, а момчето е само на пет годинки. Те са много добри деца.

— Не знам… Ще трябва да…

— Всъщност — рече маа Потокване, като стана, — мисля, че вече познаваш едното от тях. Момиченцето, което не може да ходи.

Господин Дж. Л. Б. Матекони не каза нищо. Той помнеше детето, което беше много възпитано и мило. Но нямаше ли да е прекалено тежко да се грижат за дете с недъг? Когато повдигна този въпрос, маа Потокване не каза нищо за това. Подлъгваше го да вземе още едно дете — братчето, а сега спомена за количката съвсем между другото, все едно нямаше значение. Той рязко прогони тези мисли. Самият той можеше да е в количката.

Маа Потокване гледаше през прозореца. После се обърна към него.

— Искаш ли да повикам това дете? Не че те притискам, господин Дж. Л. Б. Матекони, но не искаш ли пак да я видиш и да се запознаеш с нейното братче?

В стаята беше напълно тихо, ако не се броеше неочакваното проскърцване на ламаринения покрив, който се разширяваше от жегата. Свел поглед към обувките си, господин Дж. Л. Б. Матекони си спомни времето, когато самият той беше дете, преди много години, на село. Спомни си колко добре се отнасяше с него местният монтьор, който му позволяваше да лъска камионетките и да му помага при поправянето на спуканите гуми и така, с добротата си, разкри и подхрани неговото призвание. Беше лесно да се промени животът на един човек, толкова беше лесно да се преобрази стаичката, в която хората живееха цял живот.

— Извикай ги — каза той. — Бих искал да ги видя.

Маа Потокване се усмихна.

— Ти си добър човек, господин Дж. Л. Б. Матекони. Ще пратя да ги повикат. Те са на полето. А докато дойдат, ще ти разкажа тяхната история. Ти само слушай.