Метаданни
Данни
- Серия
- Дамска детективска агенция №1 (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Tears of the giraffe, ???? (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Милена Попова, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Алегзандър Маккол Смит. Сълзите на жирафа
Превод: Милена Попова
Художник: Дима Недялкова-Каприева
Коректор: Румяна Величкова
Компютърна обработка: Румяна Величкова, Емил Трайков
ISBN: 954-321-089-6
Английска. Първо издание
Формат 32/84/108
Печатни коли 13,0
Дадена за печат декември 2004 г.
Излязла от печат декември 2004 г.
Издателство „Изток-Запад“
История
- — Добавяне
Четвърта глава
Във фермата на сираците
Господин Дж. Л. Б. Матекони наблюдаваше изгледа от кабинета си в „Тлоквенг роуд спийди моторс“. Там имаше два прозореца, като единият гледаше право към работилницата, в която двамата чираци вдигаха с крик една кола. Забеляза, че го правеха не както трябва, въпреки че непрекъснато им приказваше колко е опасно. Единият от тях вече пострада веднъж заради един вентилатор и имаше късмет, че не изгуби пръста си, но при все това те продължаваха да не мислят за безопасността. Разбира се, проблемът беше, че бяха едва на деветнайсет години. На тази възраст всички младежи мислят, че са безсмъртни, и си въобразяват, че ще живеят вечно. Нищо, ще разберат истината, каза си мрачно господин Дж. Л. Б. Матекони. Ще разберат, че са като всички останали хора.
Той завъртя стола си и погледна през другия прозорец. Гледката в тази посока беше далеч по-приятна — зад задния двор на сервиза се виждаха група акациеви дървета, стърчащи над сухите трънаци, а по-нататък, като острови сред сиво-зелено море, бяха пръснати хълмове. Беше късна утрин и въздухът не помръдваше. По обед вече щеше да е такава жега, че от маранята хълмовете щяха да се люшкат насам-натам. Тогава той щеше да се прибере у дома за обяд, понеже щеше да е твърде горещо, за да се работи. Щеше да седне в кухнята си, най-хладното помещение в къщата, и да изяде царевичната каша и яхнията, сготвени от прислужницата, четейки „Ботсуана дейли нюз“. След това винаги подремваше за малко, преди да се върне в сервиза за следобедната работа.
Чираците обядваха в сервиза, на няколко обърнати варела, които бяха сложили под една акация. От този наблюдателен пункт те зяпаха минаващите момичета, разменяйки с тях шеги и закачки, които, изглежда, им доставяха голямо удоволствие. Господин Дж. Л. Б. Матекони ги беше слушал и нямаше добро мнение за приказките им.
— Я каква си хубавица! Имаш ли кола? Мога да ти я поправя. Мога да я направя много по-бърза!
При тези думи двете млади машинописки, които работеха в Службата по водите, обикновено се кикотеха и забързваха крачка.
— Прекалено си кльощава! Не ядеш достатъчно месо! Момиче като теб има нужда от повече месо, за да може да роди много деца!
— Къде ги намери тия обувки? Да не са мерцедес? Бързи обувки за бързи момичета!
Това на нищо не прилича, мислеше си господин Дж. Л. Б. Матекони. Той никога не се беше държал така на тяхната възраст. Чиракуването си изкара в дизеловите работилници на Ботсуанската автобусна компания, където подобно поведение не се допускаше. Но в днешно време младите се държаха точно така и нищо не можеше да се направи. Той бе говорил с тях по този въпрос, наблегна на факта, че реномето на сервиза зависи не само от него, но и от тях. Те обаче го гледаха с празни погледи и му стана ясно, че изобщо не го разбират. Не ги бяха учили какво да е имаш реноме, това понятие им беше съвсем непознато. Когато осъзна това, той се почувства потиснат, дойде му наум да пише по този въпрос на министъра на образованието и да му предложи младежите в Ботсуана да бъдат учени на тези основни нравствени понятия, но, вече изложено на хартия, писмото му се стори твърде високопарно и той реши да не го изпраща. Ето къде беше трудността, помисли си той. В днешно време, който говореше за поведението, звучеше старомодно и високопарно. Явно единственият начин да звучиш модерно, беше да заявяваш, че хората могат да правят каквото си искат, когато поискат и независимо от мнението на другите. Такова беше модерното мислене.
Господин Дж. Л. Б. Матекони отмести очи от прозореца и ги насочи към бюрото си, към отворената страница от неговия бележник. Беше отбелязал, че този ден е денят му за посещение във фермата на сираците. Ако тръгнеше веднага, можеше да свърши това до обяд и да се върне навреме, за да провери как са се справили чираците му, преди клиентите да дойдат за колите си в четири часа. Въпросните коли бяха тук не за поправка, а за редовен преглед, а това беше напълно по силите на чираците. Въпреки това трябваше да ги държи изкъсо — те обичаха да регулират двигателите така, че да работят с максимална мощ, и често се налагаше той да ги коригира, преди да напуснат гаража.
— Нашата работа не е да правим състезателни коли — все им напомняше той. — Хората, които карат тези коли, не са луди глави като вас. Те са уважавани граждани.
— Тогава защо се казваме „Спийди моторс“[1]? — попита единият чирак.
Господин Дж. Л. Б. Матекони го изгледа втренчено. Имаше моменти, когато му искаше да му кресне, и може би този момент беше точно такъв, но той винаги сдържаше яда си.
— Наричаме се „Тлоквенг роуд спийди моторс“, защото работим бързо. Схващаш ли разликата? Ние не караме клиентите да чакат дни наред като някои други сервизи. Ние си свършваме работата бързо, а освен това и съвестно, както все ви повтарям.
— Някои хора обичат бързите коли — обади се другият чирак. — Има такива, които обичат да карат бързо.
— Може и така да е рече господин Дж. Л. Б. Матекони, — но не важи за всички. Има хора, които знаят, че бързото каране невинаги е най-добрият начин да стигнеш донякъде. Не е ли така? По-добре спокойно каране, отколкото вечен покой, нали?
Чираците го гледаха недоумяващо и той въздъхна; и тук беше виновно министерството на образованието и неговите модерни идеи. Двете момчета никога нямаше да разберат и половината от думите му. И някой ден щяха много да пострадат.
Той стигна до фермата на сираците и както винаги наду клаксона пред портата. Тези посещения му носеха радост по няколко причини. Разбира се, той обичаше да вижда децата и обикновено носеше шепа бонбони, които им раздаваше, когато те го заобикаляха. Но обичаше също да се среща с г-жа Силвия Потокване, главната домакиня. Тя беше отдавнашна приятелка на майка му и той я познаваше от дете. Ето защо беше съвсем естествено да се нагърби с поправките на всички машинарии, които се разваляха, както и с поддръжката на двете камионетки и очукания стар микробус, транспортните средства във фермата. За всичко това не му плащаха, но не се и очакваше. Всички помагаха на фермата на сираците, с каквото можеха и той нямаше да приеме заплащане, дори да настояваха.
Когато той пристигна, маа Потокване беше в кабинета си. Тя се надвеси от прозореца и му махна да влезе.
— Чаят е готов, господин Дж. Л. Б. Матекони — извика тя. — Ще има и сладкиш, ако побързаш.
Той паркира камионетката си под сянката на един баобаб. Няколко деца вече се бяха появили и подскачаха край него, докато вървеше към канцеларията.
— Я ми кажете, слушахте ли? — попита той, като бръкна в джобовете си.
— Бяхме много послушни — отговори най-голямото дете. — Цяла седмица вършим добри дела. Вече се изморихме след толкова добри дела.
Господин Дж. Л. Б. Матекони се подсмихна:
— В такъв случай може да получите бонбони.
Той даде шепа бонбони на най-голямото дете, което ги прие възпитано, като протегна към него и двете си длани, както е прието в Ботсуана.
— Недей да ги глезиш тия деца — викна от прозореца маа Потокване. — Те са много лоши, знам ги аз.
Децата се разсмяха и се разбягаха, а господин Дж. Л. Б. Матекони прекрачи прага на канцеларията. Вътре откри маа Потокване, нейния съпруг, пенсиониран полицай, и две майки на къщи[2]. Пред всеки от тях имаше чаша чай и чиния с плодов сладкиш.
Господин Дж. Л. Б. Матекони отпи от чая си, а маа Потокване му разказа за проблемите им с една от водните помпи. Само след половин час работа тя прегрявала и се тревожели да не спре изобщо.
— Маслото е — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Ако няма масло, помпата прегрява. Сигурно изтича отнякъде. Има пробойна.
— И спирачките на микробуса не са наред — каза маа Потокване. — Вдигат страшен шум.
— Накладките — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Време е да се сменят. В това време много се прашат и така се износват. Ще хвърля един поглед, но вероятно ще трябва да я докарате в сервиза, за да я оправя.
Те кимнаха и разговорът се насочи към събитията във фермата. Един от сираците тъкмо си беше намерил работа и затова щеше да се мести във Франсистаун. Друг пък беше получил маратонки от шведски дарител, който изпращаше подаръци от време на време. Това момче беше най-бързият бегач във фермата и сега щеше да може да се състезава.
После настъпи мълчание и маа Потокване погледна господин Дж. Л. Б. Матекони с очакване.
— Чух, че около теб имало новини — каза след известно време. — Чух, че си щял да се жениш.
Господин Дж. Л. Б. Матекони погледна към обувките си. Доколкото знаеше, двамата с маа Рамотсве не бяха казвали на никого, но това не пречеше на новините в Ботсуана да се разпространяват. Сигурно прислужницата му се е разприказвала, помисли си той. Казала е на някоя друга прислужница, а тя пък — на господарката си. Сигурно вече всички знаеха.
— Ще се оженя за маа Рамотсве — поде той. — Тя е…
— Тя е детективката, нали? — прекъсна го маа Потокване. — Знам всичко за нея. Така животът ти ще стане много вълнуващ. Постоянно ще дебнеш. Ще шпионираш хората.
Господин Дж. Л. Б. Матекони пое дълбоко въздух.
— Нищо подобно няма да правя — каза той. — Аз няма да съм детектив. Това е работа на маа Рамотсве.
Маа Потокване доби разочарован вид. Но след миг лицето й пак светна:
— Значи ще й купиш пръстен с диамант — каза тя. — В днешно време годеницата трябва да носи пръстен с диамант, за да се вижда, че е сгодена.
Господин Дж. Л. Б. Матекони я зяпна учудено.
— Необходимо ли е? — попита.
— Абсолютно необходимо — отвърна маа Потокване. — Ако отвориш, което и да е списание, ще видиш рекламите за пръстени с диамант. Пише, че са годежни.
Господин Дж. Л. Б. Матекони помълча малко и накрая каза:
— Диамантите са доста скъпи, нали?
— Много са скъпи — потвърди една от „майките“. — Едно съвсем малко диамантче струва хиляда пули[3].
— Повече — каза маа Потокване. — Някои струват две хиляди пули. Единият.
Господин Дж. Л. Б. Матекони придоби унил вид. Той не беше скъперник, правеше подаръци със същата щедрост, с която отделяше от времето си, но нямаше желание да прахосва пари, а му се струваше, че да се пръснат толкова пари за едно диамантче, пък било то и по специален повод, беше чисто прахосничество.
— Ще поговоря за това с маа Рамотсве — каза той твърдо, като приключи дебатите по тази неудобна тема. — Може би тя не вярва в диамантите.
— Не — каза маа Потокване, — не може да не вярва в диамантите. Всички жени вярват в диамантите. Това е нещо, по което няма разногласия.
Господин Дж. Л. Б. Матекони се наведе, за да погледне помпата. След като приключи с чая при маа Потокване, той пое по пътеката, която водеше до бараката с помпите. Това бе една от онези странни пътеки, които сякаш тръгват безцелно, но накрая стигат целта си. Въпросната пътека заобикаляше лениво един бостан с тикви, след това се спускаше в една донга, дълбок ерозирал ров, и свършваше пред барака, в която стоеше помпата. А самата барака бе заслонена от трънаците, подобни на чадъри, в чиято сянка с благодарност се скри господин Дж. Л. Б. Матекони. Ако слънцето я пече, в една барака с ламаринен покрив, като тази, в която стояха помпите, може да стане невероятно горещо, а това вреди на машините.
Господин Дж. Л. Б. Матекони остави кутията с инструментите до вратата и предпазливо я отвори. В такива места се налагаше човек да внимава, защото бяха любими на змиите. Изглежда, незнайно защо, змиите обичаха машините и той неведнъж бе откривал сънливи змии, увити около някоя част на устройството, което поправяше. Нямаше представа защо го правеха; сигурно бе свързано с топлината от двигателите и с трептенето. Дали змиите мечтаеха за някакво прекрасно за тях място? Дали мислеха, че някъде съществува змийски рай, в който всичко е долу, на земята, и никой с нищо не ги застрашава?
Минаха няколко секунди, докато очите му привикнат с тъмнината вътре, но след малко той видя, че не го чака никаква опасност. Помпата се задвижваше от голям маховик, захранван от допотопен дизелов мотор. Господин Дж. Л. Б. Матекони въздъхна. Тъкмо в това беше бедата. Като цяло старите дизелови мотори бяха надеждни, но в живота им все пак идваше момент, когато трябваше да ги пенсионират. Той неведнъж намекваше това на маа Потокване, но тя все посочваше основания парите да отидат за други, по-неотложни нужди.
— Но водата е най-важното нещо — каза й веднъж господин Дж. Л. Б. Матекони. — Ако не поливате зеленчуците, какво ще ядат децата?
— Бог ще се погрижи — каза невъзмутимо маа Потокване. — Някой ден ще ни прати нов мотор.
— Може и да прати — рече господин Дж. Л. Б. Матекони, — но може и да не прати. Понякога Бог не обръща голямо внимание на моторите. Поправям колите на няколко свещеници и всички тези коли се развалят. Божиите служители не са много добри шофьори.
Сега, изправен пред недвусмисленото доказателство, че двигателите са смъртни, той взе кутията с инструментите, извади регулируем ключ и започна да маха капака на мотора. Не след дълго изцяло потъна в работата си, като хирург над упоен пациент — разглобяваше мотора, докато стигне до твърдото му метално сърце. За времето си моторът е бил добър, мислеше той, произведен в завод, който се намираше невероятно далеч — верен мотор, мотор с характер. В днешно време май всички мотори бяха японски, направени от роботи. Естествено, че бяха надеждни, понеже частите им бяха фино струговани и толкова послушни, но за човек като господин Дж. Л. Б. Матекони бяха лесносмилаеми като нарязан бял хляб. В тях нямаше нищо — никакво предизвикателство, никакви особености. И затова не беше никак трудно да се поправя японски двигател.
Той често си мислеше колко бе тъжно, че на следващото поколение монтьори можеше никога да не се наложи да поправят такъв един стар двигател. Всички те бяха учени да поправят модерните двигатели, чиито повреди се откриваха само с компютър. Когато в сервиза дойдеше клиент с мерцедес, господин Дж. Л. Б. Матекони не изпитваше никакво вълнение. Той вече не можеше да се справя с подобни коли, понеже нямаше нужния диагностичен апарат. А как без такъв апарат би могъл да разбере дали някакъв малък чип, сложен на недостъпно място, не изпраща грешен сигнал? Той се изкушаваше да каже, че такива шофьори трябваше да си дадат колата за поправка на компютър, а не на жив човек, но, разбира се, не го казваше и правеше каквото можеше с бляскавата стоманена шир, която се криеше под капака на такива коли. Но работеше, без да влага сърце.
След като махна цилиндровите глави на двигателя, той разгледа самите цилиндри. Точно както предполагаше — и двата бяха за смяна. А като махна и буталата, видя, че пръстените им са ерозирали и износени, сякаш страдаха от артрит. Това драстично намаляваше ефективността на двигателя, което означаваше преразход на гориво и твърде малко вода за поливане на зеленчуците. Той щеше да направи всичко възможно. Щеше да смени някои от уплътненията, за да прекрати изтичането на масло, а след известно време щеше да се погрижи за основен ремонт. Но щеше да дойде момент, когато вече нищо нямаше да помага и щеше да се наложи да купят нов двигател.
Изведнъж той чу зад себе си някакъв шум и се стресна. В бараката беше тихо и дотогава той чуваше само птичите песни сред клоните на акациите. А този шум идваше от човек. Той се огледа, но не видя никого. После пак го чу — шум откъм храсталака, нещо като скърцане на колело, което не е смазано. Може би някое от децата буташе ръчна количка или играчка, измайсторена от непотребни жици и тенекии.
Господин Дж. Л. Б. Матекони избърса ръцете си и пъхна кърпата в джоба си. Звукът явно идваше все по-близо и накрая той я видя да се появява иззад трънака, който скриваше криволичещата пътека — инвалидна количка с едно момиченце в нея, което само я движеше. Когато вдигна очи от пътеката и видя господин Дж. Л. Б. Матекони, момичето спря, все още хванало рамките на колелетата. Гледаха се секунда-две, след което то се усмихна и продължи да бута количката към него.
Поздрави го любезно, като възпитано дете.
— Надявам се, че сте добре, раа — каза, като му протегна дясната си ръка и докосна с лявата рамото му над лакътя в знак на уважение.
Здрависаха се.
— Дано ръцете ми да не са много изцапани — рече господин Дж. Л. Б. Матекони. — Поправях помпата.
Момичето кимна.
— Донесох ви вода, раа. Маа Потокване каза, че сте тръгнали, без да имате нищо за пиене, и сигурно сте жаден.
Тя бръкна в една торба, вързана под седалката, и извади една бутилка. Господин Дж. Л. Б. Матекони прие водата с благодарност. Тъкмо бе усетил жажда и съжаляваше, че не е взел вода. Отпи голяма глътка, като гледаше момичето. Тя беше съвсем малка — на единайсет-дванайсет години — с приятно открито изражение. Косата й беше сплетена на плитчици, на чиито краища имаше маниста. Беше облечена с бледосиня рокля, почти избеляла от пране, а на краката й имаше стари гуменки.
— Тук ли живееш? — попита той. — Във фермата?
Тя кимна и отговори:
— Тук съм от почти една година — С мен е и по-малкото ми братче. То е само на пет години.
— Откъде сте дошли?
Момичето сведе очи.
— От едно село до Франсистаун. Майка ми почина, когато бях малка. Живеехме при една жена, в нейния двор. Но после тя ни каза, че трябва да си вървим.
Господин Дж. Л. Б. Матекони мълчеше. Маа Потокване му бе разказвала историите на някои от сирачетата и всеки път той чувстваше остра болка в сърцето. В традиционното общество нямаше нежелани деца — винаги се намираше кой да се погрижи за децата. Но нещата се променяха и вече имаше сираци. И особено след като се появи болестта, която вилнееше в цяла Африка. Днес вече имаше много повече деца без родители и може би фермата на сираците беше единственият подслон за някои от тях. Дали с това момиченце се беше случило същото? И защо беше в инвалидна количка?
Той рязко прекъсна тези мисли. Нямаше смисъл да размишлява за неща, за които не би могъл да помогне. Имаше по-належащи въпроси като например този, защо количката скърцаше толкова ужасно.
— Количката ти скърца — каза той. — Открай време ли е така?
Тя поклати глава.
— Започна преди няколко седмици. Май нещо не е наред.
Господин Дж. Л. Б. Матекони приклекна и разгледа колелетата. Дотогава не беше поправял инвалидна количка, но му стана ясно какъв е проблемът. Лагерите бяха сухи и прашни — тук малко смазка щеше да сътвори чудеса, — а освен това спирачният диск не се отпускаше напълно. Ето кое причиняваше скърцането.
— Сега ще те вдигна — каза той на момиченцето. — Ще седиш по дървото, докато аз оправя количката.
Той вдигна момиченцето и го остави внимателно на земята. После, след като обърна количката, освободи диска на спирачката и регулира ръчката, с която тя действаше. Смаза с масло лагерите и завъртя колелетата, за да ги изпробва. Нищо не ги спираше и не се чу нито звук. Той обърна отново количката и я докара до момиченцето.
— Много мило постъпихте, раа — каза то. — А сега трябва да се връщам, иначе майката на къщата ще помисли, че съм се изгубила.
Тя пое по пътеката, а господин Дж. Л. Б. Матекони се залови отново с помпата. След около час вече беше готов. Той изпита задоволство, когато моторът тръгна и продължи да работи общо взето гладко. Благотворният резултат от ремонта обаче няма да изтрае дълго, той знаеше, че не след дълго щеше да се наложи изцяло да демонтира двигателя. И как щяха да растат зеленчуците тогава? Никак не беше лесно да живееш в страна, в която цари суша. Всеки живот — бил той на хората или на тиквите — беше в опасност.