Метаданни
Данни
- Серия
- Дамска детективска агенция №1 (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Tears of the giraffe, ???? (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Милена Попова, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Алегзандър Маккол Смит. Сълзите на жирафа
Превод: Милена Попова
Художник: Дима Недялкова-Каприева
Коректор: Румяна Величкова
Компютърна обработка: Румяна Величкова, Емил Трайков
ISBN: 954-321-089-6
Английска. Първо издание
Формат 32/84/108
Печатни коли 13,0
Дадена за печат декември 2004 г.
Излязла от печат декември 2004 г.
Издателство „Изток-Запад“
История
- — Добавяне
Десета глава
Децата са нещо добро за Ботсуана
Сприхавата прислужничка на господин Дж. Л. Б. Матекони висеше до вратата на кухнята, а смачканата й червена шапка беше килната небрежно и гневно на една страна. Тя беше станала още по-кисела, след като нейният работодател й съобщи обезпокоителната вест, и посвещаваше цялото си свободно време да си блъска главата как би могла да избегне катастрофата. Начинът, по който беше подредила нещата с господин Дж. Л. Б. Матекони, я устройваше чудесно. В къщата нямаше много работа — мъжете не се тревожат за чистенето и лъскането и, стига да ги храниш добре, не ти създават грижи. А тя хранеше господин Дж. Л. Б. Матекони отлично, нищо, че онази жена твърдеше обратното. Ще й казва тя, че бил прекалено слаб! За нея — може би, но си беше съвсем наред според критериите на нормалните хора. Какво ли му беше приготвила пък тя — сигурно лъжици с мас за закуска и дебели филии хляб, от които той щеше да се охрани като оня дебел господар, който счупил стола, като дошъл на гости в къщата, където беше прислужница нейната братовчедка.
Но това, което я тревожеше всъщност, беше не благополучието на господин Дж. Л. Б. Матекони, а нейното собствено разклатено положение. Ако се наложеше да постъпи на работа в хотел, вече нямаше да е в състояние да забавлява своите приятели по същия начин. При настоящото положение мъжете можеха да я посещават в къщата, докато стопанинът беше на работа — без негово знание, разбира се, и използваха стаята на господин Дж. Л. Б. Матекони с голяма спалня, купена от мебелен магазин „Централен“. Тя беше много удобна — чисто прахосничество за един ерген — и мъжете я харесваха. Те й подаряваха вещи и пари и тези подаръци винаги бяха по-големи, ако бяха прекарали с нея известно време в стаята на господин Дж. Л. Б. Матекони. А ако нещо се променеше, на всичко това щеше да се сложи край.
Прислужничката се навъси. Положението беше достатъчно сериозно, за да са нужни крайни мерки, но тя не виждаше какво би могла да направи. Нямаше смисъл да се мъчи да му влее разум в главата — щом веднъж жена като оная беше впили ноктите си в него, нямаше как да го откопчи човек. В такива случаи мъжете съвсем си губеха ума и той нямаше да я послуша, ако се опиташе да го предупреди какви опасности го чакаха. Дори да изровеше нещо за онази жена, нещо за миналото й, той най-вероятно нямаше да обърне внимание на разкритието. Тя си представи как сервира на господин Дж. Л. Б. Матекони информацията, че бъдещата му жена е убийца! Тази жена вече е убила двама съпрузи, би могла да му каже. Сложила нещо в храната им. И двамата са умрели заради нея.
Но той нямаше да каже нищо, щеше само да се усмихне. Не ти вярвам, щеше да отвърне той; и щеше да продължи да го повтаря дори да размахаше под носа му заглавията в „Ботсуана дейли нюз“:_Маа Рамотсве трови съпруга си. Полицията изследва овесената каша. Кашата се оказва пълна с отрова._ Не, той нямаше да повярва.
Тя се изплю в праха. Ако нямаше как да го накара да размисли, можеше да помисли как да се разправи с маа Рамотсве. Ако маа Рамотсве просто я нямаше, проблемът щеше да се реши. Ако тя можеше… Не, това беше ужасна мисъл, пък и вероятно парите нямаше да й стигнат, за да плати на шаман. Вероятно се искаха доста пари, когато ставаше дума за премахване на хора, а и беше много рисковано. Хората приказваха и полицията щеше да надуши, а тя не можеше да си представи по-лошо нещо от това, да отиде в затвора.
В затвора! Ами ако маа Рамотсве бъде пратена в затвора за няколко години? Не можеш да се ожениш за човек, който е в затвора. Значи, ако се разбереше, че маа Рамотсве е извършила престъпление и я пратеха в затвора за няколко години, всичко щеше да си остане постарому. А нима имаше значение, че тя не е извършила престъпление, ако полицаите мислеха, че го е извършила и имаха доказателства? Тя чу веднъж за един мъж, който бил пратен в затвора, защото враговете му подхвърлили в неговата къща боеприпаси и казали на полицаите, че били на бунтовниците, а той ги пазел. Това се случило по време на войната със Зимбабве, когато господин Нкомо стигнал с хората си до Франсистаун и куршумите и пушките влизали в страната, въпреки усилията на полицията да попречи. Този човек твърдял, че е невинен, но полицаите само се смеели, съдията също се смеел.
В днешно време почти нямаше пушки и куршуми, но все пак можеше да се намери нещо, което да се скрие в къщата на маа Рамотсве. Какво търсеха полицаите в днешно време? Май големи грижи им създаваха наркотиците, във вестниците понякога пишеше как арестували еди-кой си за търговия с дага[1]. Но за да може полицията да се заинтересува, трябваше да скрие голямо количество, а как да си го набави. Дагата беше скъпа и вероятно щеше да има пари само за няколко листа. Значи трябваше да е нещо друго.
Прислужничката се замисли. Една муха кацна на челото й и запълзя към гърбицата на носа й. При други обстоятелства тя щеше да я пропъди, но сега тъкмо обмисляше една идея, която й хрумна току-що. Мухата се разхождаше необезпокоявана, куче лаеше в градината на съседите, шофьорът на някакъв камион шумно смени скоростите на пътя към старото летище.
Прислужничката се усмихна и нахлупи шапката си назад. Един от нейните приятели щеше да й помогне. Тя знаеше с какво се занимава той, знаеше, че е опасно. Той можеше да се оправи с маа Рамотсве, а в замяна прислужничката щеше да му достави някои любими радости, които му бяха отказвани у дома. Всички щяха да са Доволни. Той щеше да получи нещо, което искаше. Тя щеше да си запази работата. Господин Дж. Л. Б. Матекони щеше да бъде спасен от онази хищница, а маа Рамотсве щеше да си получи заслуженото. Точно така щеше да стане.
Прислужничката се върна в кухнята и се захвана да бели картофи. Сега, след като маа Рамотсве вече не беше — или поне скоро нямаше да бъде — заплаха за нея, тя не хранеше лоши чувства към своя вятърничав работодател, който просто беше слаб като всички мъже. Днес тя щеше да му сготви хубав обяд. В хладилника имаше месо — месо, което допреди малко смяташе да си занесе у дома, но сега щеше да му го поднесе пържено с няколко глави лук и с гарнитура картофено пюре.
Яденето не беше съвсем готово, когато господин Дж. Л. Б. Матекони се прибра вкъщи. Тя чу бръмченето на камионетката му и хлопването на портата, а след това вратата се отвори. Обикновено, когато си дойдеше, той извикваше: „Прибрах се“, с което й даваше знак да сервира яденето. Сега обаче той не извика нищо — вместо това се чу друг глас. Тя се сепна. Мина й през ума, че може би той се прибираше с онази жена, че я бе поканил на обяд. В този случай тя щеше бързо да скрие яхнията и да каже, че в къщата няма нищо за ядене. Не можеше да понесе мисълта, че маа Рамотсве ще яде храната, сготвена от нея; по-скоро би я дала на някое куче, отколкото да я сервира на жената, заплашила да й отнеме прехраната.
Тя отиде до вратата на кухнята и надникна в коридора. Господин Дж. Л. Б. Матекони стоеше до входната врата и я държеше, за да може някой да влезе в къщата.
— Внимавай — каза той. — Входът не е много широк.
Някакъв глас му отговори, но тя не разбра какво. С облекчение обаче разбра, че това беше женски глас, но не на онази ужасна жена. Кого водеше той вкъщи? Друга жена ли? Това би било добре, защото тя можеше да каже на оная Рамотсве, че той не й е верен, и това щеше да сложи край на брака, още преди да е започнал.
Но след това през вратата влезе инвалидната количка и тя видя момиченцето и неговото братче, което буташе количката. В този миг тя изгуби ума и дума. Защо нейният работодател водеше тези деца в къщата? Сигурно му бяха роднини, деца на някоя далечна братовчедка. Старият морал на Ботсуана повеляваше да се погрижиш за такива хора, независимо колко далечни роднини са за теб.
— Аз съм тук, раа — извика тя. — Обядът е готов.
Господин Дж. Л. Б. Матекони вдигна очи.
— Така ли? — каза той. — С мен дойдоха две деца. Трябва и те да ядат.
— Има достатъчно храна — отвърна тя. — Направила съм хубава яхния.
Тя изчака няколко минути, преди да влезе в дневната, като през това време намачка преварените картофи. И когато накрая влезе, като бършеше ръцете си с кухненска кърпа, имитирайки усърдие, тя откри господин Дж. Л. Б. Матекони седнал в стола си. В другия край на стаята се намираше момичето, което гледаше през прозореца, а до него стоеше момченцето, вероятно негово братче. Прислужничката се втренчи в децата и от пръв поглед разбра какви са. Базарва, помисли тя, нямаше начин да бърка. Кожата на момичето беше светлокафява, с цвета на животински тор, а момчето имаше очите на базарва, които малко приличаха на очите на китайците, и задничето му беше силно издадено.
— Тези деца идват да живеят тук — каза господин Дж. Л. Б. Матекони, като погледна надолу при тези думи. — Те са от фермата на сираците, но аз ще се грижа за тях.
Прислужницата се ококори от удивление. Тя не очакваше това. Да доведе деца базарва в дома си и да ги остави да живеят там, беше нещо, което не би направил никой уважаващ себе си човек. Базарвите бяха крадци — тя не хранеше в това и капка съмнение — и не биваше да бъдат поощрявани да се настаняват в къщите на уважавани тсуана. Господин Дж. Л. Б. Матекони може и да се опитваше да прояви доброта, но и за благодеянията си имаше граници.
Тя зяпна работодателя си.
— Значи остават тук? За колко дни?
Той не вдигна очи към нея. Вероятно се срамуваше твърде много.
— Ще останат тук за дълго. Не смятам да ги връщам.
Тя остана безмълвна. Чудеше се дали това има нещо общо с оная Рамотсве. Може би тя беше решила децата да се настанят тук като част от плана й да поеме пълното командване в живота му. Първо пращаш в дома му някакви деца базарва, а след това и самата ти се нанасяш. Разбира се, идването на децата можеше да е и част от заговор срещу самата нея. Сигурно маа Рамотсве знаеше, че тя няма да е доволна от настаняването в къщата на такива деца и по този начин целеше да я прогони, преди и тя да се настани тук. Е, ако планът на онази жена беше такъв, тя щеше да направи всичко възможно, за да го осуети. Щеше да й покаже, че харесва тези деца, и е щастлива, че те са в къщата. Щеше да й е трудно, но можеше да го направи.
— Сигурно сте гладни — каза тя с усмивка на момичето. — Направила съм хубава яхния. Тъкмо каквато обичат децата.
Момичето й се усмихна в отговор.
— Благодаря ви, маа — каза то с уважение. — Много сте мила.
Момчето не каза нищо. То гледаше прислужничката със смущаващите си очи и тя усети как потреперва. Върна се в кухнята и приготви чиниите. Сипа на момичето солидна порция, на господин Дж. Л. Б. Матекони също. Но на момчето сложи съвсем малко ядене и го покри с остатъците от пюрето. Не искаше това дете да си въобразява кой знае какво и колкото по-малко имаше за ядене, толкова по-добре.
Храненето мина в мълчание. Господин Дж. Л. Б. Матекони седна начело на масата, момичето — от дясната му страна, а момчето — от лявата. Момичето бе принудено да се навежда напред, защото количката не можеше да влезе под масата. Но се справяше доста добре и скоро изяде всичко в чинията си. Момчето изгълта лакомо храната, а след това седна с възпитано сключени длани, наблюдавайки господин Дж. Л. Б. Матекони.
След това господин Дж. Л. Б. Матекони отиде до камионетката и донесе куфара, който бяха взели от фермата на сираците. Майката на къщата им беше дала допълнителни дрехи, които сложи в евтин кафяв мукавен куфар, какъвто получаваха всички питомци, когато напускаха фермата. Върху куфара беше залепен списък на дрехите, отпуснати на децата. Момче: 2 чифта момчешки панталони, 2 чифта къси панталони, 2 ризи, 1 жилетка, 4 чифта чорапи, 1 чифт обувки, 1 Библия на сетсуана. Момиче: 3 чифта момичешки панталони, 2 блузи, 1 жилетка, 2 поли, 4 чифта чорапи, 1 чифт обувки, 1 Библия на сетсуана.
Той внесе куфара в къщата и заведе децата в стаята, в която щяха да спят — малката стая, пазена от него за гости, които така и не идваха, стаята с два матрака, куп прашни одеяла и един стол. Той сложи куфара на стола и го отвори. Момичето дотъркаля количката си до стола и надникна, за да види дрехите, които бяха нови. После протегна ръка и ги докосна нерешително, с любов, като човек, който никога дотогава не е имал нови дрехи.
Господин Дж. Л. Б. Матекони остави децата да се настанят. Той отиде в градината и застана за миг под сенника до входа. Знаеше, че като доведе децата в дома си, направи нещо много важно, и сега напълно осъзна колко огромна крачка е това. Той беше променил хода на живота на две човешки същества и вече щеше да носи отговорност за всичко, което им се случваше. За миг тази мисъл го стресна. Не само се нагърбваше с изхранването на още две гърла, но трябваше да мисли и за училището, и за жена, която да се грижи за тях у дома. Трябваше да намери детегледачка — мъжът не може да се справи с всички задачи по гледането на децата. Трябва да е нещо като майката на къщата, която ги беше гледала във фермата на сираците. Той се сепна. Беше забравил. Та нали вече беше почти женен. Маа Рамотсве щеше да бъде майка на тези деца.
Той се отпусна тежко върху един обърнат варел. Вече и маа Рамотсве носеше отговорност за тези деца, а той дори не я беше питал какво мисли. Беше се оставил онази сладкодумна маа Потокване да го баламоса да ги вземе, без да помисли за всички последици. Дали можеше да ги върне? Тя едва ли би отказала да ги приеме обратно, понеже все още официално тя отговаряше за тях. Нищо не бяха подписвали, тя не можеше да развее под носа му никакви документи. Но да ги върне бе немислимо. Вече каза на децата, че ще се грижи за тях, а за него това беше по-важно от всякакви подписи в официални документи.
Господин Дж. Л. Б. Матекони никога не беше изменял на думата си. Закон в работата му беше, щом обещае на клиента нещо, винаги да го изпълни. Понякога това му струваше скъпо. Ако беше казал на клиент, че ремонтът ще му струва триста пули, никога не би му взел повече пари, дори да се окажеше, че работата му отнема повече време. А това се случваше често, понеже на мързеливите му чираци им трябваха часове, за да свършат и най-простото нещо. Трябваше само да се източи старото масло и да се сипе в контейнера за употребявано масло. След това да се налее ново масло, да се сменят маслените филтри, да се провери нивото на спирачната течност и да се смаже скоростната кутия. Това беше най-простата профилактика, която струваше двеста и осемдесет пули. Можеше да се свърши най-много за час и половина, но чираците се размотаваха с часове.
Не, той не можеше да се отметне от обещанието, което даде на тези деца. Те бяха негови деца, пък да става каквото ще. Щеше да говори с маа Рамотсве, да й обясни, че децата бяха нещо добро за Ботсуана и че те трябваше да направят каквото могат, за да помогнат на тези клети дечица, които си нямаха близки. Той знаеше, че тя е добра жена, и бе сигурен, че ще го разбере и ще се съгласи с него. Да, щеше да й каже, макар че нямаше да бърза.