Алегзандър Маккол Смит
Сълзите на жирафа (15)

Петнадесета глава
Деянията на сърдитата зла прислужница

Флорънс Пеко, киселата и вечно недоволна прислужничка на господин Дж. Л. Б. Матекони, получи постоянно главоболие от мига, в който разбра, че маа Рамотсве е бъдещата жена на нейния шеф. Когато имаше неприятности, главата лесно започваше да я боли и дори най-малката беда можеше да й докара главоболие. Съдебният процес на брат й например беше истински сезон на главоболията, а всеки месец, когато му отиваше на посещение в затвора, близо до индийския супермаркет, главата започваше да я цепи още преди да се нареди на тътрещата се опашка от роднини. Брат й се беше замесил в кражби на коли и макар че тя свидетелства в негова полза — каза, че е присъствала, когато той се е съгласил да се грижи за колата на някакъв приятел (версия, съшита с бели конци) — знаеше, че той е точно толкова виновен, колкото обвинението се опитваше да го изкара. Всъщност престъпленията, за които го осъдиха на пет години затвор, най-вероятно бяха съвсем малка част от онова, което бе извършил. Но не в това беше въпросът — тя беше крайно възмутена от присъдата и изрази чувствата си с викове и жестове към полицаите в съда. Съдийката, която вече излизаше, се върна на мястото си и нареди да изправят Флорънс пред нея.

— Това е съдебна зала — каза й тя. — Трябва да разберете, че не можете да крещите на полицейските служители, както и на когото и да било другиго. А освен това имате късмет, че прокурорът не ви обвини в лъжесвидетелстване заради лъжите, които днес казахте тук.

Флорънс млъкна и я освободиха. Но това само засили чувството й, че е била извършена несправедливост.

Република Ботсуана направи голяма грешка, като прати нейния брат в затвора. Имаше много по-лоши хора от него, а тях никой не ги закачаше. Защо? Къде беше правосъдието, ако хора като… Списъкът беше дълъг и по странна случайност тя познаваше трима от мъжете в него, като двама от тях — интимно.

Именно към един от тях, господин Филемон Леанние, смяташе да се обърне сега. Той й дължеше услуга. Веднъж тя каза на полицаите, че той е бил с нея по време, когато всъщност не беше, при това, след като съдийката я предупреди, че може да я съдят за лъжесвидетелстване. Тя се запозна с Филемон Леанние до една сергия на Африканския пазар. Той й каза, че му омръзнали момичетата от баровете и искал да се запознае с честно момиче, което нямало да му взема пари и да го кара да й купува нещо за пиене.

— Някоя като теб — каза й с чаровна усмивка.

Тя бе поласкана и познанството им бързо премина в нещо повече. Можеше да минат и месеци, без да го види, но от време на време той се появяваше и й носеше подаръци — сребърен будилник, чанта с портмоне в нея, бутилка бренди. Живееше с една жена, от която имаше три деца.

— Тя непрекъснато ми вика — оплакваше се той. — Ако питаш нея, нищо не правя като хората. Всеки месец й давам пари, но тя все повтаря, че децата били гладни и се чудела с какво да им купува храна. Все не е доволна.

Флорънс му съчувстваше.

— Напусни я и се ожени за мен — каза му тя. — Аз не съм от жените, които викат на мъжете. От мен би излязла добра съпруга за човек като теб.

Тя отправи предложението си напълно сериозно, но той го прие като шега и я плесна шеговито.

— И ти ще си същата. Щом се омъжат, жените започват да се оплакват. Това всички го знаят. Питай кой да е женен мъж.

Затова връзката им си остана непостоянна, но след нейния опасен и доста страшен разговор с полицията, по време на който цели три часа разнищваха алибито му, тя реши, че той й е длъжен и някой ден щеше да поиска от него да й се отплати.

— Филемон — каза му тя в един горещ следобед, легнала до него в леглото на господин Дж. Л. Б. Матекони, — намери ми пистолет.

Той се засмя, но когато се обърна и видя изражението й, веднага стана сериозен.

— Какво смяташ да направиш? Да застреляш господин Дж. Л. Б. Матекони ли? Следващия път, когато дойде в кухнята и се оплаче от храната, ще го гръмнеш, така ли?

— Не, не смятам да убивам никого. Пистолетът ми трябва, за да го подхвърля в една къща. После ще кажа на полицаите, че е там, те ще отидат и ще го намерят.

— Значи няма да си го получа обратно?

— Не. Полицаите ще го приберат. Но ще приберат и човека, в чийто дом са го намерили. Какво става, ако намерят у теб незаконен пистолет?

Филемон запали цигара и издуха дима към тавана в спалнята на господин Дж. Л. Б. Матекони.

— Никак не обичат незаконното оръжие. Ако те хванат с незаконен пистолет, отиваш право в затвора. Няма мърдане. Не искат у нас да заприлича на Йоханесбург.

Флорънс се усмихна.

— Радвам се, че се толкова строги за пистолетите. Точно това искам.

Филемон измъкна парче тютюн, заседнало между предните му зъби.

— А как ще платя за този пистолет? Струва петстотин пули. Най-малко. Някой трябва да го донесе от Йоханесбург. Тук не се намира толкова лесно.

— Аз нямам петстотин пули — каза тя. — Защо не откраднеш един? Ти имаш връзки. Накарай някое от твоите момчета да го направи. — Тя замълча за миг и след това продължи. — Спомни си, че ти помогнах. Никак не ми беше лесно.

Той я погледна внимателно.

— Сериозно ли искаш това?

— Да — отговори тя. — Наистина е важно за мен.

Той угаси цигарата си и седна на ръба на леглото, като провеси краката си.

— Добре, ще ти намеря пистолет. Но помни, че ако нещо се обърка, не си го взела от мен.

— Ще кажа, че съм го намерила — отговори Флорънс. — Че е бил в храстите до затвора. Така ще го свържат със затворниците.

— Звучи разумно — каза Филемон. — Кога го искаш?

— Колкото може по-скоро.

— Мога да ти го донеса довечера — рече той. — По една случайност имам излишен. Ще ти го дам.

Тя се надигна и нежно погали тила му.

— Ти си много мил. Знаеш, че можеш да идваш да ме виждаш, когато поискаш. По всяко време. Винаги се радвам да те видя и да ти доставя щастие.

— Ти си много хубаво момиче — каза той. — Много лошо. Много зло. Много хитро.

 

 

Както беше обещал, той донесе пистолета, увит в промазана хартия, сложен на дъното на широк найлонов плик под цял куп стари броеве на списание „Абанос“, Флорънс го разопакова пред него и той започна да й обяснява как действа предпазителят, но тя го прекъсна.

— Това не ме интересува. Важно е само да го има, него и патроните.

Тях той й ги даде отделно — бяха девет, кръгли и тежки. Блестяха, понеже бяха добре излъскани, и много й харесаха. Помисли си, че от тях можеше да се получи чудна огърлица, ако се пробиеха в основата и се нанижеха на найлонова връв или на сребърна верижка.

Филемон й показа как да зареди пистолета и как след това да го избърше, за да махне отпечатъците. После я погали, целуна я припряно по бузата и си тръгна. Мирисът на гела му за коса, екзотичен мирис на спирт, остана във въздуха, както винаги, когато той идваше при нея, и тя усети, че я пробожда съжаление за ленивия следобед и неговите наслади. Ако отидеше в неговия дом и застреляше жена му, дали той щеше да се ожени за нея? Дали щеше да види в нея освободителка, или убийца на майката на децата му. Кой знае…

Но тя не можеше да убие човек. Беше християнка и не вярваше в убийството. В собствените си очи тя беше добър човек, който просто беше принуден от обстоятелствата да върши неща, които добрите хора не вършеха — или които твърдяха, че не вършат. Но нея не можеха да я заблудят. Всеки правеше някакви компромиси и ако тя смяташе да се отърве от маа Рамотсве по този необичаен начин, правеше го само заради необходимостта да използва подобни мерки срещу такава явна заплаха за господин Дж. Л. Б. Матекони. Как би могъл той да се защити от толкова непоколебима жена. Ясно беше, че трябва да се предприемат крути мерки и няколко години в затвора щяха да научат онази жена повече да зачита правата на другите. Тази детективка, която се месеше навсякъде, сама си беше навлякла бедата, сама си беше виновна.

 

 

Е, мислеше Флорънс, вече се сдобих с пистолет. А сега този пистолет трябва да бъде сложен на определеното място, тоест в къщата на „Зебра драйв“.

Но за да стане това, тя трябваше да си поиска отплатата за още една услуга. Две години преди това един мъж, когото тя познаваше просто като Пол, един мъж, който идваше при нея на сладки приказки и за да се позабавлява, взе от нея пари назаем. Сумата не беше голяма, но той така и не й я върна. Може и да беше забравил, но тя не беше — и сега щеше да му напомни. А ако се окажеше трудно, той също имаше съпруга, която не знаеше за светските посещения на мъжа си в къщата на господин Дж. Л. Б. Матекони. Изправен пред заплахата тя да научи всичко, той щеше да стане отстъпчив.

Но парите се оказаха достатъчни, за да се съгласи на сделка. Щом тя отвори дума за заема, той запелтечи, че не можел да плати.

— Трябва да се отчитам за всяка пула — каза той. — Има много болнични сметки за едно от децата. То постоянно боледува. Не мога да спестя никакви пари. Но ще ти върна заема някой ден.

Тогава тя кимна съчувствено и му каза:

— Лесно ще ти опростя заема. Трябва само да ми направиш една услуга.

Той я погледна с подозрение.

— Ще влезеш в една празна къща — продължи тя. — Вътре няма да има хора. Ще се вмъкнеш, като счупиш кухненския прозорец.

— Аз не съм крадец — прекъсна я той. — Не крада.

— Но аз не те карам да крадеш — отвърна тя. — Що за крадец се вмъква в някоя къща и вместо да вземе, оставя там нещо? Това не е крадец!

След това му обясни, че иска от него да остави нещо в бюфета, да го скрие, така че да не се вижда.

— Искам да го скрия на сигурно място — каза тя. — Там ще е на сигурно място.

Той понечи да възрази нещо, но тя пак спомена заема и той капитулира. Щеше да се вмъкне в къщата на следващия ден, по време, когато всички бяха на работа. Тя вече беше проучила нещата: прислужничката нямаше да е в къщата, нямаше и куче.

— Ще бъде съвсем лесно — обеща му тя. — Ще свършиш за петнайсет минути. Колко му е.

Тя му подаде пакета. Отново беше увила пистолета в намаслената хартия, а след това — в още няколко листа обикновена бакалска хартия. Така формата му се маскираше, но тежестта на пакета събуди у Пол подозрение.

— Не питай нищо — предупреди го тя. — Не питай, и няма да знаеш.

Пистолет, помисли си той. Тя искаше да подхвърля пистолет в къщата на „Зебра драйв“.

— Не искам да нося това нещо с мен — каза той. — Много е опасно. Знам, че е пистолет, и знам какво се случва, ако полицията разбере, че имаш пистолет. Не искам да ходя в затвора. Ще го взема от тебе утре, в къщата на Матекони.

Тя помисли за миг. Наистина можеше да вземе със себе си пистолета на работа, скрит в найлонов плик. Щом той искаше да го вземе оттам, тя нямаше нищо против. Важното беше да го занесе в къщата на маа Рамотсве, а след това, два дни по-късно, тя щеше да се обади в полицията.

— Добре — каза тя. — Ще го прибера в плика и ще го взема със себе си. Ела в два и половина. Дотогава той ще се е върнал в сервиза.

Той я гледаше как прибира пакета в найлоновия плик, в който оръжието бе дошло при нея.

— А сега — продължи тя, — понеже беше добър, искам да те направя щастлив.

Той поклати глава.

— Прекалено съм нервен за това. Може би друг път.

 

 

На следващия следобед, малко след два часа Пол Монсопати, старши служител в хотел „Сън“, човек, набелязан за повишение от ръководството на хотела, се вмъкна в кабинета на една от секретарките в хотела и я помоли да излезе за няколко минути.

— Трябва да проведа важен телефонен разговор — каза й той. — Въпросът е личен. Става дума за погребение.

Секретарката кимна и излезе от стаята. Хората постоянно умираха и погребенията, посещавани задължително и от най-далечните роднини, които бяха в състояние да го сторят, както и от всички случайни познати, изискваха голяма подготовка.

Пол вдигна слушалката и набра номера, който беше написал на едно листче.

— Бих искал да говоря с някой инспектор — каза той. — Не със сержант. Искам да говоря с инспектор.

— Кой сте вие, раа?

— Няма значение. Свържете ме с някой инспектор, или ще съжалявате.

Оттатък не казаха нищо, но след няколко минути се чу нов глас.

— Моля ви, раа, изслушайте ме — каза Пол. — Не мога да говоря дълго. Аз съм честен гражданин на Ботсуана. Против престъпленията съм.

— Добре — каза инспекторът. — Точно това обичаме да чуваме.

— Радвам се. Но ако отидете в една къща, ще откриете една жена, която има незаконно оръжие. Тъкмо тя продава оръжие. Ще го откриете в бял найлонов плик. Ако отидете веднага, ще я хванете. Тя е виновна, а не мъжът, който живее в къщата. Оръжието е в нейната чанта, при нея, в кухнята. Само това имам да ви кажа.

Той продиктува адреса на къщата и затвори. На другия край на линията инспекторът се усмихна доволно. Предстоеше му един лесен арест и щяха да го поздравят, че взема мерки срещу незаконните оръжия. Може някои да се оплакваха, че хората нямали чувство за дълг, но от време на време се случваше нещо подобно, един съзнателен гражданин му връщаше вярата в обикновените членове на обществото. Трябваше да има награди за тези хора. Награди и парично възнаграждение. Най-малко петстотин пули.