Алегзандър Маккол Смит
Сълзите на жирафа (20)

Двадесета глава
Булвайо

В ранни зори, когато градът едва шаваше, а небето още беше тъмно, тя потегли с белия си микробус по „Франсистаун роуд“. Малко преди да стигне отбивката за Мочуди, където пътят кривваше към извора Лимпопо, слънцето започна да се издига над равнините и за няколко минути целият свят бе едно пулсиращо златножълто — хълмчетата, върховете на дърветата, сухата трева от миналия сезон край пътя, самият прах. Слънцето, огромно червено кълбо, сякаш увисна над хоризонта, а след това се отскубна и заплува високо над Африка; естествените цветове на деня се възстановиха и маа Рамотсве видя в далечината познатите покриви от нейното детство, магаретата край пътя и къщите, пръснати тук-там между дърветата.

Това беше суха земя, но сега, в началото на дъждовния сезон, започваше да се променя. Ранните дъждове бяха обилни. Огромни пурпурни облаци се бяха натрупали на север и на изток и дъждът се бе изсипал като бял порой, като водопад, покриващ земята. А тя, изпечена от месеците суша, беше погълнала блестящите локви, създадени от потопа, и само за часове върху кафявото бе плъзнало зелено. Стръкчета трева, малки жълти цветя, виещи се по земята мустачета на диви лози пробиха размекнатата земна черупка и направиха земята зелена и тучна. Падините от спечена кал внезапно се изпълниха с кафява мътилка, а по речните корита, сухи пясъчни канали, отново потече вода. Дъждовният сезон беше ежегодното чудо, което правеше живота възможен в тези сухи земи — чудо, в което човек трябваше да вярва, иначе можеше дъждовете и да не дойдат и животните да измрат, както бе ставало в миналото.

Тя обичаше да пътува до Франсистаун, макар че сега пътуването й щеше да продължи още три часа по на север, тя щеше да премине границата и да влезе в Зимбабве. Господин Дж. Л. Б. Матекони никак не искаше да я пусне и се опита да я разубеди, но тя не отстъпи. Беше се нагърбила с това разследване и щеше да го докара докрай.

— Там е по-опасно, отколкото в Ботсуана — каза й той. — Там все има някакви размирици. Първо войната, после бунтовниците, след тях други. Барикади по пътищата. Забавяне. Ей такива неща. А какво ще стане, ако колата ти се развали?

Но макар че не искаше да го тревожи, тя трябваше да поеме този риск. Дори без да се има предвид фактът, че трябваше да отиде дотам, за нея беше важно да наложи принципа, че сама ще взема решенията по тези въпроси. Не можеше съпругът да се меси в работата на „Дамска детективска агенция №1“. В противен случай тя можеше спокойно да бъде наречена „Дамска и на съпруга й детективска агенция №1“. Господин Дж. Л. Б. Матекони беше добър монтьор, но не беше детектив. Тази работа беше въпрос на… На какво всъщност? На проницателност? На интуиция?

Така че пътуването до Булавайо предстоеше. Тя смяташе, че знае как да се грижи за себе си. Според нея мнозина, които попадаха в беда, сами си бяха виновни. Те рискуваха да ходят на места, където не им беше работата да ходят; предизвикваха с думите си не когото трябва; не успяваха да разчетат социалните сигнали. Маа Рамотсве знаеше как да се слива с околния пейзаж. Тя знаеше как да се справи с младеж, готов с насилие да доказва собствената си значимост — това според нея бе най-опасното явление, което човек можеше да срещне в Африка. Младежът с пистолет беше като мина, готова да избухне, ако засегнеш някоя нейна чувствителна точка — а това не беше трудно. Но ако човек подходеше към него правилно — с уважението, толкова желано от подобни хора, — можеш да запазиш мира. Но в същото време не бива да си прекалено пасивен — иначе той може да те възприеме като възможност да си набави увереност чрез теб. Всичко беше въпрос на точно преценяване на психологическите тънкости на ситуацията.

Тя продължаваше да кара в утрото. Към девет часа мина покрай Махалапие, където беше роден баща й Обед Рамотсве. Той се бе преместил на юг в Мочуди, родното място на майка й, но тук бяха живели неговите роднини и в известен смисъл в това място все още имаше негови роднини. Тя знаеше, че ако се разходеше из криволичещите улички и поговореше със срещнатите старци, непременно щеше да открие човек, който да знае коя е тя; човек, който щеше да намери точното й място в някаква заплетена генеалогия. Щеше да има трети, четвърти, пети братовчеди, далечни роднински разклонения, които да я свързват с хора, които тя не познаваше и сред които веднага би усетила родство. Ако белият микробус се развалеше, тя би могла да почука на всяка от тези врати и да очаква да получи помощта, която и най-далечните роднини могат да поискат.

За маа Рамотсве беше трудно да си представи какво би било да нямаш свой род. Тя знаеше, че имаше хора, които си нямаха никого в този живот — никакви чичовци, лели или далечни братовчеди, от което и да е коляно; хора, които бяха само себе си. Мнозина бели бяха в това положение, поради някаква непонятна причина; те сякаш не искаха да имат род и бяха доволни да са само себе си. Сигурно бяха ужасно самотни — като космонавти далече в космоса, плуващи в мрака, но дори без онази сребърна плацента, която свързваше космонавтите с тясната метална утроба с кислород и топлина. За миг тя се остави на тази метафора, представи си бялото микробусче в космоса, където то бавно се въртеше на фона на звездите, а тя, маа Ромотсве от „Дамска детективска агенция №1“ се носеше безтегловна, надолу с главата, завързана за микробусчето с тънко въже за простиране.

 

 

Тя спря във Франсистаун и изпи чаша чай на верандата на хотела с изглед към железопътната линия. Един дизелов локомотив тръгна, теглейки тежките вагони, претъпкани с пътници от север; товарен влак, пълен с мед от мините в Замбия, бездействаше, докато машинистът му стоеше под едно дърво и си приказваше с някакъв служител от железниците. Едно куче, грохнало от жегата, премина накуцвайки. Едно момченце надничаше любопитно към маа Рамотсве, но избяга с кикот, когато тя му се усмихна.

После дойде прекосяването на границата, опашката, която бавно се тътреше пред бялата постройка, в която униформените служители подмятаха разни формуляри и подпечатваха паспортите и разрешенията, едновременно отегчени и официални. След като премина през формалностите, тя се отправи в последната част от пътуването си, покрай гранитните хълмове, които чезнеха на фона на светлосиния хоризонт, във въздух, който й се струваше по-хладен, по-хубав, по-свеж от тегнещата жега във Франсистаун. И накрая тя влезе в Булавайо — в град с широки улици, тропически дървета и сенчести веранди. Имаше къде да отседне — в дома на своя приятелка, която я навестяваше от време на време в Габороне. Очакваше я уютна стая с хладни червени полирани подове и сламен покрив, от който въздухът вътре беше неподвижен и хладен като въздуха в пещера.

— Винаги се радвам да те видя — каза нейната приятелка. — Но защо си тук?

— За да намеря един човек — отвърна маа Рамотсве. — Или по-скоро — да помогна на някой друг да открие един човек.

— Говориш много загадъчно — засмя се нейната приятелка.

— Добре, ще ти го обясня иначе: тук съм, за да приключа една глава.

 

 

Успя да намери нея и хотела без никакви трудности. Приятелката й звънна на едно-две места и накрая й даде името и адреса на хотела. Той представляваше стара сграда в колониален стил, намираща се до пътя за Матопос. Не беше съвсем ясно кой би отседнал в него, но изглеждаше добре поддържан и някъде зад него имаше шумен бар. Над предната врата имаше надпис с бели букви на черен фон:

Карла Смит, притежателка на лиценз за продажба на спиртни напитки.

Това беше краят на търсенето и, както често се случваше в края на някое търсене, обстановката беше най-обикновена; но въпреки това беше изненадващо, че търсеният човек наистина съществуваше и беше тук.

 

 

— Аз съм Карла.

Маа Рамотсве гледаше жената, седнала зад бюрото си, върху което бяха пръснати разни книжа. На стената зад нея, над шкафа с документи, беше закачен календар с ярки цветове — рекламен подарък от печатницата: Отпечатан от Печатница „Матабелеланд“. От вас — решението, от нас — изпълнението. Хрумна й, че можеше да подари на клиентите свой рекламен календар: Имате подозрения? Обадете се в „Дамска детективска агенция №1“. Вие питате, ние отговаряме. Не, нямаше рима. Вие сте в беда, а ние — по следа. Пак не ставаше, не всички клиенти бяха в беда. Ние разкриваме истината. Така беше по-добре, съдържаше нужното достойнство.

— А вие коя сте? — попита я жената учтиво, но с нотка подозрение в гласа. Мисли, че съм дошла да търся работа, рече си маа Рамотсве, и затова подготвя съответния тон, за да ми откаже.

— Казвам се Прешъс Рамотсве — каза тя. — От Габороне съм. И не търся работа.

Жената се усмихна.

— Толкова много хора идват за това. Безработицата е ужасна. Хора, завършили всевъзможни курсове, са готови да се хванат на всякаква работа. Каквато и да е. Готови са да вършат всичко. Всяка седмица идват десетина-дванайсет души, а в края на учебната година са много повече.

— Положението е лошо?

Жената въздъхна.

— Да, при това не отскоро. Много хора страдат.

— Разбирам — каза маа Рамотсве. — Ние в Ботсуана имаме късмет. Нямаме тези проблеми.

Карла кимна и за миг се замисли.

— Знам. Живях там няколко години. Беше преди доста време, но доколкото чувам, нещата не са се променили. Тъкмо затова имате късмет.

— Значи предпочитате старата Африка?

Карла я погледна изпитателно. Това беше политически въпрос и тя трябваше да е предпазлива.

Отговори бавно, като подбираше думите си.

— Не. Не в смисъл, че предпочитам колониалното време. Разбира се, че не. Знаете, че не всички бели го харесваха. Може и да съм южноафриканка, но напуснах Южна Африка, за да избягам от апартейда. Затова отидох в Ботсуана.

Маа Рамотсве изобщо не бе желала да я притесни. Въпросът й нямаше политически подтекст и тя побърза да успокои събеседничката си.

— Нямах предвид това. Говорех за старата Африка, в която малцина нямаха работа. Тогава хората имаха свое място. Бяха част от своето село, от своето семейство. Имаха своите земи. А сега почти всичко това го няма и те притежават само колиба на края на града. Аз не харесвам тази Африка.

Карла си отдъхна.

— Да, но не можем да спрем света, нали? Сега Африка има тези проблеми. Трябва да се опитваме да ги решим.

Настъпи мълчание. Тази жена, помисли си Клара, не бе дошла да говорят нито за политика, нито за история. Защо беше там?

Маа Рамотсве погледна към ръцете си, към годежния пръстен с точицата светлина.

— Преди десет години — започна тя — вие сте живели близо до Молепололе, на едно място, ръководено от Буркхарт Фишер. Били сте там, когато един американец на име Майкъл Къртин е изчезнал при загадъчни обстоятелства.

Тя спря. Карла я гледаше втренчено с безизразна физиономия.

— Нямам нищо общо с полицията — продължи припряно маа Рамотсве. — Не съм дошла да ви разпитвам.

Изражението на Карла беше безстрастно.

— Защо тогава искате да говорим за това? То се случи преди много време. Той изчезна и това е всичко.

— Не е — каза маа Рамотсве. — Има и друго. Не се налага да ви питам какво е станало, защото знам всичко до най-малката подробност. Вие с Освалд Ранта сте били в бараката, когато Майкъл се появил. Той паднал в една донга и си счупил врата. Скрили сте тялото, защото Освалд се страхувал, че ще го обвинят в убийството на Майкъл. Ето какво се е случило.

Карла не каза нищо, но маа Рамотсве виждаше, че думите й поразиха жената. Както и предполагаше, д-р Ранта й беше казал истината и реакцията на Карла го потвърждаваше.

— Вие не сте убили Майкъл — продължи маа Рамотсве. — Не сте имали нищо общо със смъртта му. Но сте скрили тялото, в резултат на което майка му така и не е разбрала какво е станало с него. Това е било нередно. Но не там е въпросът. Въпросът е, че можете да направите нещо, с което да заличите това. Без да се излагате на никаква опасност, на никакъв риск.

Гласът на Карла беше далечен, едва доловим.

— Какво мога да направя? Не можем да го върнем.

— Можете да сложите край на търсенето на майка му — отвърна маа Рамотсве. — Тя иска единствено да се сбогува със сина си. Хората, които са изгубили близък, често се чувстват така. Може в сърцата им да няма никаква жажда за мъст — искат единствено да знаят. Това е всичко.

Карла се облегна на стола си със сведени очи.

— Не знам… Освалд много ще се ядоса, ако говоря за…

Маа Рамотсве я прекъсна.

— Освалд знае и е съгласен.

— Защо тогава да не може сам да й каже? — отвърна Карла, внезапно ядосана. — Той го направи. Аз само излъгах, за да го защитя.

Маа Рамотсве кимна.

— Да, вината е негова, но той не е добър човек. Той не може да даде нищо на тази жена, а и на когото и да било другиго. Подобни хора не могат да се извиняват. Но вие можете. Вие можете да се срещнете с тази жена и да й разкажете какво се е случило. Вие можете да я помолите за прошка.

Карла поклати глава.

— Не разбирам защо… След толкова години…

Маа Рамотсве я прекъсна.

— А освен това вие сте майка на нейното внуче. Не съм ли права? Нима ще й откажете тази малка утеха? Тя вече няма син. Но съществува едно…

— Момче — каза Карла. — И той се казва Майкъл. Вече е на девет години, почти на десет.

Маа Рамотсве се усмихна и рече:

— Трябва да заведете детето при нея, маа. Вие сте майка. Знаете какво значи това. Нямате основание да не го направите. Освалд не може да ви стори нищо. Той не е заплаха.

Маа Рамотсве се изправи и се приближи към бюрото, където Карла седеше грохнала и несигурна.

— Знаете, че сте длъжна да направите това — каза й.

След това взе нежно ръката й. Тя беше цялата на петна от слънцето, от жегата и тежката работа.

— Ще го направите, нали? Тя е готова да пристигне в Ботсуана. Само чака да я повикам и ще дойде до два дни. Можете ли да заминете? Само за няколко дни.

— Имам помощничка — каза Карла. — Тя може да поеме управлението.

— А момчето? Нима няма да се радва да види баба си?

Карла вдигна поглед към нея.

— Да, маа Рамотсве. Вие сте права.

 

 

Тя се върна в Габороне на следващия ден. Когато пристигна, вече беше късна нощ. Прислужничката й Роуз беше останала в къщата, за да гледа децата, които отдавна спяха дълбоко, когато тя се прибра. Тя се промъкна на пръсти в стаите им, послуша лекото им дишане и вдъхна сладкото ухание на детски сън. След това, изтощена от дългия път, тя се просна в леглото си, все още шофирайки наум, движейки очите си зад натежалите затворени клепачи.

Рано на следващата сутрин, след като остави децата на грижите на Роуз, тя отиде в агенцията. Маа Макутси обаче беше дошла още по-рано и с крайно съсредоточен вид седеше зад бюрото си и печаташе доклад.

— Господин Летсениане Бадуле — обяви тя. — Докладвам за приключването на случая.

Маа Рамотсве вдигна веждите си учудена.

— Мислех, че искаше аз да се оправя с това.

Маа Макутси стисна устни.

— Често казано, нямах достатъчно смелост. Но вчера той дойде и се наложи да говоря с него. Ако го бях видяла отдалеч, можеше да заключа вратата и да сложа табелка, че е затворено. Но той влезе толкова неочаквано, че не успях да реагирам.

— И? — подкани я маа Рамотсве.

— И аз му казах, че жена му му изневерява.

— А той какво каза?

— Разстрои се. Много се натъжи.

Маа Рамотсве се усмихна горчиво.

— И нищо чудно.

— Да, но след това аз му казах, че не бива да прави нищо, понеже жена му не го върши заради себе си, а за доброто на сина им. Казах му, че се е хванала с богат мъж само за да може синът им да получи добро образование. И това е много самоотвержено от нейна страна. Казах му, че е най-добре да остави нещата както са в момента.

Маа Рамотсве изглеждаше направо поразена.

— И той ти повярва? — попита тя недоверчиво.

— Да — отговори маа Макутси. — Той е наивен човек. Изглеждаше много доволен от това.

— Направо съм изумена — каза маа Рамотсве.

— Така всичко е наред — продължи маа Макутси. — Той остава щастлив. Жена му продължава да е щастлива. Момчето получава добро образование. А любовникът на жената и неговата съпруга също са щастливи. Това е добър резултат.

Маа Рамотсве не беше убедена. Това решение имаше един голям дефект от гледна точка на етиката, но да бъде той дефиниран точно и подробно, би изисквало много повече размисли и разговори. Щеше да поговори надълго и нашироко за това с маа Макутси, щом намереше повече време. Жалко, помисли си тя, че в „Списанието по криминология“ нямаше страница с въпроси за точно такива случаи. Така тя щеше да може да пише и да поиска съвет по тези деликатни въпроси. Може би въпреки това можеше да пише на редактора и да предложи да назначат завеждаща на рубриката „Писма на читатели“ — така списанието със сигурност щеше да стане много по-четивно.

Последваха няколко спокойни дни, през които не се появиха клиенти и те имаха възможност да се позанимаят с административните дела на агенцията. Маа Макутси смаза с машинно масло пишещата машина и ходи да купи нов чайник, в който да приготвя ройбос. Маа Рамотсве написа няколко писма до приятели и подготви счетоводните документи за наближаващия край на финансовата година. Не бе спечелила много пари, но не беше и на загуба, а освен това беше щастлива и доволна. А това беше неимоверно по-важно от солидните цифри в графа „приходи“. Тя си мислеше, че всъщност в годишните счетоводни отчети редом с разходите и приходите трябваше да се включи и графа „щастие“. А в нейния случай цифрата в тази графа щеше да бъде много голяма.

Но пак нямаше да може да се сравни с щастието на Андреа Къртин, която пристигна три дни след това и по-късно същия следобед се срещна в офиса на „Дамска детективска агенция №1“ с майката на своя внук и със самия си внук. След това Карла остана насаме с госпожа Къртин, за да й разкаже за случилото се в онази нощ преди десет години, а маа Рамотсве изведе момчето на разходка, показа му гранитните склонове на възвишението Кгале и далечната неясна синева — водите на язовира. Той беше възпитано, доста сериозно момче, което се интересуваше от камъни и непрекъснато спираше, за да драска по скалите или да вдигне някое камъче.

— Това е кварц — каза й, като посочи късче бяла скала. — Понякога в него се намира злато.

Тя вдигна късчето и го разгледа.

— Много ли се интересуваш от камъни?

— Искам да стана геолог — каза детето сериозно. — Има един геолог, който отсяда в нашия хотел от време на време. Той ми разказва за камъните.

Тя му се усмихна окуражително.

— Сигурно е интересна работа. Като работата на детектива. Търсиш разни неща.

Тя му върна кварца. Когато го вземаше, погледът му попадна на нейния годежен пръстен и той хвана за миг ръката й, като разгледа златния пръстен с блестящото камъче.

— Циркон — каза той. — Правят ги така, че да приличат на диаманти. Съвсем като истински.

 

 

Когато се върнаха в агенцията, Карла и американката седяха една до друга и на лицето на по-възрастната жена беше изписано умиротворение, дори радост, което показа на маа Рамотсве, че намеренията й са се увенчали с успех.

Пиеха чай заедно и само се гледаха. Момчето имаше подарък за баба си, малко парче несмлян талк, което сам беше гравирал. Тя взе подаръка и го целуна, както би сторила всяка баба.

И маа Рамотсве имаше подарък за американката — кошница, която на връщане от Булавайо бе купила от една жена, седнала край пътя във Франсистаун. Жената явно беше много бедна и маа Рамотсве, която нямаше нужда от кошница, я купи само за да й помогне. Това беше традиционна ботсуанска кошница, с вплетен в нея мотив.

— Тези капчици са сълзи — каза тя на американката. — Жирафът дава сълзите си на жените и те ги вплитат в кошницата.

Американката пое кошницата вежливо, така както беше редно в Ботсуана — с две ръце. Колко бяха груби хората, които вземаха подарък с една ръка, сякаш го сграбчваха. А тази жена знаеше как е редно.

— Много сте мила, маа — каза тя на маа Рамотсве. — Но защо жирафът дава сълзите си?

Маа Рамотсве сви рамене; никога не бе мислила за това.

— Вероятно това означава, че всички можем да дадем нещо — каза тя. — Жирафът няма какво друго да даде — само сълзите си.

Дали наистина означаваше това? — запита се тя. И за миг си представи, че вижда жираф, който наднича надолу сред клоните — със странното си кокалесто тяло, което се губи сред листата, с влажните кадифени страни и очите, пълни със сълзи — и си помисли за цялата красота, която съществуваше в Африка, за смеха и за любовта.

Момчето погледна кошницата.

— Вярно ли е това, маа?

А маа Рамотсве се усмихна и рече:

— Надявам се.