Алегзандър Маккол Смит
Сълзите на жирафа (2)

Втора глава
Появява се клиент

По този въпрос трябваше да се подходи с такт. Маа Рамотсве знаеше, сигурна беше, че господин Дж. Л. Б. Матекони с радост би живял на „Зебра драйв“, но мъжете са особено честолюбиви и тя трябваше много да внимава как ще му внуши това решение. Нямаше как да каже: „Твоята къща е нагоре с краката, навсякъде са разпилени двигатели и автомобилни части.“ Не вървеше да рече и: „Не ми се ще да живея толкова близо до старо гробище.“ По-добре беше да пристъпи отдалеч, като каже: „Това е чудесна къща, има много стаи. Нямам нищо против старите двигатели, но не може да не се съгласиш, че къщата на «Зебра драйв» е съвсем близо до центъра на града.“ Да, точно така щеше да направи.

Вече бе измислила как да се погрижи за преместването и настаняването на господин Дж. Л. Б. Матекони в нейната къща на „Зебра драйв“. Тя далеч не беше толкова голяма, колкото неговата, но мястото щеше да им е повече от достатъчно. Имаше три спални. Те щяха да заемат най-голямата, която беше и най-тиха, понеже гледаше към двора. В момента тя ползваше другите две като склад и шивалня, но можеше да изпразни склада, като премести всички вещи в гаража. Така щеше да се получи стая, която господин Дж. Л. Б. Матекони да използва както намери за добре. Той щеше да си реши дали да трупа в нея резервни части за коли и стари двигатели, но все пак тя щеше да му намекне красноречиво, че двигателите не са особено желани.

Гостната можеше да си остане общо взето същата. Нейните столове бяха далеч повече за предпочитане пред мебелите, които тя видя в неговата гостна, но нищо чудно той да поискаше да вземе картината на планина, нарисувана върху кадифе, и някое и друго украшение. Те щяха да са добро допълнение към нейните съкровища, сред които фигурираше снимка на баща й, нейния татко Обед Рамотсве, облечен в любимия си костюм — снимката, пред която тя тъй често спираше и размишляваше за живота му и за всичко, което бе направил за нея. Сигурна беше, че той би одобрил господин Дж. Л. Б. Матекони. Той я предупреди да не се омъжва за Ноте Мокоти, макар че не се опита да попречи на брака им, както биха сторили някои родители. Тя бе съвсем наясно с мнението му, но бе прекалено млада и толкова влюбена във внушаващия доверие тромпетист, че не обърна внимание на мнението на баща си. А когато в крайна сметка бракът завърши с катастрофа, той дори не продума за предчувствието си, че ще стане тъкмо така, а се тревожеше само за нейната сигурност и щастие — както бе правил цял живот. Да имаш такъв баща, беше голям късмет, мислеше си тя; в днешно време имаше толкова хора без бащи, хора, които растяха с майките или с бабите си и по една или друга причина дори не знаеха кой е баща им. На пръв поглед тези хора не изглеждаха нещастни, но в живота им сигурно имаше огромна празнина. Може би, ако не знаеш, че има празнина, не се тревожиш за това. Ако си стоножка, тшонгололо, която пълзи по земята, нима ще погледнеш птиците и ще се терзаеш от това, че нямаш криле? Вероятно не.

Маа Рамотсве се отдаваше на философски размисъл, но само до определен момент. Несъмнено подобни въпроси бяха трудни, но често те водеха до други въпроси, на които просто не можеше да се отговори. И тогава, в крайна сметка, човек трябва да приеме нещата каквито са — просто защото те са такива. Така например всички знаеха, че не е добре мъж да бъде твърде близо до място, където една жена ражда. Това беше толкова очевидно, че едва ли трябваше да се казва. Но в други страни хората хранеха удивителни представи, според които е добре мъжете да присъстват на раждането на децата си. Когато маа Рамотсве прочете за това в едно списание, тя направо занемя. Но после се запита: защо пък бащата да не види как се ражда детето му, да може да го приветства на тоя свят и да се радва заедно с майката, и не можа да открие основание това да не се случва. Това не значеше, че не е нередно — напротив, присъствието на мъж на раждането беше дълбоко нередно, но как можеше да се обоснове тази забрана? В крайна сметка отговорът трябваше да бъде, че е нередно, защото старият морал на Ботсуана казва, че е нередно, а както знаят всички, старият морал на Ботсуана е неоспоримо правилен. Просто човек усеща, че е правилен.

Разбира се, в днешно време имаше много хора, които явно се отвръщаха от този морал. Тя виждаше това в поведението на учениците, които вървяха наперено и се блъскаха и бутаха без капка уважение към възрастните хора. Когато тя ходеше на училище, децата уважаваха възрастните и гледаха към земята, когато говореха с тях, а днес децата те гледаха право в очите и ти отвръщаха най-нагло. Неотдавна в магазина тя каза на едно момче — по нейно мнение най-много на тринайсет години — да вдигне от земята кутийката от безалкохолно, която бе хвърлило. Младокът я погледна изумен, а след това се разхили и й каза тя сама да си я вдигне, щом толкова иска, понеже той нямало да го направи. Тя толкова се изуми от наглостта му, че изгуби ума и дума и не можа да му отвърне нищо, а той отмина с нехайна походка. Когато тя беше млада, можеше някоя жена да хване едно такова момче и да го напляска на място. Но днес вече не можеше да напляскаш чуждо дете на улицата — ако се опиташ, ще се вдигне страшна врява. Разбира се, тя беше съвременна жена и не одобряваше боя, но понякога си струваше човек да се замисли. Дали това момче щеше да вдигне кутийката, ако знаеше, че може да го напляскат? Сигурно не.

Приятно бе да потънеш в размисли за брака, за преместването и за боя като възпитателна мярка, но всекидневието също изискваше внимание, а за маа Рамотсве това значеше, че в понеделник сутрин трябва да отвори „Дамска детективска агенция №1“, дори вероятността някой да дойде или да се обади, да е малка. Според маа Рамотсве беше важно човек да държи на думата си, а табелата пред агенцията твърдеше, че работното време е от девет до пет всеки ден. В интерес на истината досега не бе имала клиент, който да пристигне по-рано от обяд, а обикновено идваха в късния следобед. Защо ставаше така, тя нямаше представа, макар понякога да си мислеше, че на хората им е нужно известно време, за да съберат смелост да прекрачат прага й и да признаят, че нещо ги тревожи.

И така, маа Рамотсве седеше със секретарката си маа Макутси и пиеше голяма чаша ройбос, който маа Макутси приготвяше в началото на всеки ден. Всъщност маа Рамотсве нямаше нужда от секретарка, но за да вземат насериозно едно предприятие, трябва някой да вдига телефона или да приема съобщенията, когато главният го няма. Маа Макутси беше превъзходна машинописка — беше получила 97 на изпитите за секретарка — и вероятно се пилееше в такова малко предприятие, но тя беше приятна компания, а освен това беше лоялна, и най-важното — имаше дарбата да пази дискретност.

— Не бива да говорим за нещата, които виждаме и чуваме в работата — подчерта маа Рамотсве, когато я назначи, и маа Макутси кимна сериозно. Маа Рамотсве не очакваше тя да разбира какво е това поверителност — хората в Ботсуана обичат да говорят за всичко, което се случва и се изненада, когато разбра, че маа Макутси е съвсем наясно какво изисква поверителността. Всъщност маа Рамотсве откри, че секретарката й не искаше да казва на хората дори къде работи, като споменаваше само, че офисът й е „близо до възвишението Кгале“. Това не бе необходимо, но пък означаваше, че в нейни ръце тайните на клиентите бяха на сигурно място.

Сутрешният чай с маа Макутси беше приятен ритуал, полезен и от професионална гледна точка. Маа Макутси беше изключително наблюдателна, а освен това се ослушваше и за най-дребната клюка, която би могла да им е полезна. Именно от нея маа Рамотсве чу, че някакъв държавен служител от средното ниво, работещ в службата по планирането, е предложил брак на сестрата на собственичката на „Светкавично химическо чистене“. Може тази новина да не изглеждаше важна, но когато един собственик на супермаркет се обърна към маа Рамотсве с молба да разбере защо не му дават разрешение да построи химическо чистене до магазина си, беше от полза да си в състояние да посочиш, че онзи, който взема решението, може да е лично заинтересован от друга, конкурентна фирма за химическо чистене. Тази информация стигаше, за да се оправят нещата — оказа се достатъчно само маа Рамотсве да изтъкне пред въпросния служител, че в Габороне се говори — несъмнено без никакво основание, — че преценката му се влияела от деловите му взаимоотношения. Разбира се, когато чула това, тя категорично отхвърлила този слух и казала, че не може да има нищо общо между неговите връзки с една фирма за химическо чистене и отказа друг да получи разрешение да открие подобна фирма. Самата мисъл била възмутителна, каза му тя.

В този понеделник маа Макутси нямаше да й съобщи нищо важно. Тя бе прекарала спокойни събота и неделя със сестра си, която беше медицинска сестра в болница „Принцеса Марина“. Двете си купили плат и започнали да шият рокля за племенничката й. В неделя ходили на църква и една жена припаднала, докато пеели химните. Сестра й помогнала да я свестят, а след това й направили чай в трапезарията до църквата. Жената била прекалено дебела и жегата й дошла в повече, но бързо се свестила и изпила четири чаши чай. Била от север, имала дванайсет деца във Франсистаун.

— Това е твърде много каза маа Рамотсве. В днешно време не е добре да имаш дванайсет деца. Не е зле правителството да каже на хората да спират след шестото. Шест стигат, е, добре, нека са седем или осем, ако можеш да ги изхранваш.

Маа Макутси беше съгласна с нея. Тя имаше четирима братя и две сестри и смяташе, че това е попречило на родителите им да обърнат достатъчно внимание на образованието на всичките деца.

— Цяло чудо е, че изкарах деветдесет и седем процента — ​каза тя.

— А ако бяхте само три деца, щеше да изкараш цели сто — от​беляза маа Рамотсве.

— ​Невъзможно — отвърна маа Макутси. В досегашната история на Ботсуанския колеж за секретарки никой не е изкарвал сто процента. Абсолютно невъзможно е.

Тази сутрин те нямаха работа. Маа Макутси почисти пишещата си машина и излъска бюрото си, а маа Рамотсве прочете едно списание и написа писмо до братовчедка си в Лобатсе. Часовете минаваха бавно и към дванайсет маа Рамотсве вече се готвеше да затвори за обяд. Но тъкмо когато тя се канеше да предложи това на маа Макутси, секретарката й затвори шумно чекмеджето, сложи лист хартия в пишещата машина и зачатка енергично. Това беше знак за появата на клиент.

Отвън бе спряла голяма кола, покрита с плътния слой прах, който се стелеше навсякъде през сухия сезон, и от нея слизаше слаба бяла жена, облечена в блуза и панталони с маскировъчен цвят. Тя хвърли поглед към табелата пред сградата, свали си слънчевите очила и почука на открехнатата врата.

Маа Макутси я въведе в кабинета, а маа Рамотсве стана, за да я посрещне.

— Извинете, че идвам без насрочена среща — каза жената. — Надявах се, че все пак ще ви открия.

— ​Не ви е нужна уговорка — каза сърдечно маа Рамотсве, като протегна ръка за поздрав. — Винаги сте добре дошла.

Жената се здрависа с нея — правилно, както беше редно в Ботсуана, като докосна с лявата си длан другата й ръка над лакътя, в знак на уважение. Повечето бели хора се здрависват много грубо, сграбчват само едната ръка и оставят другата да върши какви ли не бели. Тази жена поне се беше научила да се държи както подобава.

Тя покани посетителката да седне на стола, предназначен за клиенти, а през това време маа Макутси отиде да сложи чай.

— Аз съм госпожа Андреа Къртин — каза посетителката. — От посолството ми казаха, че вие сте детективка и може би ще ми помогнете.

Маа Рамотсве вдигна вежди учудено.

— ​От посолството ли?

— Американското посолство — добави госпожа Къртин. — Помолих ги да ме насочат към някоя детективска агенция.

Маа Рамотсве се усмихна:

— ​Радвам се, че са препоръчали мен. Но какво ви е нужно?

Жената сведе очи към ръцете си, които беше скръстила в скута си. Кожата й беше на петна, забеляза маа Рамотсве, така ставаше с кожата на белите, когато твърде много се излагаха на слънце. Може би тя беше американка, която живееше в Африка от много години, тук имаше много бели. Те постепенно обикваха Африка и оставаха тук, понякога до смъртта си. Маа Рамотсве разбираше защо го правеха. Тя не можеше да си представи как някой би могъл да иска да живее някъде другаде. Как хората оцеляваха в студените северни страни, при снега, дъжда и мрака?

— ​Може да се каже, че търся някого — каза госпожа Къртин, като вдигна очи, за да срещне погледа на маа Рамотсве. Но това би означавало, че има човек, когото търся. А според мен него вече го няма. Затова вероятно би трябвало да кажа, че се опитвам да разбера какво се е случило с един човек преди доста време. Не мисля, че той е жив. Всъщност, направо съм сигурна, че не е. Но искам да разбера какво е станало.

Маа Рамотсве кимна.

— ​Понякога е важно да разбереш — каза тя. — Много съжалявам, маа, че сте изгубили някого.

— Много сте мила — усмихна се госпожа Къртин. — Да, аз изгубих някого.

— Кога се е случило? — попита маа Рамотсве.

— Преди десет години — отвърна госпожа Къртин. Преди десет години изгубих сина си.

За няколко секунди настъпи тишина. Маа Рамотсве хвърли поглед към маа Макутси, която стоеше до мивката, и забеляза, че секретарката й се е втренчила в госпожа Къртин. Щом улови погледа на шефката си, маа Макутси доби виновен вид и продължи да пълни чайника.

Маа Рамотсве наруши мълчанието.

— Много съжалявам. Знам какво е да изгубиш детето си.

— ​Така ли?

Тя не знаеше дали въпросът не цели да я уязви, но отговори благо:

— ​Аз изгубих бебето си. Не успя да оцелее.

Госпожа Къртин сведе очи.

— Значи знаете.

Маа Макутси вече бе запарила ройбос и донесе очукан емайлиран поднос, на който имаше две чаши. Госпожа Къртин взе едната с благодарност и отпи от горещата червена течност.

— ​Трябва да ви разкажа за себе си — каза тя. — Тогава ще разберете защо съм тук и защо искам да ми помогнете. Ако успеете, ще съм ви много благодарна, но ако не успеете, ще разбера.

— ​Аз ще ви кажа — отговори маа Рамотсве. — Не на всеки мога да помогна. Няма да ви губя времето и парите. Ще ви кажа дали мога да ви помогна.

Госпожа Къртин остави чашата и избърса длан в панталоните си.

— Тогава нека ви разкажа — започна тя — защо една американка седи в кабинета ви в Ботсуана. По този начин, като свърша с разказа си, ще можете да кажете „да“ или „не“. Само това — „да“ или „не“.