Алегзандър Маккол Смит
Сълзите на жирафа (6)

Шеста глава
Безводна вода

Седнала в кабинета си в „Дамска детективска агенция №1“, маа Рамотсве размишляваше колко е лесно да се окажеш забъркан в хода на някакви действия само защото ти липсва смелостта да откажеш. Тя изобщо не искаше да поема случая със сина на госпожа Къртин; Кловис Андерсън, авторът на нейната професионална библия „Принципи на работата на частния детектив“, би нарекъл това разследване закъсняло. „Закъснялото разследване — пишеше той — не носи полза на никого от засегнатите. Клиентът храни лъжливи надежди, тъй като детективът работи по случая, а пък самият детектив се чувства длъжен да стигне до нещо заради очакванията на клиента. Това означава, че най-вероятно той отделя на този случай повече време, отколкото е оправдано. В крайна сметка обаче вероятността да има напредък е малка и човек се пита дали в този случай не е най-добре миналото да се погребе с достойнство. Не се връщайте към миналото — понякога това е най-добрият възможен съвет.“

Маа Рамотсве беше прочела този пасаж неведнъж и напълно подкрепяше възгледите, изразени в него. Хората проявяваха към миналото твърде голям интерес. Непрекъснато разнищваха събития, станали преди много години. А какъв смисъл имаше да се прави това, ако единственият резултат беше събуждането на минало зло? В миналото имаше много грехове, но каква беше ползата те да се изваждат на бял свят? Тя помисли за шона^[1] и за това как те не искаха да забравят какво са им сторили нделебе^[2] под властта на кралете Мзиликази и Лобенгула. Вярно, те бяха извършили ужасни неща — в края на краищата всъщност бяха зулуси и винаги бяха гнетяли съседите си, — но нямаше никакво оправдание да се продължава да се говори за това. Най-добре беше всичко да се забрави веднъж завинаги.

Тя мислеше и за Серетсе Кхама, върховния вожд на бангвато, първия президент на Ботсуана, държавник. За това, как англичаните са се отнесли с него, не са искали да признаят избора му на невеста и са го превърнали в изгнаник само защото се беше оженил за англичанка. Как са могли да постъпят толкова безскрупулно и жестоко с такъв човек? Да прогониш някого от собствената му земя, от народа му, е едно от най-жестоките наказания, които човек може да измисли. Така народът остана без водач, ранен право в сърцето: Къде е нашият Кхама? Къде е синът на Кгоси Секгома II и на маа Тебого? Но по-късно самият Серетсе не се хвана за това. Той не говореше и винаги беше пределно любезен с правителството на Великобритания и с кралицата. Един не толкова велик човек би казал: как може да очаквате да съм ваш приятел след всичко, което ми сторихте?!

Същият беше случаят с господин Мандела. Всички знаеха за съдбата му и за това, че беше простил на онези, които го бяха хвърлили в затвора. Бяха отнели десетки години от живота му само защото искаше справедливост. Бяха го пратили да работи в каменоломна и каменният прах беше увредил очите му завинаги. Но накрая, когато излязъл от затвора в онзи невероятен сияен ден, той не казал и дума за отмъщение или възмездие. Той казал, че има да върши по-важни неща, отколкото да се оплаква за преживяното, и с течение на времето доказал на дело думите си, като стотици пъти се отнасял добре с онези, които постъпили с него толкова лошо. Така повелява истинският африкански обичай, традицията, която е най-близо до духа на Африка. Всички сме деца на Африка и никой от нас не е по-добър или по-значим от другите. Точно това може да каже на света Африка: да му напомни какво е да бъдеш човек.

Маа Рамотсве оценяваше това, тя съзнаваше величието, което бяха проявили Кхама и Мандела, прощавайки за миналото. Но случаят на госпожа Къртин беше различен. Явно американката не се стремеше да открие човек, когото да вини за изчезването на сина си, макар маа Рамотсве да знаеше, че при подобни обстоятелства мнозина щяха да бъдат обсебени от желанието да получат възмездие. Разбира се, тук се намесваше и целият проблем с наказанието. Маа Рамотсве въздъхна. Да, вероятно понякога наказанието беше нужно, за да се покаже, че извършеното от някого е лошо, но тя не разбираше защо искаме да накажем и онези, които са се разкаяли за деянията си. Когато беше малка и живееше в Мочуди, тя видя как бият някакво момче, защото беше изгубило една коза. То си призна, че вместо да наглежда стадото, заспало под едно дърво, но искрено се разкайваше, че е оставило козата да избяга. Какъв смисъл имаше, чудеше се тя, вуйчо му да го бие с пръчка, докато не започне да моли за пощада? С подобно наказание не се постигаше нищо, то само хвърляше петно върху онези, които го налагаха.

Но това бяха големи въпроси, а по-належащата задача беше да започне издирването на горкото мъртво американско момче. Тя си представи как Кловис Андерсън клати глава и казва: „Е, маа Рамотсве, значи ти все пак се насади на закъсняло разследване, въпреки всичките ми предупреждения. Но щом си го сторила, обичайният ми съвет е да се върнеш към началото. Тръгни оттам.“ А началото според нея беше фермата, в която Буркхарт и приятелите му бяха започнали да осъществяват своя проект. Нямаше да й е трудно да намери това място, ала се съмняваше, че ще открие каквото и да било. Но поне щеше да усети нещата, а това беше началото. Местата пазеха отгласи и, ако човек беше достатъчно чувствителен, можеше да долови някакъв резонанс от миналото, някакво усещане за случилото се.

Поне знаеше как да намери селцето. Една братовчедка на нейната секретарка маа Макутси живееше в селцето близо до фермата и й обясни по кой път да поеме. Намираше се на запад, недалеч от Молепололе. Това беше безводна земя, на границата с Калахари, осеяна с ниски храсти и акации. Беше рядко населена, но в областите, в които имаше вода, хората бяха построили селца и къщурки, скупчени около ниви със сорго и бостани с пъпеши. Там нямаше кой знае какво за вършене и, за да работят, хората се местеха до Лобатсе или Габороне, ако имаха такава възможност. В Габороне беше пълно с хора от такива места. Те идваха в града, но запазваха връзката си с родната земя и със стадото. Тези места винаги бяха техен дом — независимо колко дълго бяха отсъствали. И накрая те щяха да умрат точно там, под огромното просторно небе, което приличаше на безбрежен океан.

Тя пое натам с белия си микробус в едно съботно утро, като тръгна рано, както винаги, когато се отправяше на път. На излизане от града срещна големи потоци хора, идващи на съботен пазар. Беше краят на месеца, което означаваше, че всички получаваха заплатите си и магазините щяха да са шумни и претъпкани, хората щяха да купуват сироп и фасул или да се въртят около желаните нови дрехи и обувки. Маа Рамотсве обичаше да пазарува, но никога не го правеше в края на месеца. Беше убедена, че тогава продавачите надуваха цените, а към средата на месеца, когато хората вече нямаха пари, пак ги сваляха.

Повечето превозни средства по пътя бяха автобуси и микробуси, които возеха хора към града. Но имаше и няколко, пътуващи в обратна посока — работници от града, които отиваха по родните си места за почивните дни, мъже, които се прибираха при жените и децата си, жени, работещи в Габороне като прислужнички, които щяха да прекарат безценните почивни дни със своите родители, баби и дядовци. Маа Рамотсве намали скоростта — една жена стоеше край пътя и махаше за автостоп. Беше на нейната възраст, облечена елегантно с черна пола и плетена червена блуза. Маа Рамотсве се поколеба за миг, но реши да спре. Не можеше да я остави да виси тук — сигурно някъде я чакаше семейството й, децата й, които се надяваха някоя кола да спре и да я докара вкъщи.

Тя спря и извика през прозореца:

— Накъде сте тръгнали, маа?

— Все натам — отговори жената, като посочи протежението на пътя. — Към едно село близо до Молепололе, казва се Силокволела.

Маа Рамотсве се усмихна:

— И аз отивам там. Ще ви закарам до края.

Жената възкликна радостно и каза:

— Много сте мила, извадих късмет.

Тя вдигна найлоновия плик, в който носеше вещите си, и отвори вратата на микробуса. След като тя се настани и сложи плика в краката си, маа Рамотсве отново потегли. По стар навик маа Рамотсве хвърли бърз преценяващ поглед на новата си спътница. Беше много добре облечена — блузата й беше нова и от истинска вълна, а не от евтина синтетика като блузите на повечето жени в днешно време; полата й обаче беше евтина, а обувките — леко износени. Тази жена работи в магазин, помисли си тя. Завършила е стандартното шестокласно образование, а може би дори още един-два класа. Няма съпруг, а децата й живеят с баба си в Силокволела. Маа Рамотсве бе видяла Библията най-отгоре в плика и това й даде още информация. Тази жена беше член на някаква църква и може би ходеше на неделно училище. Същата вечер смяташе да чете Библията на децата си.

— Децата ви ли са там, маа? — попита любезно маа Рамотсве.

— Да — отвърна жената, — живеят с баба си. Аз работя в един магазин в Габороне, мебелен магазин „Новият курс“. Може би го знаете.

Маа Рамотсве кимна — и като потвърждение, и като израз на доволството си, че се е оказала права.

— Нямам съпруг — продължи жената. — Той замина за Франсистаун и умря от оригване.

— От оригване ли? — учуди се маа Рамотсве. — Как може човек да умре от оригване?

— Точно така. Оригвал се много лошо и го завели в болницата. Направили му операция и намерили вътре в него нещо много лошо. От това нещо се оригвал. После той умрял.

След кратко мълчание маа Рамотсве рече:

— Много съжалявам.

— Благодаря. Беше голяма мъка, защото той беше добър човек и добър баща на децата ми. Но майка ми имаше още сили и каза, че ще гледа децата. Аз успях да си намеря работа в Габороне, защото имам сертификат за втори завършен клас след основното. Постъпих в мебелния магазин и те останаха много доволни от работата ми. Вече съм една от главните продавачки и дори ме записаха на курс за продавачи в Мафикенг.

Маа Рамотсве се усмихна.

— Справили сте се чудесно. На жените не им е лесно. Мъжете очакват ние да вършим всичко, а те да заемат най-добрите служби. Не е лесно една жена да постигне успех.

— Но си личи, че вие сте постигнали успех — каза жената. — Вижда се, че сте делова жена. Личи си, че печелите добре.

Маа Рамотсве помисли за миг. Тя се гордееше със способността си да преценява хората, но се запита дали пък това не бе способност, която притежаваха всички жени, част от дарбата на интуицията.

— Познайте с какво се занимавам — каза тя. — Е, каква е работа ми?

Жената се обърна към нея и я огледа от главата до петите.

— Според мен вие сте детективка — каза накрая. — Разследвате делата на другите хора.

За миг белият микробус кривна от пътя. Маа Рамотсве беше поразена. Сигурно интуицията на тази жена е по-голяма и от моята, помисли си тя.

— Как познахте? Какво направих, че да разберете?

Другата отмести очи.

— Съвсем просто беше. Виждала съм ви да седите пред вашата детективска агенция и да пиете чай със секретарката. Жената с големите очила. Понякога двете седите там на сянка, когато минавам на отсрещната страна на пътя. Така Разбрах.

Те продължиха да пътуват, увлечени в приятен разговор за ежедневието си. Жената, която се казваше маа Тсбаго, разказа на маа Рамотсве за работата си в мебелния магазин. Управителят бил добър човек, който не претоварвал служителите си и винаги бил честен с клиентите. Веднъж една друга фирма й предложила работа с по-висока заплата, но тя отказала. Управителят разбрал и възнаградил лоялността й, като я повишил.

След това разказа за децата си — момиченце на десет години и момченце на осем. Учели се много добре и тя се надявала, че ще може да ги вземе в Габороне, като свършат началното училище. Чула, че Държавното основно училище в Габороне било много добро и се надявала да успее да ги запише в него. Освен това чувала, че в още по-добрите училища давали стипендии; можело пък децата й да успеят да получат такава стипендия.

Маа Рамотсве пък й разказа, че е сгодена и посочи пръстена с диамант на пръста си. Маа Тсбаго му се възхити и попита за годеника й. Като разбра, рече, че било хубаво да се ожениш за монтьор, чувала, че ставали чудесни съпрузи. Добре било жената да си вземе за съпруг полицай, монтьор или свещеник, каза тя, и в никакъв случай политик, барман или таксиметров шофьор. Те винаги носели големи беди на жените си.

— Не бива да се омъжваш и за тромпетист — добави маа Рамотсве. — Аз направих тая грешка. Омъжих се за един лош човек на име Ноте Мокоти. Той свиреше на тромпет.

— Значи и от тях не излизат добри съпрузи — каза маа Тсбаго. — Ще ги добавя в моя списък.

 

 

В последната част от пътя напредваха бавно. Пътят, който беше неасфалтиран, бе осеян с огромни опасни дупки и на няколко пъти бяха принудени да се движат опасно близо до пясъка, почти излизайки от пътя, за да заобиколят една или друга огромна дупка. Това беше наистина опасно, понеже, ако не внимаваха, лесно можеше да заседнат в пясъка и да се наложи да чакат часове наред, докато дойде помощ. Все пак най-накрая пристигнаха в селото на маа Тсбаго — именно онова село, което беше най-близо до търсената от маа Рамотсве ферма.

По пътя тя разпита маа Тсбаго за селището и събра малко информация. Маа Тсбаго си спомняше за проекта, макар да не познаваше хората, участващи в него. Тя си спомни, че сред тях са били един бял мъж и една жена от Южна Африка, както и още един-двама чужденци. Няколко души от селото работели при тях и всички мислели, че ще се получат велики неща, но накрая всичко пропаднало. Това не я учудвало. Всичко се проваляше — човек не може да се надява да постигне промяна в Африка. Хората губеха интерес, връщаха се към традиционните начини за вършене на нещата или просто се предаваха, защото се искаха твърде големи усилия. А след това Африка се връщаше и заличаваше всички следи от опита за промяна.

— Дали в селото има някой, който може да ме заведе там? — попита маа Рамотсве.

Маа Тсбаго се замисли и после каза:

— Имаше няколко души, които работеха там. Един от тях е приятел на чичо ми. Той работеше при тях известно време. Можем да идем и да го попитаме.

 

 

Най-напред отидоха в къщата на маа Тсбаго — традиционна ботсуанска къща, направена от оранжеви глинени тухли, около която имаше ниска ограда, ломотана, очертаваща малък ров около къщата. Извън оградата имаше два сламени хамбара със зърно и кокошарник. Отзад имаше опасно килната на една страна ламаринена тоалетна със стара дъсчена врата и връв, с която вратата се връзваше, за да се затвори. Децата веднага дотичаха и прегърнаха майка си, след което срамежливо зачакаха да ги запознаят с непознатата. А след това от тъмната вътрешност на къщата, усмихвайки се с беззъбата си уста, се появи бабата, облечена с овехтяла бяла рокля.

Маа Тсбаго остави торбата си в къщата и каза, че ще се върне след час. Маа Рамотсве даде на децата бонбони, които те приеха с две ръце, както е редно в Ботсуана. Тези деца разбираха старите обичаи, помисли си маа Рамотсве с одобрение, за разлика от някои деца в Габороне.

След това двете потеглиха през селото с белия микробус. Това беше типично ботсуанско село — с пръснати къщички с една или две стаи, всяка със свой двор и акации около нея. Между къщите имаше пътеки, които се отклоняваха в една или друга посока, заобикаляха нивички и градинки. Животните се тътреха отпуснати, като от време на време пощипваха от туфи с кафява, изсъхнала трева, а пастирчето с издуто коремче, прашно и голо, ги гледаше изпод едно дърво. Животните нямаха клейма, но всички знаеха на кого са и как са се появили. Те бяха знак за благосъстояние, материалният резултат от нечий труд в диамантената мина в Джаваненг или в консервната фабрика в Лобатсе.

Маа Тсбаго я упъти към една къща на края на селото. Тя беше добре поддържана, малко по-голяма от околните, боядисана в традиционен ботсуански стил в кафяво и червено, с нарисувани в бяло диаманти. Дворът беше пометен, което говореше, че жената в къщата, която вероятно беше я изрисувала, най-прилежно въртеше тръстиковата метла. За къщите и тяхното украсяване отговаряха жените и явно в този случай жената бе усвоила старите умения.

Застанаха до портата, докато маа Тсбаго получи разрешение да влязат. Беше невъзпитано да тръгнеш по пътеката, без да си поканен, а да влезеш в къщата без покана, беше още по-невъзпитано.

— Ко, ко! — извика маа Тсбаго. — Маа Потсане, дойдох да те видя!

Никой не отговори и маа Тсбаго извика същото отново. Пак не дойде отговор, но след това вратата на къщата се отвори внезапно и една ниска закръглена жена, облечена с дълга пола и бяла блуза с висока яка, излезе и впери поглед в тях.

— Кой е? — извика тя, като засенчи очите си с длан. — Кои сте вие? Не ви виждам.

— Познаваш ме, аз съм маа Тсбаго. Тук съм с една непозната.

Стопанката се засмя.

— Взех ви за други и се издокарах набързо. Но не е било нужно.

Тя ги покани с жест и те тръгнаха към нея.

— Напоследък не виждам добре — обясни маа Потсане. — Очите ми стават все по-зле. Затова не ви познах.

Те се здрависаха, разменяйки церемониални поздрави. След това маа Потсане ги покани с жест да седнат на пейката, която се намираше в сянката на голямо дърво до къщата. По-добре било да седнат там, обясни тя, понеже в къщата било прекалено тъмно.

Маа Тсбаго й разказа защо са дошли, а маа Тобаго я изслуша внимателно. Явно очите я дразнеха и от време на време тя ги бършеше с ръкава на блузата си. Докато маа Тсбаго говореше, тя кимаше в знак на потвърждение.

— Да — каза накрая, — ние живяхме там. Мъжът ми работеше при тях. И двамата работехме. Надявахме, се, че ще можем да спечелим пари от реколтата, и известно време се получаваше. После… — Тя млъкна и сви рамене обезсърчена.

— Положението се влоши, нали? — попита маа Рамотсве. — Суша ли настана?

Маа Потсане въздъхна.

— Да, имаше суша. Но тук винаги е суша. Друго стана — онези хора просто загубеха вяра в начинанието. Там живееха добри хора, но те си отидоха.

— Белият мъж от Намибия ли, германецът? — попита маа Рамотсве.

— Точно той. Той беше добър човек, но замина. Тогава другите хора — местни хора, тсуана — решиха, че им стига толкова. И те се махнаха.

— И американецът ли? — попита настоятелно маа Рамотсве. — Нали имаше един американец?

Маа Потсане разтри очите си.

— Момчето изчезна без следа. Изчезна една нощ. Полицаите дойдоха и претърсваха дълго време. Майка му също дойде, после идва още няколко пъти. Доведе един следотърсач базарва, един дребен мъж, който лазеше като куче с нос, опрян в земята. Имаше много дебел задник, като всички базарва.

— И той не откри нищо? — Маа Рамотсве знаеше отговора, но искаше да подтикне жената да продължи да говори. Дотогава тя бе чула историята само от гледната точка на госпожа Къртин; напълно беше възможно другите да бяха видели неща, за които тя не знаеше.

— Той обикаляше навсякъде като куче — каза през смях маа Потсане. — Надничаше под камъните, душеше въздуха и си мърмореше нещо на техния език — знаете го: все едно дърветата шумят и се чупят съчки. Но той не откри никакви следи от диви животни, които да са грабнали момчето.

Маа Рамотсве й подаде своята кърпичка, за да си избърше очите.

— А според вас какво е станало с него, маа? Как може човек да изчезне безследно?

Маа Потсане подсмръкна и издуха носа си в кърпичката на маа Рамотсве.

— Мисля, че го е отнесла вихрушка — каза тя. — Понякога в най-горещото време се появяват вихрушки. Идват от Калахари и отнасят разни неща. Може би някоя вихрушка е вдигнала това момче и го е отнесла надалеч. Може би чак към Ганзи или насред пустинята. Нищо чудно, че не го намериха.

Маа Тсбаго погледна косо към маа Рамотсве, като се опита да срещне погледа й, но маа Рамотсве гледаше право към маа Потсане.

— Напълно е възможно, маа — каза тя. — Това е интересна идея. — Тя замълча за миг. — А може ли да ме заведете дотам и да ми покажете мястото? Аз съм с кола.

Маа Потсане помисли малко и каза:

— Не ми се иска да ходя там. Това място ме натъжава.

— Мога да ви платя двайсет пули — каза маа Рамотсве. — Надявах се да ги приемете.

— Ама разбира се, че можем да отидем дотам — отвърна бързо маа Потсане. — Не обичам да ходя там нощем, но през деня е друго.

— А можем ли да тръгнем веднага? — попита маа Рамотсве.

— Нямам работа — отговори маа Потсане. — Тук нищо не се случва.

Маа Рамотсве й подаде парите и маа Потсане й благодари, като плесна с ръце. После двете прекосиха подредения й двор, сбогуваха се с маа Тсбаго, влязоха в микробуса и потеглиха.