Джулия Куин
Херцогът и аз (3)

Глава 2

„Новият херцог на Хейстингс е невероятно интересен човек. Въпреки че лошите му отношения с покойния му баща са всеизвестни, дори настоящият автор не успя да научи причината за това отчуждение.“

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 26 април 1813

 

По-късно тази седмица Дафни се оказа застанала в най-отдалечения край на балната зала на лейди Данбъри, далеч от модната тълпа. Беше напълно доволна от позицията си.

Обикновено би се наслаждавала на веселието; харесваше празненствата като всяка млада дама, но по-рано същата вечер Антъни я бе уведомил, че преди два дни го е потърсил Найджъл Бърбрук и е поискал ръката й.

Отново. Антъни, разбира се, бе отказал — отново. Но Дафни се боеше, че Найджъл ще се окаже неприятно настойчив. Все пак две предложения за брак — в рамките на две седмици — не го обрисуваха като човек, който лесно приема отказ.

Виждаше през залата как той гледа в нейната посока, затова се сви още повече в сенките.

Нямаше представа как да се справи с бедния човек. Не беше особено умен, но не беше и неприятен и макар да знаеше, че трябва да сложи край на това увлечение, й бе много по-лесно да се държи като страхливка и просто да го избягва.

Смяташе да се скрие в стаята за отдих на дамите, когато познат глас я спря.

— Бих запитал, Дафни, какво правиш чак тук?

Тя вдигна поглед и видя най-големия си брат, който я приближаваше.

— Антъни — каза, опитвайки се да реши дали се радва да го види, или се дразни, че той най-вероятно идва да се бърка в нейните работи. — Не знаех, че ще присъстваш.

— Майка — каза той мрачно. Други думи не бяха необходими.

— О — каза Дафни и кимна съчувствено. — Не говори повече. Напълно разбирам.

— Направила е списък на потенциални съпруги — погледна безсилно сестра си. — Ние я обичаме, нали?

Дафни се задави от смях.

— Да, Антъни, обичаме я.

— Това е временно умопомрачение — измърмори той. — Трябва да е. Няма друго обяснение. Тя бе една напълно разумна майка, преди ти да станеш на възраст, подходяща за брак.

— Аз? — изписка Дафни. — Значи това е изцяло по моя вина? Ти си с цели осем години по-възрастен от мен.

— Да, но не бях въвлечен в тази сватбена треска преди ти да се появиш.

Сестра му изсумтя.

— Прости ми, ако ми липсва съчувствие. На мен ми дадоха списък миналата година.

— Сериозно?

— Разбира се. А напоследък ме заплашва, че ще ги доставя ежеседмично. Тормози ме с този брак, повече отколкото можеш да си представиш. Все пак ергените са предизвикателство, докато старите моми са просто жалки. А в случай, че не си забелязал, аз съм от женски пол.

Антъни леко се изкикоти.

— Аз съм ти брат, не забелязвам подобни неща. — Хвърли й лукав поглед. — Донесе ли го?

— Списъка ми? За бога, не. Какво ти се върти в главата?

Усмивката му се разшири.

— Аз донесох моя.

Дафни ахна.

— Не!

— Да. Просто, за да подразня майка. Ще го чета внимателно точно пред нея, ще си извадя монокъла…

— Ти нямаш монокъл.

Той се ухили — бавна, унищожително греховна усмивка, която изглежда бе типична за всички мъжки представители на семейство Бриджъртън.

— Този път си нося един, специално за случая.

— Антъни, не можеш да го направиш. Тя ще те убие. После, някак си ще намери начин да хвърли вината върху мен.

— На това разчитам.

Дафни го тупна по рамото и изсумтя достатъчно силно, че да привлече любопитните погледи на половин дузина гости.

— Добър удар — каза Антъни, потърквайки рамото си.

— Едно момиче не може дълго да живее с четирима братя, без да усвои нещо подобно. — Тя кръстоса ръце. — Дай да ти видя списъка.

— След като току-що ме нападна?

Тя завъртя очи и нетърпеливо и решително вирна глава.

— Е, добре. — Той посегна към джоба си, извади един сгънат лист и й го подаде. — Кажи ми какво мислиш. Сигурен съм, че язвителните ти забележки няма да имат край.

Дафни разгъна листа и се втренчи в спретнатия, елегантен почерк на майка си. Виконтеса Бриджъртън бе вписала имената на осем жени. Осем изтъкнати, много заможни млади дами.

— Точно, както очаквах — промърмори Дафни.

— Толкова ужасно ли е, колкото си мисля?

— По-лошо. Филипа Федърингтън е тъпа като пощенска кутия.

— А останалите?

Дафни го погледна с вдигнати вежди.

— Нали и без това нямаш желание да се жениш тази година?

Антъни подсвирна.

— Как е твоят списък?

— Вече благословено остарял. Трима от петимата се ожениха миналата година. Майка още ме мъмри, че съм ги оставила да се измъкнат.

Двамата Бриджъртън въздъхнаха едновременно и се облегнаха на стената. Никой не можеше да възпре Вайълет Бриджъртън в мисията й да ожени децата си. Антъни, най-големият й син и Дафни, най-голямата й дъщеря, бяха обект на нейния натиск, макар Дафни да подозираше, че виконтесата с радост би омъжила и десетгодишната Хаясинт, ако получи подходящо предложение.

— Мили Боже, каква тъжна двойка. Какво правите чак тук в ъгъла?

Още един познат глас.

— Бенедикт — каза Дафни и извърна поглед към него, без да обръща глава. — Не ми казвай, че майка е успяла да те накара да присъстваш на бала?

Той мрачно кимна.

— Този път направо подмина ласкателствата и се насочи директно към чувството за вина. Тази седмица вече три пъти ми напомня, че може да се наложи аз да осигуря наследник на титлата, ако Антъни не се заеме сериозно със задачата.

Антъни простена.

— Предполагам, че това обяснява защо си се сврял в най-тъмния ъгъл на балната зала? — продължи Бенедикт. — Избягваш майка?

— Всъщност — отговори Антъни. — Видях как Даф се спотайва в ъгъла и…

— Спотайва се? — каза Бенедикт с престорен ужас.

Тя ядосано им се намръщи.

— Дойдох да се скрия от Найджъл Бърбрук — обясни. — Оставих майка в компанията на лейди Джързи, така че няма голяма вероятност скоро да ме тормози, но Найджъл…

— Е по-скоро маймуна, отколкото човек — отбеляза Бенедикт.

— Е, аз не бих се изразила точно така — каза Дафни, опитвайки се да бъде мила. — Но той не е особено умен, а и е много по-лесно да го избягвам, отколкото да нараня чувствата му. Разбира се, след като вие ме намерихте, няма да мога да се крия дълго.

Антъни каза само:

— О?

Дафни се загледа в двамата си по-големи братя — бяха високи малко над метър и осемдесет и пет, с широки рамене и разтапящи кафяви очи. Имаха гъсти кестеняви коси — почти като нейната — и, което бе по-важно, не можеха да отидат където и да е във висшето общество, без да ги последва ято цвъртящи млади дами.

А където имаше ято цвъртящи млади дами, със сигурност се появяваше и Найджъл Бърбрук.

Тя вече виждаше как множество глави се обръщат в тяхна посока. Амбициозни майки побутваха дъщерите си и сочеха двамата братя Бриджъртън, които бяха сами, без никаква компания, освен сестра им.

— Знаех си, че трябва да се оттегля в стаята за отдих — измърмори Дафни.

— Какъв е този лист в ръката ти, Даф? — запита Бенедикт.

Тя малко разсеяно му подаде списъка с предполагаемите булки на брат им.

Антъни кръстоса ръце при силния кикот на Бенедикт и каза:

— Опитвай се да не се забавляваш твърде много за моя сметка. Мога да ти предскажа, че ще получиш подобен списък следващата седмица.

— Без съмнение — съгласи се той. — Цяло чудо е, че Колин… — Очите му се стрелнаха. — Колин!

Още един брат от семейство Бриджъртън се присъедини към тълпата.

— О, Колин! — възкликна Дафни и обви ръце около него. — Толкова е хубаво, че те виждам.

— Забележи, че посрещането не беше еднакво ентусиазирано за всички ни — каза Антъни на Бенедикт.

— Вас ви виждам през цялото време — отвърна Дафни. — Него го нямаше цяла година. — След като го прегърна отново, тя отстъпи и го смъмри. — Очаквахме те чак следващата седмица.

Свиването на рамото на Колин съвпадна абсолютно с кривата му усмивка.

— Париж стана скучен.

— О — каза Дафни и го изгледа проницателно. — Значи си свършил парите.

Колин се засмя и вдигна отбранително ръце.

— Виновен.

Антъни прегърна брат си и каза дрезгаво.

— Много се радвам, че се върна, братко. Макар че средствата, които ти изпратих трябваше да ти стигнат поне до…

— Спри — безпомощно каза Колин през смях. — Можеш да ме порицаваш, колкото искаш, утре. Тази вечер искам просто да се насладя на компанията на любимото си семейство.

Бенедикт изсумтя.

— Трябва да си абсолютно разорен, за да ни наричаш „любими“. — Едновременно с това се наведе и сърдечно прегърна брат си. — Добре дошъл у дома.

Колин, който винаги бе бил най-безразсъдният в семейството, и сега се ухили, а очите му заблестяха.

— Хубаво е да се върне човек. Макар че трябва да призная, тук времето изобщо не може да се сравнява с това на континента, а що се отнася до жените в Англия — ще им е трудно да се състезават със синьорината, която…

Дафни го удари по ръката.

— Бъди така любезен да си припомниш, че се намираш в присъствието на дама, грубиян такъв — в гласа й не се усещаше кой знае какъв гняв. От всичките й братя и сестри, Колин бе най-близо до нея по възраст — разликата им бе само единадесет месеца. Като деца бяха неразделни и винаги се забъркваха в някоя неприятност. На Колин щуротиите му идваха отвътре, а Дафни нямаше нужда от кой знае колко убеждаване да участва в тях.

— Майка знае ли, че си се върнал? — попита.

Той поклати глава.

— Вкъщи нямаше никой и…

— Да, тази вечер майка сложи малките да си легнат рано — прекъсна го Дафни.

— Не исках да бездействам вкъщи, така че Хумболт ме упъти къде сте и аз дойдох.

Дафни разцъфна, широката й усмивка придаваше мекота на тъмните й очи.

— Радвам се, че си го направил.

— Къде е майка? — попита Колин и протегна врат да огледа тълпата. Беше висок като всички от семейство Бриджъртън и не му се налагаше да се протяга много.

— В ъгъла, с лейди Джързи — отговори Дафни.

Колин посърна.

— Ще изчакам, докато се освободи. Не желая да бъда одран жив от този дракон.

— Като говорим за дракони — каза Бенедикт многозначително, главата му не помръдна, но очите му се насочиха наляво.

Дафни проследи посоката на погледа му и видя как лейди Данбъри бавно марширува към тях. Вървеше с бастун. Дафни нервно преглътна и изправи рамене. Често язвителното остроумие на лейди Данбъри бе пословично сред обществото. Дафни подозираше, че зад саркастичната обвивка се крие чувствително сърце, но все пак винаги си беше плашещо, когато възрастната дама се намесваше в разговора.

— Няма измъкване — чу Дафни как простенва някой от братята й.

Тя му изшътка и колебливо се усмихна на старата дама.

Лейди Данбъри вдигна вежди, спря на около метър от групата Бриджъртън и излая:

— Не се преструвайте, че не виждате!

Това бе последвано от толкова силно тропване с бастуна, че Дафни отскочи назад и настъпи Бенедикт.

— Оу — извика той.

Тъй като братята й, очевидно, бяха временно онемели, освен Бенедикт, разбира се, но Дафни не мислеше, че охкането се брои за интелигентна реч, тя преглътна и каза:

— Надявам се, че не съм създала такова впечатление, лейди Данбъри, тъй като…

— Не вие — каза лейди Данбъри властно. Размаха бастуна във въздуха в хоризонтална линия, чийто край се оказа опасно близо до корема на Колин. — Те.

В отговор се чу хор от измърморени поздравления.

Лейди Данбъри погледна мъжете съвсем за кратко, върна поглед към Дафни и каза:

— Мистър Бърбрук ви търсеше.

Дафни усети как позеленява.

— Наистина ли?

Лейди Данбъри рязко кимна.

— На ваше място, бих прекратила това в зародиш, мис Бриджъртън.

— Казахте ли му къде съм?

Устните на лейди Данбъри се извиха в лукава, конспираторска усмивка.

— Винаги съм ви харесвала. Не, не му казах къде сте.

— Благодаря — каза Дафни признателно.

— Би било истинско прахосничество на здрав разум, ако се оковете за този глупак — каза възрастната дама, — а Бог ми е свидетел, че обществото не може да си позволи да губи и малкото разумни хора, които има.

— О, благодаря ви — каза Дафни.

— Колкото до вас — лейди Данбъри махна с бастуна към братята й, — запазвам си правото да преценя по-нататък. Към вас — посочи с бастуна към Антъни, — съм склонна да покажа благоразположение, задето отказахте предложението на Бърбрук към сестра ви, но останалите… хм.

След тези думи се отдалечи.

— Хм — повтори Бенедикт. — Хм? Тя претендира да прави оценка на интелигентността ми и стига само до „хм“?

Сестра му се усмихна самодоволно.

— Мен ме харесва.

— В такъв случай, ти я оставям — измърмори Бенедикт.

— Много великодушно от нейна страна да те предупреди за Бърбрук — призна Антъни.

Дафни кимна.

— Мисля, че това бе намек да тръгвам — погледна Антъни умолително. — Ако дойде да ме търси…

— Ще се погрижа — каза той нежно. — Не се безпокой!

— Благодаря — усмихна се на братята си и се измъкна от балната зала.

 

 

Саймън се разхождаше из дома на лейди Данбъри в необикновено добро настроение. Това бе наистина забележително, помисли си развеселено той, след като се готвеше да посети бал на висшето общество и да се подложи на ужасите, които бе описал Антъни Бриджъртън по-рано същия следобед.

Утешаваше се с мисълта, че след тази вечер нямаше да му се налага да се занимава с подобни неща. Както бе казал и на Антъни, щеше да посети точно този бал от лоялност към лейди Данбъри, която въпреки проклетията си се бе държала добре с него в детството му.

Доброто му настроение, осъзна той, произтичаше от простия факт, че се радва на връщането си в Англия.

Не че не му харесваше да обикаля света. Бе прекосил Европа надлъж и нашир, бе преплавал прекрасните сини води на Средиземно море, за да се гмурне в мистериите на северна Африка. Оттам бе пътувал до Светите земи, а след като се информира, че още не е дошло време да се прибере у дома, продължи към Западна Индия. Дори мислеше да се премести в Съединените Американски Щати, но точно в този момент новата държава бе решила да влезе в конфликт с Британия, затова Саймън се отказа.

А и точно в този момент научи, че баща му, който боледуваше от няколко години, най-накрая бе починал.

Беше наистина иронично. Саймън не би заменил тези приключенски години за нищо друго. Шест години даваха на един мъж много време за размисъл, достатъчно, за да разбере какво означава да си мъж. И все пак, единствената причина двадесет и двегодишният Саймън да напусне Англия, бе внезапното решение на баща му най-накрая да го приеме за роден син.

Саймън пък не желаеше да приеме баща си, затова просто си събра багажа и напусна страната, предпочитайки изгнаничеството пред лицемерните му опити да покаже привързаност.

Всичко бе започнало, когато Саймън завърши Оксфорд. В началото херцогът не желаеше да плаща за образованието на сина си — Саймън бе видял веднъж писмо до един преподавател, с което отказваше да позволи на своя син идиот да прави за посмешище семейството в Итън. Той обаче имаше ум, жаден за знания и упорито сърце, затова отиде до Итън, почука на вратата на директора и се представи.

Това бе най-плашещото нещо, което някога бе правил, но някак успя да убеди директора, че объркването е по вина на училището, че в Итън някак си са изгубили документите за приема и таксите му. Копираше всички жестове на баща си — арогантно повдигаше вежда, вирваше брадичка и гледаше снизходително, и като цяло, се държеше, сякаш светът е негов.

През цялото време трепереше, ужасен, че всеки момент думите му ще започнат да се объркват и да се прескачат, че „аз съм граф Клайвдън и съм тук, за да започна обучението си“ ще излезе като „аз съм граф Клайвдън и ссс…“

Но не стана така и директорът, който бе прекарал достатъчно години, преподавайки на елита на Англия разбра веднага, че е Басет и го прие без никакви въпроси. На херцога, който, както винаги, бе твърде зает със себе си, му отне няколко месеца да разбере за новото положение на сина си и промяната в местонахождението му. За това време Саймън вече добре се бе установил в Итън и щеше да направи много лошо впечатление, ако херцогът го бе отписал оттам без причина.

А херцогът не искаше да прави лошо впечатление.

Саймън често се чудеше защо баща му не бе решил да се свърже с него тогава. Той очевидно не заекваше на всяка дума в Итън; херцогът вероятно щеше да научи от директора, ако синът му имаше проблеми с учението. Макар все още да правеше грешки понякога, вече се бе усъвършенствал в прикриването им с кашляне или навременна глътка чай или мляко, ако по това време се хранеше.

Херцогът дори не му писа. Саймън предполагаше, че баща му дотолкова е свикнал да го пренебрегва, че вече нямаше значение, че не излага семейство Басет.

След Итън младежът направи естествената следваща крачка към Оксфорд, където се сдоби с репутацията на учен и развратник едновременно. В интерес на истината, бе заслужил етикета „развратник“ не повече от повечето млади контета в университета, но донякъде сдържаното му поведение подхранваше този образ.

Саймън не бе съвсем сигурен как точно се стигна дотам, но постепенно осъзна, че равните нему копнееха за неговото одобрение. Той бе интелигентен и атлетичен, но изтъкнатото му положение се дължеше сякаш най-вече на държанието му.

Той не говореше, когато нямаше нужда от думи, затова хората го мислеха за арогантен. Предпочиташе да се обгражда само с приятели, с които се чувства добре, и решаваха, че е изключително придирчив в избора си, какъвто би трябвало да е един бъдещ херцог.

Не беше много разговорлив, но когато говореше, демонстрираше бърз и често ироничен ум и чувство за хумор, което караше околните да очакват всяка негова дума. И тъй като не бъбреше постоянно, като повечето хора от висшето общество, те бяха още по-обсебени от мнението му.

Наричаха го „изключително самоуверен“, „убийствено красив“ и „идеален образец на английска мъжественост“. Мъжете търсеха мнението му по всички въпроси.

Жените припадаха в краката му.

На Саймън му бе трудно да повярва на всичко, което се говореше, но това не му попречи да се възползва от положението си. Приемаше всичко, което му се предлагаше, лудуваше с приятелите си и се наслаждаваше на компанията на всички вдовици и оперни певици, които търсеха вниманието му. Всяка лудория ставаше дори по-сладка, при мисълта за неодобрението на баща му.

Но, както се оказа, неодобрението на баща му не бе съвсем пълно. Без знанието на Саймън, херцогът на Хейстингс бе започнал да проявява интерес към прогреса на единствения си син. Изиска академичните справки от университета и нае детектив, който да го държи в течение на извънкласните му дейности. Накрая престана да очаква всеки доклад да съдържа истории за глупостта на сина му.

Не бе възможно да се посочи точно кога настъпи промяната, но един ден Хейстингс осъзна, че всъщност синът му се е развил доста добре.

Херцогът се пръскаше от гордост. Както винаги доброто родословие си бе проличало. Трябваше да знае, че от кръвта на Басет не може да произлезе малоумник.

След като завърши Оксфорд пръв по математика, Саймън пристигна в Лондон с приятелите си. Бе си наел ергенско жилище, тъй като не желаеше да живее с баща си. Докато навлизаше в обществото, все повече хора погрешно приемаха редките му появи за арогантност, а малкия му кръг приятели — за недостъпност.

Репутацията му бе окончателно подпечатана, когато Бо Бръмъл — всепризнатият тогава лидер на обществото — му бе задал доста неясен въпрос за някаква нова мода. Тонът на Бръмъл бе снизходителен и той очевидно се надяваше да притесни младия лорд. Както бе известно на цял Лондон, той обичаше да кара елита на Англия да изглеждат като пълни идиоти. Затова се престори, че се интересува от мнението на Саймън, завършвайки въпроса си с едно провлечено „не мислите ли?“

Публиката, пълна с клюкари, наблюдаваше със затаен дъх как Саймън, който изобщо не се интересуваше от точния начин, по който е вързано шалчето на принца, обръща леденосините си очи към Бръмъл и отговаря:

— Не.

Без обяснения, без уточнения, просто едно „не“.

И след това се отдалечава.

До следващия следобед Саймън сякаш вече бе коронясан за крал на висшето общество. Иронията бе в това, че на него не му пукаше за Бръмъл и приказките му, и вероятно щеше да го скастри доста по-словоохотливо, ако бе сигурен, че няма да заекне на някоя дума. Така, в този конкретен случай се оказа, че малкото думи имат по-голяма тежест — краткият му отговор се оказа много по-смъртоносен от най-дългата реч, която би могъл да произнесе.

Слухът за гениалния и невероятно красив наследник на Хейстингс, естествено, стигна до ушите на херцога. Макар той да не потърси сина си веднага, Саймън започна да дочува откъслечни слухове, които го навеждаха на мисълта, че отношенията с баща му скоро могат да претърпят промяна. Херцогът се бе смял с глас на историята с Бръмъл и бе заявил:

— Естествено. Той е Басет.

Един познат бе казал на Саймън, че херцогът се е хвалил с постиженията му в Оксфорд.

Накрая двамата се срещнаха лице в лице на един бал в Лондон.

Херцогът не би позволил на сина си да се престори, че не го познава.

Саймън опита. Опита и то как, но никой не успяваше да разбие увереността му като баща му. Гледаше втренчено херцога — негов огледален образ, макар и малко по-възрастен — и не можеше да помръдне, дори не можеше да отвори уста.

Езикът му бе надебелял, усещаше устата си пресъхнала и не се чувстваше удобно в собствената си кожа, сякаш заекванията внезапно бяха обхванали цялото му тяло.

Херцогът се възползва от моментната загуба на разсъдък от страна на Саймън и го прегърна с едно сърдечно:

— Сине.

Саймън напусна страната още на следващия ден.

Знаеше, че би било невъзможно напълно да избягва баща си, ако остане в Англия, а нямаше начин да се държи като негов син, след като е бил отхвърлен в продължение на толкова години.

А и лудешкия живот в Лондон бе започнал да му омръзва. Ако не се брои репутацията, Саймън нямаше характера на истински развратник. Наслаждаваше се на нощния живот, колкото и разпуснатите му приятели, но след три години в Оксфорд и една в Лондон, безкрайната поредица от партита и проститутки — малко… доскучаваше.

Затова замина.

А сега се радваше, че се е върнал. Имаше нещо утешително в това, имаше нещо успокояващо в английската пролет. След като бе пътувал сам в продължение на шест години, бе чудесно отново да види приятелите си.

Тихо се разхождаше из залите на път за бала. Не бе пожелал присъствието му да се обявява — това бе последното, което искаше. Следобедният разговор с Антъни Бриджъртън бе затвърдил решението му да не участва активно в живота на Лондонското общество.

Не мислеше да се жени. Никога. А нямаше особен смисъл човек да посещава светските празненства, ако не си търси съпруга.

Все пак чувстваше, че дължи някаква лоялност на лейди Данбъри, след многото й добрини в детството му, а и в интерес на истината, той доста харесваше старата дама. Щеше да е невероятно грубо да отхвърли поканата й, особено след като тя бе придружена от лична бележка, която приветстваше завръщането му.

Познаваше къщата и затова бе влязъл през един страничен вход. Ако всичко минеше добре, щеше дискретно да се вмъкне в балната зала, да поднесе почитанията си на лейди Данбъри и да си тръгне.

Той зави зад ъгъла, чу гласове и замръзна.

Саймън потисна един стон. Бе прекъснал любовна среща. По дяволите! Как да се измъкне, без да го забележат? Ако откриеха присъствието му, със сигурност щеше да последва театрална сцена, пълна с притеснения и досадни емоции. По-добре просто да се слее със сенките и да остави любовниците насаме.

Докато бавно се отдръпваше, дочу нещо, което привлече вниманието му.

— Не.

Не? Някоя млада дама е била доведена в този пуст коридор против волята си? Саймън нямаше особено желание да бъде нечий герой, но дори той не можеше да отмине нещо подобно. Леко изви врат и нададе ухо, за да чуе по-добре. Все пак, можеше да е чул грешно. Ако дамата не се нуждаеше от спасяване, определено нямаше да се втурне като някакъв идиот.

— Найджъл — казваше момичето, — наистина не трябваше да ме следвате дотук.

— Но аз ви обичам! — извика страстно младият мъж. — Единственото, което искам, е да ви направя своя съпруга.

Саймън почти простена. Бедният влюбен идиот. Бе направо болезнено да го слуша човек.

— Найджъл — каза тя отново, с изненадващо любезен и търпелив глас, — брат ми вече ви е казал, че не мога да се омъжа за вас. Надявам се, че бихме могли да останем приятели.

— Но брат ви не разбира!

— Да — каза тя твърдо, — разбира.

— По дяволите! Ако вие не се омъжите за мен, кой ще го направи?

Саймън изненадано примигна. Предложението не се развиваше по особено романтичен начин.

Момичето очевидно бе на същото мнение.

— Е — каза тя с леко недоволство, — точно в този момент в балната зала на лейди Данбъри има много други млади дами. Сигурна съм, че някоя от тях би била щастлива да се омъжи за вас.

Саймън леко се наведе напред, за да може да хвърли поглед на сцената. Момичето бе в сянка, но можеше доста ясно да види мъжа. Изражението му бе засрамено, а раменете — пораженчески отпуснати. Той бавно поклати глава.

— Не — каза извинително, — няма. Те… те…

Саймън трепна като видя как мъжът се бори с думите. Изглежда не заекваше, а бе силно обзет от емоции, но все пак не бе приятно, когато човек не можеше да си каже думата.

— Никоя не е мила като вас — каза най-накрая мъжът. — Вие сте единствената, която изобщо ми се усмихва.

— О, Найджъл — каза момичето с дълбока въздишка. — Сигурна съм, че това не е вярно.

Саймън виждаше, че тя просто се опитва да бъде мила. При следващата й въздишка му стана ясно, че тя няма нужда от някой да я спасява. Изглежда добре се справяше със ситуацията и макар той малко да съчувстваше на нещастния Найджъл, не виждаше с какво би могъл да помогне.

А и започваше да се чувства като воайор.

Тръгна полека назад, с поглед насочен към вратата на библиотеката. От другата страна на тази стая имаше врата, която водеше към оранжерията. Оттам можеше да влезе в главната зала и да стигне до бала. Нямаше да е толкова дискретно като промъкването през задните коридори, но поне бедният Найджъл нямаше да знае, че е имало свидетел на унижението му.

Само стъпка преди окончателно да се измъкне, чу как момичето изпищя.

— Трябва да се омъжите за мен! — извика Найджъл. — Трябва! Никога да намеря друга…

— Престанете, Найджъл!

Саймън се обърна със стон. Изглежда все пак щеше да се наложи да спасява девойката. Върна се в стаята, надянал най-строгото и най-херцогското си изражение.

„Струва ми се, че дамата ви помоли да престанете“ — това бяха думите на върха на езика му, но не му бе съдено да се прояви като герой, защото преди да издаде и звук, младата дама вдигна дясната си ръка и отправи един изненадващо ефективен удар право в челюстта на досадника.

Той падна, комично размахвайки ръце, а краката му се подвиха. Саймън остана на място, вперил невярващо поглед в момичето, което се отпусна на колене.

— О, боже — каза, а гласът й леко трепереше. — Найджъл, добре ли сте? Нямах намерение да ви удрям толкова силно.

Саймън се изсмя. Не успя да се сдържи.

Момичето стреснато вдигна поглед.

Саймън затаи дъх. Досега бе останала в сенките и единственото, което бе успял да различи, бе изобилието от гъста, тъмна коса. Сега, когато вдигна лице към него, той видя огромните, също толкова тъмни очи и най-пищната и чувствена уста, която някога бе виждал. Сърцевидното й лице не бе красиво по общоприетите стандарти, но нещо в нея направо му спря дъха.

Деликатно оформените й, гъсти вежди се събраха.

— Кой — попита, без изобщо да изглежда доволна да го види, — сте вие?