Джулия Куин
Херцогът и аз (13)

Глава 12

„Дуел, дуел, дуел. Има ли нещо по-вълнуващо, по-романтично… или по-идиотско?

До ушите на настоящия автор достигна слухът, че по-рано тази седмица е бил проведен дуел в Риджънтс Парк. Тъй като дуелите са незаконни, няма да разкриваме имената на участниците, но нека стане ясно, че настоящият автор се отнася с изключително неодобрение към подобно насилие.

Разбира се, тъй като този факт ще бъде публикуван, очевидно е, че двамата дуелиращи се идиоти не са ранени — не ми се иска да ги наричам джентълмени, тъй като това би предполагало определено ниво на интелигентност, което, дори и да са притежавали, със сигурност им е убягнало през онази сутрин.

Да се чуди човек дали някой ангел на разума и чувствителността не им се е усмихнал в онази съдбовна утрин.

Ако е така, то настоящият автор смята, че този ангел трябва да разпростре влиянието си над много повече мъже от висшето общество. Подобно действие би могло единствено да внесе повече спокойствие и добро отношение сред нас и неимоверно би подобрило света, в който живеем.“

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 19 май 1813

 

Саймън вдигна очи, за да срещне нейните. Изглеждаше съкрушен.

— Ще се оженя за теб — каза с нисък глас, — но трябва да знаеш…

Изречението остана недовършено след екзалтирания й вик и силната й прегръдка.

— О, Саймън, няма да съжаляваш — каза тя бързо и с облекчение. Очите й блестяха от непролетите сълзи и в същото време сияеха от радост. — Ще те направя щастлив. Обещавам! Ще те направя толкова щастлив. Няма да съжаляваш.

— Спри! — с усилие каза той и я отдръпна от себе си. Неподправената й радост бе повече, отколкото можеше да понесе. — Трябва да ме изслушаш.

Тя застина и лицето й придоби загрижено изражение.

— Чуй какво ще ти кажа — каза той дрезгаво. — И след това реши дали искаш да се омъжиш за мен.

Тя прехапа долната си устна и кимна едва-едва.

Саймън колебливо си пое въздух. Как да й каже? Какво да й каже? Не можеше да й каже истината. Поне не цялата. Все пак тя трябваше да разбере… Ако се омъжеше за него…

Щеше да се откаже от повече неща, отколкото би предположила.

Трябваше да й даде възможност да се откаже. Тя заслужаваше поне това. Саймън преглътна виновно. Тя заслужаваше много повече, но само това можеше да й предложи.

— Дафни — каза той и името й, както винаги, сякаш успокои изтръпналите му от напрежение устни, — ако се омъжиш за мен…

Тя пристъпи към него и протегна ръка, само за да я отдръпне веднага назад, заради изгарящия му поглед.

— Какво има? — прошепна тя. — Със сигурност нищо не би могло да бъде толкова ужасно, че…

— Не мога да имам деца.

Ето. Направи го. И беше почти вярно.

Устните на Дафни се разтвориха, но освен този факт, нищо друго не показваше, че го е чула.

Той знаеше, че звучи жестоко, но не виждаше друг начин да я накара да разбере.

— Ако се омъжиш за мен, никога няма да имаш деца. Никога няма да държиш бебе в ръцете си, с мисълта, че е твое, че ти си го създала с любов. Никога…

— Откъде знаеш? — прекъсна го тя с равен и неестествено силен глас.

— Просто знам.

— Но…

— Не мога да имам деца — повтори той жестоко. — Трябва да го разбереш.

— Разбирам — устните й леко потрепваха, сякаш не бе сигурна дали има какво да каже, а клепачите й премигваха малко повече от обичайно.

Той впери в нея изучаващ поглед, но този път не можа да отгатне чувствата й. Обикновено изражението й бе толкова открито, а очите стряскащо искрени — сякаш направо можеше да надникне в душата й. В този момент обаче тя изглеждаше прекършена и някак застинала.

Изглеждаше разстроена — това бе очевидно. Нямаше представа какво ще каже или как ще реагира.

Саймън имаше странното чувство, че и Дафни не знае.

Усети, че някой е застанал до него и се обърна, за да види Антъни, чието лице бе раздвоено между гнева и притеснението.

— Проблем ли има? — меко попита той, а очите му обхождаха измъченото лице на сестра му.

Преди Саймън да успее да отговори, Дафни каза:

— Не.

Всички се обърнаха към нея.

— Няма да има дуел — каза тя. — Негова Светлост и аз ще се оженим.

— Разбирам — Антъни едва не въздъхна от облекчение, но се въздържа, заради тъжното лице на сестра си. — Ще кажа на другите — каза той и се отдалечи.

Саймън усети приток на нещо непознато за него, което изпълни дробовете му. Безмълвно осъзна, че това бе въздух. Беше затаил дъх. Без дори да го осъзнава, бе затаил дъх.

Още нещо го изпълни. Нещо горещо и ужасно, нещо триумфиращо и прекрасно. Това бе някаква емоция, чиста и неподправена — странна смесица от облекчение и радост, желание и страх. Саймън, който бе прекарал живота си, избягвайки подобни хаотични чувства, нямаше представа как да се справи с тях.

Очите му срещнаха тези на Дафни.

— Сигурна ли си? — прошепна нежно.

Тя кимна, а по лицето й не бе изписано никакво чувство.

— Ти го заслужаваш — след това бавно се отправи към коня си.

Той остана загледан след нея да се чуди дали току-що не е бил издигнат до рая, или може би захвърлен в най-тъмните кътчета на ада.

 

 

Дафни прекара остатъка от деня заобиколена от семейството си. Всички, разбира се, бяха въодушевени от новината за годежа й. Всички, освен по-големите й братя, които, макар и да се радваха за нея, бяха някак потиснати. Не ги винеше. Тя самата бе доста потисната. Сутрешните събития изтощиха всички.

Бе решено, сватбата да се състои възможно най-скоро. Вайълет бе информирана, че Дафни може да е била видяна да се целува със Саймън в градината на лейди Траубридж и това бе достатъчно, за да я накара веднага да изпрати молба до архиепископа за специално разрешение за сватба. След това се потопи във вихър от празнични детайли, тъй като и както тя самата каза — само защото сватбата ще е в тесен кръг, това не означава, че трябва да е скромна.

Елоиз, Франческа и Хаясинт бяха силно развълнувани от перспективата да се пременят като шаферки и не спираха да задават всевъзможни въпроси. Как й е предложил Саймън? Дали е паднал на колене? Какъв цвят ще е роклята на Дафни и кога той ще й подари пръстен?

Тя направи всичко възможно да отговори на въпросите им, но й бе трудно да се концентрира върху сестрите си и докато дойде време за вечерята, вече се бе ограничила до едносрични реплики. Накрая, след като Хаясинт попита какъв цвят рози иска за букета и Дафни отговори:

— Три — сестрите й се отказаха да разговарят с нея и я оставиха на мира.

Неимоверните усилия, които положи, я оставиха без думи. Бе спасила живота на един човек. Беше си осигурила обещание за брак от мъжа, когото обожаваше. И се бе обрекла на живот без деца.

Всичко това само в един ден.

Тя се засмя някак отчаяно. Да се чуди човек какво би направила утре.

Искаше й се да знае какво й бе минало през ума в последните секунди, преди да се обърне към Антъни и да каже „Няма да има дуел“, но истината бе, че изобщо не можеше да си спомни. Каквото й да се бе въртяло в главата й, то със сигурност не се състоеше от смислени думи, камо ли изречения. Сякаш бе заобиколена от цветове. Червено и жълто и вихрена смесица от оранжево на местата, където се срещаха. Само чисти емоции и инстинкт. Само това. Без разум, без логика, без нищо рационално.

И някак си, докато всичко това бушуваше в нея, тя разбра какво трябва да направи. Можеше и да успее да живее без децата, които още не бе родила, но не можеше да живее без Саймън. Децата бяха неоформени, непознати същества, които не можеше да си представи или докосне.

Но Саймън… той бе истински и бе тук. Знаеше какво е да докосва лицето му, да се смее заедно с него. Познаваше сладкия вкус на целувките му и ироничната извивка на устните му.

И го обичаше.

И макар да не се осмеляваше да си го помисли, може би той грешеше. Може би можеше да има деца. Или бе подведен от некомпетентен лекар или просто Бог чакаше подходящия момент да направи чудо. Едва ли беше вероятно да създаде потомство в същото количество като Бриджъртън, но ако можеше да има дори едно дете, знаеше, че ще се чувства завършена.

Все пак не би споделила тези мисли със Саймън. Ако той смяташе, че тя таи и най-малката надежда за дете, нямаше да се ожени за нея. Бе уверена в това. Иначе не би стигнал толкова далеч с бруталната си откровеност. Не би й позволил да вземе решение, ако не бе сигурен, че е напълно наясно с фактите.

— Дафни?

Тя седеше апатично на канапето в салона на Бриджъртън, но вдигна поглед и видя майка си да я гледа втренчено със силна тревога.

— Добре ли си? — попита Вайълет.

Дафни се насили да се усмихне уморено.

— Просто съм изтощена — отвърна тя. И наистина беше. До този момент дори не се бе замисляла, че не е спала от повече от тридесет и шест часа.

Вайълет седна до нея.

— Мислех, че ще си по-развълнувана. Зная колко много обичаш Саймън.

Дафни се обърна изненадано към майка си.

— Не е трудно да се забележи — нежно каза тя и я потупа по ръката. — Той е добър човек. Направи добър избор.

Усети, че се усмихва несигурно. Наистина бе направила добър избор. Щеше да извлече най-хубавото от него.

Ако не бяха благословени да имат деца… е, реши тя, кой знае, можеше да се окаже, че и тя е бездетна. Познаваше няколко двойки, които нямаха деца и се съмняваше някой от тях да е знаел за това преди брака. При наличието на седем братя и сестри, щеше да има много племенници и племеннички, които да прегръща.

По-добре бе да живее с мъжа, когото обича, отколкото да има деца от някой, към когото не изпитва никакви чувства.

Дафни кимна и се изправи, олюлявайки се. Майка й знаеше най-добре. Определено имаше нужда от сън.

— Сигурна съм, че ще се почувствам много по-добре след час-два — каза тя и се прозя широко.

Вайълет се изправи и предложи на дъщеря си ръка за опора.

— Не мисля, че ще успееш да изкачиш стълбите сама — каза и с усмивка я поведе извън стаята и нагоре по стълбите. — И искрено се съмнявам, че ще те видя след час или два. Ще дам изрични инструкции никой да не те безпокои до сутринта.

Дафни сънливо кимна.

— Би било добре — измърмори и влезе в стаята си. — Сутринта е добре.

Вайълет довлече дъщеря си до леглото и й помогна да легне. Успя да й събуе обувките, но само толкова.

— Можеш да спиш и с дрехите — каза меко и се наведе да я целуне по челото. — Не мога да си представя как бих могла да те мръдна толкова, че да те съблека.

Единственият отговор на Дафни бе леко похъркване.

 

 

Саймън също бе изтощен. Не всеки ден човек се обричаше на смърт. Само за да бъде спасен, и сгоден, от жената, която присъстваше неизменно в сънищата му през последните две седмици.

Ако не бяха двете насинени очи и значителната подутина на брадичката му, би решил, че е сънувал цялата история.

Дафни осъзнаваше ли какво направи? Защо се отказваше от толкова неща? Тя бе разумно момиче, не плуваше в глупави мечти и фантазии и той не мислеше, че би се съгласила да се омъжи за него, без да обмисли последствията.

Но пък бе взела решение за по-малко от минута. Как можеше да е обмислила всичко толкова бързо?

Освен ако не си въобразяваше, че е влюбена в него. Би ли се отказала от мечтата си за семейство, заради любовта си към него?

А може би го правеше от чувство за вина. Сигурен бе, че ако бе умрял в дуела, Дафни щеше да припише вината на себе си. По дяволите, той я харесваше. Тя бе един от най-прекрасните хора, които познаваше. Не мислеше, че би могъл да живее с мисълта, че нейната смърт му тежи на съвестта. Може би тя се чувстваше по същия начин.

Каквито и да бяха причините, простичката истина бе, че след тази събота — лейди Бриджъртън му бе изпратила бележка, за да го уведоми, че годежът няма да е продължителен — щеше да е обвързан с Дафни до края на живота си.

Както и тя с него.

Осъзна, че вече не може да спре това. Тя не би се отказала от брака, след като вече бяха стигнали дотук, той също. За негова изненада тази почти фаталистична увереност го караше да се чувства…

Добре!

Дафни щеше да е негова. Познаваше недостатъците му, знаеше какво не може да й даде и все пак бе избрала него.

Това стопляше сърцето му повече, отколкото бе смятал, че е възможно.

— Ваша Светлост?

Саймън вдигна поглед от коженото кресло, на което се бе отпуснал в кабинета си. Не че имаше нужда — ниският, равен глас очевидно принадлежеше на иконома му.

— Да, Джефрис?

— Лорд Бриджъртън е дошъл да ви види. Да го информирам ли, че не сте у дома?

Саймън се изправи. По дяволите, бе уморен.

— Няма да ти повярва.

Джефрис кимна.

— Много добре, сър — той направи три крачки и се обърна. — Сигурен ли сте, че искате да приемете посетител? Изглеждате малко… неразположен.

Херцогът се изсмя безрадостно.

— Ако говориш за очите ми, трябва да знаеш, че лорд Бриджъртън е отговорен за по-голямата синина.

Икономът премигна като бухал.

— За по-голямата ли, Ваша Светлост?

Саймън успя да се усмихне, но не беше лесно. Цялото лице го болеше.

— Разбирам, че е трудно да се направи разлика, но дясното ми око е една идея по-зле от лявото.

Джефрис леко се приближи, очевидно заинтригуван.

— Повярвай ми.

Икономът се изпъна.

— Разбира се. Да поканя ли лорд Бриджъртън в салона?

— Не, доведи го тук — Джефрис нервно преглътна и Саймън добави. — Няма нужда да се тревожиш за безопасността ми. Не е особено вероятно да увеличи броя на нараняванията ми при тази среща — след това добави приглушено. — Не че ще му е лесно да намери място, което вече да не е наранил.

Антъни Бриджъртън влезе само секунда по-късно. Хвърли поглед към Саймън и каза:

— Изглеждаш ужасно.

Той се изправи и вдигна вежда, което не бе лесно при дадените обстоятелства.

— Това изненадва ли те?

Антъни се засмя. Звукът бе малко мрачен и глух, но Саймън долови в него отзвук от стария си приятел. Сянка от приятелството им. Бе изненадан каква благодарност изпитва за това.

Бриджъртън насочи поглед към очите на Саймън.

— Кое е моето?

— Дясното — отвърна Хейстингс, леко докосвайки наранената кожа. — Дафни има сериозен удар за момиче, но й липсват размера и силата ти.

— Все пак — каза Антъни, наведен напред, за да огледа произведението на сестра си, — е свършила доста добра работа.

— Трябва да се гордееш с нея — изсумтя Саймън. — Адски боли.

— Добре.

Двамата замълчаха, имаха толкова много неща за казване и почти никаква идея как да ги кажат.

— Не съм искал да се получи така — каза накрая Антъни.

— Нито пък аз.

Антъни се наведе над ръба на бюрото на Саймън, но той се изправи.

— Не ми беше лесно да ти позволя да я ухажваш.

— Знаеше, че не бе истинско.

— Ти го направи истинско снощи.

Какво трябваше да каже? Че Дафни го е съблазнила, а не той нея? Че тя го е отвела от терасата право в тъмнината на нощта? Нищо от това нямаше значение. Той бе много по-опитен от нея. Трябваше да я спре.

Не каза нищо.

— Надявам се, че ще можем да оставим това зад гърба си.

— Сигурен съм, че това е най-съкровеното желание на Дафни.

Антъни присви очи.

— И сега целта ти е да изпълниш съкровените й желания, така ли?

Всички, освен едно, помисли си Саймън. Всички, освен единственото, което наистина имаше значение.

— Знаеш, че ще направя всичко по силите си, за да я направя щастлива — каза тихо.

Антъни кимна.

— Ако я нараниш…

— Никога няма да я нараня — закле се Саймън, а очите му искряха.

Антъни го изгледа продължително и втренчено.

— Бях готов да те убия затова, че я опозори. Ако нараниш душата й, бъди сигурен, че няма да намериш покой, докато си жив. Което няма да е особено за дълго — добави той, а погледът му стана още по-твърд.

— Само, колкото да ми причиниш невъобразима болка? — любезно попита Саймън.

— Точно така.

Саймън кимна. Антъни го заплашваше с болка и смърт, но не можеше да не го уважава за това. Привързаността към сестра му бе достойна за уважение.

Той се зачуди дали Антъни вижда в него нещо, което никой друг не успява. Познаваха се през повече от половината си живот. Дали Антъни някак виждаше тъмните кътчета на душата му? Мъката и яростта, които толкова упорито се опитваше да прикрие?

И ако бе така, затова ли се притесняваше толкова за щастието на сестра си?

— Давам ти думата си — каза Саймън. — Ще направя всичко по силите си Дафни да бъде доволна и щастлива.

Антъни рязко кимна.

— Погрижи се да го направиш — оттласна се от бюрото и се отправи към вратата, — или ще си имаш работа с мен.

И излезе.

Саймън простена и отново потъна в коженото кресло. Не искаше да я наранява, не можеше да понесе да й причини болка и все пак бе обречен да го направи, просто като се ожени за нея. Целият гореше за нея, копнееше за деня, в който щеше да я положи на леглото и да покрие тялото й със своето, бавно да навлезе в нея, докато тя мълви името му…

Той потръпна. Нямаше начин подобни мисли да се отразят добре на здравето му.

— Ваша Светлост?

Отново Джефрис. Саймън бе твърде уморен, за да вдигне поглед, затова само махна с ръка.

— Може би бихте желали да се оттеглите за вечерта, Ваша Светлост.

Саймън успя да погледне към часовника, но само защото не се наложи да мърда глава. Беше едва седем вечерта. Това далеч не бе обичайното му време за лягане.

— Още е рано — измърмори той.

— Все пак — натърти икономът, — може би, бихте желали да се оттеглите.

Саймън затвори очи. Джефрис имаше право. Може би имаше нужда от дълъг престой между пухения си дюшек и фините ленени чаршафи. Можеше да избяга в стаята си и евентуално да успее да избегне срещите, с който и да е Бриджъртън през цялата нощ.

По дяволите, като се има предвид как се чувстваше, можеше да остане там с дни.