Джулия Куин
Херцогът и аз (15)

Глава 14

„Дочухме, че сватбата на херцога на Хейстингс и бившата мис Бриджъртън, макар и в тесен кръг, е била изпълнена със събития. Мис Хаясинт Бриджъртън — на десет години — е прошепнала на мис Фелисити Федърингтън — също на десет — че булката и младоженецът са се смели на глас по време на церемонията. След това мис Фелисити е повторила тази информация на майка си, която съответно я е повторила пред целия свят.

Настоящият автор ще трябва да се довери на преценката на мис Хаясинт, тъй като не бе поканен да присъства на церемонията.“

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 24 май 1813

 

Нямаше да има сватбено пътешествие. Все пак времето не стигна да се планира такова. Вместо това Саймън бе уредил да прекарат няколко седмици в замъка Клайвдън, наследственото имение на семейство Басет. Дафни смяташе, че това е добра идея — нямаше търпение да напусне Лондон, далеч от любопитните очи и уши на висшето общество.

А и бе странно нетърпелива да види къде е отраснал той.

Представи си го като малко момче. Дали и тогава е бил така неустоим, както бе сега, за нея? Или е бил тихо дете, с резервирано поведение, каквото демонстрираше сега пред обществото?

Новата двойка напусна Бриджъртън хауз сред радостни възгласи и прегръдки и Саймън бързо я качи в най-хубавата си карета. Макар че бе лято, въздухът бе хладен и той внимателно метна едно одеяло в скута й. Дафни се засмя.

— Това не е ли малко прекалено? — подразни го тя. — Не е много вероятно да настина, докато изминем няколкото пресечки до дома ти.

Той я погледна въпросително.

— Ще пътуваме до Клайвдън.

— Тази вечер? — Не успя да прикрие изненадата в гласа си. Бе сметнала, че ще тръгнат на следващия ден. Селцето Клайвдън бе разположено близо до Хейстингс, чак на югоизточния бряг на Англия. Вече бе късен следобед и вероятно щеше да стане полунощ, докато стигнат до замъка.

Дафни не си бе представяла сватбената нощ точно така.

— Няма ли да е по-добре да си починем в Лондон тази вечер и след това да отпътуваме за Клайвдън? — попита.

— Всичко вече е уредено — изсумтя той.

— Аз… разбирам. — Тя смело опита да прикрие разочарованието си. Запази мълчание цяла минута, докато каретата потегли. Добре смазаните колелета не можеха да компенсират издатините по неравните павета под тях. Когато завиха по Парк Лейн, запита: — Ще спрем ли в някоя странноприемница?

— Разбира се — отвърна Саймън. — Трябва да вечеряме. Не би било добре да те уморя от глад още в първия ден на брака ни, нали?

— Ще прекараме ли нощта в странноприемницата? — настоя Дафни.

— Не, ние… — Той сви устни в твърда линия, след това необяснимо омекна. Обърна се към нея с разтапяща нежност. — Държах се като мечка, нали?

Тя се изчерви. Винаги се изчервяваше, когато я погледнеше по този начин.

— Не, не, просто се изненадах, че…

— Не, права си. Ще си починем през нощта в странноприемницата. Има една хубава на средата на пътя. „Заекът и хрътките“. Храната е топла, а леглата са чисти — докосна брадичката й. — Няма да те насилвам да изминеш цялото разстояние до Клайвдън за един ден.

— Не че не съм в състояние да издържа пътуването — каза тя и се изчерви още по-силно при следващите си думи. — Просто днес се оженихме и ако не спрем в странноприемница, когато падне нощта ще сме в каретата и…

— Не казвай нищо повече — каза той и постави пръст на устните й.

Дафни кимна с благодарност. Нямаше желание да обсъжда сватбената им нощ по този начин, а и това, като че ли бе тема, която съпругът трябваше да повдигне, а не съпругата. Все пак, Саймън определено бе по-наясно по въпроса.

Просто нямаше как да е по-малко наясно от нея, помисли тя с недоволна гримаса. Майка й, въпреки цялото й мънкане и запъване, не бе успяла да й каже абсолютно нищо. Е, освен онази част за създаването на деца, не че Дафни разбра някакви подробности. От друга страна, може би…

Дъхът й спря. Ами ако Саймън не можеше… или ако не желаеше…

Не, той определено желаеше. Освен това определено желаеше нея. Не беше си въобразила огъня в очите му или бесния ритъм на сърцето му онази нощ в градината.

Загледа се през прозореца, където природата заменяше гледката на Лондон. Една жена би могла да полудее, ако разсъждава прекалено над подобни неща. Нямаше да мисли за това. Щеше абсолютно, стопроцентово да забрави за това завинаги.

Е, поне до тази нощ.

Сватбената й нощ.

Потръпна при тази мисъл.

Саймън хвърли поглед към Дафни — съпругата му, напомни си той, макар че все още му бе малко трудно да го повярва. В плановете му никога не бе влизало да има съпруга. Всъщност беше планирал точно обратното. И все пак — ето го с Дафни Бриджъртън — не, Дафни Басет. По дяволите, тя бе херцогинята на Хейстингс.

Това вероятно бе най-странното от всичко. Херцогството му не бе имало херцогиня през целия му живот. Титлата изглеждаше някак стара, поръждясала.

Саймън изпусна дълга въздишка, за да се успокои и насочи поглед към профила на Дафни. И се намръщи.

— Студено ли ти е? — попита.

Тя потреперваше. Устните й бяха леко разтворени и той можеше да види как езикът й се притиска в небцето, за да оформи „н“, след това съвсем леко се измести и тя произнесе:

— Да. Да, съвсем малко. Няма нужда…

Саймън уви одеялото по-добре около нея и се зачуди защо би излъгала за нещо толкова дребно.

— Денят беше дълъг — измърмори той, но не защото го чувстваше — макар че, като се замисли, наистина бе дълъг ден — а защото това му изглеждаше като подходяща забележка за момента.

Много бе разсъждавал относно успокоителните забележки и нежното внимание. Щеше да се опита да й бъде добър съпруг. Тя заслужаваше поне това. Имаше много неща, които нямаше да може да й даде, за съжаление истинското и пълно щастие бе сред тях, но можеше да направи всичко по силите си, за да бъде тя в безопасност, защитена и относително доволна.

Тя бе избрала него, напомни си. Дори след като знаеше, че никога няма да има деца, пак бе избрала него. Да бъде добър и верен съпруг, бе най-малкото, което можеше да направи в замяна.

— На мен ми хареса — меко каза Дафни.

Той примигна и озадачено се обърна към нея.

Бегла усмивка пробяга по устните й. Това бе гледка, която трябваше да запечата в съзнанието си — топла, закачлива и леко дяволита. Предизвика внезапно желание у него и той трябваше да положи максимални усилия да се концентрира, когато тя каза:

— Ти каза, че денят е бил дълъг. А аз отвърнах, че ми хареса.

Той я изгледа объркано. На лицето й се изписа такова очарователно удивление, че Саймън усети как усмивка се прокрадва към устните му.

— Ти каза, че денят е бил дълъг — повтори тя. — А аз отвърнах, че ми е харесало.

Когато той отново не проговори, тя леко изсумтя и добави:

— Може би ще ти стане по-ясно, ако обясня, че думите „да“ и „но“ се подразбираха, както в „Даааааааа, но на мен ми хареса“.

— Разбирам — каза той с цялата сериозност, на която беше способен.

— Предполагам, че разбираш доста неща — промърмори тя. — И пренебрегваш поне половината.

Той изви вежда, което я накара да си помисли, че сама си е виновна и предизвика у него желание да я целуне.

Всичко предизвикваше желание да я целуне.

Това започваше да става направо болезнено.

— До падането на нощта трябва да сме стигнали странноприемницата — каза той твърдо, сякаш деловият тон би облекчил напрежението, което изпитваше.

Това, разбира се, не помогна. Само му напомни, че е отложил сватбената си нощ с цял един ден. Ден, изпълнен с желание, нужда, копнеж за освобождаване. Проклет да бъде, ако я вземеше за първи път в някой крайпътен хан, без значение колко е чист и подреден.

Дафни заслужаваше нещо по-добро. Тя щеше да има една-единствена сватбена нощ и той щеше да се погрижи да е идеална.

Тя го погледна малко объркано при внезапната промяна на темата.

— Би било добре.

— Пътищата не са особено безопасни през нощта в днешно време — добави той и опита да отклони мислите си от това, че първоначално бе смятал да пътуват направо към Клайвдън.

— Така е — съгласи се тя.

— А и ще огладнеем.

— Да — съгласи се Дафни и по лицето й се появи объркване при натрапчивата му настоятелност за новопланираното спиране в странноприемницата. Саймън не можеше да я вини, но трябваше или да обсъждат плановете за пътуването до припадък, или да я сграбчи и да я вземе още тук, в каретата.

Което не беше вариант.

Затова каза:

— Храната им е добра.

Тя премигна веднъж, преди да изтъкне:

— Това вече го каза.

— Вярно — закашля се той. — Мисля да подремна.

Тъмните й очи се разшириха и лицето й буквално се наведе напред:

— Точно сега ли?

Саймън кимна отсечено.

— Изглежда се повтарям, както загрижено ми напомни, но вече казах, че денят беше дълъг.

— Наистина. — Тя любопитно се загледа в него, докато мърдаше на седалката си, в търсене на най-удобната поза. Накрая попита: — Ти наистина ли ще можеш да заспиш в движеща се карета? Не мислиш ли, че друса твърде много?

Той сви рамене.

— Нямам проблеми със заспиването. Свикнал съм по време на пътуванията си.

— Това си е истински талант — измърмори тя.

— И то какъв — съгласи се и затвори очи, за да се преструва на заспал в продължение на поне три часа.

Дафни се втренчи в него. Внимателно. Преструваше се. При наличието на седем братя и сестри бе научила всички възможни трикове — Саймън определено не спеше.

Гърдите му се издигаха и спускаха по впечатляващо равномерен начин и издаваше точното количество звуци, за да звучи сякаш почти хърка, но не съвсем.

Само че Дафни знаеше.

Всеки път, когато мръднеше, шумолеше или издишаше твърде силно, брадичката му помръдваше. Едва видимо, но помръдваше. А когато се прозя звучно и сънливо, очите му се раздвижиха под клепачите.

Все пак трябваше да му го признае — успяваше да се преструва вече два часа.

Тя никога не бе успявала за повече от двадесет минути.

Щом искаше да се преструва, че спи, реши тя великодушно, нямаше причина да не го остави. Все пак не бе човек, който би провалил едно толкова прекрасно представление.

С една последна прозявка — и то шумна, за да види как очите му подскачат под клепачите — тя се обърна към прозореца и дръпна тежкото кадифено перде, за да може да надникне навън. Слънцето залязваше на запад и почти една трета от него вече се бе скрила отвъд хоризонта.

Ако Саймън бе изчислил вярно времето за път, а тя имаше чувството, че той често е прав за подобни неща, хората със склонност към математика обикновено бяха, тогава трябваше всеки момент да достигнат целта си. „Заекът и хрътките“.

И сватбената й нощ.

Мили Боже, трябваше да пресече подобни мелодраматични мисли. Ставаше абсурдно.

— Саймън?

Той не помръдна и това я раздразни.

— Саймън? — този път извика малко по-силно.

Ъгълчето на устата му леко потрепна и едва доловимо се смръщи. Дафни бе сигурна, че се опитва да реши дали го е казала прекалено силно, за да продължава да се преструва на заспал.

— Саймън! — бутна го. Силно, точно под мишницата. Нямаше начин да реши, че може да продължи да спи след подобно нещо.

Очите му се отвориха и той леко издиша — както правят хората, когато се будят.

Добър е, помисли си Дафни с неволно възхищение.

Прозя се.

— Даф?

Тя не се церемони много.

— Стигнахме ли?

Той потърка очи, за да пропъди несъществуващата сънливост.

— Моля?

— Стигнахме ли?

— Ъъъ… — огледа вътрешността на каретата, не че това би му отговорило на въпроса. — Не се ли движим все още?

— Да, но може би сме близо.

Саймън леко въздъхна и погледна през прозореца. Гледаше на изток и небето изглеждаше значително по-тъмно, отколкото през прозореца на Дафни.

— О — каза изненадан. — Всъщност е точно пред нас.

Тя опита с всички сили да потисне самодоволната си усмивка.

Каретата спря и Саймън скочи долу.

Размени няколко думи с кочияша, вероятно за да му каже, че са променили плановете си и възнамеряват да прекарат нощта тук. След това се пресегна към ръката на Дафни и й помогна да слезе.

— Харесва ли ти? — попита той, като кимна и махна с ръка към странноприемницата.

Дафни не виждаше как би могла да прецени, без да е видяла вътрешността, но все пак отговори утвърдително. Саймън я въведе и я остави до вратата, докато се разбере със съдържателя.

Тя се загледа в пристигащите и заминаващите с интерес. Точно в момента една млада двойка — приличаха й на земевладелци — се насочваше към частната трапезария, а майка с четирите си деца се качваше по стълбите. Саймън спореше със съдържателя, а един висок и слаб джентълмен се бе облегнал…

Дафни извърна глава към съпруга си. Той спореше със съдържателя? Защо, за Бога, го правеше? Проточи врат. Двамата мъже говореха тихо, но бе очевидно, че Саймън е много недоволен. Съдържателят на странноприемницата изглеждаше сякаш всеки момент ще умре от срам, че не може да задоволи херцога на Хейстингс.

Тя се намръщи. Нещо не беше наред.

Дали трябваше да се намеси?

Наблюдава ги как спорят още няколко секунди и реши, че очевидно трябва.

Закрачи без всякакво колебание, макар и не прекалено решително и застана до съпруга си.

— Има ли някакъв проблем? — запита любезно.

Саймън я погледна.

— Мислех, че чакаш до вратата.

— Чаках — усмихна му се тя ослепително. — След това дойдох.

Съпругът й се намръщи и отново се обърна към съдържателя.

Дафни леко се изкашля, само за да види дали той ще се обърне. Не го направи. Тя също се намръщи. Не й харесваше да я пренебрегнат.

— Саймън? — побутна го по гърба. — Саймън?

Той бавно се извърна, с лице като буреносен облак.

Тя отново се усмихна невинно.

— Какъв е проблемът?

Съдържателят умолително протегна ръце и проговори преди Саймън да успее да измисли обяснение.

— Имам само една свободна стая — каза той, а гласът му беше образец за нещастно извинение. — Нямах представа, че Негова Светлост възнамерява да ни почете с присъствието си тази вечер. Уверявам ви, ако знаех, нямаше да дам последната стая на мисис Уедърби и децата й — съдържателят се наведе напред и каза извинително. — Щях да ги изпратя по пътя им.

Последното изречение бе придружено от драматично размахване на ръцете, от което на Дафни малко й призля.

— Да не би мисис Уедърби да е жената с четири деца, която току-що мина оттук?

Съдържателят кимна.

— Ако не бяха децата, щях…

Дафни го сряза, тъй като не изпитваше желание да чуе края на изречението, което очевидно щеше да завърши с изхвърлянето на една невинна жена в нощта.

— Не виждам причина да не се справим и с една стая. Не сме чак толкова надути.

До нея Саймън толкова силно стисна зъби, че тя можеше да закълне, че ги чу как скърцат.

Той искаше отделни стаи, нали? Това бе достатъчно, за да се почувства една булка нежелана.

Съдържателят се обърна към херцога в очакване на неговото одобрение. Той кимна рязко и човекът плесна с ръце от удоволствие, и вероятно облекчение — малко неща се отразяваха по-зле на бизнеса от един раздразнен херцог. Грабна ключа и се измъкна иззад бюрото си.

— Ако ме последвате…

Саймън направи път на Дафни и тя мина край него, за да последва съдържателя по стълбите. И само след два завоя вече бяха разположени в голяма, удобно обзаведена стая с изглед към селото.

— Е, — каза тя, след като съдържателят излезе, — изглежда доста прилично.

Саймън изсумтя в отговор.

— Колко изразително от твоя страна — измърмори тя и се скри зад паравана.

Той остана загледан в нея няколко секунди, преди да осъзнае, че я няма.

— Дафни? — извика задавено. — Преобличаш ли се?

Главата й се показа.

— Не. Само разглеждам.

Сърцето му продължи да бие, макар и не толкова бързо, както преди малко.

— Добре — изсумтя той. — Скоро ще трябва да слезем за вечеря.

— Разбира се — усмихна се Дафни — с дразнещо победоносна и уверена усмивка по негово мнение. — Гладен ли си? — попита.

— Невероятно.

Усмивката й смекчи частица от твърдостта на тона му. Саймън мислено се скастри. Само защото бе ядосан на себе си, не означаваше, че трябва да прехвърля гнева си и към нея. Тя в нищо не се бе провинила.

— А ти? — попита я нежно.

Тя излезе иззад паравана и приседна на края на леглото.

— Малко — призна и преглътна нервно. — Но не съм сигурна, че ще мога да ям, каквото и да било.

— Последния път, когато отседнах тук, храната беше превъзходна. Уверявам те…

— Не качеството на храната ме притеснява — прекъсна го тя. — А нервите ми.

Той объркано се втренчи в нея.

— Саймън — каза тя, очевидно полагайки усилия да прикрие нетърпението в гласа си — съвсем неуспешно, според него, — тази сутрин се оженихме.

Най-накрая го осени прозрение.

— Дафни — каза нежно, — няма нужда да се тревожиш.

Тя премигна.

— Наистина ли?

Той накъсано си пое въздух. Да бъдеш нежен и внимателен съпруг, очевидно не бе толкова лесно, колкото звучеше.

— Ще изчакаме, докато стигнем до Клайвдън, за да консумираме брака си.

— Така ли?

Саймън усети как очите му се разширяват от изненада. Нима усети разочарование в гласа й?

— Няма да те взема в някаква крайпътна странноприемница — каза той. — Прекалено много те уважавам, за да го направя.

— Няма ли? Ти ме уважаваш?

Дъхът му спря. Наистина звучеше разочаровано.

— Не няма.

Тя леко се премести напред.

— Защо не?

Саймън се взря в лицето й в продължение на няколко секунди — просто седна на леглото и я загледа втренчено. Тъмните очи, които отвръщаха на погледа му, изглеждаха огромни, изпълнени с нежност и любопитство и съвсем леко колебание. Тя облиза устни — просто още един знак за нервност, но незадоволеното тяло на Саймън реагира мигновено на този прелъстителен жест.

Тя плахо се усмихна, но не срещна погледа му.

— Не бих имала нищо против.

Той замръзна, сякаш бе вкопан в земята, докато тялото му крещеше: Грабни я! Заведи я в леглото! Направи каквото и да е, само я усети под себе си!

Точно когато копнежът започна да взема превес над чувството му за чест, тя изплака измъчено, скочи на крака и му обърна гръб, закривайки устата си с ръка.

Саймън, който тъкмо бе протегнал ръка, за да я привлече в обятията си, изгуби равновесие и се озова по лице на леглото.

— Дафни? — измърмори срещу дюшека.

— Трябваше да знам — проплака тя. — Съжалявам.

Съжаляваше? Саймън се изправи. Плачеше? Какво, по дяволите, ставаше тук? Дафни никога не плачеше.

Тя обърна към него покрусен поглед. Саймън щеше да е много по-разтревожен при други обстоятелства, само че просто не можеше да си представи какво я бе разстроило толкова внезапно. А щом не можеше дори да си го представи, бе склонен да смята, че не е сериозно.

Доста арогантно от негова страна, но това бе положението.

— Дафни — каза той нежно. — Какво има?

Тя седна срещу него и сложи ръка на бузата му.

— Толкова съм нечувствителна — прошепна тя. — Трябваше да се досетя. Не трябваше да казвам нищо.

— За какво трябваше да се досетиш? — изръмжа той.

Ръката й се отпусна.

— Че не можеш… че не би могъл…

— Не мога какво?

Тя сведе поглед към скута си, където ръцете й сякаш опитваха да се счупят една друга.

— Моля те, не ме карай да го казвам — промълви.

— Това — измърмори Саймън, — вероятно е причината мъжете да избягват брака.

Думите му бяха предназначени по-скоро за неговите уши, отколкото за нейните, но тя ги чу и реакцията й, за нещастие, се изрази в още един нещастен стон.

— Какво, по дяволите, става? — попита той накрая.

— Ти не можеш да консумираш брака — прошепна тя в отговор.

Беше цяло чудо, че ерекцията му не изчезна на секундата. Честно казано, беше цяло чудо, че изобщо успя да процеди:

— Моля?

Тя наведе глава.

— Ще ти бъда добра съпруга. Никога няма да кажа на никого, кълна се.

От детството си насам, когато заекваше и се запъваше при всяка дума, не бе губил дар слово по този начин.

Тя мислеше, че е импотентен!

— Защо… защо… защо? — Заекване? Или обикновен шок? Саймън гласува в полза на шока. Мозъкът му не бе в състояние да се фокусира върху нищо друго, освен върху тази единствена дума.

— Знам, че мъжете са доста чувствителни по отношение на тези неща — тихо каза Дафни.

— Особено, когато не е вярно! — избухна Саймън.

Главата й подскочи нагоре.

— Не е ли?

Очите му се присвиха до тесни цепки.

— Брат ти ли ти го каза?

— Не! — тя отмести поглед от лицето му. — Майка ми.

— Майка ти? — задави се той. Със сигурност никой мъж не бе страдал така в първата си брачна нощ. — Майка ти ти е казала, че съм импотентен?

— Това ли е думата? — любопитно попита Дафни, но като срещна буреносния му поглед бързо добави. — Не, не го каза с толкова много думи.

— Какво — отчетливо произнесе Саймън, — каза точно?

— Е, не много — призна тя. — Всъщност беше доста дразнещо, но ми обясни, че съпружеският акт…

— Нарекла го е акт?

— Не го ли наричат всички така?

Той отмина въпроса.

— Какво друго каза?

— Каза ми, че… ъъъ, както и да го наричаш това…

Саймън реши, че сарказмът й е достоен за уважение при дадените обстоятелства.

— … е свързано по някакъв начин със създаването на деца и…

Саймън помисли, че може да се задави със собствения си език.

— По някакъв начин?

— Ами, да — намръщи се Дафни. — Определено не навлезе в подробности.

— Очевидно.

— Опита всичко по силите си — изтъкна Дафни с мисълта, че поне трябва да опита да защити майка си. — Беше й много неудобно.

— След осем деца — измърмори той, — човек би помислил, че го е преодоляла.

— Не мисля — каза Дафни и поклати глава. — Когато я попитах дали е участвала в този… — Тя раздразнено вдигна очи към него. — Наистина не знам как да го нарека, ако не е акт.

— О, давай — каза той със странно напрегнат глас и махна с ръка.

Тя загрижено примигна.

— Добре ли си?

— Прекрасно — задави се той.

— Не звучиш добре.

Той отново махна с ръка и Дафни остана със странното впечатление, че не е в състояние да говори.

— Е — каза бавно тя и се върна на предишната тема. — Попитах я дали това означава, че е участвала в този акт осем пъти и тя силно се притесни и…

— Попитала си я това? — избухна Саймън, думите се изстреляха от устата му като експлозия.

— Ами да.

Очите й се присвиха.

— Смееш ли се?

— Не — изпъшка той.

Устните й леко се присвиха.

— Определено изглеждаш така, все едно се смееш.

Саймън неистово поклати глава.

— Мислех, че въпросът ми е абсолютно логичен, след като има осем деца. Но тя каза, че…

Той отново поклати глава и вдигна ръка. Изглежда сякаш не знаеше дали да се разсмее, или да се разплаче.

— Не ми казвай. Умолявам те!

— О! — Дафни не знаеше как да отвърне на тези думи, затова само скръсти ръце в скута си и млъкна.

Накрая чу как Саймън си поема дълбоко въздух и казва:

— Знам, че ще съжалявам за този въпрос. Всъщност вече съжалявам, но защо точно реши, че съм — потръпна — „неспособен“?

— Ами, ти каза, че не можеш да имаш деца.

— Дафни, има много причини, поради които една двойка може да няма деца.

Тя трябваше да се насили да спре да стиска зъби.

— Наистина ми е противно колко глупава се чувствам точно в този момент — измърмори.

Той се наведе напред и отдели ръцете й една от друга.

— Дафни — произнесе той меко, разтривайки пръстите й със своите, — имаш ли представа какво се случва между мъжа и жената?

— Нямам никаква идея — отговори тя откровено. — Човек би решил противното при наличието на трима по-големи братя, а и аз смятах, че най-накрая ще науча истината, след като снощи майка ми…

— Не казвай и дума повече — каза той с много странен глас. — Нито дума. Не бих могъл да го понеса.

— Но…

Той покри лицето си с ръце и за момент тя помисли, че може би плаче, но докато седеше и се упрекваше, че е докарала до сълзи съпруга си в сватбения им ден, осъзна, че раменете му се тресат от смях.

Дявол такъв!

— На мен ли се смееш? — изръмжа тя.

Той поклати глава, без да вдига поглед.

— Тогава на какво се смееш?

— О, Дафни — въздъхна той. — Имаш още много да учиш.

— Това никога не съм го оспорвала — промърмори. — Наистина, ако хората не настояваха да държат младите жени в пълно невежество, относно истината за брака, подобни сцени щяха да бъдат избегнати.

Той се наведе и подпря лакти на коленете си. Очите му сякаш се наелектризираха.

— Мога да те науча — прошепна той.

Стомахът на Дафни се преобърна.

Без да отделя поглед от нейния, Саймън взе ръката й и я повдигна към устните си.

— Уверявам те — каза нежно той и прокара език по линията на средния й пръст. — Напълно способен съм да те задоволя в леглото.

Дафни внезапно откри, че й е трудно да диша. И кога бе станало толкова горещо в стаята?

— Аз… аз не съм сигурна, че знам за какво говориш.

Взе я в обятията си.

— Ще разбереш.