Джулия Куин
Херцогът и аз (18)

Глава 17

„Да се каже, че мъжете са упорити като магарета, би било обида за магарето.“

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 2 юни 1813

 

Накрая Дафни реши да направи единственото нещо, което знаеше как. Семейство Бриджъртън бяха голямо и весело семейство и никой от тях не бе склонен да пази тайни или да таи гняв.

Затова се опита да говори със Саймън. Да се разбере с него.

На следващата сутрин — тя нямаше представа къде е прекарал нощта, но определено не бе в леглото им — го откри в кабинета му. Стаята бе мрачна и подчертано мъжка, вероятно обзаведена още от баща му. В интерес на истината, Дафни бе изненадана, че съпругът й се чувства добре в подобна обстановка — той мразеше нещо да му напомня за покойния херцог.

Само че той очевидно не се чувстваше зле. Беше седнал зад бюрото, а краката му бяха предизвикателно вдигнати на кожената попивателна върху черешовото дърво. В ръката си държеше гладко полиран камък, който въртеше на всички страни. На бюрото бе сложена бутилка уиски и на нея й се стори, че е стояла там цяла нощ.

Не бе изпил много от нея. Дафни бе благодарна за малките милости.

Вратата бе открехната, затова не почука, но не бе чак толкова смела, че да влезе направо.

— Саймън? — попита, застанала до вратата.

Той вдигна поглед и изви вежда.

— Зает ли си?

Остави камъка.

— Очевидно не.

Тя тръгна към него.

— Това от пътуванията ти ли е?

— Карибско море. Спомен от времето, прекарано на брега.

Дафни забеляза перфектната му дикция. Нямаше и следа от заекването, което се бе проявило предната нощ. Сега беше спокоен. Почти дразнещо спокоен.

— Брегът там по-различен ли е от този тук?

Той арогантно вдигна вежда.

— По-топло е.

— О! Е, това можех и да го предположа.

Загледа я пронизващо, без да трепне.

— Дафни, зная, че не си дошла да обсъждаме тропиците.

Прав беше, разбира се, но разговорът нямаше да е лесен и тя не се смяташе за страхливка, само защото искаше да го отложи с няколко секунди.

Пое си дълбоко въздух.

— Трябва да поговорим за това, което се случи снощи.

— Сигурен съм, че така мислиш.

Тя потисна внезапното си желание да се наведе и да размаже невъзмутимата му физиономия.

— Не мисля, че трябва. Знам, че трябва.

Той замълча за момент, преди да каже.

— Съжалявам, ако имаш чувството, че съм предал…

— Нямам това предвид.

— … но сигурно помниш, че се опитах да избегна брака с теб.

— Това определено е любезен начин да опишеш ситуацията — измърмори тя.

Той продължи, сякаш изнасяше лекция.

— Знаеш, че нямах намерение да се женя.

— Не е там въпросът, Саймън.

— Точно там е въпросът — той свали краката си на земята и столът, който досега се люлееше на задните си два крака, силно тупна на земята. — Защо мислиш, че толкова решително избягвах брака? Защото не исках да си взема съпруга и след това да я нараня, отказвайки й деца.

— Никога не си мислил за потенциалната си съпруга — изстреля тя в отговор. — Мислил си за себе си.

— Може би — съгласи се, — но когато ти стана тази потенциална съпруга, Дафни, всичко се промени.

— Очевидно не — произнесе тя горчиво.

Той сви рамене.

— Знаеш, че те ценя много. Никога не съм искал да те нараня.

— Нараняваш ме в момента — промълви.

Проблясък на разкаяние се мярна в очите му, но бързо бе заменен от стоманена решителност.

— Ако си спомняш, аз отказах да ти предложа брак, дори когато брат ти настояваше — подчерта той, — дори когато това означаваше собствената ми смърт.

Дафни не възрази. И двамата знаеха, че щеше да умре в дуела на полето. Без значение какво мислеше за него в момента и колко презираше разяждащата го омраза, Саймън имаше твърде силно чувство за чест, за да стреля по Антъни.

А брат й ценеше честта й твърде високо, за да се цели някъде другаде, освен в сърцето на Саймън.

— Направих го — каза той, — защото знаех, че никога не бих могъл да ти бъда добър съпруг. Знаех, че искаш деца. Ти ми го бе казвала много пъти и не те виня. Семейството ти е голямо и изпълнено с обич.

— И ти би могъл да имаш такова семейство.

Той продължи сякаш не я бе чул.

— После, когато прекъсна дуела и ме умоляваше да се оженя за теб, те предупредих. Казах ти, че няма да имам деца…

— Каза, че не можеш да имаш деца — прекъсна го тя, а очите й заблестяха от гняв. — Има огромна разлика.

— Не и за мен — студено каза Саймън. — Не мога да имам деца. Душата ми не би го понесла.

— Разбирам — нещо в Дафни умря и тя се боеше, че това е сърцето й. Не знаеше как да оспори подобни думи. Омразата на Саймън към баща му очевидно бе по-силна, от каквото и да е подобие на любов, което би могъл да се научи да изпитва към нея.

— Много добре — каза тя с далечен глас. — Очевидно няма за какво повече да говорим.

Той рязко кимна.

Тя отвърна по същия начин:

— В такъв случай, приятен ден.

И си тръгна.

* * *

Саймън прекара сам по-голямата част от деня. Не гореше от желание да види Дафни — това само го караше да изпитва вина. Не че имаше защо да се чувства виновен, уверяваше сам себе си. Беше й казал още преди да се оженят, че не може да има деца. Даде й толкова възможности да се откаже, а тя, въпреки това, бе избрала да се омъжи за него. Не я бе насилвал. Не бе негова вината, че тя грешно бе разбрала думите му и бе решила, че е физически неспособен да има деца.

И все пак, макар че бе измъчван от разяждащо чувство за вина всеки път, когато помислеше за нея — което означаваше почти през целия ден — а стомахът му се завързваше на възел всеки път, когато си спомнеше покрусеното й лице — тоест прекара целия ден със стомашни болки — все пак имаше чувството, че голяма тежест е паднала от раменете му, след като всичко бе изяснено.

Тайните можеха да бъдат смъртоносни, а между тях такива вече нямаше. Това със сигурност бе добре.

Докато дойде нощта, почти бе успял да убеди сам себе си, че не е сторил нищо нередно. Беше встъпил в този брак с убеждението, че ще разбие сърцето на Дафни, а тази мисъл никога не му бе допадала. Харесваше Дафни. По дяволите, вероятно я харесваше повече, от което и да е друго човешко същество, което някога бе познавал и затова изпитваше такова нежелание да се ожени за нея. Не бе искал да разбие мечтите й. Не искаше да я лиши от семейството, което тя толкова отчаяно желаеше. Беше готов да отстъпи и да я гледа как се омъжва за някой друг — някой, който щеше да й даде къща, пълна с деца.

Саймън внезапно потръпна. Представата за Дафни с друг мъж далеч не бе толкова поносима, колкото преди месец.

Разбира се, помисли, като се опита да разсъждава рационално. Сега бе негова съпруга. Беше негова.

И всичко беше различно.

Знаеше колко отчаяно иска деца и се бе оженил за нея с ясното съзнание, че няма да й ги даде.

Но, каза си, ти я предупреди. Тя знаеше точно в какво се забърква.

Саймън, който седеше в кабинета си след вечеря и подхвърляше глупавия камък, внезапно се изправи. Не я беше измамил. Беше й казал, че няма да имат деца и тя все пак се бе съгласила да се омъжи за него. Разбираше защо малко се разстрои, когато научи причините, но не можеше да се каже, че бе встъпила в този брак, с каквито и да е глупави надежди или очаквания.

Той се изправи. Време беше да си поговорят отново, този път по негово желание. Дафни не се бе появила на вечеря и той се бе хранил сам — единственият звук, който нарушаваше тишината на нощта, бе металният звън на вилицата му по чинията. Не бе виждал съпругата си от сутринта, значи бе крайно време да го стори.

Тя бе негова съпруга, напомни си. Трябваше да може да я вижда, когато си иска, по дяволите.

Тръгна по коридора и отвори със замах вратата на спалнята на херцога, подготвен да й изнесе цяла лекция, темата, на която щеше да измисли при нужда, но тя не бе там.

Саймън премигна, без да може да повярва на очите си. Къде, по дяволите, беше тя? Вече бе почти полунощ. Трябваше да е в леглото.

Дрешникът. Сигурно бе в дрешника. Глупавото девойче държеше всяка вечер да се приготвя, макар той да я освобождаваше от дрехите й само след минути.

— Дафни? — излая и отиде до вратата на дрешника. — Дафни?

Не получи отговор, а и в процепа между вратата и пода не се виждаше светлина. Едва ли се обличаше на тъмно.

Отвори вратата. Нея определено я нямаше.

Саймън дръпна звънеца. Силно. Излезе в коридора да изчака прислужницата, която щеше да има нещастието да отговори на повикването.

Това бе една от камериерките на горния етаж — дребно, русо същество, чието име не си спомняше. Тя хвърли поглед към лицето му и пребледня.

— Къде е съпругата ми? — изръмжа той.

— Съпругата ви ли, Ваша Светлост?

— Да — отвърна той нетърпеливо, — съпругата ми.

Тя се втренчи в него неразбиращо.

— Предполагам, че знаеш за кого говоря. Тя е висока горе-долу колкото теб, с дълга, тъмна коса… — Саймън щеше да продължи, но ужасеното изражение на камериерката го накара да съжали за сарказма си. Издиша продължително. — Знаеш ли къде е? — попита малко по-меко, макар че никой не би описал тона му като любезен.

— Не е ли в леглото си, Ваша Светлост?

Саймън посочи с глава празната стая.

— Очевидно не.

— Но тя не спи тук, Ваша Светлост.

Веждите му се присвиха.

— Моля?

— Тя не… — очите на камериерката се разшириха от уплаха и отчаяно започнаха да оглеждат коридора. Саймън не се и съмняваше, че търси път за бягство или поне някой, който би могъл да я спаси от буреносния му характер.

— Изплюй камъчето — изрева.

Гласът на камериерката бе едва доловим.

— Тя не е ли в спалнята на херцогинята?

— Спалнята на… — потисна един непривичен прилив на ярост и продължи. — Откога?

— От днес, предполагам, Ваша Светлост. Всички помислихме, че ще заемате различни стаи след края на медения ви месец.

— Не се и съмнявам — изръмжа.

Камериерката се разтрепери.

— Така правеха родителите ви, Ваша Светлост, и…

— Ние не сме родителите ми! — изрева той.

Момичето отстъпи леко назад.

— А аз — продължи ледено Саймън, — не съм баща си.

— Раз-разбира се, Ваша Светлост.

— Би ли имала нещо против да ми кажеш коя стая е избрала съпругата ми за спалня на херцогинята?

Камериерката посочи с треперещ пръст една стая в дъното на коридора.

— Благодаря — той направи няколко крачки и се обърна. — Свободна си.

Слугите щяха да имат много материал за клюки на сутринта — като за начало — факта, че Дафни се бе изнесла от стаята им — нямаше нужда да им осигурява още, като позволи на камериерката да бъде свидетел на нещо, което се очертаваше като колосален спор.

Саймън изчака, докато тя се изгуби от поглед по стълбите, и ядосано закрачи към новата спалня на Дафни. Спря пред вратата, за да помисли какво ще й каже, осъзна, че няма никаква представа и почука.

Никакъв отговор.

Почука по-силно.

Никакъв отговор.

Вдигна юмрук, за да удари отново и си помисли, че тя може дори да не е заключила вратата. Нямаше ли да е пълен глупак, ако…

Завъртя дръжката.

Беше заключила. Саймън изпсува бързо и гладко. Странно как, никога не бе заеквал на ругатня.

— Дафни! Дафни! — гласът му звучеше някъде по средата между викане и крясък — Дафни!

Накрая долови стъпки в стаята.

— Да? — чу се гласът й.

— Пусни ме да вляза!

Последва моментно мълчание и след това:

— Не.

Саймън шокирано се втренчи в масивната дървена врата. Никога не му бе хрумвало, че тя няма да се подчини на ясна заповед. Беше негова съпруга, по дяволите! Не беше ли обещала да му се подчинява?

— Дафни — каза ядосано. — Отвори тази врата на секундата!

Сигурно бе много близо до вратата, защото я чу да въздъхва, преди да каже:

— Саймън, единствената причина да те пусна в стаята, би била, ако планирам да те пусна в леглото си, което нямам намерение да правя, затова ще съм ти благодарна, всъщност всички в къщата ще са ти благодарни, ако си тръгнеш и отидеш да си легнеш.

Саймън буквално зяпна. Започна да претегля на ум вратата и да изчислява какъв натиск би бил необходим, за да разбие проклетото нещо.

— Дафни — каза той със спокоен глас, който уплаши и самия него, — ако не отвориш вратата на секундата, ще я разбия.

— Няма да го направиш.

Саймън не отвърна нищо, само скръсти ръце и загледа ядосано, уверен, че тя знае точно какво е изражението му в момента.

— Нали няма?

Той отново реши, че мълчанието е най-добрият отговор.

— Иска ми се да не го правиш — добави леко умолително.

Той невярващо се втренчи във вратата.

— Ще се нараниш — добави тя.

— Тогава отвори проклетата врата — изръмжа.

Краткото мълчание бе последвано от бавно завъртане на ключ в ключалката. Саймън бе достатъчно спокоен, за да не блъсне яростно вратата, тъй като Дафни най-вероятно бе застанала от другата й страна. Влезе и я видя на около пет крачки от себе си — ръцете й бяха кръстосани, а краката широко разтворени във военна поза.

— Не смей повече да се заключваш от мен — изригна той.

Тя сви рамене. Наистина сви рамене!

— Исках да остана насаме!

Саймън направи няколко крачки към нея.

— Нещата ти трябва да бъдат върнати в спалнята ни до сутринта. А ти ще се върнеш още тази вечер!

— Не.

— Какво, по дяволите искаш да кажеш с това „не“?

— Какво, по дяволите, мислиш, че искам да кажа? — сопна му се тя.

Саймън не бе сигурен кое го шокира и ядоса повече — че тя не му се подчиняваше, или че ругаеше на глас.

— „Не“ — продължи тя още по-високо — означава не.

— Дафни, предупреждавам те…

Очите й се присвиха до цепки.

— Ти реши да ми откажеш нещо, е, и аз реших да направя същото.

Той остана безмълвен. Изгуби ума и дума.

Това, обаче, не важеше за нея. Тя отиде до вратата и я отвори доста грубо пред него.

— Излизай от стаята ми.

Саймън започна да трепери от ярост.

— Аз притежавам тази стая — изръмжа той. — Притежавам и теб.

— Не притежаваш нищо, освен титлата на баща си — изстреля тя в отговор. — Не притежаваш дори себе си.

Нисък рев стигна до ушите му — ревът на бясната му ярост. Саймън отстъпи несигурно назад от страх, че ако не го направи, може в действителност да стори нещо, което ще я нарани.

— Какво, по дяволите, имаш п-предвид? — попита.

Тя отново сви рамене, проклета да е.

— Сам разбери — каза Дафни.

Всички добри намерения на Саймън се изпариха и той се втурна напред и хвана ръцете й над лактите. Знаеше, че стиска твърде силно, но не можеше да обуздае пламтящата ярост, която бушуваше във вените му.

— Обясни ми — процеди през зъби. — Веднага.

Погледът, който срещна неговия, бе толкова спокоен и разбиращ, че почти го съкруши.

— Ти не принадлежиш на себе си — каза тя просто. — Баща ти все още те управлява от гроба.

Саймън потрепери от неизказана ярост.

— Действията ти, изборът ти… — продължи тя, а очите й се изпълниха с тъга, — те нямат нищо общо с теб, с това, което желаеш или от което се нуждаеш. Всичко, което правиш, Саймън, всяко движение и дума… всичко е напук на него. — Гласът й се пречупи. — А той дори не е жив.

Саймън тръгна напред със странната грация на хищник.

— Не всяко движение — каза с нисък глас. — Не всяка дума.

Дафни се отдръпна, обезпокоена от дивото изражение в очите му.

— Саймън? — каза колебливо тя, внезапно изгубила куража и смелостта, които й бяха дали сили да се опълчи на мъж, два пъти по-едър от нея и вероятно три пъти по-силен.

Върхът на показалеца му проследи ръката й. Тя носеше копринен халат, но топлината и силата му сякаш прогаряха тъканта. Приближи се и едната му ръка обхвана гърдата й и я стисна.

— Когато те докосвам така — прошепна до ухото й, — това няма нищо общо с него.

Дафни потръпна и се намрази за това, че го желае. Намрази и него, защото я караше да го желае.

— Когато устните ми докоснат ухото ти — промърмори хапейки я леко, — това няма нищо общо с него.

Тя опита да го отблъсне, но когато опря ръце на раменете му, единственото, което можеше да стори, бе да го притиска.

Той започна бавно и неумолимо да я побутва към леглото.

— А когато те водя в леглото — добави горещо, с устни върху кожата на врата й — и сме кожа до кожа, само двамата…

— Не! — изплака тя и се оттласна от него с всички сили. Той изненадано се препъна назад.

— Когато ме отведеш в леглото — изхлипа Дафни — никога не сме само двамата. Баща ти винаги е там.

Пръстите му, които се промъкваха под широкия ръкав на халата, се впиха в плътта й. Не каза нищо, но нямаше и нужда. Леденият гняв в бледосините му очи казваше всичко.

— Можеш ли да ме погледнеш в очите — промълви тя, — и да ми кажеш, че когато се отдръпваш от тялото ми и се освобождаваш върху леглото, мислиш за мен?

Лицето му бе изопнато и непроницаемо, а очите му бяха насочени към устата й.

Тя поклати глава и се освободи от хватката му, която бе отслабнала.

— Така си и мислех — каза тя тихо.

Отдалечи се от него и от леглото. Не се съмняваше, че би могъл да я прелъсти, ако го поиска. Би могъл да я целува и милва и да я отведе до зашеметяващи върхове на екстаз, а на сутринта щеше да го мрази.

Щеше да мрази себе си дори повече.

Тишината в стаята бе оглушителна. Саймън стоеше с ръце, отпуснати до тялото, а на лицето му бе изписана сърцераздирателна смесица от шок, болка и ярост. Но най-вече, помисли Дафни и сърцето я заболя, когато срещна погледа му, изглеждаше объркан.

— Мисля — каза тя меко, — че е най-добре да си вървиш.

Той вдигна поглед.

— Ти си ми съпруга.

Тя не отвърна.

— По закон те притежавам.

Дафни само се взря в него и каза:

— Това е вярно.

Той скъси разстоянието помежду им за секунда и сложи ръце на раменете й.

— Мога да те накарам да ме пожелаеш — прошепна.

— Знам.

Гласът му стана още по-нисък — дрезгав и напрегнат:

— А дори и да не мога, ти си моя. Принадлежиш ми. Бих могъл да те накарам да ми позволиш да остана.

Дафни се чувстваше на сто години, докато произнасяше:

— Никога не би го направил.

Той знаеше, че е права, затова просто се отдръпна и изхвърча от стаята.