Джулия Куин
Херцогът и аз (14)

Глава 13

„Брак между херцога на Хейстингс и мис Бриджъртън!

Настоящият автор трябва да използва възможността да ви напомни, скъпи читателю, че предстоящата сватба бе предсказана точно в този вестник. Не е убягнал от вниманието на автора и фактът, че, когато вестникът спомене нова връзка между благороден джентълмен и неомъжена дама, залозите в клуба на джентълмена се променят за часове, и то в полза на брака.

Макар настоящият автор да не е допускан в Уайтс, има причина да смята, че официалните залози за брака на херцога и мис Бриджъртън са били 2 към 1 в негова полза.“

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 21 май 1813

 

Остатъкът от седмицата отлетя неусетно. Дафни не бе виждала Саймън от няколко дни. Може би щеше да си помисли, че е напуснал града, ако Антъни не й бе казал, че е ходил до Хейстингс Хаус, за да уреди подробностите около брачния договор.

За голяма негова изненада, Саймън отказа да приеме и пени като зестра. Накрая двамата решиха, че Антъни ще отдели парите, които баща му бе оставил за брака на Дафни и ще ги управлява като попечител. Щяха да са нейни, за да ги харчи или пести, както намери за добре.

— Можеш да ги оставиш на децата си — предложи Антъни.

Тя само се усмихна. Трябваше или да го направи, или да се разплаче.

Един следобед, няколко дни по-късно, Саймън посети Бриджъртън Хауз. Оставаха само два дни до сватбата.

Дафни го очакваше в салона, след като Хумболт обяви пристигането му. Беше седнала официално на ръба на тапицираното канапе, гърбът й бе изправен, а ръцете — стиснати в скута. Бе съвсем сигурна, че изглежда като образец на елегантната английска женственост.

Цялата беше кълбо от нерви.

Грешка, помисли си тя, когато стомахът й се преобърна — кълбо от нерви с бъркани яйца.

Сведе поглед към ръцете си и осъзна, че ноктите й оставят червени следи с формата на полумесец по дланите.

Втора грешка — кълбо от нерви с бъркани яйца и стрела, забита между тях. Горяща стрела, може би.

Желанието да се изсмее бе почти толкова силно, колкото и неприлично. Никога досега не се бе чувствала нервна, преди да види Саймън. Всъщност това бе вероятно най-забележителната част от приятелството им. Дори когато го улавяше да се взира в нея с нарастваща топлина и бе сигурна, че очите й отразяват същата нужда, дори тогава се чувстваше добре в неговата компания. Да, стомахът й се свиваше, а кожата й настръхваше, но това бяха признаци на желание, не на безпокойство. Саймън бе на първо място неин приятел и Дафни знаеше, че не бива да приема за даденост спокойствието и щастието, които изпитваше в негово присъствие.

Беше сигурна, че ще успеят да намерят пътя обратно към това приятелство, но след сцената в Риджънтс парк много се боеше, че това едва ли ще се случи скоро.

— Добър ден, Дафни.

Саймън се появи на вратата и сякаш изпълни стаята с невероятното си присъствие. Е, присъствието му може би не беше толкова невероятно, както обикновено. Около очите му все още имаше сходни виолетови натъртвания, а това на брадичката му бе започнало да придобива впечатляващ зелен оттенък.

Все пак беше по-добре, отколкото да получи куршум в сърцето.

— Саймън — отвърна тя. — Колко е хубаво, че те виждам. Какво те води в Бриджъртън Хауз?

Той я погледна изненадано.

— Не сме ли сгодени?

Тя се изчерви.

— Да, разбира се.

— Бях останал с впечатлението, че от мъжете се очаква да посещават годениците си — седна срещу нея. — Лейди Уисълдаун не споменаваше ли нещо по темата?

— Не мисля — измърмори, — но съм сигурна, че майка ми го е сторила.

И двамата се усмихнаха и за момент Дафни си помисли, че всичко отново ще бъде наред, но щом усмивките изчезнаха, в стаята настъпи неудобно мълчание.

— Очите ти по-добре ли са? — попита тя накрая. — Вече не изглеждат толкова подути.

— Мислиш ли? — Саймън се обърна с лице към голямото огледало с позлатена рамка. — Аз съм по-скоро на мнение, че синините са придобили невероятен син оттенък.

— Лилав.

Той се наведе напред, не че това го приближи особено до огледалото.

— Добре, нека бъде лилав, макар че въпросът е спорен.

— Болят ли?

Той се усмихна безрадостно.

— Само, когато някой ги удря.

— Тогава ще се въздържам да го правя — промърмори, а устните й издайнически потрепнаха. — Ще е доста трудно, разбира се, но ще се постарая.

— Да — каза той със съвсем сериозно изражение. — Често са ми казвали, че предизвиквам у жените желание да ми насинят окото.

Дафни се усмихна с облекчение. Щом можеха да се шегуват по този начин, значи нещата със сигурност отново щяха да са същите.

Саймън се прокашля.

— Имах конкретна причина, за да дойда да те видя.

Дафни впери в него поглед, изпълнен с очакване.

Той й подаде кутия за бижута.

— Това е за теб.

Тя сякаш спря да диша, докато протягаше ръце към малката кутия, покрита с кадифе.

— Сигурен ли си? — попита.

— Мисля, че годежните пръстени са нещо задължително — каза той тихо.

— О! Колко глупаво от моя страна! Не осъзнавах, че…

— Че това е годежен пръстен? А какво помисли, че е?

— Не мислех — призна смутено. Той никога досега не й бе правил подарък. Толкова бе изненадана от жеста, че напълно забрави, че Саймън й дължи годежен пръстен.

Дължи — не харесваше тази дума, не харесваше и факта, че дори й бе минала през ума. И все пак бе до голяма степен сигурна, че това си е мислил той, докато е избирал пръстена.

Това я потискаше.

Дафни се усмихна насила.

— Това семейно наследство ли е?

— Не! — каза той толкова настойчиво, че тя примигна.

— О!

Отново настъпи неудобно мълчание.

Той се прокашля и каза:

— Реших, че може да искаш нещо само твое. Всички бижута на Хейстингс са били избирани за някой друг. Това го избрах за теб.

Дафни реши, че е истинско чудо, задето не се разтопи веднага.

— Това е толкова мило — каза и едва успя да потисне едно сантиментално подсмърчане.

Саймън започна да се върти на стола, което никак не я изненада. Мъжете мразеха да им казват, че са мили.

— Няма ли да го отвориш? — изсумтя той.

— О, да, разбира се. — Дафни леко поклати глава. — Колко глупаво от моя страна. — Очите й се взираха невиждащо в кутията за бижута, примигна няколко пъти, за да проясни погледа си, внимателно повдигна закопчалката и я отвори.

И спря да вижда всичко наоколо.

— О, мили Боже! — Дори тези думи излязоха по-скоро с дъха й, отколкото като звук.

В кутията бе сгушена поразителна халка от бяло злато, украсена с голям смарагд, обграден от всяка страна с по един-единствен безупречен диамант. Това бе най-красивото бижу, което Дафни бе виждала — блестящо, но елегантно, очевидно много ценно, но без да е прекалено претенциозно.

— Красив е — прошепна. — Много ми харесва.

— Сигурна ли си? — Саймън свали ръкавиците си, наведе се и извади пръстена от кутията. — Защото това е твоят пръстен. Ти ще го носиш и трябва да отразява твоя вкус, а не моя.

Гласът й леко потрепери, докато отговаряше.

— Очевидно вкусовете ни съвпадат.

Саймън въздъхна едва забележимо от облекчение и взе ръката й. До този момент не бе осъзнал, колко е важно за него дали тя ще хареса пръстена. Мразеше нервността, която изпитваше край нея, след като през изминалите седмици бяха толкова добри приятели. Мразеше тишината в разговорите им, докато преди, тя бе единственият човек, с когото не изпитваше нужда да мълчи или да си мери думите.

Не че сега имаше проблем да говори. Просто не знаеше какво да каже.

— Може ли да го сложа? — попита нежно.

Тя кимна и започна да сваля ръкавицата си.

Саймън спря пръстите й със своите и сам се зае със задачата. Леко подръпна върха на всеки пръст и бавно плъзна ръкавицата по ръката й. Жестът бе непоносимо еротичен — очевидно бе кратката версия на това, което искаше да направи — да свали всяка дреха от тялото й.

Дафни ахна, когато ръбът на ръкавицата погали върховете на пръстите й. Звукът на ускореното й дишане го караше да я желае още повече.

С треперещи ръце плъзна пръстена по пръста й до мястото, предназначено за него.

— Пасва идеално — каза тя и отдръпна ръката си, за да може да види как пръстенът отразява светлината.

Но Саймън не я пусна. Когато се раздвижи, кожата й се плъзна по неговата, стопли я и някак странно го успокои. Вдигна ръката й до устните си и нежно я целуна.

— Радвам се — прошепна. — Отива ти.

Устните й се извиха — намек за широката усмивка, която бе започнал да обожава. Може би и намек, че всичко между тях ще бъде наред.

— Откъде знаеш, че харесвам смарагди? — попита тя.

— Не знаех — призна. — Напомниха ми за очите ти.

— За… — Леко вдигна глава, а устните й се извиха в обвинителна усмивка. — Саймън, очите ми са кафяви.

— Предимно кафяви — поправи я.

Тя се завъртя, за да е с лице към огледалото, в което той бе инспектирал синините си и премигна неколкократно.

— Не — каза бавно, сякаш говореше на човек със забавено интелектуално развитие. — Кафяви са.

Той се пресегна и нежно прокара пръст по долната извика на окото й, а деликатните й мигли помилваха кожата му като пърхане на пеперуда.

— Не и по края.

Тя му хвърли подозрителен поглед, примесен с мъничко надежда, след това издиша и се изправи.

— Ще проверя сама.

Саймън гледаше развеселено как тя се изправя и отива към огледалото, след това приближава лицето си към него. Премигна няколко пъти и задържа очите си широко отворени и отново премигна.

— О, мили Боже! — възкликна. — Това никога не съм го забелязвала.

Саймън се изправи и застана до нея, облегнат на махагоновата масичка пред огледалото.

— Скоро ще научиш, че аз винаги съм прав.

Тя го погледа саркастично.

— Но как го забеляза?

Той сви рамене.

— Гледах много внимателно.

— Ти… — Очевидно реши да не довършва изречението и отново се облегна на масата с широко отворени очи, за да се огледа. — Виж ти — промърмори. — Имам зелени очи.

— Е, аз не бих стигнал чак дотам…

— За днес — прекъсна го, — отказвам да повярвам, че са други, освен зелени.

Саймън се ухили.

— Както искаш.

Тя въздъхна.

— Толкова завиждах на Колин. Такива хубави очи на лицето на някой мъж са си чиста загуба.

— Сигурен съм, че дамите, които си въобразяват, че са влюбени в него, няма да се съгласят.

Дафни го изгледа самодоволно.

— Да, само че те нямат значение, нали?

Саймън усети, че му се иска да се засмее.

— Щом казваш.

— Скоро ще научиш — каза тя дяволито, — че аз винаги съм права.

Този път се разсмя. Нямаше начин да се въздържи. Когато накрая се успокои, осъзна, че Дафни е притихнала. Гледаше го топло, макар устните й да бяха извити в носталгична усмивка.

— Това беше хубаво — каза тя и сложи ръка върху неговата. — Почти като преди, не мислиш ли?

Той кимна и обърна ръката си с дланта нагоре, за да може да хване нейната.

— Отново ще бъде така, нали? — в очите й проблясваше безпокойство. — Ще се върнем към това, нали? Ще бъде абсолютно същото.

— Да — каза той, макар да знаеше, че това е невъзможно. Можеше и да бъдат доволни, но никога нямаше да бъде абсолютно същото.

Тя се усмихна, затвори очи и положи глава на рамото му.

— Добре.

Саймън остана загледан в отраженията им няколко минути. И почти повярва, че ще успее да я направи щастлива.

* * *

На следващата вечер — последната нощ на Дафни като мис Бриджъртън — Вайълет почука на вратата на спалнята й.

Дафни седеше на леглото, а пред нея бяха разпръснати спомени от детството й.

— Влез! — извика тя.

Майка й подаде главата си със странна усмивка.

— Дафни — каза колебливо, — имаш ли минутка?

Тя загрижено изгледа майка си.

— Разбира се — изправи се, докато Вайълет влезе бавно. Кожата на майка й удивително наподобяваше жълтия цвят на роклята й.

— Добре ли си, майко? — я попита. — Изглеждаш малко позеленяла.

— Добре съм. — Виконтесата се прокашля и изправи рамене. — Време е да си поговорим.

— Оооо — Дафни издиша, а сърцето й се разтуптя от нетърпение. Очакваше този момент. Всичките й приятелки й бяха казали, че в нощта преди сватбата майките им са им разкрили тайните на брака. В последния възможен момент ги приемаха в редиците на жените и им разкриваха всички онези порочни и интригуващи тайни, които толкова внимателно бяха крили от неомъжените момичета. Някои от младите дами от нейния кръг вече бяха омъжени и Дафни и приятелките й бяха опитали да изкопчат това, което никой не желаеше да им разкрие, но в отговор получаваха само кикотене придружено с думите:

— Скоро ще разберете.

„Скоро“ се бе превърнало в „сега“ и тя нямаше търпение.

Вайълет, от друга страна, изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се освободи от съдържанието на стомаха си.

Дафни потупа леглото до себе си.

— Искаш ли да седнеш тук, майко?

Вайълет примигна разсеяно.

— Да, да, би било добре. — Тя седна на крайчеца на леглото, но изглежда не се чувстваше много удобно.

Дафни я съжали и започна разговора сама.

— За брака ли става дума? — попита я нежно.

Майка й кимна едва доловимо.

Дафни направи усилие да прикрие радостта в гласа си.

— За сватбената нощ?

Този път Вайълет успя да поклати главата си нагоре и надолу с цял инч.

— Наистина не знам как да ти го кажа. Много е неделикатно.

Дафни успя да запази спокойствие. Накрая майка й така или иначе щеше да стигне до същността.

— Разбираш — каза на пресекулки Вайълет, — че има неща, които трябва да знаеш. Неща, които ще се случат утре вечер. Неща… — тя се закашля, — които включват и съпруга ти.

Дафни се наведе напред и очите й се разшириха.

Виконтесата се отдръпна назад, очевидно се чувстваше неудобно от явния интерес на дъщеря си.

— Виждаш ли, съпругът ти… тоест Саймън, разбира се, след като той ще ти бъде съпруг…

Тъй като не личеше Вайълет да има намерение да си довърши мисълта, Дафни измърмори.

— Да, Саймън ще ми бъде съпруг.

Майка й простена и очите й започнаха да оглеждат всичко наоколо, като избягваха лицето на Дафни.

— Много ми е трудно.

— Очевидно — помърмори тя.

Вайълет си пое дълбоко въздух и изпъна рамене, сякаш се подготвяше за изключително неприятна задача.

— В сватбената ти нощ — започна тя, — съпругът ти ще очаква да изпълниш съпружеските си задължения.

Това не бе нещо ново за Дафни.

— Бракът ти трябва да бъде консумиран.

— Разбира се — измърмори отново.

— Той ще дойде при теб в леглото.

Дафни кимна. Това също го знаеше.

— И ще извърши определени… — Вайълет започна да търси думата, а ръцете й буквално цепеха въздуха, — интимности с теб.

Устните на Дафни се разтвориха едва-едва и тя леко издиша — единственият звук в стаята. Най-накрая започваше да става интересно.

— Тук съм, за да ти кажа — продължи тя вече доста по-бързо, — че не е задължително съпружеските задължения да бъдат неприятни.

Но какви бяха те?

Бузите на Вайълет почервеняха.

— Знам, че някои жени намират… акта за отблъскващ, но…

— Така ли? — любопитно запита Дафни. — Тогава защо толкова много камериерки се измъкват със слугите?

Майка й тутакси се превърна в разгневен работодател.

— Коя камериерка?

— Не се опитвай да променяш темата — предупреди я Дафни. — Очаквам това от седмици.

Майка й малко се успокои.

— Така ли?

Погледът на Дафни сякаш казваше „А ти как мислиш?“.

— Разбира се.

Вайълет въздъхна и измънка.

— До къде бях стигнала?

— Казваше, че някои жени намират съпружеските си задължения за неприятни.

— Точно така. Ами. Хм.

Дафни сведе поглед към ръцете на майка си и забеляза, че почти е разкъсала една кърпичка на парченца.

— Това, което искам наистина да знаеш — каза Вайълет, изплювайки думите сякаш нямаше търпение да се отърве от тях, — е, че може въобще да не е неприятно. Ако двама души изпитват чувства един към друг, а аз вярвам, че херцогът изпитва силни чувства към теб…

— Както и аз към него — меко я прекъсна Дафни.

— Разбира се. Точно така. Е, значи, като се има предвид, че изпитвате чувства един към друг, това вероятно ще бъде един много хубав и специален момент. — Тя започна да се изтегля към ъгъла на леглото, а при движението жълтата коприна на роклята й се разстла по завивката. — И не трябва да си нервна. Сигурна съм, че херцогът ще бъде много нежен.

Дафни се сети за изгарящата целувка на Саймън. „Нежна“ не бе подходящата дума.

— Но…

Вайълет се изправи като по команда.

— Много добре. Приятна вечер. Това, дойдох да ти кажа.

— И това е всичко?

Майка й се втурна към вратата.

— Ъъъ, да — погледът й виновно се местеше. — Нещо друго ли очакваше?

— Да! — Дафни се втурна след виконтесата и се хвърли към вратата, за да не й позволи да избяга.

— Не можеш да ми кажеш само това и да ме оставиш!

Вайълет погледна прозореца с копнеж, а Дафни мислено благодари, че стаята й е на втория етаж, в противен случай не се съмняваше, че майка й щеше да се измъкне оттам.

— Дафни — произнесе тя задавено.

— Но какво да правя?

— Съпругът ти ще знае — превзето каза тя.

— Мамо, не искам да приличам на глупачка.

Вайълет простена.

— Няма, Повярвай ми. Мъжете са…

Дафни се хвана за полуизречените думи.

— Мъжете са какви? Какви, майко? Какво щеше да кажеш?

Цялото лице на Вайълет вече бе станало яркочервено, а врата и ушите й бяха порозовели.

— На мъжете е лесно да им се достави удоволствие — смотолеви тя. — Той няма да се разочарова.

— Но…

— Достатъчно! — твърдо каза накрая Вайълет. — Казах ти всичко, което моята майка ми каза. Не се дръж като нервна страхливка и ако го правиш достатъчно често ще имаш бебе.

Челюстта на Дафни увисна.

— Моля?

Вайълет нервно преглътна.

— Пропуснах ли да спомена частта свързана с бебетата?

— Майко!

— Много добре. Съпружеските ти задължения… ъъъ, консумирането… така се правят бебетата.

Дафни се облегна на стената.

— И ти си го правила осем пъти? — прошепна тя.

— Не!

Дафни примигна объркано. Обясненията на майка й бяха изключително неясни и тя все още не знаеше какво точно представляват съпружеските задължения, но нещо не съвпадаше.

— Нима не е трябвало да го правиш осем пъти?

Вайълет бясно започна да си вее с ръка.

— Да. Не! Дафни, това е много лично.

— Но как може да имаш осем деца, ако…

— Правила съм го повече от осем пъти — изръмжа Вайълет, която имаше вид, сякаш й се иска да се разтопи и да попие в стените.

Дъщеря й невярващо се втренчи в нея.

— Така ли?

— Понякога — каза виконтесата, като едва мърдаше устни и със сигурност не отделяше поглед от една определена точка на пода, — хората го правят, просто защото им харесва.

Очите на Дафни се разшириха.

— Така ли? — прошепна тя.

— Ъъъ, да.

— Както, когато мъжете и жените се целуват?

— Да, точно така — въздъхна Вайълет с облекчение. — Почти като… — Очите й се присвиха. — Дафни — гласът й внезапно стана рязък, — целувала ли си херцога?

Тя усети как кожата й добива нюанс, силно наподобяващ този на майка й.

— Може и да съм — измънка.

Вайълет размаха пръст на дъщеря си.

— Дафни Бриджъртън, не мога да повярвам, че би направила подобно нещо. Знаеш много добре, че съм те предупреждавала да не позволяваш подобни волности на мъжете!

— Едва ли има значение щом ще се женим!

— Все пак… — после въздъхна. — Както и да е. Права си. Няма значение. Ще се омъжваш и то за херцог, а ако те е целунал, то това можеше да се очаква.

Дафни впери невярващ поглед в майка си. Нервното, пресекливо дърдорене на бе крайно нехарактерно за нея.

— Е, сега — обяви Вайълет, — след като нямаш други въпроси, ще те оставя да… — тя разсеяно погледна дреболиите, които разглеждаше Дафни, — продължиш, каквото там правеше.

— Но аз имам още други въпроси!

Майка й, обаче, вече се бе измъкнала.

А Дафни, без значение колко отчаяно искаше да научи тайните на съпружеския акт, нямаше да я гони по коридора — пред очите на цялото семейство и слугите — за да ги научи.

А и тя бе повдигнала още един тревожен въпрос. Според нея, съпружеският акт бе необходим, за да се създадат деца. Ако Саймън не можеше да има деца, това означаваше ли, че не може да извършва и интимностите, които майка й бе споменала?

И, по дяволите, какви бяха тези интимности? Дафни подозираше, че имат нещо общо с целувките, тъй като висшето общество изглеждаше твърдо решено да се увери, че младите дами пазят устните си недокоснати и целомъдрени. А, помисли си, и бузите й се изчервиха при спомена за Саймън и градината, можеше да има нещо общо и с женските гърди.

Тя простена. Майка й на практика й бе наредила да не бъде нервна, но не виждаше как е възможно това, след като се очакваше да встъпи в този брак, без да има и най-малка представа как да изпълни задълженията си по него.

Ами Саймън? Ако не можеше да го консумира, това щеше ли изобщо да бъде брак?

Това бе напълно достатъчно, за да обезпокои една булка.

* * *

В края на краищата Дафни запомни много малко неща от сватбата. В очите на майка й имаше сълзи — както и по лицето й, — а гласът на Антъни бе странно дрезгав, когато пристъпи, за да я предаде. Хаясинт разпръскваше розовите листенца твърде бързо, и докато стигнат до олтара, не бяха останали никакви. Грегъри кихна три пъти, преди дори да стане време за обетите им.

Помнеше и колко концентриран изглеждаше Саймън, докато повтаряше обета си. Всяка сричка бе произнесена бавно и внимателно. Очите му горяха, а гласът му бе тих, но искрен. На Дафни й се струваше, че нищо в целия свят не бе толкова важно за него, колкото думите, които изричаше пред архиепископа.

Сърцето й сякаш намери утеха в това; мъж, който произнася обет с такава искреност, не можеше да гледа на брака като на обикновено удобство.

Нека тези, които Бог е събрал, никой човек не разделя.

Тръпка премина по гърба й и тя се олюля. Само след миг щеше да принадлежи на този мъж завинаги.

Саймън леко извърна глава и спря поглед на лицето й. Добре ли си? — сякаш питаха очите му.

Тя кимна — едно съвсем леко поклащане на брадичката, което само той можеше да види. Нещо проблесна в очите му, може би облекчение?

Обявявам ви…

Грегъри кихна за четвърти път, след това за пети и шести и напълно заглуши думите на архиепископа „за съпруг и съпруга“. Дафни усети как ужасяващ кикот се надига в гърлото й. Но стисна устни, решена да запази подходящото за случая сериозно изражение. Все пак бракът бе свещена институция и никой не биваше да го третира като шега.

Хвърли поглед към Саймън, само за да види, че и той я гледа със странно изражение. Светлите му очи бяха насочени към устата й и ъгълчетата на устните му започнаха да потрепват.

Дафни усети как кикотът в нея се надига още по-силно.

— Можете да целунете булката.

Саймън я сграбчи почти отчаяно и устните му силно притиснаха нейните, което предизвика дружно ахване сред малкото гости.

След това и двамата младоженци избухнаха в смях, както бяха притиснати един в друг.

Вайълет Бриджъртън каза по-късно, че това е била най-странната целувка, която някога е имала привилегията да види.

Грегъри Бриджъртън, когато спря да киха, заяви, че било отвратително.

Архиепископът, който беше в доста напреднала възраст, изглеждаше объркан.

Но Хаясинт Бриджъртън, която на десет години би трябвало да знае най-малко за целувките от всички присъстващи, само примигна замислено и каза:

— Мисля, че е хубаво. Щом се смеят сега, вероятно ще се смеят винаги — и се обърна към майка си. — Това е хубаво, нали?

Вайълет хвана ръката на най-малката си дъщеря и я стисна.

— Смехът винаги е нещо хубаво, Хаясинт. Благодаря ти, че ни го припомни.

И така тръгна слухът, че новите херцог и херцогиня на Хейстингс били най-блажено щастливата и влюбена двойка от десетилетия насам. В края на краищата, кой можеше да се сети за друга сватба с толкова много смях?