Джулия Куин
Херцогът и аз (1)

Пролог

Раждането на Саймън Артър Хенри Фицранулф Басет, граф на Клайвдън, бе посрещнато с бурно празненство. Църковните камбани се чуваха с часове. В огромния замък, който щеше да приюти новороденото, се лееше шампанско, а цялото население на селцето Клайвдън прекрати заниманията си, за да вземе участие в празненството, организирано от бащата на младия граф.

— Това не е обикновено дете — каза пекарят на ковача.

Причината бе, че Саймън Артър Хенри Фицранулф Басет нямаше да прекара живота си като граф Клайвдън. Това бе просто формална титла. Саймън Артър Хенри Фицранулф Басет — бебе с повече имена, отколкото имаше нужда, което и да е бебе — бе наследник на едно от най-старите и най-богати херцогства в Англия, а баща му — деветият херцог на Хейстингс — бе чакал този момент с години.

Херцогът стоеше пред покоите на съпругата си, гушнал пищящото бебе, а сърцето му се пръскаше от гордост. Навършил четиридесет преди няколко години, той бе свидетел как приятелите му — херцози, графове и т.н. — създаваха наследник след наследник. Някои трябваше да изтърпят появяването на няколко дъщери, преди скъпоценния син, но в крайна сметка всички бяха подсигурили продължаването на рода си и присъствието на своя кръв в следващото поколение от елита на Англия.

Не и херцог Хейстингс. Въпреки че съпругата му бе успяла да зачене пет пъти през петнадесетгодишния им брак, само в два от тях бе износила бебето до края, но и в двата случая децата бяха мъртвородени. След края на петата бременност, приключила с кървав спонтанен аборт в петия месец, лекарите бяха предупредили Тяхна Светлост в никакъв случай да не правят нов опит. Това би застрашило живота на херцогинята. Тя бе твърде крехка, слаба и може би, казаха нежно, твърде възрастна. Херцогът просто трябваше да се примири с факта, че титлата ще стане притежание на някой извън семейство Басет.

Все пак се оказа, че съпругата му, Бог да я благослови, знае ролята си в живота, и след шестмесечен възстановителен период отвори вратата, свързваща спалните им и херцогът отново предприе поход към така мечтания син.

Пет месеца по-късно тя го уведоми, че е заченала. Моменталното въодушевление на херцога бе потушено от твърдата решимост — нищо, абсолютно нищо да не попречи на тази бременност. На херцогинята й бе забранено да става от леглото, в момента, в който се установи, че е пропуснала месечния си цикъл. Бе доведен лекар, който да я преглежда всеки ден, а по средата на бременността херцогът откри най-уважавания лекар в Лондон и му плати цяло състояние, за да изостави практиката си и временно да се премести в замъка Клайвдън.

Този път той не възнамеряваше да поема никакви рискове. Щеше да получи своя син и херцогската титла щеше да остане в семейство Басет. Херцогската титла трябваше да остане в семейство Басет.

Херцогинята получи болки месец по-рано от предвиденото и под хълбоците й бяха положени възглавници. Според доктор Стъбс така гравитацията щяла да задържи бебето вътре. Херцогът реши, че това е разумен аргумент и след като докторът се оттегли, пъхна още една възглавница под жена си, правейки ъгъла, под който тя лежи цели двадесет градуса. Тя остана в това положение цял месец.

Най-накрая настъпи моментът на истината. Цялото домакинство се молеше за херцога, който толкова много искаше наследник. Някои се сещаха да се помолят и за херцогинята, която ставаше все по-слаба и крехка, колкото по-голям ставаше коремът й. Опитваха да не възлагат твърде големи надежди, все пак, тя вече бе родила и погребала две бебета, а и дори да успееше да роди детето, то най-вероятно щеше да е момиче.

Когато виковете й се усилиха и зачестиха, херцогът се вмъкна в покоите й, без да обръща внимание на протестите на лекаря, акушерката и камериерката на Нейна Светлост. Всичко бе в кръв, но той бе решен да присъства, когато се разбере пола на бебето.

Появи се главата, след това и раменете. Всички се наведоха напред, за да видят по-добре, и тогава…

И тогава херцогът разбра, че има Господ, и той все още се усмихва на семейство Басет. Даде на акушерката минута да почисти бебето, след това взе малкото момченце на ръце и тръгна към голямата зала, за да го покаже на всички.

— Имам син! — избоботи. — Идеален малък син!

Докато слугите ликуваха и плачеха от облекчение, той погледна надолу към мъничкия граф и каза:

— Ти си идеален! Ти си Басет! Ти си мой!

На херцога му се искаше да изведе момченцето навън, за да покаже на всички, че най-после е създал здрав наследник от мъжки пол, но априлският въздух все още бе леко хладен, затова разреши на акушерката да го върне при майка му. След това оседла един от великолепните си жребци и препусна, като по пътя крещеше за щастливото събитие на всеки, който искаше да слуша.

Междувременно херцогинята, която не бе спряла да кърви след раждането, изпадна в безсъзнание и накрая просто издъхна.

Херцогът скърбеше за съпругата си. Истински скърбеше. Не я бе обичал, разбира се, и тя не го бе обичала, но по някакъв странно дистанциран начин, бяха станали приятели. Той не бе очаквал от брака си нищо, освен син и наследник, и в това отношение съпругата му се бе оказала партньорка за пример. Уреди свежи цветя да бъдат поставяни на гроба й всяка седмица, независимо от сезона, а портретът й бе преместен от дневната в голямата зала над стълбището — позиция, показваща огромно уважение.

След това се зае да отглежда сина си.

Разбира се, през първата година нямаше какво толкова да се прави. Бебето бе твърде малко за лекции за управление на земи и отговорности, затова херцогът остави Саймън на грижите на бавачката му и замина за Лондон, където животът му потече по същия начин, както и преди да бъде благословен с бащинство, с изключение на факта, че показваше на всички — включително и на краля — миниатюрата на сина си, която лично бе нарисувал малко след раждането му.

Той посещаваше Клайвдън от време на време, а на втория рожден ден на Саймън се завърна за постоянно, готов да поеме в ръце образованието на малкия. Купено беше пони, избрана бе малка пушка за бъдещия лов на лисици и бяха наети преподаватели по всеки предмет, познат на човечеството.

— Той е твърде малък за това! — възкликна бавачката Хопкинс.

— Глупости — отговори Хейстингс снизходително. — Очевидно не очаквам скоро да овладее всичко това, но никога не е прекалено рано да се започне образованието на един херцог.

— Той не е херцог — промърмори бавачката.

— Ще бъде. — Хейстингс й обърна гръб и се надвеси над сина си, който строеше асиметричен замък от кубчета. Не бе идвал в Клайвдън от няколко месеца и остана доволен от това колко е пораснал синът му. Той бе жизнено, здраво малко момче с блестяща кафява коса и ясни сини очи.

— Какво строиш, синко?

Саймън се усмихна и посочи.

Хейстингс погледна към бавачката.

— Не говори ли?

Тя поклати глава.

— Все още не, Ваша Светлост.

Херцогът се намръщи.

— Той е на две. Не трябва ли вече да говори?

— При някои деца това става по-бавно, Ваша Светлост. Той, очевидно, е умно малко момченце.

— Разбира се, че е умен. Той е Басет.

Бавачката кимна. Винаги кимаше, когато херцогът заговореше за превъзходството на семейство Басет.

— Може би — предположи тя, — просто няма нещо, което да иска да каже.

Херцогът не изглеждаше убеден, но подаде един войник на Саймън, потупа го по главата и излезе да се разходи с новия жребец, който току-що бе купил от лорд Уорт.

 

 

Две години по-късно херцогът вече не бе толкова спокоен.

— Защо не говори? — крещеше.

— Не зная — отговори бавачката, кършейки ръце.

— Какво сте му направили?

— Нищо не съм направила!

— Ако си вършехте работата както трябва, той — херцогът яростно посочи Саймън — щеше да говори.

Синът му се упражняваше да пише букви на миниатюрното си бюро и с интерес наблюдаваше размяната на реплики.

— Той е на четири години, по дяволите — изрева херцогът. — Трябва да може да говори.

— Може да пише — каза бързо бавачката. — Отгледала съм пет деца и никое от тях не се е справяло с буквите, както господарят Саймън.

— Каква полза от писането, като не може да говори. — Хейстингс се обърна към сина си с ярост в очите. — Говори ми, дяволите да те вземат!

Саймън се дръпна назад и долната му устна започна да трепери.

— Ваша Светлост! — възкликна бавачката. — Плашите детето.

Хейстингс се извърна към нея.

— Може би от това има нужда. Може би има нужда от сериозна дисциплина. Един добър пердах може да му помогне да открие гласа си.

Херцогът грабна четката със сребърен гръб, с която бавачката решеше Саймън и тръгна към него.

— Ще те накарам да говориш, ти, глупав, малък…

— Не!

Бавачката ахна. Херцогът изпусна четката. За първи път чуваше гласа на Саймън.

— Какво каза? — прошепна, а очите му се напълниха със сълзи.

Саймън сви юмруци и вирна брадичка.

— Не ме уууууууууу…

Лицето на херцога стана смъртно бледо.

— Какво казва?

Детето опита отново.

— Нннннннн…

— Мили Боже — ужасено пошепна херцогът, — той е слабоумен.

— Не е слабоумен! — извика бавачката и обви ръце около момчето.

— Ннннннне мммммме — Саймън пое дълбоко дъх, — уууууууудряй.

Хейстингс се отпусна в креслото до прозореца и опря глава на ръцете си.

— Какво съм направил, за да заслужа това? Какво може да съм направил…

— Би трябвало да го похвалите — смъмри го бавачката Хопкинс. — Четири години го чакате да проговори, а…

— А той е идиот! — изрева Хейстингс. — Проклет малък идиот!

Саймън започна да плаче.

— Титлата ще бъде наследена от един малоумник — простена херцогът. — Толкова години се молих за наследник, а сега всичко пропадна. Трябваше да оставя братовчед ми да наследи титлата. — Обърна се с гръб към сина си, който подсмърчаше и си триеше очите, опитвайки се да изглежда силен като баща си. — Дори не мога да го погледна — прошепна. — Не мога да понеса да го гледам.

След тези думи херцогът излезе от стаята.

Бавачката прегърна още по-силно момчето.

— Ти не си идиот — прошепна яростно. — Ти си най-умното малко момче, което познавам. И знам, че ако някой може да се научи да говори правилно, това си ти.

Саймън се сгуши в топлата й прегръдка и подсмръкна.

— Ще му покажем — зарече се тя. — Ще съжалява за всичко, което каза, дори това да е последното, което ще направя.

Бавачката Хопкинс удържа на думата си. След като херцогът се оттегли в Лондон, преструвайки се, че няма син, тя прекарваше всяка минута със Саймън, произнасяйки думи и срички, като щедро го хвалеше, когато се справяше и го окуражаваше, когато не успееше.

Макар и бавно, речта на Саймън се подобряваше. Докато стане на шест, „ннннннннедей“ се бе превърнало в „ннедей“, а на осем успяваше да каже цели изречения, без да заеква. Все още се объркваше, когато бе разстроен и бавачката трябваше често да му повтаря, че трябва да е спокоен и концентриран, ако иска думите да излизат цели. Саймън бе решен да успее, бе умен и може би най-важното от всичко бе дяволската му упоритост. Научи се да си поема дъх преди всяко изречение и да произнася думите на ум, преди да опита да ги каже. Изучаваше реакцията на устата си, когато говори правилно и се опитваше да разбере какво точно не се получава, когато греши. Най-накрая, вече на единадесет, той се обърна към бавачката Хопкинс, спря за момент, за да събере мислите си и каза:

— Мисля, че е време да посетим баща ми.

Тя рязко вдигна поглед. Херцогът не бе виждал момчето от седем години. Не бе отговорил на нито едно от писмата, които Саймън му бе изпращал. Бяха почти сто.

— Сигурен ли си? — попита го тя.

Той кимна.

— Добре тогава. Ще поръчам да приготвят каретата. Утре тръгваме за Лондон.

* * *

Пътуването отне ден и половина, и вече бе късен следобед, когато каретата спря пред Басет Хаус. Саймън учудено оглеждаше оживената лондонска улица, докато бавачката Хопкинс го водеше нагоре по стълбите. Никой от тях не бе идвал в Басет Хаус, затова бавачката не знаеше какво да прави, като стигнаха предната врата, освен да почука. Вратата се отвори след секунди и те се озоваха пред погледа на един доста внушителен иконом.

— Доставките — произнесе напевно той, докато затваряше вратата — се приемат на задния вход.

— Почакай! — каза бързо бавачката, препречвайки вратата с крак. — Ние не сме слуги.

Икономът презрително изгледа дрехите й.

— Е, аз съм, но той не е. — Тя хвана Саймън за ръката и го избута напред. — Това е граф Клайвдън и би било добре да се отнасяте към него с необходимото уважение.

Икономът буквално зяпна и премигна няколко пъти, преди да каже.

— Доколкото зная, граф Клайвдън е мъртъв.

— Моля? — изпищя бавачката.

— Със сигурност не съм — възкликна Саймън с цялото справедливо възмущение, на което бе способно едно единадесетгодишно момче.

Икономът го огледа, веднага видя приликата със семейство Басет и ги покани вътре.

— Защо сте мислел, че съм м-мъртъв? — запита Саймън, проклинайки се за грешката, която не бе особено изненадваща. Вероятността да заекне бе най-голяма, винаги когато бе ядосан.

— Не бих могъл да ви отговоря — отвърна икономът.

— Със сигурност бихте могли — изстреля бавачката в отговор. — Не може да кажете нещо подобно на момче на неговите години и да не го обясните.

Икономът замълча за момент и накрая каза:

— Негова Светлост не ви е споменавал от години. Последното, което чух, бе, че няма син. Изглеждаше доста наранен, когато го каза, затова никой не продължи разговора по темата. Ние — имам предвид слугите — предположихме, че сте починал.

Саймън усети как стиска зъби и запреглъща с усилие.

— Ако бе така, нямаше ли да е в траур? — запита тя. — За това помислихте ли? Как може да решите, че момчето е умряло, ако баща му не е в траур?

Икономът сви рамене.

— Негова Светлост често носи черно. Траурът не би се откроил в облеклото му.

— Това е възмутително — каза бавачката Хопкинс. — Искам веднага да извикате Негова Светлост.

Саймън мълчеше. Усилено се опитваше да овладее емоциите си. Трябваше да успее. Нямаше начин да говори с баща си, докато кръвта му бушува така.

Икономът кимна.

— Той е горе. Веднага ще го известя за пристигането ви.

Бавачката започна ядосано да обикаля, като през цялото време мърмореше и наричаше херцога с всяка обидна дума от учудващо богатия си речник. Саймън продължаваше да си поема дълбоко въздух в средата на стаята с яростно стиснати юмруци.

Можеш да го направиш, крещеше на ум, можеш да го направиш.

Бавачката се обърна към него и видя как опитва да се овладее.

— Да, точно така — каза бързо, падна на колене и взе ръцете му в своите. Знаеше по-добре от всеки друг какво ще се случи, ако Саймън се изправи пред баща си, преди да се е успокоил. — Поеми дълбоко въздух. Мисли за думите, преди да ги изговориш. Ако можеш да контролираш…

— Виждам, че все още глезите момчето — чу се властен глас откъм вратата.

Бавачката Хопкинс се изправи и бавно се обърна. Опита се да се сети за нещо почтително, което да каже, нещо, което да поизглади ужасната ситуация. За съжаление, когато гледаше херцога, виждаше в него Саймън и гневът й отново се разпали. Той може и да изглеждаше точно като сина си, но със сигурност не се държеше като баща.

— Вие, сър — изфуча тя, — сте жалък.

— А вие, мадам, сте уволнена.

Бавачката залитна назад.

— Никой не може да говори така на херцога на Хейстингс — изкрещя той. — Никой!

— Дори кралят? — присмя се Саймън.

Хейстингс се извъртя, без дори да забележи, че синът му говореше нормално.

— Ти — каза тихо.

Саймън рязко кимна. Беше успял да се пребори с едно изречение, но то бе твърде кратко и не искаше да предизвиква съдбата. Не и когато не бе спокоен. Обикновено минаваха дни, без да заекне, но сега…

Под втренчения поглед на баща си се чувстваше като малко дете. Дете-идиот.

Езикът му внезапно се удебели и се схвана.

Херцогът жестоко се усмихна.

— Какво имаш да ми кажеш, малко момче? А? Какво имаш да кажеш?

— Всичко е наред, Саймън — прошепна бавачката Хопкинс, хвърляйки яден поглед на херцога. — Не го оставяй да те разстрои. Можеш, миличък.

Необяснимо как окуражителният й тон само влоши нещата. Саймън бе дошъл тук, за да се докаже пред баща си, а бавачката му го третираше като бебе.

— Какво има? — присмя му се херцогът. — Котка ли ти изяде езика?

Саймън стегна мускулите си толкова силно, че започна да трепери.

Баща и син се гледаха втренчено, сякаш цяла вечност, докато накрая херцогът изпсува и тръгна към вратата.

— Ти си най-лошият ми провал — изсъска на сина си. — Не знам какво съм сторил, за да те заслужа, но да ме пази Бог, ако отново те видя.

— Ваша Светлост! — извика възмутено бавачката Хопкинс. — Не може да се говори така на едно дете.

— Махнете го от очите ми — каза й той ядно. — Можете да си запазите работата, стига да го държите далеч от мен.

— Чакай!

Херцогът бавно се обърна при звука на гласа на Саймън.

— Каза ли нещо? — каза провлечено.

Саймън си пое дълбоко въздух три пъти, а устата му продължаваше да е ядно стисната. Насили се да отпусне челюстта си и потърка език по небцето, в опит да си припомни как се говори правилно. Накрая, точно когато херцогът бе готов отново да му обърне гръб, отвори уста и каза:

— Аз съм Ваш син.

Саймън чу облекчената въздишка на бавачката си и видя проблясък на нещо непознато в очите на баща си. Гордост. Не твърде голяма, но все пак беше там, блещукаше в дълбините, даваше му надежда.

— Аз съм ваш син — каза отново, този път малко по-силно. — И н…

Гърлото му внезапно пресъхна и той се паникьоса.

Можеш да го направиш. Можеш да го направиш.

Гърлото продължи да го стяга, езикът му започна да се удебелява, а очите на баща му да се стесняват…

— Аз не ссс…

— Върви си вкъщи — каза тихо Хейстингс. — Тук няма място за теб.

Саймън почувства неприязънта на херцога с костите си, усети как някаква странна болка обхваща тялото му и пронизва сърцето му. Омраза нахлу във всяка негова клетка, дори в сълзите, които се стичаха от очите му и той се закле:

Ако не можеше да бъде синът, който баща му иска, тогава Бог му бе свидетел, че ще бъде абсолютната противоположност…