Джулия Куин
Херцогът и аз (12)

Глава 11

„Годишният бал на лейди Траубридж в Хампстед Хийт в събота вечер, както винаги бе кулминационната точка на клюкарския сезон. Настоящият автор забеляза Колин Бриджъртън да танцува и с трите сестри Федърингтън, не наведнъж, разбира се, макар че трябва да се отбележи, че не изглеждаше очарован от съдбата си. В допълнение, Найджъл Бърбрук бе видян да ухажва жена, която определено не бе мис Дафни Бриджъртън.

И след като споменахме мис Дафни Бриджъртън — то тя си тръгна от бала рано. Бенедикт Бриджъртън уведоми любопитните, че сестра му е получила главоболие, но настоящият автор я забеляза по-рано същата вечер, докато разговаряше с възрастния херцог Мидълторп и тя изглеждаше в отлично здраве.“

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 17 май 1813

 

Бе невъзможно да заспи. Дафни крачеше из стаята си, а стъпките й бяха издълбали пътека в синьо-белия килим, който покриваше пода още от детството й. Умът й се луташе в хиляди посоки, но едно нещо й бе напълно ясно. Трябваше да спре този дуел.

Изобщо не подценяваше трудностите, съпътстващи изпълнението на тази задача. Най-малкото, защото мъжете имаха склонност да се държат като упорити идиоти, когато ставаше въпрос за чест и дуели, и тя се съмняваше, че Саймън или Антъни биха оценили намесата й. Освен това дори не знаеше къде щеше да се проведе дуела. Това не бе обсъждано в градината на лейди Траубридж. Дафни смяташе, че брат й е изпратил съобщение до херцога по някой слуга. А може би Саймън трябваше да избере мястото, тъй като той бе предизвикан. Дафни бе убедена, че тези дуели имат установени правила, но определено не бе наясно какви.

Тя спря пред прозореца и дръпна пердето, за да надникне навън. Нощта едва бе настъпила, според стандартите на висшето общество; тя и Антъни бяха напуснали партито преждевременно. Доколкото знаеше Бенедикт, Колин и майка й бяха все още в дома на лейди Траубридж. Приемаше като добър знак факта, че още не се бяха върнали — вече повече от два часа двамата с Антъни си бяха у дома. Ако някой бе видял сцената със Саймън, клюката със сигурност би се разпространила из балната зала за секунди, а майка й щеше да се втурне към дома опозорена.

Може би щеше да има късмет вечерта да приключи само със съсипването на роклята й, но не и на репутацията й.

В момента тревогата за доброто й име бе най-малката й грижа. Имаше нужда от семейството си по други причини. Нямаше начин сама да успее да спре този дуел. Само някоя идиотка би препуснала съвсем сама през Лондон в ранните утринни часове, в опит да вразуми двама войнствено настроени мъже. Щеше да има нужда от помощ.

Боеше се, че Бенедикт веднага ще застане на страната на Антъни в тази история. Всъщност, щеше да се изненада, ако откажеше да му стане секундант. Но Колин… Колин можеше и да се съгласи с нея. Той щеше да мърмори; вероятно щеше да каже, че Саймън заслужава да бъде застрелян призори, но ако Дафни започнеше да го умолява, щеше да й помогне.

Дуелът трябваше да бъде спрян. Тя не разбираше какво става в главата на Саймън, но той очевидно се измъчваше от нещо — нещо, което вероятно бе свързано с баща му. Отдавна бе разбрала, че го измъчват някакви вътрешни демони. Добре го криеше, разбира се, особено, когато бе с нея. Но често бе улавяла онзи отчаян и замислен израз в очите му. Вероятно имаше причина толкова често да се затваря в себе си и да мълчи. Понякога Дафни си мислеше, че тя е единственият човек, с когото той се чувства достатъчно спокоен, за да се смее, шегува и да разговаря. И може би с Антъни. Е, може би и с него, преди да се случи това.

Въпреки всичко, въпреки поведението на Саймън в градината, който сякаш приемаше бъдещето за предопределено, тя не мислеше, че той иска да умре.

Дафни чу шум от колелета по улицата и се спусна отново към отворения прозорец точно навреме, за да види каретата на Бриджъртън да отминава къщата на път за конюшнята. Стиснала ръце, тя притича към другия край на стаята и притисна ухо към вратата. Нямаше да е добре, ако слезеше долу — Антъни смяташе, че е заспала или поне, че е в леглото и разсъждава за действията си.

Той бе казал, че няма да споменава нищо пред майка им. Или поне нямаше да й казва, докато не прецени какво трябва да знае.

Заради късното връщане на Вайълет у дома, Дафни предположи, че не са се появили никакви ужасни клюки по неин адрес, но това не означаваше, че ще се отърве без нищо. Щеше да има слухове. Винаги имаше слухове! А едно тихо шушукане, оставено без реакция, бързо би могло да се превърне в грандиозен скандал.

Знаеше, че накрая ще трябва да се изправи пред майка си. Рано или късно някой слух щеше да стигне и до нея. Обществото щеше да се постарае това да се случи. На Дафни й оставаше единствено надеждата, че докато дойде моментът, в който Вайълет ще бъде нападната от тези слухове — повечето от които верни, за съжаление — дъщеря й вече щеше да бъде сгодена за херцог.

Хората щяха да простят всичко, на някой, който е сгоден за херцог. И това щеше да бъде отправната точка в стратегията на Дафни за спасяването на живота на Саймън. Той не би спасил себе си, но може би щеше да спаси нея.

Колин Бриджъртън стъпваше на пръсти през фоайето, ботушите му леко се плъзгаха по килима. Майка му си бе легнала, а Бенедикт и Антъни се бяха настанили в кабинета, но той не се интересуваше от никого от тях. Искаше да види Дафни.

Окуражен от бледата светлина, която се процеждаше под вратата й, той леко почука. Явно бе оставила няколко свещи да горят. Тъй като бе твърде разумна, за да заспи, без да изгаси свещите, очевидно все още не спеше. А след като бе будна, щеше да й се наложи да говори с него. Вдигна ръка да почука отново, но вратата се отвори и Дафни мълчаливо му направи знак да влезе.

— Трябва да говоря с теб — бързо прошепна тя.

— И аз трябва да говоря с теб.

Дафни бързо го дръпна вътре и след като се огледа нагоре и надолу по коридора, затвори вратата.

— В голяма беда съм — каза.

— Знам.

Кръвта се отдръпна от лицето й.

— Знаеш?

Колин кимна, а зелените му очи бяха невероятно сериозни, както никога досега.

— Помниш ли приятеля ми Макълсфийлд?

Тя кимна. Макълсфийлд бе младият граф, на когото майка й бе настоявала да я представи преди две седмици. Същата нощ, в която срещна Саймън.

— Е, той те е видял да изчезваш тази вечер в градината с Хейстингс.

Гърлото на Дафни внезапно пресъхна, но тя успя да каже:

— Така ли?

Колин мрачно кимна.

— Няма да каже нищо. Сигурен съм. Приятели сме от почти десет години. Но ако той те е видял, може още някой да е забелязал. Лейди Данбъри ни наблюдаваше доста странно, докато той ми разказваше какво е видял.

— Лейди Данбъри е видяла? — остро попита Дафни.

— Не знам дали е видяла, или не. Знам само — брат й леко потръпна, — че ме гледаше така, сякаш знае всичките ми прегрешения.

Дафни леко поклати глава.

— Тя така си гледа. А ако е видяла нещо, няма да каже и дума.

— Лейди Данбъри? — попита подозрително той.

— Тя е дракон и може да бъде доста рязка, но не е човек, който би съсипал някого само за забавление. Ако е видяла нещо, ще ми го каже директно.

Колин не изглеждаше убеден.

Дафни се прокашля няколко пъти, докато се опитваше да реши как да формулира следващия си въпрос.

— Той какво точно е видял?

Колин подозрително я погледна.

— Какво имаш предвид?

— Точно каквото попитах — почти се тросна тя, нервите й бяха опънати до краен предел от дългата и тежка вечер. — Какво е видял?

Колин изпъна гръб, а брадичката му се отдръпна назад отбранително.

— Точно каквото казах — отвърна. — Видял те е да изчезваш в градината с Хейстингс.

— Това ли е всичко?

— Това ли е всичко? — повтори той. Очите му се разшириха и след това се присвиха. — Какво, по дяволите, е станало там?

Дафни се отпусна на дивана и скри лице в ръцете си.

— О, Колин, оплетох се в такава бъркотия.

Той не каза нищо, затова тя накрая изтри очите си и вдигна поглед. Брат й изглеждаше по-възрастен и някак по-решителен, отколкото го бе виждала някога. Ръцете му бяха скръстени, стоеше с широко разкрачени крака и изглеждаше неумолим, а очите му, обикновено толкова весели и дяволити, бяха твърди като смарагди. Очевидно бе чакал да го погледне, преди да заговори.

— Сега, след като приключи с изблика на самосъжаление — каза остро той, — предлагам да ми кажеш какво сте правили ти и Хейстингс в градината на лейди Траубридж тази вечер.

— Не ми говори с този тон — сопна се тя в отговор. — И не ме обвинявай, че съм се отдала на самосъжаление. За Бога, един човек ще умре утре. Имам право да съм поне малко разстроена.

Колин седна на стола срещу нея, а изражението му мигновено омекна до невероятна загриженост.

— По-добре ми разкажи всичко.

Дафни кимна и продължи с разказ на събитията от вечерта. Не му обясни точно до къде бе стигнал позорът й. Нямаше нужда Колин да знае точно какво е видял Антъни, фактът, че е била хваната в компрометираща ситуация, бе достатъчен.

Завърши с:

— И сега ще има дуел и Саймън ще умре!

— Няма как да знаеш това, Дафни.

Тя печално поклати глава.

— Той няма да стреля по Антъни. Бих заложила живота си на това. А Антъни… — гласът й пресекна и тя преглътна, преди да продължи. — Той е толкова бесен. Не мисля, че ще се успокои.

— Какво искаш да направиш?

— Не знам. Дори не знам къде ще се проведе дуелът. Знам само, че трябва да го спра!

Колин тихо изпсува и след това каза меко.

— Не знам дали ще можеш, Дафни.

— Трябва! — извика тя. — Колин, не мога да стоя тук и да гледам тавана, докато Саймън умира. — Гласът й се прекърши и тя добави. — Обичам го.

Той пребледня.

— Дори след като те отхвърли?

Тя обезсърчено кимна.

— Не ме интересува дали това ме прави жалка идиотка, но не мога иначе. Обичам го. Той има нужда от мен.

Брат й тихо каза:

— Ако това е вярно, не мислиш ли, че щеше да се съгласи да се ожени за теб, когато Антъни го е поискал?

Дафни поклати глава.

— Не. Има още нещо, което не знам. Не мога да го обясня, но като че ли част от него искаше да се ожени за мен — усещаше как раздразнението в нея нараства, а дъхът й започва да излиза на пресекулки, но въпреки това продължи. — Не знам, Колин. Ако можеше да видиш лицето му, щеше да разбереш. Опитваше се да ме предпази от нещо. Сигурна съм.

— Не познавам Хейстингс толкова добре, колкото Антъни — каза Колин. — Или дори толкова добре, колкото ти го познаваш, но никога не съм чувал и най-лек намек за слух, относно някаква дълбока, тъмна тайна. Сигурна ли си… — той спря по средата на изречението и отпусна глава в ръцете си за момент, преди отново да вдигне поглед. — Сигурна ли си, че не си въобразяваш за чувствата му към теб?

Дафни не се обиди. Знаеше, че историята й звучи като фантазия, но в сърцето си усещаше, че е права.

— Не искам той да умира — каза дрезгаво тя. — Това е единственото, което има значение.

Колин кимна и зададе един последен въпрос.

— Не искаш той да умре или не искаш да умре заради теб?

Дафни се изправи разтреперана.

— Мисля, че е по-добре да си вървиш — каза тя, използвайки последните си сили, за да запази гласа си спокоен. — Не мога да повярвам, че ми задаваш такъв въпрос.

Но той не си тръгна. Просто се протегна и стисна ръката й.

— Ще ти помогна, Дафни. Знаеш, че бих направил всичко за теб.

Тя се отпусна в ръцете му и изплака всички сълзи, които досега смело преглъщаше.

 

 

Тридесет минути по-късно очите й бяха сухи, а съзнанието — ясно. Осъзна, че бе имала нужда да се наплаче. Задържаше твърде много неща в себе си — твърде много емоции, объркване, обида и гняв. Трябваше да ги излее. Да запази разума си бистър и да остане концентрирана върху целта си.

Колин бе отишъл да разпита Антъни и Бенедикт, които според него разговаряха тихо и напрегнато в кабинета на Антъни. Съгласи се с нея, че Антъни вероятно е помолил Бенедикт да му стане секундант. Задачата на му бе да ги накара да му кажат къде ще се състои дуелът. Тя не се съмняваше, че ще успее. Умееше да измъква всякаква информация от всекиго.

Дафни бе облякла най-старите си и удобни дрехи за езда. Нямаше представа къде точно ще прекара утринта, но последното, което искаше, бе да се препъва в дантели и фусти.

Бързо почукване на вратата привлече вниманието й и преди да успее да хване дръжката, Колин влезе. Той също бе сменил вечерните си дрехи.

— Разбра ли всичко? — нетърпеливо попита тя.

Той бързо и рязко кимна.

— Нямаме много време за губене. Предполагам, че ще искаш да стигнем там преди всички останали?

— Ако Саймън пристигне преди Антъни, може би ще мога да го убедя да се ожени за мен, преди някой да е успял да извади пистолет.

Колин напрегнато въздъхна.

— Даф — започна той, — хрумвало ли ти е, че може и да не успееш?

Тя преглътна. В гърлото й бе заседнало сякаш цяло гюле.

— Опитвам се да не мисля за това.

— Но…

Дафни го прекъсна.

— Ако започна да мисля за това — отвърна напрегнато, — може да изгубя концентрация. Може да си изпусна нервите. А това не мога да си позволя. Заради Саймън не мога да си го позволя.

— Надявам се той да знае какво притежава в твое лице — тихо каза Колин. — Защото ако не знае, може да се наложи аз лично да го застрелям.

Тя добави само:

— По-добре да вървим.

Колин кимна и те излязоха.

 

 

Саймън водеше коня си по Броуд Уок към най-отдалеченото и усамотено място в новия Риджънтс Парк. Антъни бе предложил и той се бе съгласил да приключат всичко далеч от Мейфеър. Едва ли имаше вероятност да срещнат някой толкова рано призори, но и нямаше причина да парадират с дуел насред Хайд Парк.

Не че се интересуваше особено, че дуелите са незаконни. В края на краищата, нямаше да се задържи достатъчно дълго на това място, че да понесе правните последствия.

Все пак беше проява на адски лош вкус да умре по този начин, но в момента не виждаше други алтернативи. Бе опозорил една дама от добро семейство, за която не можеше да се ожени и сега трябваше да понесе последствията. Бе напълно наясно с това, още преди да я целуне.

Докато се приближаваше към целта, видя, че Антъни и Бенедикт вече са пристигнали и го очакват с развети от лекия бриз кестеняви коси и мрачни лица. Мрачни, почти колкото сърцето на Саймън.

Той спря коня си на няколко метра от братята Бриджъртън и слезе.

— Къде е секундантът ти? — извика Бенедикт.

— Не съм си правил труда да си търся — отвърна той.

— Трябва да имаш секундант! Дуелът не може да се състои без секундант.

Саймън само сви рамене.

— Реших, че няма смисъл. Вие донесохте пистолетите. Имам ви доверие.

Антъни тръгна към него.

— Не желая да правя това — каза той.

— Нямаш избор.

— Но ти имаш — нетърпеливо каза Бриджъртън. — Би могъл да се ожениш за нея. Може би не я обичаш, но зная, че наистина я харесваш. Защо не искаш да се ожениш за нея?

Саймън се замисли, дали да им каже всичко — всички причини, поради които се бе заклел да не се жени и да прекъсне родословното си дърво. Но те нямаше да го разберат. Не и Бриджъртън, за които семейството бе нещо добро, мило и истинско. Не знаеха нищо за жестоките думи и разбитите мечти. Не познаваха непоносимото усещане да бъдеш отхвърлен.

Той се замисли, дали да не каже нещо жестоко, нещо, което би накарало Антъни и Бенедикт да го презират и да приключат с този псевдодуел по-бързо. Но това означаваше да очерни Дафни, а това просто не можеше да стори.

Затова накрая само погледна Антъни Бриджъртън в лицето, човекът, който му бе приятел от първите му дни в Итън, и каза:

— Искам да знаеш, че не е заради Дафни. Сестра ти е най-прекрасната жена, която някога съм имал привилегията да познавам.

След това, кимна към братята, взе един от пистолетите от сандъчето, което Бенедикт бе оставил на земята и тръгна към северния край на полето.

— Чакаааааааааааайтееееее!

Саймън ахна и се извъртя. Мили Боже! Това беше Дафни.

Приведена ниско над коня си, тя галопираше с бясна скорост през полето. За един прекрасен миг Саймън забрави, че трябва да е невероятно ядосан, затова че се меси в дуела, и просто се възхити на великолепната гледка. Но когато тя дръпна поводите и спря коня до него, гневът му се завърна с пълна сила.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — попита я той.

— Спасявам нещастния ти живот! — очите й блеснаха срещу него и той осъзна, че никога не я е виждал толкова гневна.

Почти толкова гневна, колкото бе и той.

— Дафни, глупачка такава. Имаш ли представа колко опасна беше малката ти каскада? — Без да осъзнава какво прави, той обхвана с ръце раменете й и я разтърси. — Единият от нас можеше да те застреля.

— О, моля те! — присмя му се тя. — Дори не беше стигнал до мястото си в другия край.

Беше права, но той бе твърде бесен, за да го признае.

— Да яздиш дотук посред нощ и то сама! — изкрещя той. — Би трябвало да знаеш колко е опасно.

— Знам много добре — изстреля тя в отговор. — Колин ме придружи.

— Колин? — Саймън обърна глава наляво и надясно сякаш търсеше най-младия от по-големите й братя. — Ще го убия!

— Кога? Преди или след като Антъни те простреля в сърцето?

— О, със сигурност преди това — изръмжа Саймън, след което изрева силно — Къде е той? Бриджъртън!

Три кестеняви глави се обърнаха към него.

Той закрачи през тревата с убийствен блясък в погледа.

— Имах предвид идиота Бриджъртън.

— Мисля, че това — любезно каза Антъни, посочвайки с брадичка Колин, — си ти.

Брат му го погледна унищожително:

— Нима трябваше да я оставя вкъщи да си изплаче очите?

— Да! — отговорът дойде от три различни посоки.

— Саймън! — извика Дафни, препъвайки се по тревата след него. — Върни се!

Той се обърна към Бенедикт.

— Отведи я от тук.

Бенедикт като че ли се поколеба.

— Направи го! — нареди му Антъни.

Бенедикт остана неподвижен, а очите му се местеха между братята, сестра му и мъжа, който я беше опозорил.

— За Бога! — изпсува Антъни.

— Тя заслужава да бъде изслушана — каза той и скръсти ръце.

— Какво, по дяволите, ви става на вас двамата? — изръмжа Антъни и изгледа гневно двамата си по-малки братя.

— Саймън — каза Дафни, опитвайки да си поеме дъх след тичането през полето, — трябва да ме изслушаш.

Тя умолително изгледа братята си. Колин и Бенедикт очевидно й съчувстваха, но не можеха да й помогнат особено. Антъни все още изглеждаше като разгневен бог.

Накрая направи единственото, което й хрумна, за да забави дуела. Удари Саймън. По здравото око.

Той изръмжа от болка и залитна назад.

— Това за какво беше, по дяволите?

— Падни, идиот такъв — изсъска тя. — Ако се проснеш на земята, Антъни няма да може да те застреля.

— Определено няма да падна! — той притисна окото си, докато мърмореше. — Мили Боже, да бъдеш повален от жена. Това бе прекалено.

— Мъже! — изсумтя Дафни. — Идиоти, всички до един! — тя се обърна към братята си, които се бяха втренчили в нея с отворена уста и еднакво шокирани изражения. — Какво гледате? — тросна се тя.

Колин започна да ръкопляска. Антъни го удари по рамото.

— Може ли да ми бъде позволен един-единствен, малък, съвсем кратък момент насаме с Негова Светлост? — попита тя, изсъсквайки половината думи.

По-младите й братя кимнаха и се отдалечиха. Антъни не помръдна.

Дафни го изгледа кръвнишки.

— И теб ще ударя.

Можеше и да го направи, ако Бенедикт не се бе върнал и почти не бе извадил ръката на Антъни от раменната става докато го дърпаше настрани.

Тя се втренчи в Саймън, който притискаше пръсти към веждата си, сякаш това би намалило болката в окото му.

— Не мога да повярвам, че ме удари — каза той.

Тя погледна през рамо към братята си, за да се увери, че не могат да ги чуят.

— Стори ми се добра идея за момента.

— Не знам какво се опитваш да постигнеш — каза той.

— Човек би помислил, че е пределно ясно.

Той въздъхна и в този миг изглеждаше уморен, тъжен и безкрайно остарял.

— Вече ти казах, че не мога да се оженя за теб.

— Трябва.

Думата изскочи с такава настойчивост, че той тревожно вдигна поглед.

— Какво имаш предвид? — попита той, а тонът му можеше да влезе в учебниците по самоконтрол.

— Имам предвид, че са ни видели.

— Кой?

— Макълсфийлд.

Саймън очевидно се отпусна.

— Той няма да проговори.

— Но е имало и други! — Дафни прехапа устни. Това не беше точно лъжа. Може да е имало и други. Всъщност, вероятно е имало и други.

— Кои?

— Не зная — призна тя. — Но знам какво става, когато тръгнат слухове. До утре ще са плъзнали из цял Лондон.

Саймън изпсува толкова цветисто, че Дафни направи крачка назад.

— Ако не се ожениш за мен — каза тихо тя, — ще бъда опозорена.

— Това не е вярно! — възпротиви се той, но не звучеше особено убедително.

— Вярно е и го знаеш! — тя се насили да срещне погледа му.

Цялото й бъдеще и живота му зависеха от този момент. Не можеше да си позволи да направи грешка.

— Никой няма да ме иска. Ще ме отпратят в някое забравено от Бога място в провинцията…

— Знаеш, че майка ти никога не би те отпратила.

— Но и никога няма да се омъжа. Знаеш го! — Тя пристъпи напред, скъсявайки разстоянието помежду им. — Завинаги ще бъда белязана като повредена стока. Никога няма да имам съпруг, да родя деца…

— Спри! — Саймън направо изкрещя. — За Бога, просто спри.

Антъни, Бенедикт и Колин се втурнаха към тях при крясъка му, но неистовото поклащане на главата на Дафни ги накара да се заковат на място.

— Защо не можеш да се ожениш за мен? — попита тя тихо. — Зная, че ме харесваш. Какво има?

Саймън закри с ръка лицето си, а палецът и показалецът безмилостно се притискаха в слепоочията му. Мили Боже, имаше главоболие. А Дафни, о, Боже! — тя продължаваше да се приближава. Пресегна се и докосна рамото му, погали го по бузата.

Не беше достатъчно силен. Мили Боже, нямаше да бъде достатъчно силен.

— Саймън — помоли го тя, — спаси ме.

И той бе изгубен.