Орсън Скот Кард
Следотърсачът (24)

Глава 24
Скок от скалата

Хиляда години би трябвало да продължи прочистването на атмосферата от прах и токсични химикали, израстването на местните гори, повторното разпространение на пълзящите и обитаващите бърлоги животни по целия свят и първите стъпки на еволюцията им, за да изпълнят милионите еволюционни ниши, изпразнени от деветнайсетте снаряда, ударили планетата Градина. Орбиталните станции около нея изпращаха дъжд и фокусираха слънчевото греене, за да прочистят долните слоеве на атмосферата, а нисколетящите им телеуправляеми апарати засяваха бактерии във всички води на планетата, които да абсорбират вредните химикали, изсипващи се върху всяка повърхност. Не след дълго апаратите и заменимите вече засаждаха земна растителност там, където дъждовете и температурите бяха подходящи за нея. Веднага я последваха насекоми и други дребни животни, за да я опрашват и да се множат, бяха внедрени и земни риби и други водни животни, за да надвият оцелелите местни форми на живот. Промяната в албедото^[1] на планетата, след като обрасна с тъмни растения, а белите дъждовни облаци се изваляха, правеше годни за живот все повече и повече области и скоро сушата на този девствен свят отново бе заселена с гръбначни животни — тук, на Градина, на този свят без хора, за тях беше по-безопасно, отколкото през последните десет хиляди години на Земята.

В този нов и непознат свят оцеляха малко от местните растения и животни. Повечето растения бяха задушени от развилата се стабилно земна флора. Повечето животни не можеха да надделеят над земните си съперници. Но някои останаха — преработваха странния набор от белтъчини, доколкото можеха, или издирваха местни растения, за да могат да се прехранват на този свят.

Планетата в никакъв случай не беше заселена напълно все още. Малките тревопасни се развиваха достатъчно добре, че да могат дребни хищници и мършояди да похапват от тях, но заменимите забавиха заселването на големите хищници, докато не се появят достатъчно животни, с които да се хранят. Важно беше, че около всеки заровен кораб се развиха растения и животни от всякакви видове и еволюираха нови системи, към които човеците можеха да се адаптират или да ги подчиняват на волята си. Под милиони тонове раздробени скали и почва, разполагащи само с един-единствен тунел нагоре към орбиталните станции, корабните компютри се заловиха да създават отблъскващи полета, които щяха да се превърнат в стени. Договориха се за границите, за да подсигурят за всеки ограден свят достатъчно най-разнообразни терени, та да могат човеците в него да създадат десет хиляди години история, невъзпрепятствани в развитието си от ограничения. Междувременно заменимите и корабните компютри решиха, че календарите им ще вървят низходящо към онова опасно време, когато ще се възсъединят отново с епохата, в която са били създадени — докато 11 191 години след като се бяха върнали 11 191 години назад в миналото, те отново биха могли да обърнат поглед навън, към построените от човеците кораби, които можеха да последват същата посока, в която ги бяха повели те самите.

Какво ли щяха да постигнат и какви ли щяха да станат човешките същества за тези хилядолетия на планетата Градина? И какво ли щяха да си помислят за тях земните човеци, когато отново се срещнеха? Ако човешката история можеше да даде някакви насоки, щеше да последва робство, колонизация или война.

От заменимите зависеше да подготвят Градина да защитава себе си и всичките си възможни придобивки, преди да пристигне непромененото, старото, първоначалното човечество. И все пак не можеха да позволят на нито едно от обществата на Градина да развие толкова високи технологии, че да разбере природата на полетата, издигнали Стените, още по-малко — да ги контролира.

И затова след преместването на спящите колонисти във всеки ограден свят, заменимите щяха да започнат да лъжат човешките същества. И нямаше да спрат, докато някои човеци не проумееха истината в достатъчна степен, че да ги принудят отново да се превърнат в послушни и честни слуги.

* * *

Умбо бе изчакал Самуна и Оливенко да помогнат на Парам да се изкатери сред скалите, а после сам й помогна, докато тя търсеше къде да стъпи и се мъчеше да преодолее последните пречки. Беше стъписващо колко слаба бе горната част на тялото й. Но може би с богатите момичета винаги беше така — нали нямаше нужда да работят, телата им се обезсилваха.

Не че Парам беше богата, тя не притежаваше нищо. Но Умбо лесно можеше да види, че да не притежаваш нищо и да си кралска особа не е като да не притежаваш нищо, когато си селянин. Тя се беше хранила добре — в нея нямаше и помен от мършавост. Никой никога не я беше карал да носи вода от реката или от потока — безкрайното задължение, което превръщаше младите селски момичета в жилави, гъвкави, силни млади животни, които не се страхуваха от никой мъж с тяло, което не е тренирано колкото тяхното.

Но слабосилна или не, сега за Парам единствено важно беше да ги прекара двамата през Стената, след като той прехвърли оттатък Риг, Самуна и Оливенко.

— Трябва ли да си мълча, докато работиш? — попита Парам.

— Не знам — отвърна Умбо. — Никой никога не ми е говорил, докато го правя.

— Тогава ще си мълча, докато ти не ми проговориш.

Умбо наблюдаваше как Самуна и Оливенко мятат денковете на гърба си и отиват при Риг, вече натоварил се със своя. Малко се посуетиха, пооправиха се и най-сетне се приготвиха и Риг му даде сигнал да започва.

— Почна се — рече той на Парам, протегна ръка и ускори възприятията на Риг, Самуна и Оливенко за течението на времето. Не че за двамата мъже в момента имаше значение — те не виждаха дири и за тях нищо нямаше да се проясни. Но Риг ги виждаше и Умбо съзря как главата му се завърта и как оглежда една диря след друга, докато не намери онази, която търсеше.

После, с внезапно дръпване, Умбо почувства промяната, когато Риг се съсредоточи и отхвръкна назад в миналото.

Досега, винаги преди да върне Риг назад във времето, той бе усещал съвсем леки тръпки, може би малко по-силни, когато го връщаше по-далече назад, например, когато го бе върнал със сто години, за да открадне инкрустирания със скъпоценни камъни нож, който в момента Умбо носеше на колана си.

Но повече от единайсет хилядолетия превърнаха тези тръпки в толкова силно сгърчване, че той загуби равновесие и се свлече на колене. Парам го хвана, за да не падне от малката скална издатина. Задъхваше се, когато тримата пътешественици във времето поеха през откритото пространство на Стената. Може би ако и Умбо влезеше в променения времеви поток, щеше да види за какво създание са се хванали. Но ако го направеше, самият той и вкопчената за него Парам също щяха да се изстрелят в миналото и всички щяха да се загубят там. Затова Умбо се отърси от любопитството към невидимото тяло, над което се бяха навели те, положили длани върху него, като не забравяше да ги поддържа прехвърлени в древното минало.

Колкото повече се отдалечаваха, толкова по-силно той усещаше как нещо сякаш го извива отвътре, източва го на конци, като влакна, преплитащи се в нишка. Тежко беше. И през ум не му беше минавало, че връщането на някого толкова назад във времето може да крие някаква значителна опасност за него самия. Но чувството, че нещо е стиснало вътрешностите му и ги дърпа здраво към миналото, нямаше как да е добро.

Ала той все пак продължаваше да ги държи далеч в миналото, докато те навлизаха все по-навътре и по-навътре в Стената. Виждаше, че краката им се движат бързо, но нали бяха приведени, макар и леко, и се държаха за невидимото животно, крачките им бяха ситни. Все едно подтичваха по каменистата и тревиста земя като шестокрако насекомо.

Зави му се свят. Допи му се вода. Искаше му се да вдъхне по-дълбоко въздух и вдъхна. Пишкаше му се, макар да бе пишкал съвсем неотдавна, преди да се покатери тук. Сякаш тялото му искаше да го отвлече от тези усилия и прилагаше всички възможни средства за това.

Но отзад го обгръщаха ръцете на Парам, ръце на жена, колкото и слаби да бяха — и те му напомняха за майка му, единствената жена, която някога го бе прегръщала така. Тя го прегръщаше, когато Умбо се преизпълнеше с гняв срещу баща си; прегръщаше го, когато за него нямаше по-силно желание, освен да избяга.

Никога не разбра защо майка му искаше той да остане при тях. Да остане, за да го пребиват? Да остане, за да доказва отново и отново, че малко момче като него не може да се справя със задачи за големи мъже? Едва когато майка му потъна в скръб след смъртта на Киокай и макар и да се мъчеше да го прикрива, се разгневи на Умбо, задето е оставил братчето си да умре, едва тогава той успя да се измъкне от тази прегръдка и да тръгне по пътя с Риг.

И сега отново го прегръщаха, но този път прегръдката не беше затвор — Парам сякаш му вдъхваше сили, сякаш нещо преливаше в гърдите му от нейните ръце с притиснати в него длани. Бяха като един човек, покачен на скалата, и останаха така, коленичили и двамата, докато Риг, Самуна и Оливенко не преполовиха пътя си.

По откритата камениста земя затропаха конски копита и Умбо чу как техните собствени коне, изнервени от близостта на Стената, зацвилиха, затропаха и нервно се отдалечиха на няколко крачки. Усети как тялото на Парам се извъртя зад гърба му и разбра, че тя се оглежда откъде идва шумът. После тя отново се обърна напред и едната й ръка се отлепи за кратко от гърдите му. Правеше резки и внезапни движения — сигурно подканваше със знаци Риг да побърза. И Риг я беше видял — той се огледа през рамо и побягна.

— Те са тук — прошепна Парам. — Не се ослушвай, само гледай Риг и мъжете и си върши работата, докато можеш. Аз ще говоря, ако се наложи да се говори — ако мога да си го спестя, няма да кажа нито дума.

Затова Умбо пропускаше покрай ушите си тропота на приближаващите се двайсетина коня и цвиленето и дърпането, когато ездачите им се опитаха да ги подкарат близо до Стената. Конете успяха да се наложат — въоръжените мъже навлязоха пеша в пространството между Стената и издадената скала, върху която бяха коленичили Умбо и Парам.

Мъжете носеха мечове, но в ръцете си държаха най-жестокото оръжие, за което бе споменал Риг, когато им разказваше за последния разговор с майка им, кралицата — тежки железни лостове с дръжки и ремъци, за по-лесно боравене с тях.

— Вие двамата, слезте долу! Извикай брат си, Парам!

Говореше мъж. Това беше гласът на генерал Гражданин, силен, топъл и заповеден. Но Умбо просто го отбеляза и продължи да гледа напред, към Риг и мъжете, които продължаваха да вървят през високата равнина. Колко още? Изминали ли бяха вече три четвърти от пътя? Побързайте! Той беше сигурен, че Гражданин няма да убие Парам, но войниците му можеха да убият Умбо без никакви угризения.

— Спрете и не мърдайте — изрече Парам и Умбо се изненада от заповедническия й тон. — Ние заедно удържаме Стената. Ако ни навредите, тя ще ви погълне на място.

Умбо разбираше колко хитро ги лъже тя. Мъжете вече бяха изнервени и чувстваха как Стената докосва и подбутва страховете им и разпалва първите искрици на отчаянието. Парам си играеше с този страх и нарастващата им убеденост в провала.

— Единствено ние ви пазим от унищожение — продължи тя. Но тогава се разнесе женски глас, макар че Умбо не можеше да види жената, както не виждаше и генерал Гражданин. По звученето му се стори, че тези двамата още бяха на коне.

— Парам, мила моя — рече кралица Агия, — нека те посрещнем отново в семейството.

— Казва жената, донесла тези железни лостове, за да ме убият с тях.

— Само ако изчезнеш и се опиташ да избягаш, сладката ми. Остани с нас и никой няма да ти навреди.

— Всичко, което казвате, господарке моя и кралице, е лъжа — отвърна Парам, не гневно, но все така властно.

— Както и всичко, което казваш ти — отвърна кралицата. — Ти не можеш да изкривяваш Стената, да я удържаш и да я отприщваш. Тук ти нямаш власт.

— Познавам това момче — обади се генерал Гражданин и конят му бавно излезе пред очите на Умбо. Ситнеше нервно по краищата на Стената и внимателно подбираше къде да стъпи. — Веднъж ти скочи от една гемия, доколкото си спомням.

Умбо се почувства длъжен да отговори, но пръстите на Парам се притиснаха в гърдите му и той си замълча, само прецени колко още разстояние оставаше да изминат Риг и останалите.

— Те няма и да ни пипнат — прошепна Парам. — Тук те нямат власт.

— Вие ни трябвате, или и двамата, или никой от вас — рече генерал Гражданин. — Ако не върнеш сина на кралицата от Стената, то и Парам няма да ни е нужна.

Парам се засмя. Смехът й, топъл и гърлен, изпълни ушите на Умбо и той усети с гърба си трептенията му там, където телата им се допираха.

— Гражданин, ти виждаш чудо — как някой минава през Стената, и единственото, което ти хрумва, е да го върнеш обратно? — възкликна тя. — За теб значение имат единствено дребните ти стремежи и желания? Ти си твърде малък човек, за да обитаваш Шатрата на Светлината. Ако наистина си достоен за крал в Шатрата, то навлез сам в Стената и го върни обратно. Само кралят в Шатрата може да мине през Стената и това никога няма да си ти. На теб ти липсва смелост да опиташ и сила, за да успееш. Моят брат е крал по кръв, по право и по сила. Стената го приема. Той има власт над нея. Ти нямаш власт над нищо на света освен над неколцина страхливи мъже.

Тя говореше бавно и обмислено, ала не крещеше, по-скоро декламираше напевно, изговаряше думите като мелодия. Умбо виждаше, че всички войници я чуват и започват да се изнервят също като конете — пристъпваха от крак на крак и крачеха ту насам, ту натам, напред-назад.

Още малко — на Риг вече му оставаше само около една осма от милята до края. Защо просто не се съсредоточеше върху своята крайна цел и не побегнеше? Вместо това той постоянно се оглеждаше през рамо, сякаш следеше Гражданин и кралицата. „Нищо не можете да направите за нас, освен да стигнете оттатък — искаше да му изкрещи Умбо. — Затова побързай, тичай, не откъсвай очи от целта!“

— Мисля, че трябва да убиете момчето — рече кралицата. — То прави нещо. Мисля, че прави преминаването на Риг през Стената възможно.

— Поклон — отвърна генерал Гражданин.

— Няма да навредите на това момче — заяви Парам. — Той е под моята закрила.

— Не мисля, че тя може да ги направи невидими, докато Риг не премине благополучно от другата страна — предположи кралицата. — Той притежава цялата власт, той е магьосникът.

— Целете се в момчето, но не навреждайте на Парам Сисаминка — нареди Гражданин.

Далече-далече Риг вдигна ръка във въздуха, сви и разпусна юмрук. Това беше сигнал за Умбо да ги върне в настоящето, но той очевидно грешеше — те още не бяха преминали оттатък.

— Още две минути — измърмори Умбо.

— Убийте го сега! — кресна кралицата. — Какво още чакате?

Риг отново сви и разпусна юмрук, по-настоятелно, и на Умбо му хрумна, че той може би не мисли само за Умбовата безопасност, а му предлага те да притичат до края на Стената в настоящето, та да могат двамата с Парам да изчезнат. Може би си имаше и собствени причини да иска да се върне веднага в настоящето там, във времето, в което се придвижваше. Зад него Парам се изправи.

— Чакайте! — извика тя. — Ние ще слезем при вас! Стани, приятелю.

Ръцете й подхванаха Умбо под мишниците и му помогнаха да се изправи. С периферното си зрение той виждаше десетина лъка, прицелени в него, които леко се надигнаха, щом стана.

Риг беше очевидно настоятелен. „Върни ни в сегашното“ — даваше знак ръката му.

Затова Умбо ги върна обратно и ги пусна.

Видя ги как се люшнаха под удара на внезапно почувстваната сила на Стената. Видя и че са довели със себе си животното — странно създание с ярък цвят, ослепително като птица, ала четирикрако и с дебела опашка. Създанието търчеше напред, мъжете също, както и Риг.

Животното стигна най-бързо, след него и мъжете. Риг беше последен. Олюляваше се. „Не биваше да го връщам — помисли си Умбо. — Той ще полудее там, преди да е стигнал на безопасно място“.

— Върнах ги — рече тихо Умбо. — Нищо повече не мога да направя за тях.

Ръцете на Парам отново обхванаха гърдите му и го притиснаха до нея.

— Свалете лъковете и ще слезем…

По средата на изречението тя направи нещо и светът изпадна в пълно безмълвие, а освен това ускори ход. Само с един поглед Умбо видя как Самуна и Оливенко стигнаха там, където вече нямаше страшно, а Риг лежеше и се гърчеше като горящ червей все още в границите на Стената. Мъжете веднага хукнаха назад и го измъкнаха. Стана много бързо, за по-малко от пет секунди, а докато гледаше, Умбо усети как Парам го дърпа встрани, ръцете й повличат тялото му, а после се плъзгат по гърдите към вдигнатите му длани. Тя го хвана за ръце, все така иззад гърба му, и го дръпна надолу.

Войниците вече не държаха лъкове. Дали бяха пуснали стрелите? Ако бяха, всичко бе станало толкова бързо, че Умбо не беше успял да го проследи. Усети гъдел на две-три места и се зачуди дали това е усещането от стрела, която минава през него, докато е невидим в забавеното време на Парам.

Мъже се катереха по скалата с метални лостове в ръце. Сега и горе имаше мъже, които размахваха лостовете — толкова бързо се движеха. Но Парам вече скачаше от скалата и Умбо също скочи — в този миг тя сигурно ги беше забавила още повече, защото сега мъжете запрепускаха наоколо по-бързо и от мравки, по-бързо от стрелкащи се колибрита, размахали лостовете. Изведнъж притъмня и Умбо вече не виждаше нищо. После отново стана светло, а те продължаваха да падат и да извиват телата си във въздуха, та когато кацнат, да се приземят прави.

Войниците продължаваха да тичат наоколо и да размахват железните лостове. Те не знаеха, че Умбо и Парам са скочили отстрани на скалата, а не отпред, затова на втория ден търчаха все пред издатината. После кралицата изприпка като буболечка сред тях и ги пренареди така, че вторият ден завърши с танца на мъжете с железни лостове, които сега се въртяха точно под тях. А Парам и Умбо пропаднаха и отново настана нощ, а после ден. Търчането на войниците не спираше, дори стана още по-трескаво, с лостовете, размахани във въздуха. Невидими вече два дни — две секунди — Парам и Умбо явно бяха в по-голяма опасност отпреди, защото кралицата не искаше да се предаде, нито да позволи на мъжете да се предадат. След малко двамата щяха да паднат сред тях, в обсега на лостовете. И щяха да умрат още преди да стигнат земята.

Тогава Умбо разбра, че е в негова власт да ги спаси, и бърз като тази мисъл, той хвърли сянката на времето върху себе си и Парам и ги дръпна назад само с две седмици. Мъжете изчезнаха. Минаха още три дни и три нощи, докато Парам успее да осъзнае какво беше направил Умбо и отново да ги ускори. Те паднаха на земята и се препънаха. Тя рухна отзад върху него и го събори с тежестта си, той не успя да запази равновесие и падна по очи, а нейната тежест изкара въздуха в гърдите му. Умбо лежеше там задъхан, а светът около него забавяше хода си, слънцето печеше и слухът му се завръщаше. Той чу, че Парам му говори.

— Как го направи? — питаше тя. — Ти имаш страшна мощ — да направиш такова нещо, докато още бяхме в забавеното време, да го направиш във въздуха, по време на скок!

— Мисля, че ребрата ми са счупени — прошепна Умбо между пъшканията. Но после разбра, че нямаше как да са счупени — когато си поемаше въздух, не го болеше повече. — Не, ще се оправя — съобщи той.

— В кое време се намираме? — попита Парам. — Колко назад ни върна?

— Най-много да са две седмици — отвърна Умбо. — Конете ги няма. Още не сме стигнали тук.

Тя му помогна да се изправи.

— Извинявай, че паднах върху теб. Никога досега не съм правила такова нещо, такъв скок. Нямах време да мисля за последствията.

— Не е за вярване колко ги ускори! Цял ден и цяла нощ само за една секунда — сигурно почти не сме съществували.

Парам се засмя нервно и смени темата.

— Майка ми е кошмарна, нали? Дано като порасна, не стана като нея.

Чак сега Умбо осъзна колко се е страхувало момичето да падне в безмилостния капан на майка си, от който не виждаше друг изход освен своята смърт. А сега Парам беше жива, Умбо я беше спасил и това бе също тъй сигурно, както, че тя е спасила него.

— Хайде да не се чакаме да пристигнем — предложи той. — Да преминем през Стената. Ти можеш да забавиш времето ни колкото си поискаш — разполагаме с цели седмици, за да преминем.

— Но на нас ще ни се стори, че е минал един час.

— Пътят е само малко повече от миля.

— А аз не мога да вървя бързо — додаде Парам. — Да тръгваме.

От мига, в който тя му помогна да се изправи, Умбо все още не беше пуснал ръцете й. Хванаха се по-здраво — той пъхна лявата си ръка в десницата й, и поеха към Стената. Страхът ги обзе бързо, също и отчаянието, и Умбо разбра, че нищо от чувствата му на върха на скалата и докато бе падал, не може да се сравни с ужаса, безпросветността и безсмислието, които го превзеха, щом навлезе в Стената.

А после тези чувства отслабнаха и се стопиха до мъчително безпокойство и напиращ плач. Слънцето бързаше по небосвода. Той погледна Парам. Тя го гледаше изпитателно.

Умбо се досети за въпроса: „Можеш ли да понесеш това?“.

Кимна, тръгна напред и я задърпа подире си. Тя ускори леко крачка, ала също дръпна ръката му. „Не толкова бързо“.

Степента на забавяне на времето, която беше определила, правеше усещанията от Стената поносими, но все пак никак не им беше лесно. Той постоянно се чувстваше нещастен и искаше единствено всичко да свърши. Тя се влачеше също като него и Умбо забеляза, че по лицето й текат сълзи. Зачуди се защо не е забавила още повече времето им, но после се досети: сигурно искаше да стигне оттатък преди Риг и мъжете. Може би дори възнамеряваше да спаси брат си. Но на Умбо му се струваше, че ще е много трудно да се определи моментът. Те трябваше да са точно на онова място, когато Риг ще падне. В забавеното време, дори да бяха на пет крачки от него, никога нямаше да успеят да го стигнат и да забавят и неговото време, преди Оливенко и Самуна да се върнат да му помогнат. Нямаше да се получи. Нямаше да помогнат с нищо. Нямаше никакъв смисъл изобщо да преминават през Стената. За какво са им на Риг и на мъжете завързак като Умбо и слабачка като Парам?

Той потръпна и продължи да се влачи. Знаеше, че чувството за негодност и безполезност е просто внушение на Стената, прокраднало се в мислите му. Но това никак не облекчаваше тези чувства. Ако имаше начин в забавеното време да се издават и чуват звуци, той би умолявал Парам да ги забави още повече, да облекчи тъгата, отчаянието и ужаса. Но знаеше и че няма смисъл да моли, защото тя беше права, бе открила равновесието. Беше тежко, но не толкова, че да не може да продължи напред; страхът не беше толкова силен, че да изпадне в паника и да пусне ръката й; не беше толкова тъжен, че да спре да върви, обзет от желание да умре. Щом продължаваше да се движи напред, Умбо щеше да стигне до края.

Според броя на изгревите и залезите бяха изминали девет дни, докато се придвижат на малко повече от миля до ориентирите, които показваха, че са преминали от другата страна. Умбо пусна ръката й.

И светът начаса се измени. Той чуваше чуруликането на птиците, собствените си стъпки по каменистата, обрасла с трева земя. Обърна се нататък, където знаеше, че е невидимата Парам, и й кимна:

— Няма страшно — каза.

После кимна отново — много бавно, та да може тя със сигурност да го види.

Парам се появи точно там, където се предполагаше, че е. Лицето й, мокро от сълзи, изглеждаше неописуемо тъжно. После той забеляза как в очите й се появи облекчение, а на лицето й изгря усмивка. Тя коленичи; плачеше и се смееше едновременно.

— Ах, колко беше ужасно! — възкликна тя. — Продължи цяла вечност!

— Няма и час — поправи я Умбо и коленичи пред нея.

— Никога през живота си не бях чувствала такъв страх и тъга!

Тя посегна и избърса сълзите от бузата му; и той избърса нейните.

— Аз съм чувствал. Много пъти съм се чувствал също толкова зле, когато си мислех, че никога няма да се махна от баща ми, когато знаех, че той ще ме пребие и няма надежда да избегна боя. Каквото и да направех, това само щеше да влоши положението. Така се чувствах.

— Значи аз съм живяла много щастливо, а ти — много тъжно.

— Този мой живот свърши, когато напуснах Водопаден брод заедно с Риг. А това, че не си вкусила много от страха и отчаянието, не означава, че през всички тези години, докато си живяла в дома на майка си, ти си била щастлива.

— Но разбираш ли, тогава аз не я познавах толкова добре като сега — отвърна Парам. — Затова с нея не ми беше страшно. Чувствах се сигурна и обичана. Бях доволна, че не общувам с други. Тя беше целият ми свят и това ми стигаше.

— Значи за теб разкритието каква е всъщност е било истински удар. Докато живеех с баща ми, аз бях наясно какъв е. Никога нищо не ме учудваше. Кое е по-лошото?

— Мисля, че на теб ти е било по-тежко. Да живееш така и да мислиш, че друго няма. Когато майка ми разкри истинските си намерения в дома на Флакомо, да, това за мен беше удар, но щом напълно осъзнах какво съм загубила, страхът изчезна. Първоначално изобщо не го почувствах. Тази Стена е ужасна. Който я е издигнал, е бил с черна душа.

— Не знам.

Умбо се изправи и помогна да стане.

— Тези, които са създали Стената, не са искали от нас да преминаваме през нея. Единствената им цел е била да ни попречат да преминем, не да ни измъчват.

Парам се обърна и се огледа назад, откъдето бяха дошли.

— Значи сега трябва да се изчакаме да пристигнем.

Тя потръпна.

— Езикът е бил измислен с оглед на това, че времето тече само в една посока. Всичко, което казваме, няма смисъл.

— Ето каква трудност възниква за нас, докато чакаме — рече Умбо. — Всички припаси са у тях, защото винаги сме предполагали, че те ще ни изчакат.

— Виждаш ли някъде вода? — попита Парам. — Жадна съм.

Умбо се отдалечи от Стената към края на възвишението с мисълта, че от другата страна може да има вода. Ала нямаше.

— Там няма нищо — рече той, обърна се и й подвикна: — Боя се, че няма вода. Да тръгнем да търсим ли, или да чакаме тук?

— Знаеш ли колко дни остават, докато ние… те… ние от миналото пристигнем?

Умбо вдигна рамене.

— Не бях в положението да изчисля с точност нашето пътешествие назад във времето.

— Говориш като Риг — изкиска се тя.

— Помпозността е заразна.

— Това ли било? Превземки? Но Риг говореше по този начин само пред възрастни, които също се изразяваха така превзето — отбеляза Парам.

— А, знам — отвърна Умбо. — У дома никога не е говорил така. Когато го чух за пръв път да говори като… като…

— Като кралска особа — подсказа му тя.

— Аз щях да кажа „като тъпак“, но да, точно така — ухили се Умбо. — За пръв път го чух да говори така, когато се опитваше да шашне оня банкер в О, господин Бъчваря. Все едно е станало преди седем години!

— Но преди седем години ти си бил на колко… На четири?

— Според теб на колко години съм? — попита обидено Умбо. — Не съм на единайсет, на четиринайсет съм!

— Вярно ли?

— Дребен съм за възрастта си — извърна се Умбо засрамен. — Дано пубертетът скоро ме изтряска и с двата си юмрука.

— Аз не те критикувах — обясни Парам. — Само те мислех за по-малък. Всъщност не много по-малък от мен. С две-три години, като Риг.

— Виж какво мисля аз — смени темата Умбо. — Щом и без това ще трябва да ги изчакаме, защо да не се скрием зад това дърво, където те няма да ни виждат, и ти не забавиш времето ни, за да проследим всичко, и като стигнат дотук, да се върнем към нормалната скорост? Така всичко ще приключи, преди да сме огладнели и ожаднели.

— Значи ще седим тук и ще ги наблюдаваме как ще преминат.

— Само че този път ще е по-бързо, благодарение на теб.

— И няма да им помагаме с нищо.

— Те успяха — напомни й Умбо.

— Нима? Аз не видях Риг да преминава оттатък.

— Те се върнаха да му помогнат.

— Но извели ли са го? Всичко пред очите ми хвърчеше! Ние падахме, аз гледах надолу и виждах своята смърт. Когато успях пак да погледна нататък, ти вече ни беше върнал назад във времето и там ги нямаше.

— Мисля, че нямах избор — рече Умбо. — Налагаше се да ни върна.

— Разбира се! О, я се погледни, изведнъж настъпи краят на света!

— То това си е краят на света — заяви Умбо. — Нашият свят е оттатък Стената. Тук не познаваме никого. За този ограден свят не знаем нищо. А виж само какво преживяхме, за да стигнем тук. Не ти ли се иска да беше по-иначе?

— Аз не познавам никого и в онзи свят — отвърна Парам. — Мислех, че познавам майка си, но грешах. А ти, Умбо… ти изоставил ли си някого там?

— Майка ми.

— Ти си я изоставил преди година. И братята и сестрите си, освен загиналото момче, което е изоставило теб.

— Приятелите ми.

— Имаш ли по-добри приятели от Риг и Самуна?

— Не.

— А те ще дойдат тук, при нас. Само че Риг вероятно ще остане прекалено дълго там вътре. Може да полудее. Може би, когато другите се върнат да го измъкнат, също ще полудеят.

— Значи ще видим — ако нещата не се развият добре, ще се върнем назад във времето, ще отидем точно на мястото, където има нужда от нас, ще изчакаме там в забавеното време и всичко ще бъде наред. Стига да попаднем на точното място, ще можем да поправим всичко.

Парам кимна. В отговор Умбо също кимна.

— Неудобно ми е да попитам, но…

— Какво? — попита Умбо.

— Ние приятели ли сме?

Въпросът слиса Умбо.

— Трябва да попитам, защото никога не съм имала приятел — продължи Парам. — Имам брат… досега не бях имала и брат. Риг го бива за брат. И аз се опитвам да му бъда добра сестра, макар че нямам кой знае какъв опит.

— Добре се справяш — похвали я Умбо.

— Но ние с теб… Ние приятели ли сме? Това, че сме скочили заедно от скалата, достатъчно ли е да сме приятели? Че взаимно сме си спасили живота?

— Общо взето, това се смята за достатъчно — отвърна Умбо.

— Но това не е само дълг от благодарност, нали? Трябва и да ни е приятно заедно, нали?

— Ти си Сисаминка — напомни й Умбо. — Ти си наследницата на Шатрата на Светлината.

— Вече не съм — отрече Парам. — Мога да ти имам доверие, нали?

— Точно както аз ти се доверих.

— Преминахме заедно отвъд Стената.

— Да, ние сме приятели, със сигурност, иска ли питане!

Парам въздъхна.

— А сега ти ми се сърдиш.

— Дразня се! Защото не знам как да отговоря. Ти си по-голяма от мен. Когато две хлапета са приятели и едното е по-голямо, то не пита по-малкото „Ние приятели ли сме?“ — по-голямото решава, а по-малкото смята, че е извадило късмет.

— А… Значи не е заради кралския ми произход.

— Ти си на шестнайсет години! Ти си момиче! Аз съм още малък! Да, ние сме приятели и аз съм късметлия!

Парам се замисли.

— Не знаех, че възрастта имала такова голямо значение.

— Когато момчето е по-голямо, няма такова значение. Но когато момичето е по-голямо, това е страшно важно!

— Ама… ти си този, който пътува във времето. Ти притежаваш тази изумителна способност!

— А ти насичаш времето — отвърна Умбо. — А Риг е следотърсачът. Всичките сме толкова изумителни, че няма накъде повече.

— Значи това е дружба между равни — заключи Парам.

— В която двама са кралски особи, а третият е привишко хлапе. Да де, точно.

Парам се разсмя.

Умбо си спомни как я държеше, докато преминат през Стената. Спомни си как тя го хвана за ръце, избута го до ръба на скалата и го накара да скочи. Спомни си ръцете й, които го обгръщаха, и притиснатите й в гърдите му длани. И се изчерви. Изобщо не знаеше защо се изчерви. Във всичко това нямаше нищо нередно. Не го беше срам, но щом си го спомнеше, се изчервяваше.

— Да побързаме да ги изчакаме — рече Парам и избухна в смях.

— Сигурно ти това правиш, нали? — попита Умбо. — Чакаш, а целият свят бърза край теб.

— Аз живея живота си резен по резен.

— Говориш като философ — отбеляза Умбо.

Тя му протегна ръце. Той се втренчи в тях. Парам искаше да се хванат за ръце и Умбо изведнъж се смути.

— Какво? — попита го тя. — Как ще ги изчакаме заедно, ако не ме хванеш за ръце?

Умбо пак се изчерви. Тя му предлагаше да се хванат за ръце, за да го пренесе отново в нейното насечено, забавено време. А той какво си мислеше? И пое ръцете й.

Светът около тях ускори ход. Не толкова, колкото докато прекосяваха Стената, със сигурност не и толкова, колкото бързо преминаваха дните в онези секунди, докато скочат от издадената скала.

Когато навлязоха в забавеното време, Умбо случайно бе извърнал очи от Стената, а Парам бе почти срещу нея. Той виждаше добре лицето й, а тя — отсрещната страна, където след няколко дни щеше да види как пристигат самата тя и останалите.

Той понечи да се обърне в нейната посока, без да пуска ръцете й, и тогава забеляза някакъв човек да тича само на няколко десетки крачки зад нея, от тази страна на Стената. Умбо го гледаше, убеден, че в него има нещо познато, ала мъжът се движеше твърде бързо и не можеше да го разпознае. Но преди да успее да улови погледа на Парам, онзи изчезна. Колко неприятно, че в забавеното време не можеха да разговарят.

Парам кимна. Умбо се обърна и когато завърши движението, видя Риг, Самуна и Оливенко сред Стената, леко приведени и допрели ръце до невидимото животно. Зад тях, на около миля, видя и как войниците пристигат, и кралицата, и генерал Гражданин. И самия себе си и Парам, застанали върху голата скала. Светът край тях забави ход, но не до нормалната си скорост. Умбо и Парам вероятно все още бяха невидими, или може би трепкащи сенки, ако някой се вгледа в тях. Самуна и Оливенко излязоха от Стената, но Риг лежеше възнак и се мъчеше да вдигне ръце. Странно перна̀то четириного изскочи от Стената и се спря разтреперано на няма и десет крачки от тях.

От една горичка изскочи мъж и се спусна към тях. Това беше натрапникът, когото Умбо бе видял преди малко — дрехите, ръстът, всичко беше същото, но сега той виждаше и лицето му.

Беше Човека скитник. Златния мъж. Мъжът, който се бе представял за баща на Риг. Мъжът, помогнал на Умбо да се научи да владее дарбата си. Умбо закопня да поговори с него, преди той да изчезне отново, да му разкаже на какво се е научил. Бащата на Риг би разбрал какво постижение е да се научиш да владееш умения, които той дори не бе подозирал, че притежава.

Времето забави ход и отново стана нормално.

Другите още не бяха видели Умбо и Парам, което не бе за учудване, защото те бяха две неподвижни фигури сред ниски скали, едно дърво и храсталаци. Риг видя баща си, позна го и извика.

Мъжът го погледна, после погледна Умбо и Парам, протегна ръка и посочи двамата, преминали невидими през Стената. А после извика нещо на странен език.

— Скиталецо! — извика Умбо. — Парам, това е Бащата на Риг. Мъжът, когото мислехме за негов баща.

Междувременно Риг бе изтичал при него, обикаляше го и го оглеждаше от всевъзможни ъгли. Посегна и докосна гърба на баща си, бузата му, гърдите му. Умбо разбра, че проверява за увреждания, но мъжът изглеждаше напълно стъписан.

Възможно ли беше той да не е човекът, за когото го бяха взели Умбо и Риг? Но приликата беше повече от съвършена!

Ами ако във всеки ограден свят живееха едни и същи хора? Еднакви непознати във всеки пореден ограден свят.

„Не е възможно“ — веднага осъзна Риг. В единия ограден свят, ако някой умреше млад, без да остави потомство, а двойникът му от другия ограден свят останеше жив, сред населението щеше да се появи разлика. Не беше възможно всички да са еднакви и от двете страни на Стената.

Освен Бащата на Риг.

Умбо скочи на крака, хвана ръката на Парам и я поведе към Златния мъж.