Орсън Скот Кард
Следотърсачът (18)

Глава 18
Ровене в миналото

— Имаме деветнайсет кораба и само една планета — рече Рам.

— Това увеличава шансовете ни за успех деветнайсет пъти — заяви заменимият.

— Увеличава деветнайсет пъти и вероятността от ужасни обърквания между колониите, които са населени от съвсем еднакви хора — припомни му Рам. — Деветнайсет пъти по-голяма вероятност за смъртоносни съперничества, прелюбодейства и дори убийства. Постоянни сравнения с живота на хората, които имат същите имена, ДНК, дори и пръстови отпечатъци. А в края на краищата нашите деветнайсет кораба все пак ще населят само един свят.

— Нямаме подходящи планети за заселване на останалите кораби — напомни заменимият. — И имаме само един капитан.

— Едно от най-хубавите неща на заселването на човечеството на нови планети е, че ако една от тях бъде сполетяна от бедствие, то няма да засегне другата.

— Освен ако не избухне галактическото ядро — додаде услужливо заменимият.

— Да, тази възможност съществува, но в този случай не можем да направим много.

— И все пак… — настоя заменимият.

— Междувременно има и още една полза, на която бихме могли да наблегнем — продължи Рам. — Когато човечеството се развива на две планети и единайсет хиляди години във времето разделят едните от другите, които вече летят сред звездите, няма никакъв шанс за кръстосване. Истинска възможност, като на Галапагос, да се види накъде ще отведе генетичното развитие двата варианта на човечеството, развивали се в пълна изолация повече от четиристотин поколения.

— Технически само на този свят ще се сменят 447 поколения, ако използваме средно число от 25 години — уточни заменимият. — На Земята няма да е минало никакво време.

— Значи ние ще се развиваме генетично, а те — не — рече Рам. — Ние ще еволюираме, а те — не.

— Единайсет хиляди години всъщност не са много време за еволюцията — каза заменимият. — Човешки популации, разделени за период от седемдесет хиляди години по време на голямата суша в Африка, са запазили способността си да се кръстосват.

— Разделянето вероятно не е било пълно — заяви Рам. — Ако говориш за генетичното заприщване след избухването на вулкана Тоба, то е продължило само двайсет хиляди години. А е известно, че южноафриканската група е плавала по море, тъй като е колонизирала земи из целия Индийски океан, включително Австралия и Нова Гвинея.

— Аз използвах по-дългия период от време, за да изясня мисълта си — поясни заменимият, — но дори и твоето кратко генетично заприщване е било два пъти по-дълго, отколкото ще трае изолацията на тази колония.

— И в края му съвременните човеци са били много по-различни. Дългокраки и с по-малко тегло. Издръжливи бегачи, които са можели да преследват плячката, докато тя се строполи от недостиг на кислород. Копиехвъргачи и изкусни майстори на остриета. Разказвачи, способни чрез езика да чертаят карти, по които другите да се водят в непознати земи, за да намерят вода. Мислители творци, които са се учили от другите, а после са развивали, приспособявали и разпространявали културните нововъведения на стотици мили територия в рамките на едно-единствено поколение.

— Ти като че подробно си изучавал темата — отбеляза заменимият.

— След твоя въпрос за човечеството я изучих подробно, разбира се — отвърна Рам. — Десет хиляди години са достатъчно време за истинска промяна в човешкия вид, защото този път изолацията ще е пълна.

— Но ти имаш въпрос към нас, за да се оправиш с деветнайсет кораба и един свят — рече заменимият.

— Ами ако създадем деветнайсет колонии и никоя от тях не подозира за останалите? Никой никога няма да среща своите генетични двойници. Няма да има съперничество. Една няма да се наложи върху всички останали. Тези деветнайсет колонии плюс Земята ще разделят човечеството на двайсет части. Потенциално нашият вид би могъл да изследва двайсет различни пътя на развитие — генетично, културно и интелектуално. Цялата човешка история, всички войни и империи, технологии и езици, обичаи и религии са еволюирали за по-малко време от това, с което разполагаме тук. Има достатъчно пространство, за да създадем деветнайсет анклава, по-големи от Европа, по-големи от територията между Египет и Персия, по-големи от Америките от ацтеките до инките долу.

— Без съмнение човеците във всеки анклав ще ти се подчинят и ще станат Египет, Атина или Теночтитлан.

— Дано не е Теночтитлан! — възкликна Рам. — Иска ми се да мисля, че ще запазим някаква част от напредъка, който вече сме постигнали на Земята, но ще зарежем човешките жертвоприношения.

— Но пирамидите ще запазите?

— Или каквито и паметници да построят те. И ако те не само създадат нови неща, но и се превърнат в нов, но все пак човешки вид, то толкова по-добре, стига да не унищожат някой от другите.

— Твоят оптимизъм и амбиции доказват, че наистина си човек, особено след като пренебрегваш голямата вероятност всички анклави да станат като Нова Гвинея — примитивен народ, чиито представители някога кръстосвали океаните с лодки, пълни с прасета и бебета, а накрая заживели голи в глинени колиби в планините и се изяждали един друг.

Рам вдигна рамене.

— Мен няма да ме има, за да го видя.

— Като сьомгата — хвърляш хайвера си и умираш, като оставяш малките да се излюпят и да заякнат… Или не — както шансът реши.

— Не шансът, а тяхната собствена сила и разум. Да, шансът засяга живота на отделните хора, но човешкият вид сам създава своите шансове.

— Ние благоговеем пред благородните ти идеи, но същевременно надлежно отбелязваме и мъглявостта на твоето „творческо“ мислене, в противоположност на ясния ум на аутистите и животните. И все пак пред теб стои проблем, който твоят великолепно мъгляв творчески ум не може да реши.

— Мъглявият творчески ум на хората е построил и вас, и корабните компютри, за да разрешавате подобни проблеми за нас — припомни му Рам.

— Ти искаш от нас да намерим начин да държим колониите в пълна изолация една от друга до такава степен, че взаимно да не знаят за съществуването си.

— Позна! А твърдиш, че вие не проявявате творчество!

— Нищо не сме познали. Ние извадихме това заключение от изобилните данни, които ти ни осигури — и съзнателно, и несъзнателно.

— И все пак не можахте да уловите иронията в моето въодушевление.

— Уловихме я. Но като информация тя нямаше никаква стойност.

Самуна беше уморен и стар човек. Да, все още изглеждаше силен и енергичен, но тъкмо там беше проблемът: всичко това си бяха преструвки. Работата трябваше да се върши и той я вършеше, но ако го оставеха на мира, ако нямаше никакви отговорности, щеше да е доволен да си седи на люлеещ се стол със затворени очи и да си мечтае. Да се унася не в сънища, а в спомени.

Лошото беше, че половината от спомените му бяха неприятни. Не толкова спомените за убийства, въпреки че той бе познал своя дял от битки; в безумието на войната да кълцаш, да мушкаш, да сечеш и да колиш въздействаше въодушевяващо, особено ако не забравяме, че ако не се съсредоточаваше напълно, самия него щяха да го накълцат, намушкат, съсекат и заколят. По-неприятните му спомени бяха за думи, които му се искаше да не е казал, или за умни неща, които не е споделил само защото се е сетил за тях по-късно. За кавги, които би могъл да избегне, за свади, които си е струвало да започне, стига да се беше досетил за остроумните оскърбления, които биха му донесли удоволствието от заслужен разранен юмрук или разцепена устна. Със спомените за пропуснати възможности и съжаления можеше да се примири, защото имаше и други — за приятели и врагове от детинство, всички припомняни сега с умиление. За ужасните страхове от младини, за които сега знаеше, че са били съвсем напразни. За детските копнежи, които, сбъднати или не, сега му се искаше да изпита отново.

Добре си живееше с Подмокрената и не смяташе да изчезва от живота й — а точно това би се случило, ако седне на онзи стол и се унесе. Те трябваше да въртят хана и това си струваше — лодкарите, макар и мнозина от тях да бяха нехранимайковци, имаха нужда от сигурно убежище покрай реката, а градът имаше нужда от някого, който да поддържа огъня на стремежите искрящ и пращящ тук, на тази малка ивица между водата и гората. Самуна все още се надяваше да дойде някой, който има хъс да върши нещо, обаче други освен него и Подмокрената нямаше. Всъщност човекът с хъс беше Подмокрената, а Самуна просто се преструваше, че и него го е грижа за всичко, защото вярата, че той споделя чувствата й, я правеше щастлива.

И затова за него си беше облекчение да тръгне с момчетата надолу по реката и да се откъсне от задълженията в Площадката на Подмокрената. Тя щеше да се справи чудесно, докато го няма, Самуна знаеше това. А и тези момчета, с техните магии и весело бърборене. Те имаха хъс, или поне Риг имаше. Решен бе да изпълни дълга си към мъртвия си баща, или поне така твърдеше, но Самуна виждаше в него нещо, което бе видял у малцина от командирите, под чието началство бе служил — огъня на надеждата. Риг искаше да постигне нещо значително. Той искаше да промени света и тъй като беше добро момче, искаше да го промени към по-добро.

Умбо повече приличаше на Самуна — стигаше му да бъде воден, да позволява на Риг да определя целите, които ще преследват. Не че се бе издигнал над мрънкането, когато не му харесваха задълженията, вменени му от стремежите на Риг. Добрите войници непрекъснато мрънкат, но въпреки това изпълняват възложените им задачи.

Но когато плениха Риг, а Самуна и Умбо избягаха от гемията и се върнаха нагоре по реката, започна може би най-щастливото време в живота на ханджията. Да, беше му криво, когато арестуваха Риг, а когато си мислеше какво ли става с него, се тревожеше, но най-вече живееше с Умбо ден за ден, като войник на поход, учеше момчето на това, което трябваше да научи, наблюдаваше го как се мъчи да върши неща, немислими за Самуна. Умбо бе обсебен от нуждата си да научи как да спаси своя приятел чрез връщане назад във времето, но тъй като Самуна знаеше, че това не му е по силите, той можеше да го гледа, насърчава, закриля и — доколкото можеше да проумее това чувство — да го обича така, както баща би могъл да обича сина си. У дома, в Площадката на Подмокрената, старите задължения отново го завъртяха, но той ги изпълняваше с леко сърце, защото знаеше, че скоро пак ще трябва да замине — веднага щом Умбо схванеше как се прави. Подмокрената също го забеляза и веднъж му рече:

— Ти все едно изобщо не си тук, мързеливецо!

Тя и не подозираше как го зове люлеещият се стол дори и в най-хубавите времена и с каква радост би се унесъл в мечти, дори и в мечти за самата Подмокрена, толкова по-лесни за понасяне от взискателната жена, която той обичаше, но която го скапваше с всичките задачи, които му налагаше.

А тя ги налагаше дори и когато той сам се бе досетил за нещо и нямаше нужда да го пришпорват. Той всичко вършеше заради нея, макар и тя да не знаеше.

„Побързай, Умбо — щеше му се да каже. — Да се връщаме на реката, да отплаваме в О, после в Ареса Сесамо или на края на затворения свят, където Риг реши, че трябва да отидете. Ще ти помогна да си свършиш работата, приятелю“. Затова бе щастлив в късния следобед, когато Умбо се появи като видение — видение наяве, изведнъж изникна пред него, както цепеше дърва зад хана, и каза:

— Стига си цепил и влез вътре да удържиш Подмокрената да не убие един смахнат пияница. И ако това се случи до пет минути, то аз ще съм готов да тръгна за О.

Самуна метна брадвата на рамо, влезе в хана и наистина, там имаше един лодкар, който явно бе изпил една кана с нещо по-силно от бира, преди да дойде, и сега заплашваше Подмокрената с дебелата си тояга, ако не му поднесе „истинско питие, а не тая лилиева вода, в която богаташите си топят пръстенцата“. Мъжът тресна с тоягата по тезгяха с все сила, а никой не удря толкова силно с тояга, колкото лодкар, боравещ с прът. Подмокрената посягаше към ножа за хвърляне, с който се защитаваше от прекалено силните мъже, за да им попречи да се приближат до нея толкова, че да могат да я хванат. Самуна добре знаеше, че след десет секунди лодкарят ще се просне мъртъв на пода със забит в окото нож. И затова, дори без да мисли, стовари брадвата върху тоягата, като внимаваше да не е прекалено силно, за да не повреди дъбовия тезгях, но достатъчно, че да я разсече.

Ужасѐн от това поругаване на пиянското му достойнство, да не говорим за съсипаната тояга, лодкарят изрева и се обърна към него, като размахваше едното от парчетата с назъбения край, готов да го забие в лицето му. Самуна го изрита в коляното с тежкия си ботуш, като отново внимаваше само да го охлузи, а не да го счупи и да разори човека, защото такова счупване заздравяваше бавно и парите на лодкаря щяха да свършат много преди той да може отново да се качи на лодка и да работи. Неговата простъпка беше, че е сърдит и пиян — несъмнено беше достатъчно любезен, когато не се е наквасил.

Лодкарят се просна на пода, виейки от болка. Самуна се огледа за другарите му и след малко те дойдоха да извлекат мъжа от странноприемницата.

— Нямаше нужда да го риташ толкова силно — рече му единият. — Той нищо лошо не искаше да стори.

— Аз му спасих живота — отвърна Самуна. — А коляното не е счупено.

— Ама сигурно е изкълчено — рече навъсеният мъж.

— Гледай приятелят ти да пие само бира, и няма да си има дертове. Силните питиета му идват в повечко, и ти го знаеш.

— Той никому не би навредил.

— Жена ми нямаше как да го знае, ако ще да е вярно — отвърна Самуна. — А то не е, защото мисля, че този човек е убивал преди.

— Само случайно — оправда го мъжът.

Каза го точно когато извличаше приятеля си през вратата. Изведнъж нещо издрънча и ножът на Подмокрената затрепери, забит в рамката на вратата на няма и педя от главата му. Мъжът отскочи и събори пияния и втория мъж, който се опитваше да го удържи от другата страна. Те се строполиха на пода, преплетени като змиорки, а всички останали мъже в кръчмата се разсмяха, все едно по-смешно нещо не са виждали — и може би така си и беше, без да броим давещите се сухоземни кютуци. Шумът изкара Умбо от кухнята, където миеше чаши и купи.

— Защо не ме извика? — попита той Подмокрената.

— Ако трябваше да хвърля нещо чак толкова голямо като теб, щях да те извикам, то е ясно — отвърна тя. — Ти нямаше с какво да ми помогнеш.

Пияният и приятелите му вече бяха станали и излизаха през вратата. Самуна се разхили гръмогласно, когато Подмокрената заби крак в задника на пияния и го просна заедно с приятелчетата му на мократа пръст навън. След като затвориха вратата и останалите гости се заеха отново с ядене и пиене, той извади ножа от касата и събра Подмокрената и Умбо зад тезгяха.

— Умбо можеше да направи нещо — рече Самуна. — И успя. Ти защо си мислиш, че дойдох? Той ме предупреди, че се гласиш да убиеш някакъв смахнат пияница, любов моя, и ме прати вътре с брадвата в ръка.

Умбо се ухили.

— Успях ли? Или… Ще успея ли?

— Не знам колко време си изчакал, за да се върнеш във времето и да ме предупредиш, момчето ми, но ми каза, че ако стане до пет минути, значи си готов да заминеш за О.

— Е, дано не си решил да съобщаваш още месец, защото тука има твърде много работа, че да те пусна да заминеш точно сега.

— Няма нужда да го чакаме да прати съобщението — рече Самуна. — Той вече го прати.

— Това е най-голямата щуротия, която си казвал! Та той не помни да го е пращал. Нали така, момче?

Умбо се засмя възторжено.

— На мен ли се смееш? — попита Подмокрената.

— Смее се, защото тая работа е безсмислена и това му е половината кеф! — рече Самуна. — Ти си убила онзи и после толкова си съжалявала… нали не си войник, та вечно съжаляваш… че Умбо се е върнал да ме предупреди, за да може да ти попречи. Ала сега ти не си го убила и за нас няма причини да чакаме нито миг повече!

— Но той не те е предупредил! — настоя Подмокрената.

— Вече няма за какво да ме предупреждават — отвърна Самуна. — Мъжът не е убит, в края на краищата.

— Но ако не изпратиш предупреждението… — подзе Подмокрената.

— Моето предупреждение промени случилото се — обясни Умбо. — Когато ти уби мъжа, тогава имаше за какво да предупредя. Аз предупредих, всичко се промени и сега няма нужда от предупреждение.

— Но ти не си го направил! Още не си!

— Той вече го направи — възрази Самуна. — Току-що.

Подмокрената като че бе готова да се разкрещи от яд.

— Момиче, и на мен ми се вижда напълно безсмислено, ама така се получава — рече Самуна. — Той ме предупреждава в миналото и това променя нещата така, че предупреждението вече не е нужно. Работата е свършена.

— Тогава защо трябва да се връщате в О да крадете камък, който Умбо вече е откраднал?

— Защото камъкът още не е у мен — обясни Умбо, сякаш това беше най-очевидното нещо на света. — За да го имам, все още ми предстои да го открадна.

Подмокрената наведе глава и я разтърси като мокро куче.

— Мразя ви и двамата, пощурявате ме!

А после влезе обратно в кухнята.

— Е, кога тръгваме? — попита Умбо.

— Ако тръгнем веднага, ще трябва сами да си приготвим храната, всичко е вчерашно. Ако изчакаме до утре, тя ще опече пак нещо.

— И без това почти се е мръкнало — съгласи се Умбо.

От кухнята чуха гласа на Подмокрената:

— Предупреждавам ви от бъдещето! Няма да има хляб за вас нито утре, нито който и да било друг ден!

— Тръгваме тази вечер — реши Самуна.

Само след няколко минути той вече им бе уредил превоз с дървен сал, който слизаше към една дъскорезница над О. После се стегнаха за път — само по една мешка, защото щяха да пътуват с малко багаж и трябваше да изглеждат достатъчно бедни, че да не си струва да ги оберат, но и достатъчно богати, за да ги пускат в странноприемници.

Когато потеглиха, Подмокрената излезе от кухнята и ги замери с една маруля.

— Туй е знак за любов — обясни Самуна на Умбо.

* * *

Самуна и Умбо си бяха платили за превоза и ги настаниха в едно от кътчетата между натоварените трупи, затова от тях не се изискваше да помагат с нищо. Но и двамата от време на време хващаха прътите, защото всеки чифт ръце беше от помощ в трудната задача да крепиш такъв голям товар от трупи да не се преобърне и да не заприщи канала. А и защо не? Самуна беше и едър, и силен, а Умбо се оправяше чевръсто с трупите и можеше да стигне бързо там, където бе нужен. Освен това той растеше и трябваше да заякне подобаващо на ръста си. Да се напряга с пръта в реката срещу такъв голям товар от трупи можеше само да му прибави мускули, от които отчаяно имаше нужда.

Вместо да си намерят нов превоз, когато салът най-сетне пристигна в дъскорезницата, Самуна и Умбо решиха да изминат пеш последните трийсет мили до О. Това означаваше да платят, за да преспят една нощ в плевника на чифликчия и да се събудят целите просмукани от вонята на кози, но пък закуската беше вкусна и обилна. Пък и ако пристигнеха в О по суша, изглеждаха като привици и смърдяха на добитък, това щеше да попречи на всичките им познати отпреди да ги разпознаят. Умбо беше въодушевен от завръщането в О — за него това беше вълшебно място, където се бяха случили чудеса. Но за Самуна, който бе ходил там неведнъж, а и на много други места, това беше просто поредната услуга, която трябваше да се свърши. Те влязоха в града преди обяд и наеха стая в скромна странноприемница далеч от главната улица — тъкмо както би постъпил пестеливият пътник. Младата вдовица, която държеше странноприемницата, ги прие радушно, тъй като беше по-малко вероятно зрял мъж, който пътува със сина си (както тя си помисли), да си въобрази, че има някакви права над нея.

Бяха доста уморени от многото ходене и решиха, че ако изкопаят камъка на следващата сутрин, пак ще е навреме. Попитаха хазайката къде могат да намерят баня и й платиха за топла вода в прилично голямо корито, сапун и изненадващо хубава кърпа. Нямаха нищо против да спят на едно легло — беше достатъчно голямо и побираше и двамата, а и миришеха по-приятно от обичайното. Умбо спа като заклан и се събуди сутринта, готов за освежителна разходка.

Хазайката им приготви храна, която да си вземат за Кулата на О, където й бяха съобщили, че отиват. Там се бе наредила дълга опашка — пролетното време беше докарало много пътешественици и поклонници, и затова бе съвсем обичайно мъжът и синът му да отидат да обядват зад тоалетните. Те останаха там, близо до скривалището на камъните, докато останаха съвсем сами. Тогава Умбо се изправи, протегна се и коленичи на мястото, където знаеха, че е закопано съкровището.

Започна весело да рови в пръстта и… не намери нищо.

— Това защо беше? — попита Самуна. — Знаеш, че вече взехме камъните. Те бяха там само в миналото.

— Исках да се уверя — обясни Умбо. — Всъщност иска ми се още сега да ги видя.

— Няма да ги вадя на показ тука. Някой може да тръгне да обикаля насам и да ги види и да си науми, че заради императорското съкровище си струва да ни утрепе.

— Но аз искам да видя нещо.

— Гледай каквото си щеш, но няма да извадя камъните.

— Мислех си — рече Умбо.

— Също като катеренето по скали, мисленето е опасна дейност за онези, които не са му свикнали.

— Ами ако взема два камъка, а не само един?

— Тогава аз ще разнасям шестнайсет, вместо седемнайсет.

— Точно затова искам да ги видя тук, при нас. Ако извадя два с твърдото намерение да ги задържа и двата, дали един от камъните ще изчезне от кесията?

— Предизвикваш ме нарочно! — сопна се Самуна.

— Или накрая ще се окажем с два камъка? Не може ли да ги вземем всичките и да получим дубликати на всички без един?

— Или ще предизвикаш гнева на мирозданието и ще накараш слънцето да избухне?

— Не е много вероятно.

— Всичко, което правиш, е невероятно, момчето ми. Сега се върни назад във времето като малък добър светец и открадни камъка, който нямаше нужда да вземаме, ако ти не беше изчадие дяволско.

— Правилно оценихте моя баща, господине — каза Умбо, като подражаваше на високопарния изказ на Риг. — Въпреки че ако споменете нещо за майка ми, ще се наложи да ви убия.

— Вземай камъка! — нареди му Самуна, а после затвори очи и зачака.

— Няма ли да гледаш? — попита Умбо.

— Не искам да те гледам как бъркаш в невидима дупка и изведнъж, по магия, в ръката ти се озовава камък. Много е стряскащо.

— А аз ти казвам да гледаш. Това не е за изпускане.

— Я не ми нареждай — сопна му се Самуна. Не обичаше да му нареждат. Особено пък разни хлапета. Въпреки че Умбо беше много по-умен от някои смешници, на чиито заповеди се бе подчинявал във войската.

— Тогава ще ти го кажа по друг начин. Не искам да изпуснеш това, защото се опитвам да направя нещо важно. Ще се опитам да те взема с мен.

— Аз не притежавам такива дарби. Така че просто го направи.

— Хвани ръката ми — каза Умбо. — И си дръж очите отворени.

Самуна замижа.

Умбо все пак го хвана за ръката.

— Отвори очи!

— Не — упорстваше Самуна. Искаше да използва момента и да се унесе в мечти.

— Моля те! Недей да се инатиш. Направи го заради мен.

Самуна въздъхна и отвори очи.

Гората около тях пъстрееше с есенни цветове и падаше дъждец, лек като мъгла. Той го усещаше по лицето си.

— В името на дясното ухо на Силбом! — възкликна Самуна.

— Сега ще пусна ръката ти и ще се опитам да те задържа тук, при мен — рече Умбо.

И го пусна.

— Още ли виждаш есенни листа? — попита Умбо.

— Да — отвърна Самуна. — Но тебе не те виждам!

Умбо се слиса.

— Невидим ли съм?

— Дрехите ти ги виждам, ама са празни!

— Лъжец! — викна Умбо. — Ако бях изчезнал, щеше да се стреснеш много повече!

— Иска ти се — отвърна му Самуна. — Копай и вземай камъка, малък крадец такъв.

Умбо започна да рови с ръце.

— Колко надълбоко си я закопал?

— Не чак толкова.

— Тогава… Сгрешил ли съм? Дали не съм ни върнал във времето преди да ги закопаеш?

— Може би. А може би не копаеш където трябва.

— Видях къде копаеше ти, за да ги извадиш!

— Но ти гледаше отгоре, и отдалече при това. Не сбърка много. Отстъпи около крачка назад. Но първо запълни тази дупка и я прикрий.

— Защо? В нея няма нищо.

— Защото не искаш някой да си науми, че тук е било закопано нещо, не и толкова близо до истинското скривалище. Запомни, ние оставяме скрити тук седемнайсет скъпоценни камъка и още дълго няма да се върнем, за да ги приберем.

— Защо ти не закопаеш дупката? — предложи Умбо. — Ти знаеш как се крият разни неща.

Самуна запълни първата дупка и пръсна върху нея шепа камъчета и клечици, докато най-сетне тя не се сля с околната пръст. Междувременно Умбо бе намерил истинското скривалище, беше отворил кесията и се виждаха и осемнайсетте камъка.

— Не мога да си спомня кой точно липсва — рече той.

— Я без игрички — скастри го Самуна. — Всеки момент може да дойде някой, и в това време, и в онова.

— Не се шегувам — рече Умбо. — Трябва да отвориш кесията с камъните, която вече е у нас, и да провериш кой от тези е липсващият.

— Нарочно го правиш, защото искаш да си осъществиш опита!

— А кой губи време сега? — попита Умбо.

Самуна въздъхна, извади кесията с камъните от крачола си и я отвори.

— Не мога да ти кажа кой липсва, мога да ти кажа само кои са тук.

— Остави ги тогава до другите.

— Не! — възпротиви се Самуна.

— Направи го… Поглеждай ту назад, ту напред.

Самуна неохотно се подчини и се заоглежда ту назад, ту напред. Това, че вижда двойници на тези единствени по рода си камъни, го безпокоеше дълбоко. Но най-накрая успя да разбере кой е липсващият камък.

— Този — посочи той.

— Вземи го тогава — нареди Умбо.

Самуна се чувстваше много странно, когато посегна да извади камъка, за да го прехвърли от едната кесия в другата.

— А сега вземи още един — нареди му Умбо. — Моля те, нека видим какво ще стане!

— Не — отказа Самуна.

— Че с какво ще навреди? Камъкът или ще изчезне от новата кесия, или няма.

— Умбо! Не знам с какво може да навреди. Но не знам и дали няма да навреди, а залогът е твърде голям, че да си играйкаме. Трябва да отидем в Ареса Сесамо и да помогнем на Риг, ако можем.

Умбо въздъхна кисело и завърза отново старата кесия. Откакто го познаваше Самуна, той никога не бе изглеждал толкова малък.

— Зарови дупката — нареди му Самуна, след като преброи всичките осемнайсет камъка, най-сетне отново заедно, завърза новата кесия и я пусна в панталоните си.

После прикри и истинското скривалище така, както беше прикрил и предишната грешка на Умбо.

— Готово — рече той. — А сега ни върни обратно в настоящето.

— Ние изобщо не сме го напускали — отвърна Умбо. — Виждахме се идеално и в двете времена.

— Искам да кажа, премахни миналото.

И ей така, изведнъж, яркоцветните есенни листа отново се превърнаха в напъпили пролетни клони.

— Добре — рече Умбо. — Готови сме. Да тръгваме за Ареса Сесамо.

— Не — възрази Самуна. — Ти трябва да оставиш в миналото съобщенията за Риг и за теб.

— Не трябва, разбира се — рече Умбо. — Точно както нямаше нужда да се върна в миналото и да ти кажа да попречиш на Подмокрената да убие онзи пияница.

Самуна приседна на ниския каменен зид и подпря чело с пръсти.

— Знам, че говоря като Подмокрената, но, Умбо, длъжни сме да го направим!

— Аз дори не помня какво съм казал на самия себе си — рече Умбо. — Изобщо не знам какво съм казал на Риг.

— Каквото и да кажеш сега, ще си му го казал и тогава.

— Не — възрази Умбо. — Защото сега ще го кажа, без да имам чувството, че е спешно. Ще е различно. Виж, аз вече съм го казал. Доказателството е това, че камъните бяха закопани зад отходното място, точно както съм казал на Риг в съобщението си. Имаме и ножа, защото съм казал на себе си да го взема и да го скрия. Ние живеем в този вариант на събитията, в който моите съобщения вече са изпратени!

— Тогава защо ни се наложи да изчакаме в Площадката на Подмокрената да се научиш да се връщаш назад във времето?

— Защото трябваше да вземем камъка! И защото за мен е полезно да знам как се прави. Щеше да е тъпо да знам, че съм се научил как се прави само за да предам онези съобщения, и после да не се науча, само защото тези съобщения вече са били предадени!

Самуна тръсна глава.

— Знам, че бях на твоя страна, когато спорихме за това с Подмокрената, но сега… Залогът е твърде голям.

— Правилно — потвърди Умбо. — Залогът е твърде голям за нас, че да се мъчим да се уредим да ни настанят точно в същите стаи, в които бяхме отседнали преди, та да мога да застана до леглото си и да предам съобщение на себе си, докато спя в него. Или да застанем там, където Риг се разплащаше с кочияша, за да мога да му предам съобщение, което той вече е получил. И двете неща са опасни — в подножието на Кулата могат да ни разпознаят, а в стаите под наем със сигурност ще ни познаят! Докато се усетим, ще извикат градската стража, ще ни задържат и няма да можем да заминем за Ареса Сесамо и да помогнем на Риг!

— Ние знаем, че не сме били задържани, защото… защото не сме били!

— Само че нищо подобно не знаем — заяви Умбо. — И запомни — ако този път ни задържат, у нас са… камъните.

Тъкмо бе понечил да каже „скъпоценните камъни“, но предупредителният поглед на Самуна го сепна и затова каза само „камъните“. Някой бе дошъл иззад ъгъла на тоалетната.

Войници. Двама. Обикаляха и привидно нямаха никаква спешна работа. Но защо ще идват тук, отзад? Дали някой ги бе видял да копаят, докато виждаха миналото, а не бъдещето? Глупаво беше постъпил Умбо, като бе взел и Самуна в миналото. Той трябваше да остане в настоящето на стража.

— Да се махаме оттук — подкани Самуна.

— Къде? — попита Умбо.

— Обратно в странноприемницата.

— Защо? Какво ни трябва оттам?

— Да се преоблечем. И да вземем храна от вдовицата — отвърна Самуна.

— Но ако тези войници ни преследват…

— Тогава по-лесно ще се измъкнем от тях в тълпата. Ако хванем гората, те ще разберат, че сме бегълци, и ще ни погнат.

Умбо като че се съмняваше, но Самуна посегна и го хвана насила за ръката като груб баща и изкриви лице в гневна гримаса. Момчето изглеждаше истински уплашено.

— Прави, каквото ти казвам, когато ти го казвам! Ясно?

Самуна говореше като обхванат от дива ярост и Умбо се сви.

— Правилно — обади се единият от войниците. — Нашибай го с пръчка!

— Трябва да им наливаш акъла с бой, докато са млади — обади се и другият и се засмя.

— Така ли? — рече Самуна, а гласът му преливаше от жлъч. — Бащите ви с бой ли ви наливаха акъл?

— Всеки проклет ден — рече единият, а другият кимна.

— Тогава сте живото доказателство, че това не върши работа — заяви Самуна. — Моят син си е моя работа, а не ваша.

Войниците изглеждаха сърдити и можеха и да се заядат — в края на краищата, те притежаваха власт, а Самуна й се надсмиваше, но той зае стойка на готовност и бутна Умбо зад себе си.

— Бил съм се в три гранични войни, млади смешници, а вие не сте нищо повече от градска стража. Били сте се само с пияници и глупаци, не с мъж, който е убил десетки в открит бой. Така ще ви блъсна главите, че цяла седмица всеки ще гледа през очите на другия. Хайде, да почваме!

Единият беше навит, но по-умният го дръпна назад.

— Те не нарушават никакъв закон тук, а и не ни трябва цял следобед да го влачим до затвора и да докладваме.

— Няма да има нужда да докладваме, ако е мъртъв — рече тъпият.

— Ако убиваме всички, които ни наричат тъпаци, само ще докажем, че са прави — рече по-умният.

Войниците се оттеглиха и изгледаха Самуна, когато той преведе Умбо покрай тях. Самуна кимна с уважение на по-умния.

— Добър войник е този, който не влиза в битка, ако не е принуден — рече той.

По-умният му кимна в отговор, а тъпият го изгледа накриво.

Когато навлязоха сред тълпата, Умбо му каза:

— Никога повече не ме хващай така.

— Аз им внушавах, че има причини да отидем зад тоалетната, защото обед отдавна мина.

— Аз напуснах баща си, защото се държеше така с мен.

— Напусни и мен, ако искаш.

— Ще те напусна, ако някога го повториш.

— Ще ти помогне ли да ми простиш, ако ти кажа, че отстъпвам по въпроса за предаването на онези съобщения?

— Аз нямаше да го направя, каквото и да кажеш ти — отвърна Умбо.

— О, малкият се цупи. Също като онзи войник, тъпия, който си мислеше, че си струва да умре заради гордостта си.

— Аз съм малък! — сопна се Умбо. — Имам право да се държа детински, щом искам!

— Е, момче, обикновено не се държиш така и можеш да ми простиш това, че очаквах от тебе да разбираш като мъж.

— Как ми се иска Подмокрената да те беше уцелила по главата с онази зелка! — възкликна Умбо, но явно гневът му поутихваше, щом пускаше шеги, колкото и ядосано да говореше.

— Беше маруля, тъп привик такъв — възрази Самуна. — А и ако се целеше в главата ми, щеше да ме улучи.

Хапнаха прилично на любимата си сергия за ориз и яйца в центъра. Почти нямаше шанс някой да ги разпознае с дрехите, с които бяха облечени сега вместо изисканото облекло, когато бяха тук с Риг. Излязоха отново от града преди обяд.

Докато вървяха, не разговаряха за нищо особено, когато Самуна изведнъж каза:

— Я ги виж — завиват по същия завой, по който ще завием и ние.

Бяха мъж и момче и изглеждаха уморени и мръсни от пътя.

— Дано могат и те да си платят за баня като нас.

— Колко си глупав, Умбо. Те ще се умият точно с нашата баня.

Чак тогава Умбо разбра, че мъжът и момчето пред тях са Самуна и самият той.

Но това бе невъзможно. Как можеше те още да са в миналото, ала само един ден назад, а не няколко месеца, колкото назад се бе върнал Умбо, за да вземе камъка?

— Какви игри играеш? — попита го Самуна.

— Няма игри — отвърна Умбо. — Не го разбирам. Трябваше да се върнем назад точно в същия миг. Когато се връщаме назад във времето, ние не напускаме настоящето.

— И откъде го знаеш?

— Защото винаги, когато Риг се връщаше назад…

— Ти си седял там и си гледал.

— Така е — потвърди Умбо.

— Е, а кой седеше и гледаше, когато се върнахме за камъка тази сутрин?

— Ние внимавахме никой да не ни гледа!

— Ние се върнахме в миналото заедно, копахме в земята и взехме нещо. Не само разговаряхме, не само разказвахме някакви неща. Ние реално извадихме нещо и го взехме.

— Знам — рече Умбо. — Но когато Риг взе ножа, нищо не се промени.

— Защото ти не си бил с него. Ти си си стоял в настоящето и си изпращал него в миналото. Той се е върнал при теб.

— Е, а при кого се връщам аз, когато се връщам в миналото и говоря на себе си?

— Когато се връщаш само за да говориш, мисля, че оставаш в настоящето — обясни Самуна. — Но когато се върнеш във времето и направиш нещо… Мисля, че това те връща във времето наистина. И затова, когато се върнеш в настоящето, ти действително отново прескачаш напред във времето. И тъй като не си знаел какво точно става, не си внимавал. Не си бил точен. А освен това може би не можеш да отидеш напред във време, което не си преживял. Просто си се придвижил до момент, доста близък до последното бъдеще време, онова, от което си се върнал.

— Мразя да се опитвам да обсъждам тези неща, това само още повече ме обърква.

— Не, не е вярно — отрече Самуна. — Просто те мързи да мислиш.

— Аз дори не съм избирал време. Просто го оставих да се случи. Както всеки път.

— Е, „да го оставиш да се случи“ трябва да е равносилно на завръщането в онова бъдеще, от което си дошъл. В рамките на деня.

— Назад, напред… Ние се „връщаме“ в миналото, а после пак се „връщаме“ на онова място в „бъдещето“, от което сме тръгнали в „миналото“. Трябват ни по-добри думи.

— Трябва ни място, където да пренощуваме — рече Самуна.

— Но аз съм готов да продължа… Сега, когато камъкът, който взех, е у нас, трябва да отидем при Риг. Или ако не можем да се доберем до него, поне да вземем обратно камъка, който той продаде на господин Бъчваря.

— Да го вземем обратно? — повтори Самуна. — Искаш да кажеш, да го откраднем?

— Той задържа ли парите?

— Част от тях… Ти какво си мислиш, че харчехме?

— А кой го купи все пак? Не мисля, че някой го е купил, според мен Революционният съвет се е престорил, че го купува, и после е прибрал обратно всичките пари.

— И ти смяташ да го поискаш обратно?

— Не — отвърна Умбо. — Ще открием къде е, ще отидем там и ще се върнем в миналото в момента, когато го прибират, ще го грабнем и ще се изпарим.

— Ще се изпарим? И това ли можеш вече?

— Така ще им изглежда на тях!

— Но ако са те видели как го открадваш, те ще си го спомнят, когато се появим, за да се опитаме да се доберем до мястото, където държат камъка, и ще ни арестуват.

— Няма да ни помнят, защото когато отидем там, още няма да сме се върнали назад, за да го отмъкнем.

Самуна се престори, че се плясва по челото.

— Ти не знаеш как работи това нещо. Ако знаеше, нямаше да ни върнеш още преди да сме пристигнали.

— Защо е нужно да нощуваме тук? — попита Умбо.

— Не е нужно — отвърна Самуна. — Можем да си оставим нещата. Не са много — храна, един кат дрехи и бръснача ми. Нещо, което според мен никога няма да ти потрябва, освен ако не пожелаеш да си прережеш гърлото в бъдещето, а после да се върнеш назад и да се предупредиш да не го правиш.

— И одеялата ни — додаде Умбо.

— Сигурно може да ни се наложи да изчакаме тук още един ден. Освен ако не отидем да откраднем вещите си, докато се къпем.

— И да се надяваме, че няма да забележим? Това ли си намислил? Защото ако снощи някой ни беше откраднал нещата, щяхме да забележим.

— Защото не сме влезли и не сме откраднали нещата си, докато се къпем. Умбо! Мисли!

Умбо се опита да го обмисли в най-малки подробности, но доколкото бе в състояние да каже, можеше да се случи и така, и иначе. Трудно бе да проумееш правилата на този номер с пътуването във времето. Най-накрая преспаха в много по-скъпа странноприемница по-близо до града. Стаята беше по-малка, леглото — по-тясно, бълхите — повече, а храната — по-лоша. На следващата сутрин се върнаха при вдовицата само час след като бяха тръгнали. Хазайката не можеше да повярва.

— Имаше прекалено дълги опашки — обясни Самуна.

— Но вие сте били толкова път! А къде ви е обядът?

— Изядохме го — отвърна Умбо.

— Но вие току-що изядохте огромна закуска. Огромна!

Огромна си беше. И вкусна.

— Трябва да продължим за Ареса Сесамо — рече Самуна. — Не можем да висим цял ден на опашка само за да видим отвътре някаква голяма сграда.

Умбо пусна най-милата си усмивка.

— Може ли да ни приготвите още един обяд? За да вечеряме с него по пътя?

— Вие ще го изядете в момента, в който излезете оттук! — заяви тя.

— Може би — рече Самуна. — Но ще платим и него.

Тя се съгласи, но докато го приготвяше, не спря да пухти, а когато напуснаха къщата й, я чуваха как мърмори — нарочно мърмореше силно, за да я чуят:

— Алчни, лакоми хора, изяждат всичко и нищичко не оставят за в бъдеще!

„Не ни говорете за бъдещето, госпожо — помисли си Умбо. — Ако ние сме в бъдещето и искаме нещо, което нямаме, можем просто да се върнем в миналото и да си го вземем. Разбира се, после не можем да се върнем в настоящето в точния момент и ни се налага да правим всичко по два пъти“.