Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Следотърсачът (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pathfinder, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2016)
Корекция
sir_Ivanhoe (2016)

Издание:

Орсън Скот Кард

Следотърсачът

 

Американска

 

Orson Scott Card

Pathfinder

 

Редактор: Евгения Мирева

Превод: Светлана Комогорова

 

Издателство ЕРА, София

ISBN 978-954-389-138-2

История

  1. — Добавяне

Глава 19
Ареса Сесамо

— Планирали сме да разделим новия свят, който ти още не си наименувал, на деветнайсет клетки — рече заменимият.

Рам погледна холограмния глобус, завъртя го няколко пъти и каза:

— Значи изключвате трите по-малки континента.

— Мислехме, че могат да останат като резервати на първоначалната флора и фауна на тази безименна планета.

— Наречете планетата Градина, щом искате име. Въпреки че нямам никаква представа кой ще го използва освен нас.

— Колонистите ще казват „Там, на Земята“ и „тук, на Градина“ — обясни заменимият. — Може би ще ти е интересно да узнаеш, че нито един от заменимите и от корабните компютри не предсказа, че ще избереш „Градина“. Фаворитът беше „Рам“, но някои от нас решиха, че си твърде скромен, за да го избереш.

— Не е въпрос на скромност. Аз имам намерение да живея с тези хора, или поне с хората от един кораб, и ако ги накарам да наричат този свят с моето име, това ще доведе до подигравки и загуба на достойнство.

— Така разсъждавах и аз. Но пък имам предимството на продължителното общуване с теб, което липсва на другите.

— Никога не съм си представял, че заменимите имат склонност да залагат.

— Залози няма. Това е просто проверка на нашите алгоритми за предвиждане.

— Разделянето на двата големи континента ми изглежда добре. Предполагам, че всички те притежават адекватни ресурси.

— Адекватни за какво?

— За… човешки живот.

— Въздух, годен за дишане, вода, годна за пиене, земя, годна за обработване, и климат, в който може да се оцелее — според нас това е всичко, което е нужно.

— Аз мислех за желязо, въглища…

— На тази планета няма изкопаеми горива. Тъй като няма луна, която да създава значителни приливи, на Градина животът се е развил много по-бавно. Точно сега растителността е в най-буйната си фаза на развитие и въглеродният двуокис в атмосферата е три пъти повече, отколкото на Земята. След няколкостотин милиона години тук биха се появили изкопаеми горива… Само че ние ще го предотвратим, разбира се.

— Защо?

— Защото човеците вероятно не могат да храносмилат местната флора и фауна. Шансът всички белтъчини да са лявоориентирани като тези на Земята е вероятно петдесет на петдесет, а шансът да съдържат всички най-важни аминокиселини, правилно ориентирани, е съвсем малък. Трябва да присадим тук земна флора и фауна, за да могат човеците да процъфтяват.

— Сериозно ли предлагаш да заличим цялата съществуваща флора и фауна на двата континента, които ще заселим?

— Възнамеряваме да кацнем на планетата по такъв начин, че да унищожим целия живот на повърхността й или колкото се може повече. Такъв беше планът от самото начало, независимо дали ти е бил обяснен или не.

— Значи трите по-малки континента…

— След унищожението ще ги населим наново с туземните форми на живот на Градина. Ето главните етапи на плана: първо, слизаме на повърхността на Градина, за да съставим възможно най-пълната сбирка на местни форми на живот. После врязваме корабите в планетата под ъгъл и скорост, изчислени така, че да предизвикат нужните промени, включително масово унищожение. А после изчакваме атмосферата да стане отново годна за дишане и отново засяваме живот на планетата. По някое време, преди да са изтекли двеста години, човеците колонисти, включително и ти, ще бъдат събудени от стазата и свалени на повърхността на Градина, за да започнете колонизацията.

— Унищожение. Нашето пристигане е замислено като бедствие?

— Такива инструкции са ни дадени. С деветнайсет кораба вместо един ще бъде много по-лесно да се проектира цялото начинание.

— А какви са другите „необходими промени“?

— Както виждаш, Градина няма луна. Тя сигурно е уловила голям астероид, но той е попаднал в пределите на границата на Рош и затова се е получил пръстенът. Той осигурява забележимо и продължително нощно осветление и затова нощната фауна ще вирее, но приливите са само слънчеви.

— Ще направим луна?

— Мислех, че не обичаш да правиш нелепи изказвания.

— Тогава накъде биеш?

— Без сериозна луна, която да забавя темпото на въртене на Градина, продължителността на дните е само 17,335 часа. Под границата на поносимост на човешкия биологичен часовник. Въртенето на планетата трябва да бъде забавено, за да се получи продължителност на деня не по-малка от двайсет часа, за предпочитане от 22 до 26. Първоначалният план изискваше бомбардиране на планетата с астероиди с нужната скорост и под нужния ъгъл, но с деветнайсет кораба можем да постигнем желаното забавяне на въртенето й, като ударим с всичките едновременно под нужния ъгъл срещу посоката на въртене, с достатъчно голяма скорост, за да компенсираме по-малката маса.

— Ще разбиете корабите в повърхността й.

— Орбиталните станции, съдържащи дубликати на компютрите и базите данни, ще бъдат равномерно разпределени по геосинхронна орбита. Но да, основната маса на всеки кораб ще удари планетата под ъгъл, противоположен на посоката на въртене.

— Ще ни пръснете на прах и ще направите малки хубави кратерчета.

— Същите полета, които ни позволяват да блокираме сблъсъците с междузвездни обекти, ще защитят корабите напълно. Всъщност ще оформим полето за сблъсък с точния размер и форма, достатъчни да разпръснем в прах точно толкова от кората на Градина, колкото да се блокира цялата слънчева светлина за няколко десетилетия и да позволи цялостно завръщане към нея след двеста години.

— Ние сме екологично бедствие.

— Точно така — потвърди заменимият. — Целта беше да заселим човешки живот върху друга планета, обикаляща около друго слънце, така, че да е невъзможно човечеството да бъде унищожено от един-единствен катаклизъм.

— Значи ще причиним на местния живот на Градина точно онова, което се опитваме да избегнем на Земята?

— На Градина няма различим разумен живот. Ако при слизането ни на повърхността открием такъв, ще се върнем на корабите и ще потърсим нов свят или светове.

— Нямах представа, че сме възнамерявали да сме толкова безмилостни.

— Това не беше обнародвано и дори не бе обсъждано с политическото крило на програмата за колонизация. Да бъдем безмилостни е необходимо, но не печели гласове.

— Ала този свят не е наш и не можем да правим с него каквото си искаме!

— Да дойдем тук само като изследователи на извънземната еволюционна традиция нито би оправдало разходите, нито в крайна сметка би ни донесло успех. Неизбежно щяхме да заразим Градина, или още по-лошо, да се заразим сами и да отнесем потенциално смъртоносни форми на живот от Градина на Земята. Трите континента резервати ще са достатъчни, за да дадат възможност на биолозите да изучават извънземния живот на някакъв етап в бъдещето. А ако наистина си мислел, че можем да колонизираме тази планета, без да я направим „наша“, щеше да си прекалено наивен, за да оглавяваш тази експедиция.

— Аз… не бях разбрал.

— Ти изобщо не си мислил за това — поправи го заменимият. — Избирателната доброволна слепота на човешките същества им позволява да пренебрегват моралните последици от своя избор. Това е една от най-ценните особености на човешкия вид от гледна точка на оцеляването на която и да било човешка общност.

— А вие не сте морално слепи, така ли?

— Ние виждаме много ясно моралната ирония. Но просто не ни е грижа.

Умбо разбра, че са влезли в Ареса Сесамо, почти по случайност. Градски стени нямаше. Те вървяха по високи пътища сред блатата на делтата. Пътищата се разширяваха и от време на време покрай тях се появяваха постройки. Много от тези широки насипи се съединяваха и най-сетне сушата се разпростря накъдето им виждат очите, във всички посоки. Постройките ставаха все повече и повече, селата се превръщаха в градчета, а градчетата се събираха в голям град.

— Кога ще стигнем в Ареса Сесамо? — попита най-сетне Умбо.

Самуна му се присмя.

— Ние вече вървим из него повече от час.

— Но това нищо не е, това е бъркотия! — възмути се Умбо. — Къде му беше началото?

— Там, където има вода или блато — не е градът. Там, където има издигнати пътища и сгради — е градът.

— И няма високи стени?

— Каква полза от стени в град, който може да се наводни по всяко време? Зимните бури изливат огромни вълни върху него от север. Пролетните наводнения го удавят в придошлите води на реките от юг. Те биха подкопали основите на всеки каменен зид. Погледни къщите — всичките са построени върху подпори.

— Но това е столицата!

— Тези части от нея, които имат нужда от защита, са защитени — обясни Самуна. — Въпреки че гарнизонната служба в Ареса е сигурно най-гадното нещо в армията. Прати ги тук за година, и после на бойното поле не стават за нищо, трябва да почнеш да ги обучаваш почти отначало.

Щом Самуна заговореше за живота във войската, Умбо изключваше. Той нямаше никакви намерения да служи в каквато и да било армия и дори да е на страната на някоя.

Когато за пръв път влязоха в О, целта им беше да ги забележат, без да им личи, че го искат. Трябваше да внушат идеята, че Риг е богато момче, свикнало да командва прислужниците си. Сега, на влизане в Ареса Сесамо, целта им беше точно обратната — да минат незабелязано, без да им личи, че не искат да ги виждат. Нямаха представа дали след бягството им от гемията интересът на армията на Революционния съвет към тях е изчезнал. Доколкото знаеха, дори и сега ги издирваха войници.

Ала на Умбо това не му се виждаше особено вероятно. Те бяха важни само защото пътуваха заедно с принца. Сега, когато бяха просто мъж и момче, идващи заедно в града, те не интересуваха никого. И това доста го дразнеше.

— Щом не съм с Риг, значи не съм важен?

Но когато го каза на Самуна, той само се засмя.

— Риг е важен само когато е с Риг, и виж докъде го докара това! Не може да се избави от „принц Риг“, защото това е самият той! Ние сме късметлиите, повярвай.

Те вървяха ли, вървяха, понякога преминаваха през блатисти райони или по мостове, които сякаш продължаваха до безкрайност, но после подминаваха група дървета и разбираха, че просто са обходили някой гъсто населен квартал, за да избегнат движението, и скоро отново ще попаднат сред гъстата гмеж. По реката и в О говореха на общия крайречен език. Високопарният речник на Риг там беше необичаен. Умбо очакваше в столицата всички да говорят като Риг, докато се опитваше да продаде камъка, но вместо това те говореха не само всевъзможни диалекти на крайречния, но и различни други езици. Беше чувал, че има и други езици, разбира се, но отначало това го озадачи и стресна.

— Какво говорят те? — попита той Самуна. — Не ги разбирам!

Самуна спомена един език. Умбо моментално забрави как се нарича.

— Той се говори на изток, недалече от Стената — обясни Самуна.

— Но защо? — попита Умбо. — Защо просто не говорят на общия език, та да ги разбират хората?

— Хората ги разбират — обясни Самуна. — Само ти не ги разбираш. Кой би научил език, на който никой не говори? Невъзможно е!

И после му обясни, че в оградения свят съществуват стотици известни езици и на всеки от тях говорят хиляди хора. Умбо се засмя шумно.

— Защо се смееш? — попита добродушно Самуна.

— Защото говорът им звучи смешно — отвърна момчето. — И защото дори и хората, които се излагат толкова, че говорят на неизвестен език, не могат да се разберат на кой език да говорят!

— Преди Сесамидите да ги покорят, защо им е било на хората от един народ да учат езика на друг? Онова, което ние наричаме общ език, е просто езикът, който се използва в търговията по река Сташик. Всеки говори някакъв свой вариант, защото така по-лесно се върши работа. Но това не е езикът, който сме учили ние с Подмокрената, докато растяхме.

— Кажи тогава нещо на твоя език — помоли го Умбо. Любопитството му се беше събудило.

— Мм ех кеуно оидионектопафала — произнесе Самуна.

— Какво означава това?

— Ако можеше да се каже на общия език, нямаше да има нужда да го казвам на мо’онохонои.

— Много мръсно беше, нали? — досети се Умбо.

— Ако знаеше моя език, щеше да ти се наложи да ме убиеш — отвърна Самуна.

— Защо двамата с Подмокрената у вас никога не разговаряте на мохонононо, или както там се казва?

— Понякога разговаряме, но там, където живеем, никой не го говори, а когато говориш на някакъв език пред хора, които не го знаят, те обикновено решават, че приказваш неща, които не искаш да разберат, и се дразнят.

Докато преминаваха през един квартален пазар край кръстопът с кладенец, на който се пресичаха шест пътя, шумът беше толкова силен, че вече не се чуваха и разговорът замря. Всяка сергия сякаш се надпреварваше със съседната по шум и воня, а всичките мулета, волове, коне и магарета можеха да бъдат озаптени само с дълги нанизи от изключително обидни думи. Дори и просяците се бяха отказали от надпреварата с шума и за да привличат внимание, подскачаха нагоре-надолу. Скачаха толкова нависоко, че приличаха на ебеци във висока трева, и Умбо се изкушаваше да възнагради някого за атлетичните му качества с един пинг, но Самуна му стисна рамото и го спря. После се наведе така, че устата му да е точно до ухото на Умбо, и кресна:

— Ако им дадеш нещо, момче колкото теб ще го търколят, стъпчат, съблекат и одерат за пет секунди!

Късно следобед те стигнаха до една част на града с широки павирани улици и по-големи сгради, построени от по-хубав материал, където конни стражници поддържаха някакъв ред. Хората бяха по-добре облечени и шумът беше много по-малък, но това означаваше и че по облеклото на Самуна и Умбо се познава, че не са за тук.

— Не ни е тук мястото — рече Умбо.

— Точно така — потвърди Самуна, хвана го за ръка и отиде право при един от конните стражници.

— Господине — рече той. — Със сина ми сме нови в града и търсим къде да преспим. Тук е ясно, че няма да намерим нищо по джоба си. Може ли да ми кажете къде бихме могли…

Но стражникът само ги изгледа бавно от глава до пети, а после даде на коня си някаква невидима команда и той се отдалечи, чаткайки с железни подкови по калдъръма.

— Сигурно не обича да упътва — предположи Умбо.

— А, аз изобщо не очаквах да ни отговори — отвърна Самуна. — Като го помолих да ни упъти, му доказах, че наистина не съм тукашен и при това съм безобиден малоумник. Ако ми сечеше пипето, никога не бих отишъл право при него заедно с момчето ми за втория кат по петите.

— Момче за втория кат?

— Това би трябвало да е предположил, че сме — аз съм крадец, а ти си момчето, което вдигам на балконите и покривите, за да се промъкне през някой комин, прозорец на покрива или отдушник и после да слезе и да ме пусне в къщата.

— Нямаше ли да ни помисли за баща и син?

— В този квартал? И така облечени? Надали!

— Тогава защо сме тук?

— Защото точно в такъв квартал вероятно държат кралските особи. Трябва да се приближим до Риг достатъчно, че да може да види дирите ни. Той нали така прави? Ти каза, че можел да вижда дири дори и през стени.

— За това не бях се сетил — призна си Умбо.

— А какво си мислеше? Че ще поразпитаме къде държат кралското семейство, а после ще отидем да си побъбрим с Риг?

— Мислех, че Революционният съвет позволява на обикновените граждани да ходят при кралските особи, да им вземат разни неща и тъй нататък.

— Да, да, но не на всички обикновени граждани и не когато им падне, а само когато искат да унизят кралските особи и да отправят някакво политическо заявление или предупреждение. И ние няма да сме от „обикновените граждани“, които изпращат.

— Значи всичко е театър.

— Властта е театър, когато не е убийство в тъмното — отвърна Самуна.

— Или войници на светло.

Вместо да се върнат в по-безопасните квартали — тоест по-безопасни за бедните — Самуна ги поведе през още по-богати улици. Сега всяка къща беше голяма колкото десет сгради в обикновените градски квартали и никакви прозорци не гледаха към улицата, освен понякога на третия кат.

— Те всички ли живеят на тъмно? — попита Умбо.

— Имат широки вътрешни дворове, а прозорците им гледат към частните им градини. Като малки замъци са.

— На мен не ми изглеждат толкоз малки — отбеляза Умбо.

— Защото никога не си виждал замък.

— И във всяка от тези къщи живее само по едно семейство?

— Едно семейство, заедно със своите прислужници, стражи и гости, съкровищници, библиотеки и животни. Всяка от тези къщи побира едно селце хора.

— На крадец ще му е трудно да прекара момчето си за втория кат през онзи прозорец — забеляза Умбо.

— И така да е, моля те, постъпи умно и не се зазяпвай по него, че да те гледат!

Изведнъж пътят излезе срещу парк с обширни ливади и ниски цветя и храсти и само тук-таме — дървета. Дори и покрай отводнителния канал, който пазеше сух насипа, бе засята трева, която козите поддържаха ниско опасана. Няколко огромни сгради, не по-високи от три етажа, но широки и изкусно построени, облицовани с ослепително бял камък, бяха разположени сред градината на голямо разстояние една от друга.

— Ето я — посочи Самуна. — Голямата библиотека на Ареса Сесамо.

— В коя сграда е тя?

— Във всичките — обясни Самуна. — Ако беше само в една сграда, нямаше да е чак толкова голяма, нали?

— Ще влезем ли?

— Ти майтапиш ли се? Да ти приличаме на учени? Ще ни закарат право в лудницата, като умопобъркани!

— Аз мога да чета!

— А колко скоро си се къпал? — попита Самуна. — Не, просто си мисля, че ако Риг изобщо разполага с някаква свобода, ще се опита да попадне тук, за да научи повече за своята дарба или за историята на кралското семейство, или за съвременната политика, и като обикаляме наблизо, ще имаме по-големи шансове той да забележи дирите ни.

— Значи скоро ще стигнем до място, където мога да се изпикая? — попита Умбо.

— А, това можеш и тук да го свършиш — отвърна Самуна. — На всяка от тези стени.

— По богаташките къщи?

— Ти пикаеш отвън. Откъм улицата. Те и без това ги варосват на всеки шест месеца.

И сякаш Умбо му бе подсказал отлична идея, Самуна вече обливаше с обилна струя основата на една измазана стена.

Момчето забеляза, че по нея има десетки жълтеникави петна.

— Мислех, че Ареса Сесамо е много по-цивилизован — отбеляза той. — Във Водопаден брод…

— Във Водопаден брод, също както и в Площадката на Подмокрената, всеки може лесно да намери храст или нужник и може да си позволи да е придирчив и никога да не облекчава публично телесните си нужди. Но този град е построен в блато, всяка частица земя е ценна и няма да я пропилеят за обществени тоалетни само за пикня.

Умбо се зачуди как ли се оправяха жените. Почти сигурен беше, че не го правят по стените, но предпочиташе да не обсъжда темата със Самуна, защото това щеше само да отключи дълга поредица от шегички, които щяха да го усмъртят не толкова защото той щеше да е техен прицел, а заради дебелащината си.

— Единствената причина, поради която тази система работи, е, че всеки се преструва, че не забелязва какво става — обясни Самуна. — Не гледаш, не зяпаш, не говориш за това и дори се мъчиш да не забелязваш.

— Досега никак не съм впечатлен от Ареса Сесамо — рече Умбо и отново заоглежда петната от урина по стената. Това, че той самият остави най-новото петно, не му пречеше да изпитва презрение.

— Ние стоим с гръб към най-великата библиотека в историята на света — рече Самуна.

— Но щом няма да ни пуснат вътре, на мен какво ми пука? — попита Умбо и след като си свърши работата, си оправи дрехите.

— Е, ако искаш да влезеш вътре, можем да купим дрехи, с които ще те пуснат — рече Самуна. — Но тогава ще трябва да живеем в друга част на града, там, където стражата и шпионите на властта ще ни забележат и ще ни следят.

— Мислех, че стражата следи по-зорко най-бедните.

— Защо?

— Защото точно сред тях ще са престъпниците.

— Да, сред тях са просяците, джебчиите и тям подобни, но какво й пука на стражата за тях, освен ако няма бунт? Те ограбват и мамят селяните, работниците и търговците и стражата изобщо не се интересува от тях. Но имаш ли достатъчно пари за хубави дрехи и добра квартира, то може да си намислил да мамиш богатите или да се намъкнеш тайно в обществото или да шпионираш влиятелните люде или да пръскаш пари, без задължително част от тях да влиза в джобовете на могъщите. Разбираш ли, тогава вече ставаш важен за стражата.

— В такъв случай хайде да не влизаме в библиотеката. Предпочитам да си остана невидим.

— Колкото повече време прекарваш с мен, все повече и повече поумняваш.

Самуна се стараеше да зяпа градините и сградите на библиотеката и да сочи разни неща на Умбо, без да прави ни най-малък опит да влезе на територията й или да се задържа твърде дълго на едно място. После те тръгнаха на юг и скоро по шума и миризмите се досетиха, че се приближават към реката и онази част на града, където можеха да се слеят с тълпата. По пътя пак минаха покрай един стражник и Самуна отново отиде нарочно при него и му зададе глупав въпрос.

— Дали някоя от тези хубави бели сгради е била кралският дворец?

Стражникът се усмихна, макар и подигравателно и невесело.

— Библиотеката — каза той. — Вече няма кралски особи, ако случайно не сте чували за Революцията.

— О… — обади се Умбо с най-добрия си глас на тъпоумен привик. — Съветът изби ли ги всичките най-накрая?

Самуна го изгледа сърдито, и то не само заради ролята си на нетърпелив баща.

— Смяташ да губиш времето на стражника с тъпи въпроси ли? — попита той троснато, а после перна Умбо по главата. Това последното го бяха репетирали и Умбо знаеше как да извърне глава и да приклекне под силата на удара така, че да изглежда сякаш мъжът наистина го е пернал здравата.

— Мърдайте — подкани ги стражникът.

Самуна повлече Умбо през улицата и отново навлязоха в мръсната, оживена, шумна, жива, сърдита, щастлива част на Ареса Сесамо, там, където живееха истинските хора.

Намериха един хан, в който сигурно даваха стаи под наем. Тук нямаше как да има очарователни крайградски странноприемници като онази в О, защото покрайнините на Ареса Сесамо бяха твърде далече от центъра. Ханът не беше по-висок от триетажните богаташки къщи, край които се бяха разходили, но на същата височина някак си в него бяха наблъскали пет етажа и всеки от тях се подаваше към улицата една-две педи над долния.

— Мислиш ли, че ще се изхвърлим, ако платя допълнително, за да вземем стая на третия етаж?

Умбо се сети колко стълби ще трябва да изкачват и попита:

— Защо не на втория?

— На втория още се надушва миризмата на улицата.

— Както решиш — отстъпи Умбо. — Аз не съм идвал тук преди.

Ханджията беше весел човек, но когато Самуна спомена, че самият той държи хан нагоре по реката, ни най-малко не се впечатли.

— Лодкарите са сган — заяви той. — Не ги пускам тук.

— Колко хубаво, че не сме лодкари — рече Самуна. — Стига ми да ги гледам горе. Дойдохме в града пеша.

Платиха си цената за стая два ката по-нагоре, а също и допълнително за баня. Ханджията ги огледа от горе до долу с подигравчийски поглед и рече:

— Ще ви трябват две корита вода, иначе, който влезе втори в нея, ще се къпе в кал.

Самуна се изкиска одобрително.

— Много хубаво мирише на готвено — отбеляза той.

— След като се изкъпете, ще ви пусна в трапезарията, защото сте клиенти от третия етаж — рече ханджията. — Или ако искате да ядете сега, в кръчмата ще ви приемат, макар че някои ще мрънкат.

— Е, сине, какво да бъде? — попита Самуна.

— Много съм гладен, господине — отвърна Умбо.

— Значи първо в кръчмата — рече Самуна. — А утре ще се храним в трапезарията.

— Ще пратя момчето да отнесе… торбите ви в стаята.

„Момчето“ се оказа дванайсетгодишно момиче с нахален поглед. Самуна й подхвърли един шеб и тя се ухили презрително.

— Ако си мислиш, че с тия големи бакшиши ще ми бръкнеш под полата, помисли си пак.

— Надявах се, че един шеб е достатъчен, за да стигнат благополучно торбите ни в стаята и да не възразяваш много колко били изцапани от пътя. Но ако предпочиташ половин късмет пред лика на кралицата, с радост ще ги разменя.

В отговор тя пусна монетата в джоба на престилката си, вдигна и двете торби и като гледаше да не ги допира до тялото си, се помъкна нагоре по стълбите. Умбо тръгна подир носа и слуха си и те го отведоха в препълнената кръчма — тъкмо беше време за ранна вечеря, навън се стъмваше и беше ясно, че храната тук си я бива или пък е достатъчно евтина, та привлича повече клиенти от наемателите на стаи по всяко време. А и клиентелата не беше от грубияни — на някои от масите седяха семейства с малки деца. Дори и пияниците с червените носове не изглеждаха особено шумни и непристойни, а шумът бе по-скоро весел, отколкото недоволен. Когато им донесоха храната, от нея се носеха непознати за Умбо аромати, ала беше вкусна и порциите бяха обилни.

— Архитектурата на Ареса Сесамо не е кой знае какво — рече Самуна и премлясна, след като преглътна едно твърде пикантно рибено кюфте, — но никъде в целия ограден свят не готвят по-добре.

— Разбирам защо тук гъмжи от хора — рече Умбо.

— В Ареса селяните ядат като крале — заяви Самуна.

За беда го произнесе твърде силно и един от пияниците го чу.

— По-добре кралете да ядяха като селяни! — провикна се той. Всички погледи се обърнаха към него. Тонът му беше войнствен и явно никой не приветстваше това.

Самуна само се усмихна и рече:

— Добре казано, господине!

— А сега докараха и онова копеленце, дето се преструва на кралски син — продължи пияницата. — Според вас какво са намислили? Да върнат пак кралското семейство, да призовават синовете ни във войската и да водят още повече войни! Да ни вземат залъка от устата и да ни изтръскват джобовете за данъци!

Самуна се усмихна още по-широко, но Умбо познаваше тази усмивка — тя предвещаваше свада. Дори се досещаше какво ще каже сега приятелят му: „Значи сега не плащате данъци? Значи Революционният съвет няма войска?“. Но вместо това чу изпод масата глас и усети, че някой го хваща за коляното.

— Недей! — прошепна дрезгаво гласът. Умбо едва успя да погледне отдолу, и говорещият изчезна. Но в краткия миг, за който го зърна, той позна себе си, облечен точно в същите дрехи, само че скъсани. Окото му беше насинено, а устната — подута.

Погледна Самуна и забеляза, че той също е получил предупреждението и че всъщност то е било за него. Самуна го погледна объркано.

— Щях да кажа само, че…

Умбо се облещи и леко надигна разперените си длани над масата — опитваше се да му даде знак да си замълчи. Щом пребитият Умбо от бъдещето бе сметнал за нужно да се върне назад във времето и да каже на Самуна да млъкне, то Самуна би бил шест пъти по-глупав от глупак, ако продължи и каже на глас онова, което току-що го предупредиха да не казва.

Пияният обаче вече бе забелязал колебанието му.

— Ти да не си приятел на кралските синчета? — попита той. — Момченце крал ли искаш? Агия, не-кралицата, ни е напълно достатъчна — заради носталгията. Тя с нищо не вреди и няма никакви стремежи. Обаче момчето! Преди да се усетим, и вече ще ни е бръкнало и в джобовете, и под полите!

Пияницата се беше изправил заедно с още неколцина.

— По-верен гражданин от мен няма да намерите! — кресна той. — Но се кълна в левия лакът на Рам, че няма да търпя да ми натрапите онова момченце Риг!

— По-скоро бих го нашибал с пръчка! — извика Самуна, изправи се с поредното кюфте между пръстите и го вдигна високо така, че всички да го видят. — И аз като вас, приятелю, искам Съветът да задържи тук кралицата колкото му е угодно, но точно сега преди всичко съм гладен и казвам да живеят рибените кюфтета!

Войнственият пияница и останалите, които се бяха изправили с него, вдигнаха тържествено чаши, останалите клиенти се засмяха и неколцина изръкопляскаха. След малко всичко отново бе спокойно. Когато се навечеряха и момичето дойде да отнесе чиниите и чашите, то се наведе към Самуна и му каза:

— Браво, господине. Господарят трябваше да ви предупреди, че тук повечето вечери се събират поддръжници на кралицата.

— Трябваше да сложите табела — измърмори Самуна.

— И да насъскаме стражниците по нас, задето сме роялисти? Не, благодаря! Вие запазихте мира, господине, за което съм ви благодарна.

Горе в стаята им ги чакаше първото корито с вода. Самуна нареди на Умбо да се съблече и да се изкъпе.

— Със сапун! И търкай навсякъде два пъти, мръсна кална змиорко такава!

Умбо се съблече и попита:

— Няма ли да ми благодариш, задето те предупредих да си сдържаш езика и отървах и двама ни от боя?

— Няма — отвърна Самуна и легна на пода.

— Защо лягаш на пода, като тука има легло?

— Защото след като се изкъпя, искам да легна в чисто легло — отвърна Самуна.

— Ако не ми благодариш, че те предупредих, не заслужаваш чисто легло!

— Първо, не си ме предупредил ти, а твой вариант от бъдещето, което вече никога няма да съществува. Второ, сигурно си го направил само защото аз от бъдещето съм ти наредил, и затова благодаря на себе си. Трето, доколкото видях, единственият пребит беше ти от бъдещето. Готов съм да се обзаложа, че аз от бъдещето съм бил непокътнат и съм те пратил назад да ни предупредиш само защото ханджията ни е изхвърлил, а не съм искал да се занимавам с местене.

— Късмет ще извадиш, ако не се върна във времето и не се изпикая върху тебе, докато лежиш на пода!

— Няма съмнение, че вместо това ще се изпикаеш в коритото с водата за къпане — подхвърли Самуна.

— Защо, такъв ли е обичаят тук, в големия град?

— Търкай по-силно!

* * *

На другата сутрин закусиха хубаво, макар и Умбо да разбираше, че не могат вечно да живеят така. Месеци, да — имаха достатъчно пари за няколко месеца. Ами ако Риг не ги забележеше или не можеше да излезе от къщата, в която го държаха?

— Мисля, че трябва да свикаме военен съвет — обяви Самуна.

— Ако с това искаш да кажеш, че трябва да обмислим какво ще правим, съгласен съм! — отвърна Умбо.

— От една страна, можем да продължим да търсим Риг. Но на мен този курс ми изглежда опасен — или поне ще е опасен, ако се занимаваме единствено с това и то е първото, с което се заловим, след като влезем в града. Предпочитам да се заемем с нещо друго и покрай него да събираме сведения за това в коя къща живее кралското семейство и дали той е в същата къща при другите.

— Това й беше хубавото на снощната гюрултия — отбеляза Умбо. — Разбрахме със сигурност, че Риг е в града и е жив, въпреки че има хора, които това не ги радва.

— Разбрахме със сигурност, че хората смятат, че е в града и че е жив — поправи го Самуна. — Но все е по-добре от нищо.

— И с какво друго можем да се заловим? — попита Умбо.

— Случайно да си спомняш коя беше банката, до която беше адресирано кредитното писмо на Риг?

Умбо се замисли.

— Това беше много отдавна, а и само Риг говореше.

— Само се чудех дали ти не си слушал.

— А ти? — попита Умбо.

— Чух името и бих могъл да го разпозная, но съм три пъти по-стар от теб, умът ми е уморен и претъпкан и няма много място, където да набутвам разни неща. Те само се лепват за малко отгоре и падат.

— Имаше Дълговоден…

— „Дълговоден и Дълговоден“ — потвърди Самуна. — Но това беше банката, която налагаше шконто върху книжата на господин Бъчваря.

— Щом си спомняш толкова добре…

— Името забравих — прекъсна го Самуна. — Пробвай пак.

— Картофери и синове.

— Нещо такова беше — съгласи се Самуна. — Ама не точно същото.

— „Рудудори“ — досети се Умбо.

— Да, точно тази банка приемаше книжата на Купър без шконто! — потвърди Самуна. — Можем да се опитаме да получим още сведения там. Но ние не сме Риг, а и това не ни приближава особено до истинската ни цел.

— Която е?

— Скъпоценният камък. След като са взели всичките пари, които Риг е получил за него, значи той е откупил камъка обратно, тъй мисля аз. Онзи, у когото е сега камъкът, е най-обикновен крадец.

— И няма да го върне — рече Умбо.

— Но след като разберем къде е, ако успеем да те вкараме там, ти можеш да се върнеш назад във времето и да го откраднеш веднага след като го скрие.

— Където и да го е сложил, задължително ще е на място, където мен няма да ме пуснат.

— Хайде първо да открием къде е.

— Значи мислиш, че ако разпитваме за прочутия кралски камък, заради който изобщо арестуваха Риг, ще привличаме по-малко внимание, отколкото ако разпитваме за самия Риг?

— Да — потвърди Самуна. — Защото няма да питаме направо, ще я караме хитро.

— О, да, ние и двамата сме прочути с хитрината и ловкостта си — отбеляза Умбо. — Такъв беше Риг, помниш ли? Само той знае как да говори префърцунено като тях… а дори и него успяха да изловят, нали!

— Ще направим, каквото можем — рече Самуна. — Няма как целият град да е такъв, трябва да има и места, където поддръжниците на наследяването на трона по мъжка линия може да знаят нещо полезно.

— А разговорите с подобни хора няма да привлекат никакво внимание от страна на Съвета.

— Значи според теб не трябва да правим нищо? — попита Самуна с явно отвращение.

— О, аз мисля, че трябва да вземем камъка, ако можем… Хареса ми, като ме нарече твоето момче за втория кат. Само мисля, че не бива да забравяме, че каквото и да предприемем, то ще е опасно.

— Аз съм войник, синко. Познавам много по-добре от теб опасността.

Умбо се изправи.

— Връщай се във водата и се изтрий още веднъж — нареди Самуна.

— Повече от това тялото ми не знае как да се изчисти — заяви Умбо. — А и ако случайно не си забелязал, ти не си ми баща, а на мен баща не ми и трябва.

— Тогава навлечи някакви не чак толкова мръсни дрехи и иди поръчай да ми донесат вода за баня, ако онова грозно момиче, дето много му знае устата, се напъне да я донесе. А после, докато се къпя, иди питай къде можем да дадем да ни изперат дрехите.

— Ще го направя, ако кажеш „моля“.

— А какво ще кажеш да те смеля от бой шест пъти след вторник?

— Брей — възкликна Умбо. — То това е почти толкова хубаво, колкото бакшиш!