Орсън Скот Кард
Следотърсачът (10)

Глава 10
Гражданин

Цяла седмица бе нужна, компютрите да завършат своите деветнайсет отделни изчисления и заменимият можеше да каже:

— Компютрите съставиха набор от физични закони, които би трябвало да са действали, за да могат двете преминавания през гънката да изразходват еднаква енергия.

— Тази система от физични закони има ли някакво отношение към наблюденията над случващото се в реалната вселена? — попита Рам.

— Не — отвърна заменимият.

— Моля те, нареди на компютрите да продължат да преизчисляват прехода през гънката и отново навън, към миналото, и отново назад, но с обратен ход, докато намерят начин да балансират енергията, без да нарушават никой от наблюдаваните физични закони в действие.

— Ще се зарадваш, като разбереш… — затвори генералът вратата на каютата след себе си. — … че твоят приятел Самуна… Ако това му е името… ако това изобщо е име… е бил открит и доведен тук, така че вече сме в пълен състав.

Риг не позволи на никакво чувство да се прояви на лицето му. В действителност той не знаеше какво друго да чувства освен разочарование. А дори и то бе накърнено от факта, че Самуна като нищо може да се е оставил да го заловят. Трудно беше да си представи, че биха могли да го хванат без кървава борба, ако той не беше съгласен да го заловят.

За да отклони темата от важните неща, Риг каза:

— Знам вашия чин, господине, ала не знам името ви.

Седеше на маса срещу генерала в тясното пространство на капитанската каюта на гемията. Извън нея чуваше силния шум, вдиган от екипажа, докато я подготвяше за отплаване.

Генералът се обърна към него усмихнат.

— А, значи когато сме насаме, спазваш учтивостите.

— А вие — не, тъй като все така не ми казвате кой сте.

— Мислех, че се умълчаваш толкова често, защото те е страх. Сега виждам, че като кралска особа, ти просто не си благоволявал да говориш на човек с толкова ниско положение.

— Аз не се надух, като се опаричих, а пък що се отнася до владетелския произход, нямам представа как се държат кралските особи, ако такова нещо като кралска особа съществува в Народната република.

— Много добре знаеш, че Народната революция беше безкръвна. Кралското семейство още е живо.

— Вие казахте, че аз съм мъртъв — рече Риг. — А тези, които не са мъртви, вече не са кралски особи.

— Те вече не са на власт, ако за това говориш — уточни генералът. — Що се отнася до мен, можеш да ме наричаш или с военния ми чин, който е „генерал“, или с моето положение в живота, което е „гражданин“.

— Щом кралското семейство вече не е кралско, какво ще спечеля, ако се престоря, че съм негов член? — попита Риг.

— Точно това се опитвам да разбера и аз — отвърна генералът. — От една страна, може би ти наистина си невежият селяндур, за какъвто се представяш. От друга страна, се владееш много умело — и преди да те срещна, и след това, което означава, че си много добре обучен.

— Към моето образование подхождаха много избирателно — рече Риг. — Нямах представа колко избирателно, защото голяма част от него ми се струваше безполезна, ала се оказа, че не е. Но Баща ми настояваше да уча каквото той избере и когато избере.

— Учил те е на финанси, но не и на история?

— Той ми преподаваше много история, но сега разбирам, че е изключил по-голямата част от най-новата история на Света между стените. Сигурен съм, че е имал основание, но в момента това никак не ме устройва.

— Говориш на много висок стил, подхождащ на човек от кралски произход.

— Баща ми ме научи да говоря така, но никога не съм говорил в такъв стил с никого другиго освен с него. Сега го използвам, защото вие го използвате и защото той сплаши господин Бъчваря.

— Но очевидно не го е сплашил достатъчно — забеляза генералът. Риг не искаше да обсъждат повече господин Бъчваря.

— Някой все някога ще ми каже името ви, ако оживея. А ако не оживея, тогава ще отнеса тази велика и ужасна тайна в гроба.

— Аз всъщност не се отклонявах от отговор — рече генералът. — По времето на революцията моето семейство се отказа от своето твърде прочуто родово име и прие името „Гражданин“. И затова аз наистина съм генерал Гражданин. Ала ти, изглежда, искаш да научиш моето кръщелно име, въпреки че би било твърде неучтиво да го използваш, освен ако не си кралска особа. Казвам се Хадамандер Гражданин.

— Приятно ми е, господине — рече Риг. — А аз, освен ако Баща ми не е лъжец, съм Риг Сесамекеш.

— Но ние вече се договорихме, че баща ти е лъжец, защото ако Риг Сесамекеш в действителност е твоето име, то тогава човекът, свидетелствал за това, не е твой баща. А ако той е твой баща, то това не е твоето име.

Очевидно Гражданин задаваше същите въпроси, които зададе и по време на разходката им, за да провери дали отговорите на Риг ще се променят. Но тъй като той бе казал простата истина, с изключение на броя на скъпоценните камъни, беше лесно да се придържа към същата история.

— Не зная кое от двете е вярно.

— Почти ти вярвам — заяви Гражданин. — Но виждаш в какво затруднение ме поставяш. Ако ти си Риг Сесамекеш, то значи си кралска особа, единственият син на жена, която, ако все още имахме кралско семейство, щеше да бъде кралица, и на нейния покоен консорт, Кносо Сисамик, починал край Стената.

— Значи и в двата случая баща ми е мъртъв — забеляза Риг. — Въпреки че ако съм кралска особа, е незаконно да притежавам каквито и да било ценности.

— Не, незаконно е кралското семейство да притежава каквото и да било, независимо от стойността му, дори и дрехите на гърба им, дори и собствените им коси! Ако се съмняваш, уверявам те, че от време на време гражданите са допускани във всяка къща, в която гостуват кралските особи, за да бръснат кралските глави и да отнасят косите им.

— Ами дрехите?

— Когато си щат — отвърна Гражданин. — На теория. Ала в последните години, заради публичния скандал, когато Парам Сисаминка за пръв път бе разголена след влизането си в пубертета, съдът реши, че след като дрехите на така наречените кралски особи са взети назаем, само този, който им ги е заел, има правото да ги вземе. Всеки друг, който ги вземе, е крадец и ще понесе съответното наказание. Това преобръща по-ранните съдебни решения, че онова, което кралските особи носят, е тяхно, без значение кой го е купил, и затова може да бъде отнето. Времената се менят. Народният революционен съвет всъщност откликва, макар и бавно, на волята на народа.

Риг се замисли над думите му.

— Дрехите, които аз нося, несъмнено са моя собственост, ала вие още не сте ми ги взели.

— Също като парите и останалото ти имущество дрехите ти са ти поверени, в случай че не се окажеш кралска особа, и аз ти позволявам да продължиш да ги носиш. Но ако не си кралска особа, то е крайно съмнително, че продаденият от теб скъпоценен камък е твоя собственост, и по всяка вероятност ще бъдеш обвинен в присвояване и продажба на откраднато имущество, измама и опит да се представиш за кралска особа. Общо за всичко наказанието може да е смърт, но тъй като ти си много млад и почти със сигурност си действал под принуда, то присъдата вероятно ще бъде смекчена до няколко години затвор, стига да ни кажеш кой те е подсторил да извършиш тези престъпления.

При повтарянето на въпроса Риг въздъхна.

— Вече ви казах, открих името по същото време, когато получих и камъка — когато писмото от баща ми бе отворено и прочетено от приятелката, на която го беше оставил. Тя не знаеше нищо за съдържанието му, въпреки че очевидно знаеше за камъка. Но нямаше представа за неговата стойност и историческо значение. Никой преди господин Бъчваря нямаше. Затова, ако съществува измама, той не е ли част от нея?

— Бъчваря настоява, че е сред измамените.

— Предвидимо, нали?

— Да… Но камъкът несъмнено е бил истински, така че той не е измамил никого.

— Генерал Гражданин! — заговори Риг. — Разсъждавах върху вашето обобщение за моето положение и виждам, че и в двата случая ще изгубя и последния грош, който имам. В единия случай ще го загубя, защото съм истинска кралска особа и подлежа на закона, отнасящ се до това семейство. В другия ще ги загубя, защото не съм кралска особа, поради което съм виновен в престъпление, и тъй като не мога да назова никакви съзаклятници, вероятно ще бъда осъден на смърт.

— Ако това ще те утеши, твоите спътници вероятно ще бъдат подложени първи на мъчения до смърт, за да се установи истината. Ако никой от тях не каже кои са твоите съзаклятници или кои биха могли да бъдат, или не предложи доказателство, че ти не си Риг Сесамекеш, то по всяка вероятност тяхната смърт без признания ще спаси живота ти.

Риг скочи на крака.

— Не! Това… Това е зло! Не може законът да е такъв! Те нищо не са направили! Умбо ми е приятел от детинство и тръгна с мен, защото баща му го прогони от вкъщи. А Самуна е просто добър човек, бивш войник, понастоящем ханджия, и дойде с нас, за да ни пази до края на пътуването ни! Защо да умрат заради това?

— Но, моето момче, не виждаш ли? Единственото свидетелство за тяхната невинност, с което разполагаме, са твоите настоявания… И точно в този момент е под въпрос дали може да им се вярва.

Без да каже дума повече, Риг се стрелна към вратата на каютата, но когато посегна да я отвори, видя, че ръката на Гражданин, пресегнала се над главата му, я задържа.

— Ти нали не си мислиш, че ще оставя да ги предупредиш? — попита той.

Риг седна отново и се умълча. Сега поне знаеше своята дилема пред закона. Ала не знаеше как да опази приятелите си невредими. Не можеше да ги предупреди. И все пак… той знаеше, че Умбо трябва да оживее, поне достатъчно дълго, че да се върне от бъдещето и да го предупреди до каретата край Кулата на О. И Самуна трябва да оживее и все още да е с Умбо — защо иначе Умбо от бъдещето ще му е казал да скрие останалите скъпоценни камъни?

Не беше възможно Самуна и Умбо да умрат от мъчения. А ако беше така, то по всяка вероятност те щяха да избягат точно сега, докато гемията е още на пристанището.

Гемията се разклати и потегли.

„Е, добре — Умбо и Самуна трябва да скочат зад борда и да доплуват до брега“.

— Изглеждаш странно необезпокоен от движението на лодката — отбеляза Гражданин. — Какво знаеш, което аз не знам?

— Движението на лодката не ме изненадва — отвърна Риг. — Точно така предположих, че ще потегли, още в мига, в който се качих на нея. Лодките са си такива.

— Но ти със сигурност пресмяташе, че приятелите ти трябва да избягат, докато лодката е още на пристанището.

— Защо сте толкова сигурен, че съм „пресмятал“?

— Защото въпреки добре отработената ти способност да прикриваш всякакви чувства, ти все още издаваш мъничка частичка от тях. Достатъчна, за да я забележи един опитен играч на „черен камък“.

— Значи не сте много добър в тая игра — отвърна Риг. — Защото аз определено почувствах много голямо учудване и смут, когато лодката потегли. Ако изобщо можете да разчитате чувствата ми, вие несъмнено можете да забележите изненадата.

— Изненада — да, но не си притеснен. Тревогата ти веднага се разсея.

— Не вярвам, че наистина ще ги убиете.

— О, няма, повярвай.

— Радвам се да го чуя.

Риг си позволи да почувства прашинка облекчение.

— Не се опитвай да ме измамиш, като си придаваш облекчен вид. Не може да си почувствал облекчение, ако не си бил под напрежение — а ти не беше. Освен това аз няма да ги убивам или измъчвам, защото това не е моя работа — Революционният съвет си има специалисти, които се занимават с всички съдебни изтезания. Моя работа е да те доведа, а тяхна — да те обработят за проверка.

Риг не позволи на съдържащия се в тези думи намек — че е вероятно да измъчват и него — да наруши душевното му равновесие.

— Интересно ми е защо ли са пратили генерал да ме арестува. За толкова ли негоден ви смята Народният революционен съвет, та са ви натоварили с подобна банална задача?

Генерал Гражданин се разсмя.

— Ти наистина си много наивен. В това искрено вярвам. Защото, ако се преструваше, нещата, които се преструваш, че не разбираш, са толкова… тъпо подбрани.

— Отново изразявам неблагодарността си към Баща си за лошия подбор при моето образование.

— Причината да пратят мен да те доведа е, че аз маневрирах много внимателно, за да спечеля тази задача. А е така, защото около империята Сесамото има противоречия, по-стари и по-дълбоки, отколкото въпросът за свалянето на кралското семейство от власт и заставането на Революционния съвет начело на Света между стените.

— Нямам представа за какво говорите — призна Риг.

— Аптика Сесамин, бабата на настоящата не-кралица, издала декрета, че само жени могат да управляват империята Сесамото. И осигурила влизането му в сила, като поръчала да избият всичките й роднини мъже. Това сложило край на многобройни заговори, които са имали за цел да я отстранят — нея, жената — от Шатрата на светлината.

— Шатра ли? — попита Риг.

— Официално всяка кралска резиденция е Шатра на светлината, когато управляващият монарх е в нея. Аптика Сесамин убила всичките си синове, както казах, а дъщеря й, която седнала на трона — Муташ Сесамин, имала само едно дете, дъщеря, Агия Сесамин.

— Агия… Която или е моя майка, или не е?

— Значи знаеш имената на кралското семейство!

— Разбира се, че вече знам това име — отвърна Риг. — Прошепнаха го половината от хората, които срещнахме. „Той твърди, че е син на Агия Сесамин“.

— Много хитро — отбеляза Гражданин. — Аз много внимавах изобщо да не споменавам името й, за да видим дали ти няма да го кажеш. Но, да, и аз чувах същите забележки, макар да не бих предположил, че ти… Няма значение. Не бива да подценявам твоя ум и твоята наблюдателност.

Риг не откликна абсолютно с нищо на това — но вече беше разбрал, че за Гражданин липсата на отклик всъщност е отклик.

— И когато се родил Риг Сесамекеш, първият член от мъжки пол на кралското семейство след смъртта на Аптика Сесамин, самият факт, че към името му била прибавена наставката „-екеш“ бил много противоречив. Тази наставка се прибавяла към името на мъжкото дете, което е предполагаемият престолонаследник, по времето, когато са управлявали мъжете. Агия Сесамин твърдяла, че наставката означава само, че той е първородната мъжка рожба. Тъй като нямало нищо, което каквото и да било дете, да не говорим за мъжко, можело да наследи, името очевидно не намеквало, че то е наследник. Други мислели, че това име му е дадено, за да се подкладе бунт и да се възстанови кралската власт. А трети смятали, че тя е погазила закона, наложен от баба й — че Шатрата и Камъкът трябва да се предават от майка на дъщеря.

— Шатрата и камъкът?

— Да — отвърна Гражданин. — Това е камъкът, загубен от хиляди години, ала все още почитан, а мястото му символично е заето от обикновен речен камък. Камъкът, който ти така любезно предложи за продажба.

Риг не каза нищо, защото сега мислеше за останалите осемнайсет камъка. Чудеше се защо, докато се намираше в кабинета на господин Бъчваря, е успял да избере тъкмо този, който ще го вкара в най-голяма беля. Гражданин продължаваше да разказва:

— И когато се разнесла мълвата, че Риг Сесамекеш е умрял като бебе, онези, които повярвали, си отдъхнали. Други обаче решили, че това е тактически ход, че съзаклятниците са откраднали бебето, за да го използват не само за възстановяване на монархията, а и за свалянето на женското управление.

— Значи аз трябва да съм пълен глупак, за да се преструвам на него — заяви Риг. — Не само Революционният съвет, а и онези, които все още одобряват законите на кралица Аптика, сигурно ме искат мъртъв. Приятелите, които подобен самозванец би имал, ще са безнадеждно малцинство.

— Е, точно тук става сложно — изкиска се Гражданин. — Защото голяма част от подкрепилите Народната революция всъщност са били срещу това властта в монархията да продължи да се предава само по женска линия. По времето на революцията нямало кралска особа от мъжки пол и затова единственият начин да съборят властта на кралиците бил да съборят монархията въобще. Но ако се появял наследник от мъжки пол, голяма част от подкрепата за Революционния съвет щяла да се оттегли и да застане зад мъжката рожба.

— Учуден съм, че истинският Риг Сесамекеш не е бил убит в мига, когато са видели малката му пишчица! — възкликна Риг.

— Говориш така, сякаш не ти си този човек — изтъкна Гражданин.

— Защото, доколкото знам, не съм — отвърна Риг. — Но не съм и измамник. Вие постоянно пропускате възможността всичко казано от мен да е истина и аз да не съм виновен в никакво престъпление.

— Дори и тъй да е — рече Гражданин, — аз получих тази задача, защото определени хора повярваха, че може да ми се има доверие и ще открия истината за теб.

— Значи, ако се окажа истинският Риг Сесамекеш, можете да ме убиете?

Генерал Гражданин му се усмихна.

— Виждам, че не само аз залагам капани.

Защото наистина Риг му беше заложил капан. Ако Гражданин бе изложил правилно положението, един верен слуга на Народния революционен съвет не би се колебал да убие момчето при първа възможност, тъй като нито един от изходите, в които то остава живо, не беше добър за Съвета. Разбира се, той би го нагласил като нещастен случай, но щеше да го убие, защото, измамник или наследник, момчето трябваше да умре.

— Генерал Гражданин, струва ми се, че вас изобщо не ви вълнува дали аз наистина съм Риг Сесамекеш, роден от Агия Сесамин преди тринайсет години.

— Не, това много ме вълнува — възрази Гражданин.

— Вас ви вълнува дали аз изглеждам убедително за населението на Ареса Сесамо — достатъчно убедително, че Съветът да бъде свален от власт и заменен от регент… Може би от вас? Регент, който ще управлява от мое име.

— Допусна само една грешка — рече Гражданин.

— Не, не съм — възрази Риг. — Щяхте да ми кажете, че сте се опитвали да ме предизвикате, за да проверите дали представлявам опасност, но всъщност сте изцяло верен на Съвета.

Гражданин не каза нищо. Нищо и не показа.

— Това може да е вярно — продължи Риг. — И аз не мога да контролирам вашите преценки. Но в казаното и стореното от мен няма абсолютно нищо, което да намеква, че бих имал желанието да участвам в заговор за сваляне на Съвета. А щом не съм взел участие доброволно, никой заговор не би могъл да ме използва.

— Ами ако залогът е оцеляването на твоите приятели? Няма ли да правиш онова, което ти наредят? — попита Гражданин.

Изведнъж навън се разнесоха шумни крясъци и след миг някой отвори вратата. Беше войник.

— Скочиха зад борда, господине! Хвърлиха и Кресльото зад борда!

— Пази този пленник — нареди Гражданин и изтича навън. Войникът затвори вратата и застана пред нея.

— Не се и опитвай да ме заговаряш! — заяви той на Риг.

— Дори за да попитам кой, да му се не види, има такова ужасно име като Кресльото?

Войникът стоя там дълго и Риг реши, че няма да му отговори. И тогава онзи отвърна:

— Това не е истинското му име, господине. Така го наричаме зад гърба му. Дано генералът не е забелязал.

— Мисля, че надали имате шанс — рече Риг. — Той забелязва всичко.

Войникът кимна и въздъхна.

— Дано ме накажат с намаляване на дажбите, а не с камшика.

И после лицето му се зачерви, вероятно защото не биваше да говори така на пленника.

— Дали ще помогне, ако му кажа, че веднага сте се разкаяли?

— Не, защото това ще означава, че съм разговарял с вас.

— А вие несъмнено не сте — рече Риг. — Въпреки усилията ми да ви подтикна.

Войникът дълго мълча. Навън беше много шумно. Гемията позабави ход, а сетне обърна посоката. После отново заплава напред. На вратата се почука два пъти. Войникът я пооткрехна, показа се навън, без да обръща гръб на Риг, и след малко пак се върна вътре.

— Вашите приятели са избягали невредими, господине — рече той тихо, изговаряйки почти безгласно думите. Толкова естествено го правеше, та Риг реши, че сигурно така си общуват войниците на пост, докато пазят тишина.

Той не попита войника защо го нарече „господине“. Чудесно знаеше, че мълвата за предполагаемата му самоличност е плъзнала сред войниците, ако не и сред целия екипаж и половината О, преди да потеглят. Войникът го наричаше „господине“, защото все още питаеше уважение към кралското семейство, а Риг беше предполагаемият наследник на трона. Значи страхът, че едно въстание срещу Революционния съвет би имало подкрепа, не беше неоснователен.

Възможно ли беше Бащата да го е взел като бебе от кралския дворец? Тогава единственият въпрос беше дали го е направил, подчинявайки се на желанията на родителите му, или против тях. Дали истинските му майка и баща го бяха дали на Човека скитник с надеждата, че ще му спаси живота? Или е бил отвлечен? Или — една интригуваща възможност — дали Бащата, знаейки, че истинският Риг е бил убит, а трупът му — скрит или унищожен, не е взел съвсем обикновено бебе и не го е възпитал така, че да го подготви да се престори на Сесамекеш? Ако беше така, той несъмнено бе положил големи усилия, за да избере бебе, което вероятно, като порасне, ще прилича достатъчно на семейство Сесамото, че да е убедително в ролята на техния отдавна изгубен син и брат. Но Риг не можеше да проумее защо Баща му е уредил всичко така, че този заговор да се задейства чак след смъртта му. Защо не е искал да бъде до Риг и да помага да го преведат по този гибелен път?

Или вече му бе дал всички нужни напътствия?

Риг седеше и се опитваше да си представи какво още от наученото от Баща му би могло да се приложи при това положение. Но нищо не му хрумваше. Колкото и да не бе за вярване, изглежда, Баща му не беше помислил за всичко. Сигурно беше вярвал, че е дал на Риг нужните инструменти, за да се справи с всяка ситуация, включително и с тази. Проблемът беше, че Риг нямаше никаква представа какво да прави, и каквото и обучение да бе сметнал Баща му за приложимо, то нямаше как да се приложи, докато той продължава да тъпее така. Вратата се отвори. Влезлият не беше генерал Гражданин, а един много мокър офицер, явно онзи, когото наричаха Кресльото. Другите офицери го бутнаха в каютата и незабавно го приковаха към Риг за китките и за глезените.

Чак тогава генерал Гражданин дойде на вратата и кресна на разтреперания мъж, от когото течеше вода:

— Може би ще опазиш тоя да не се гмурне зад борда, урод слабоумен! Може би и тебе няма да те хвърлят зад борда!

Риг веднага разбра, че крясъците имаха за цел останалите войници на борда да схванат мисълта на генерала. Според него не личеше Гражданин наистина да се гневи на Кресльото. Искреният разярен поглед бе насочен към него самия. Когато генералът си тръгна и той остана с Кресльото, му бяха нужни страшни усилия, за да не прихне. Добрият стар Самун не само бе свалил себе си и Умбо от гемията, но беше метнал и кучето пазач във водата. А генерал Гражданин, каквито и да бяха истинските му мотиви, никак не бе доволен.