Орсън Скот Кард
Следотърсачът (15)

Глава 15
Доверие

— Много съжалявам — рече заменимият. — Един от вариантите на Рам Один не включи думата „незабавно“ и затова неговата заповед бе изпълнена част от секундата по-рано от другите. Той е истинският Рам Один.

Рам се поусмихна.

— Каква ирония. С уточнението, че трябва да действаш веднага…

Заменимият протегна ръце, завъртя главата на Рам и му строши врата. Изречението остана недовършено, но това нямаше значение, щом човекът, който го произнасяше, не беше истинският Рам Один.

Риг заспа още щом легна сред купчината момчета, сгушени в нишата зад печката. Огънят насреща беше затоплил едната стена, а отсрещната беше външна и изстудена от въздуха на късната есен. Риг избра едно от нелюбимите места до студената стена, отчасти защото там имаше най-много свободно място, но най-вече защото беше свикнал да спи на студено и предпочиташе малко хладинка пред спането на жега. Събуди се само след час-два, както се беше научил, в тишината на мрака току преди да се пукне зората. Сега нишата беше по-запълнена — момчетата от късната смяна също бяха заели местата си. Косите на повечето бяха мокри от пот, защото дори и когато нощем огънят поутихнеше, топлината на телата им продължаваше да ги грее. И на самия Риг, въпреки че бе допрял гръб до студената стена, му беше много топло, затова излезе вън на двора да се поохлади, преди да се залови за сутрешната си работа.

В градината никой не стоеше на стража — каква ли беля можеше да направи някой в двора, освен ако не беше крадец на билки и цветя? Ала Риг знаеше, че ако приближи до главната порта или до входа за слугите, насреща му щеше да излезе стража. Дори и да тръгнеше да се разхожда из градината, щеше да привлече внимание. Затова избра едно място близо до кухненската врата — „вратата за пипера“, както я наричаха, защото готвачите пращаха през нея прислугата да бере пресни подправки — и седна на земята. Сега въздухът беше много студен. Скоро босилекът щеше да увехне, а после, паднеше ли снегът — и мащерката. Накрая само розмаринът с клечестите стъбла щеше да оцелее и през зимата. За Риг градината бе почти толкова изкуствена и превзета, колкото и вътрешността на къщата с дървения под. Нищо тук не растеше на свобода и нямаше никакви по-сложни форми на живот от няколко птици, на които тук не им се позволяваше да гнездят. Насекомите оставяха дири, но толкова тънки и бледи, че дори и да искаше, не би могъл да различи отделни сред тях. Но добре, че беше така — защото на всяка диря на гръбначно животно се падаха десет хиляди дири на насекоми и ако всички те бяха еднакво широки и сияеха еднакво ярко в съзнанието му, насекомите щяха да закрият всичко останало.

Той си отваряше очите само за да разбере накъде вървят дирите спрямо сградата. Усещаше всички следи, без значение колко стени се издигат между него и тях. Външните стени на къщата бяха чисти — поне от шестстотин години насам никой не беше преминавал зад бариерите. Предстоеше му да научи много неща, но Риг придаваше първостепенна важност на дирята на човека, поставил половин дузина акси в тънка клетка под леглото, на което трябваше да спи. Без да знае как точно ги различава, като много малък Риг се беше научил да разпознава дирята на определен човек и да я различава, когато я види отново на друго място. Колкото по-стара беше следата, толкова по-трудно му беше, защото с времето подробностите се заличаваха и дирите губеха отчетливост — макар че не можеше да обясни какви точно подробности разпознава. Той просто знаеше.

Несъстоялият се убиец беше минал през входа за прислугата на алеята и оттам неговата диря плавно влизаше в големия килер и тръгваше нагоре, а после надолу. Риг заключи, че онзи бе влязъл в къщата затворен в нещо, най-вероятно бъчва. Беше се появил снощи, по същото време, когато Риг бе пристигнал в двора на стола носилка. Точно тогава бяха заложили капана с аксите.

Риг трябваше да види дали убиецът е общувал с някого в къщата. А и да разбере дали е използвал някой от тайните коридори. Отговорът и на двата въпроса беше „не“. Убиецът се беше движил безпогрешно и без да срещне никого, без дори да спира, за да се скрие някъде, и бе отишъл право в стаята, предназначена за Риг.

Ала не се беше върнал в килера — вместо това се бе покачил на покрива по стръмната стълба, използвана от работниците, които поправяха течовете, премахваха гнездата на птици и оси и миеха прозорците по стените и покривите на таванските куполи. Беше останал там точно до момента, когато Ербалд бе придружил Риг до портата — Риг се бе научил да разпознава и относителната възраст на дирите, пресните, с висока степен на точност. В този момент убиецът се беше покатерил на покрива, бе притичал по него и се бе спуснал в съседния двор. Никой в онази къща не е бил буден и въпреки че беше почти толкова хубава, колкото и къщата на Флакомо, тя нямаше нужда от друга стража освен сънливия старец, който дремеше на пост, защото убиецът бе го подминал, бе прескочил портата и излязъл на улицата, без онзи изобщо да се събуди.

Убиецът се бе движил с увереността на човек, който е влизал в къщата и преди и знае къде отива, затова Риг започна да се взира все по-назад в миналото и да открива все по-стари и по-стари дири. По начин, по който никога не би могъл да ги види с очите си, проследяваше само дирите от времето, което го интересуваше, а по-новите и по-старите се размиваха, когато насочваше вниманието си към другите. Тази работа гълташе време и изискваше желязна самодисциплина — беше като да си принуден да четеш дребен шрифт на мъждива светлина и да не се отказваш само заради това, че е трудно да се съсредоточиш върху буквите. Но той се беше научил да отделя всеки пласт, да го изследва методично, до основи, из цялата къща, после да се заема с още по-стария пласт и така нататък.

Убиецът можеше да е бил изпратен да разузнае разположението на помещенията в къщата в дните след пристигането на доклада на генерал Гражданин или можеше да е дошъл в момента, когато първите слухове за съществуването на Риг бяха стигнали до Ареса Сесамо преди няколко месеца. Или пък можеше да е изучил къщата, преди кралското семейство да се е нанесло в нея, в очакване, че на някакъв етап от услугите му ще има нужда. Ако предишното му посещение беше толкова отдавнашно, Риг надали щеше да успее да го открие — за да стигне толкова далече назад, бавното и методично издирване щеше да отнеме месеци, а при бързо и повърхностно претърсване вероятно би пропуснал едно-единствено посещение. След като го осъзна, Риг избра друга стратегия. Вместо да претърсва цялата къща, той започна да изследва само около портата. При първото си посещение убиецът несъмнено би влязъл под някакъв оправдан предлог — с история за прикритие, толкова безинтересна, че бързо да го забравят. Ако не беше влязъл през портата, трябваше да е използвал входа за прислугата; не го ли намереше след основно претърсване на едното място, Риг щеше да претърси и другото.

Намери дирята! Убиецът беше влязъл през портата, и то само преди месец. Преди да е пристигнал вестоносецът на генерал Гражданин, но нищо не пречеше да е пристигнал друг вестоносец, изпратен от шпионин в О, който може да е проучвал Риг още преди да пристигне Гражданин.

И все пак облекчение си беше да знаеш, че който и да бе изпратил убиеца, не разчиташе на генерал Гражданин да го осведомява. Риг бе започнал доста да харесва или поне да уважава генерала и не му се искаше да се откаже от него, в случай че се е унизил до убийство.

Кой бе въвел убиеца в къщата при първото му посещение? Обикновената прислуга, която посрещаше всички, а после и самият Флакомо — но това не означаваше нищо, освен че посетителят е имал високо положение в обществото. Повечето от тях заедно с Флакомо бяха отишли на среща с майка му в една стая точно до градината, в която дирите й показваха, че прекарва повечето си време будна. Но бяха оставили убиеца.

Това предполагаше, че той се преструва на слуга и господарят му го е освободил. Убиецът беше обиколил етажа със спалните и бе разгледал всички стаи. Никой не му беше попречил, въпреки че това, изглежда, му бе отнело поне час. После бе отишъл право в стаята, където останалите са разговаряли с майката, и цялата група си бе тръгнала почти веднага. Де да беше с него Умбо! Тогава би могъл да забави дирите, за да провери дали майка му е знаела за замисленото убийство на Риг, когато пристигне.

Едно беше сигурно — майка му бе прекарала един час в разговори с хората, довели убиеца със себе си.

Но нищо не показваше дали останалите от групата са знаели за истинската мисия на убиеца, а още по-малко — дали и майка му е знаела. И това, че Флакомо не се бе срещал с убиеца при никое от посещенията му в къщата, не казваше нищо за това какво знаят той или Революционният съвет. Дарбата на Риг го осведомяваше за много неща, които никой друг не би могъл да знае, но онези, които му бяха от полза, не бяха и една десета от тях.

В градината имаше още някого заедно с него.

Риг виждаше дирята и тя беше нова — оставяха я, докато гледаше. Но тя се движеше невероятно бавно и угасваше по-бързо от обикновено и щом се огледа, там нямаше никого. Риг беше чувал народни приказки за невидими хора, за светци, притежавали умението да вървят невидими из тълпа, или за хора, обидили магьосник и превърнати в невидими, за да бъдат вечно сами. Но никога не им беше вярвал, дори за миг. Откакто Бащата му бе обяснил как е устроено зрението — за фотоните с различна дължина на вълната, които или се отразяват, или се поглъщат, и за ретината на окото, която ги различава — на Риг му изглеждаше невъзможно някой да успее да направи всеки атом от тялото си прозрачен за тези частици.

Но не беше ли казал Бащата: „Само глупакът казва «невъзможно», мъдрият казва «неправдоподобно». Няколко месеца се шегуваха така помежду си — вместо «не» си казваха «неправдоподобно».“ Сега на Риг му хрумна, че може би Бащата е имал наум конкретен пример, когато са обсъждали дали невидимостта е възможна или не.

Упорито реши, че засега няма да повярва в човешко същество, прозрачно за фотоните. Трябваше да има и друго обяснение. Той затвори очи и заоглежда бавно напредващата диря за нещо, което би могло да му го подскаже. Тя действително напредваше по-бавно, отколкото би могъл да се движи човек. Ала по-важното беше, че твърде рязко угасваше. Дирята на непознатия, която навлизаше в градината, всъщност се беше появила по-рано от собствената му диря.

А в края й, точно там, където трябваше да се вижда човекът, но го нямаше, дирята трепкаше.

Не премигваше, а менеше цвета си… или аромата, или каквото и сетиво да пожелаете да използвате като метафора. Цветът й като че рязко се сменяше.

Отново отвори очи. Ако това беше друг убиец, на Риг несъмнено нямаше да му е трудно да избяга, онзи напредваше толкова бавно. Но пък вероятно се движеше по-бавно само докато беше невидим, а после можеше да стане видим и да връхлети върху него като ястреб.

Все пак той трябваше да научи още. Затова стана, отиде право в края на пъплещата диря и й прегради пътя.

За кратко дирята спря да се движи, а после заотстъпва назад. Ала в този миг на колебание, докато Невидимия не помръдваше нито напред, нито назад, смътният му образ се появи пред очите на Риг. Не можеше да го разгледа ясно, но видя очите, можа да прецени ръста. И в погледа му улови проблясък на… На какво? Страх? Стъписване? Риг знаеше, че е разкрил на невидимия, че може да го вижда. Но пък беше научил, че когато невидимият спре, той отново става донякъде видим.

— Ти кой си? — тихо попита Риг. Беше толкова близо, че онзи нямаше как да не го чуе, въпреки че никой вътре в къщата не би могъл. Но не последва и намек за отклик. Невидимия продължаваше да се отдръпва, може би малко по-бързо, но не особено.

Ядосан, Риг тръгна по дирята и не спря, а продължи да върви дори когато стигна мястото, където трябваше да се намира човекът. И премина.

Дали почувства нещо странно? Може би едва доловима тръпка или пък лека топлина. А може и само да си въобразяваше, че е усетил нещо, защото знаеше, че би трябвало да минава през жив човек. Когато се огледа назад, дирята не се бе променила. Само продължи да се придвижва напред, може би малко по-бързо отпреди, ако думата „бързо“ би могла да се използва, за да се опише скорост, която би посрамила и охлюв. Само едно му оставаше. Риг застана на пътя на Невидимия и затвори очи, за да може да се съсредоточи върху дирята назад във времето. Не чак толкова ужасно отдавна тя се променяше — губеше признака „бързо угасване“ и добиваше съвсем нормален вид, докато вървеше из къщата и влизаше в спалнята, където лежеше майка му, потънала в сън.

Невидимия бе излязъл от стаята на майка му, и то с нормална крачка. Но бе излязъл посред нощ, когато наоколо нямаше никого. Риг направи разумното предположение, че когато Невидимия се движи с обикновена скорост, той е напълно видим и е останал незабелязан, защото в къщата беше тъмно и всички спяха. Веднага щом е разбрал, че в градината има и друг — Риг, той беше забавил ход и бе станал невидим.

„Той не «забавя ход» — осъзна момчето. — Онова, което прави, въздейства върху дирята му, а дирите са свързани с времето. Невидимия всъщност прескача напред във времето на миниатюрни интервали“.

Безмълвно, наум, Риг обясни всичко, сякаш излагаше теорията си пред Бащата. „Да предположим, че Невидимия се придвижва с един инч в секунда. Да предположим, че в края на всяка секунда той прескача една секунда напред във времето. За самия Невидим той се придвижва непрекъснато напред с една секунда за инч.

Ала тъй като в края на всяка секунда прескача една секунда напред, за външния наблюдател ще изглежда, че той се придвижва един инч напред на всеки две секунди, ала за едната от секундите привидно ще изчезва. А сега да предположим, че вместо с инч в секунда придвижването е с една милионна от секундата за една милионна от инча. Темпото ще е същото, но сега той няма да се задържа на никое място достатъчно дълго, че да може да го уцели по-значителен брой фотони“.

Почти чу как гласът на Баща му изрече възражение, макар да беше наясно, че говори собственият му разум, който Бащата бе обучил в скептицизъм. Ако Невидимия съществува във всеки миг точно толкова време, колкото не съществува между миговете, то той би трябвало да бъде полувидим, защото половината фотони ще преминат през него, а другата половина ще бъдат отразени или абсорбирани.

„Добре — отговори Риг сам на себе си. — Да предположим, че Невидимия съществува една милионна от секундата, но после прескача напред за една хилядна от секундата. Сега той съществува далеч по-малко време, отколкото не съществува. И отразява светлината само за една милионна от секундата на всяка хилядна от секундата. Очите ни просто са неспособни да забележат такова миниатюрно количество светлина, не могат да се съсредоточат върху нея.“

Ала той трябва да не спира да се движи. И то много бързо, за да е на различно място всяка хилядна от секундата, щом се появява за толкова кратко. Когато го накарах да спре и да заотстъпва назад, защото застанах точно пред него, за този кратък миг Невидимия не се движеше достатъчно бързо и стана много по-видим — можех да видя ръста му, очите му, следа от устата му. А после той ускори ход, тръгна назад и отново изчезна.

Но всъщност изобщо не е изчезнал. През цялото време си е бил там. Когато аз минах през него, той беше там.

Баща му го беше научил, че всички плътни предмети всъщност се състоят главно от празно пространство — атомите са на голямо разстояние един от друг, а във всеки атом ядрото и електроните са разделени от пространства, много по-големи от размерите им.

Затова, когато беше минал през Невидимия, той трябва да се е появил много пъти, може би хиляда пъти. Повечето от действителните частици, изграждащи телата им, нямаше да се сблъскат, а Невидимия е прескачал напред тъкмо навреме, преди да успеят да се изопачат или унищожат взаимно. Някои частици обаче би трябвало да са се сблъскали и те… Нищо чудно, че Невидимия бе предпочел да отстъпи, а не да се сблъска с Риг. Въпреки че подобен сблъсък не би нанесъл видима вреда, сигурно радиацията от относително малкото атомни сблъсъци, които наистина се осъществяват по време на прехода, е не малка. Ако Невидимия не се стараеше да избягва колкото се може повече сблъсъци, накрая щеше да се натрупа значителна радиация. Може би достатъчна, за да го разболее и дори да го убие.

За първи път Риг осъзна, че многото знания по физика, преподадени му от Бащата, са нещо полезно. „Той е искал да мога да разбирам явления като това“.

Само дето още не можеше да го проумее. Как беше възможно човешко същество да разделя времето на такива миниатюрни частици? Как бе възможно Невидимия изобщо да възприема подобни интервали?

И Риг отново отговори на собственото си възражение. „Невидимия разбира какво прави не повече, отколкото разбираше и Умбо, когато «забавяше времето», не повече, отколкото и аз разбирах естеството на дирите, които единствен можех да видя. Получава се инстинктивно. Рефлекс.

Като потенето. Ти знаеш кое предизвиква потенето, но няма нужда да мислиш за всяка пора, за да се изпотиш.

Не, потенето беше неволен процес. По-скоро като ходенето. Не мислиш за всяко движение на мускулите, докато ходиш, ти просто ходиш и тялото си върши, каквото върши. Или като зрението — ти решаваш какво да гледаш, колко да си отвориш очите и колко време да се взираш, но не е нужно да разбираш как фотоните попадат върху пръчиците и колбичките на твоята ретина.

Невидимия може дори да не знае, че прескача напред във времето — знае само, че когато става невидим, придвижването му напред се забавя. С години на упражнения той може да се научи да се придвижва във времето точно толкова, колкото е нужно, за да остава невидим, защото ако стане прекалено невидим, няма да може да се придвижва от едно място на друго, толкова ще се забави движението му из пространството. Но ако не се придвижва достатъчно напред с всеки скок във времето, той може да стане видим и хората ще го видят — като призрак, сън, привидение, спомен, ала все пак ще го видят. И затова с годините се е научил да го управлява така, както Умбо се е научил да управлява чувството си за хода на времето и както аз се научих да различавам дирите и с един поглед да определям колко са стари в сравнение една с друга и да отделям пластовете наум, за да мога да се съсредоточа върху следите от определено време или от определен човек сред всички дири, преминаващи през съответното място в пространството.

Невидимия е като мен. И като Умбо. Надарен.

И двамата с Умбо сме обучавани от моя Баща, за да усъвършенстваме дарбите си. Нокс също. Дали Баща ми е познавал и този човек и също го е обучавал?“

Той си спомни гласа на Бащата, докато лежеше, притиснат от поваленото дърво.

— Тогава трябва да отидеш и да намериш сестра си. Тя живее с майка ти.

И Риг разбра кой точно беше Невидимия. Неговият Баща го бе изпратил да намери сестра си, а не майка си. Майка му, която по право беше кралица, не беше важна. За Бащата важна бе надарената му сестра. Всичко пасваше и добиваше смисъл. Теорията му обхващаше всички факти и не пропускаше нищо от онова, за което можеше да се досети. По-късно можеше да открие много нейни недостатъци, но точно сега, както го беше учил Бащата, тази теория му вършеше достатъчно работа, за да действа според допускането, че е прав.

Риг отново се съсредоточи върху дирите. Невидимата се движеше бързо към вратата, от която беше излязла, и то много по-бързо. Което всъщност означаваше, че прескача напред във времето на още по-малки интервали или по-нарядко, а това на свой ред означаваше, че отразява повече фотони. И наистина, Риг успя да различи призрачна форма, която тичаше — тичаше толкова бавно, че с десетина крачки все още можеше да я настигне.

Ето как Невидимата се бе научила да бяга — като разменя при бягството малко от невидимостта си срещу скорост.

Той осъзна, че няма смисъл да се опитва да я заговаря. Докато съществуваше само за една хилядна от мига на всяко едно място в пространството, Невидимата нямаше как да различава речта.

Невидимата. Та тя си има име. Парам Сисаминка.

Риг влезе в кухнята, където сутрешната смяна вече се залавяше за работа — пекарите месеха тестото, оставено им от нощната смяна, готвачите подготвяха съдовете за следобедните ястия, прислужниците сънено сновяха насам-натам и се подготвяха да се заемат със задълженията си.

— Спали ли сте изобщо, млади господарю? — попита главната пекарка, жена, която Риг не беше срещнал предната вечер, ала, разбира се, кухненският персонал разговаряше помежду си, особено за непознатия, който бе легнал в кьошето зад печката.

— Спах — отвърна Риг. — Но се събудих рано. Няма съмнение, че следобед ще се върна да си подремна, ако нямате нищо против.

Пекарката го изгледа развеселена.

— Ако не спите в стаята си от страх, че някой ще ви се бърка, може би трябва да си лягате всеки път на различно място, а не да се връщате да спите зад печката.

Риг се изненада от прямотата й.

— В опасност ли съм?

— На сестра ми й се сторило, че си го мислите, а нищо чудно и да сте. Сестра ми е нощната пекарка, Елела. Аз съм Лолонга.

— Тогава нека ти кажа нещо, Лолонга. Снощи в стаята ми бе оставено нещо и затова не спах там. Нещо, предназначено да убива. И се боя, че ако някой влезе в тази стая днес и се тръшне на леглото, капанът, заложен за мен, може да сработи за невинен човек, който не заслужава да умре.

— А вие заслужавате ли да умрете?

— Ще ми се да мисля, че не, но има и хора, които мислят, че без мен светът ще е по-добро място.

— Тъй като не ми казахте какъв е бил капанът, макар да предполагам, че има връзка с леглото… приемам, че бихте искали да предупредя хората да не влизат в тази стая, без да се разчува, че предупреждението идва от вас.

— Да, бих искал, но не си струва да се лъже. Ако някой попита направо, някой, чието доверие искате да запазите, тогава на всяка цена му кажете, че съм ви предупредил аз. И без това скоро ще се разчуе. Но ако не питат, моля ви, не разпространявайте доброволно тези сведения.

— Икономката Бок става рано — рече Лолонга. — Въпреки че малоумните ми чираци без съмнение ще съсипят хляба за деня в мое отсъствие и ще замесят тестото или твърде сухо, или твърде клисаво, ще отида да я намеря и да й кажа, за да спасим живота на някоя глупава и недостойна камериерка.

— Дори и най-глупавата камериерка е достойна за спасение — отвърна Риг.

— Нима? — попита Лолонга. — Никога не съм предполагала, че някой от вас ще го мисли!

— Някой от… кои?

— От кралските особи. Богаташите. Образованите. Онези, на които прислужваме, и чиито са всичките пари, и славата, и властта. Вие.

— А, да, ето къде грешите, госпожо! Допреди няколко месеца аз бях един от вас. Не, още по-зле — аз бях скитащ трапер, когото хората като вас гледаха отвисоко и не пускаха в кухнята.

Лолонга се ухили.

— Усещах го това у тебе, момче — рече тя. — И точно затова не те изхвърлих от кухнята ми още щом влезе. Да знаеш, че майка ти не я пускам. Не и докато пека аз. Това разсейва хората ми и съсипва хлябовете, кейковете и сладкишите за деня.

— Госпожо, трябва да знам това — рече Риг. — Коя от вас двете със сестра ви е главната пекарка?

— И двете. Между нас тече нестихваща битка. Всяка нощ Елела замесва тестото и аз съм длъжна да пека такъв хляб, какъвто тя е решила, че ни е нужен. Обаче си оправих сметките с нея. Накарах я да вземе моя мързелив никаквец, сина ми Дългия, за чирак в нощната смяна. А това е наказание, което няма край.

— Аз харесвам Дългия — заяви Риг.

— И аз. Затова го сложих в нейната смяна, та да не ми се налага от сутрин до вечер да му крещя и да го ругая, че е тъпият мързелив син на тъпия си мързелив баща. Това може да навреди на обичта помежду ни.

И тя остави кухнята, за да изпълни заръката на Риг, а той мина през друга врата и се намери в трапезарията, която в момента стоеше празна. Масата беше разчистена. Сигурен беше, че скоро щяха да я наредят за закуска, но засега тук беше тихо и почти непрогледно тъмно. Единственото осветление бяха звездните лъчи, проникващи през прозорците — пръстенът грееше от другата страна на къщата.

Риг седна на един стол и проследи дирята, оставена от Лолонга из къщата. Видя как тя пресече следата на икономката, а после проследи нея… Бок?… Как отива при прислужниците, несъмнено, за да им нареди да избягват стаята с капана. После прехвърли вниманието си върху майчината си стая и разбира се, Невидимата, Парам, се беше върнала там. Сега Риг се отдаде на удоволствието да разучи дирите в тази стая и видя, че Парам ходи там всяка вечер, а също и още някой, който винаги идваше и си тръгваше точно преди да влезе Парам. Риг проследи дирята му и видя, че тя водеше към една прислужница, която бе забелязал снощи. Всъщност я беше проследил как тръгва, за да си свърши работата — изнесе поднос с храна от кухнята и се отправи… нанякъде. Сега Риг вече знаеше къде. Сети се за подноса и разбра: ето с това се храни Парам. Един невидим трябва да се задържи на едно място и да стане видим, за да взаимодейства с материалния свят, достатъчно време, че да се храни, да яде, да се мие, да изпразва мехура и червата си. Това щяха да са миговете на най-голяма опасност. „Значи тя прави всичко това в майчината стая. Парам е под закрилата на майка ни“. „Тя живее с майка ви“. Значи за Парам майка ни е убежище, а не опасност.

„Де да беше така и с мен! Но аз не мога да знам, не мога да бъда сигурен. Парам е жената наследница на Шатрата на светлината. Майка ни може да е нейна закрилница и мой смъртен враг. Игрите са твърде дълбоки и многопластови, че да ги проумея“.

* * *

Риг седна на масата за закуска заедно с Флакомо, майка си и още десетина гости и чести посетители.

След като спазиха обичайните любезности и похапнаха, без да се разсейват с повече разговори, отколкото учтивостта изискваше, Риг се обърна към майка си и рече:

— Всъщност, госпожо майко, аз не тръгнах за Ареса Сесамо, за да се срещна с вас. Нищо не ме зарадва толкова, колкото това, че сте жива, макар да се зачудих, разбира се, защо никога не сме се срещали и защо приемният ми баща никога не ви бе споменавал, преди да легне да умира. Но първата му заръка беше да дойда в Ареса Сесамо, за да се срещна със сестра си. И не мога да не се зачудя къде е тя. Да не би да не е добре? Не иска ли да се запознае с брат си?

И се престори, че не забелязва как се умълчаха всички, щом спомена сестра си.

— Има ли някаква причина да не е редно да питам за нея? Никой по време на пътуването ми не намекна, че може да има нещо. Предположих, че ще се срещна с нея.

Сега всички погледи бяха впити в майката. Само тя изглеждаше напълно спокойна и съсредоточена върху хапката, която дъвчеше, и гледаше Риг с искрящи очи.

— Не се учудвам, че проявяваш любопитство — рече тя най-сетне. — Но, виждаш ли, сестра ти се оттегли от обществото преди повече от година. Тя имаше едно твърде неприятно преживяване, когато един от селяните, които периодично нахлуват в къщата на нашия домакин и настояват да им дадем да обръснат главите ни или да ни вземат дрехите, я принуди да съблече всичките си дрехи. Това беше жестоко и след тази случка тя не се вижда с никого.

„Или по-скоро никой не я вижда“ — помисли си Риг.

— Няма ли надежда поне за отдавна изгубения й брат? — попита той.

Но премълча, че много добре знае, че сестра му в момента е в стаята. Беше видял как дирята й бавно влиза вътре и после снове напред-назад, за да не спира да се движи. Тя несъмнено проявяваше към Риг същото любопитство, каквото и той към нея. Знаеше, че той може да я вижда или поне че знае къде е. Всъщност, след като се настани на масата, той се обърна към нея и й махна, макар че държеше ръката си по-ниско от масата, за да не види никой друг. Освен това махна много бавно, за да може тя да различи движението.

— Действително има надежда — отвърна майка му. — Съвсем сигурна съм, че тя няма търпение да те види, и когато му дойде времето, ще те заведа на мястото, където пребивава в уединение.

— Сигурно това ужасно пречи на обучението й — предположи Риг.

— Нейното обучение е дреболия в сравнение със страданията от унижението, на което бе подложена — отвърна майката.

Тук се намеси Флакомо.

— Беше срамота за всички нас — някой да се отнесе така жестоко към едно дете! Революционният съвет незабавно промени закона, за да попречи да се вземат дрехите от телата на хората, принадлежащи към семейството, наричано някога кралско. Отдавна трябваше да се внесе тази промяна.

— С други думи казано — рече Риг, който, разбира се, вече знаеше историята, — Съветът е открил, че унижението на кралските особи вече не се приема добре от тълпата, и го е прекратил. Дали това означава, че омразата на обществото към кралското семейство утихва?

— Мисля, че това би било чудесно — върна Флакомо. — Някой ден, разбира се, кралското семейство ще бъде като всяко друго семейство. Но засега си остава източник на нестихваща надежда за някои революционни фракции.

— Тогава се чудя защо всички не сме били усмъртени — рече Риг.

Навсякъде около масата ахнаха.

— Това е въпрос на чиста логика — продължи той. — Докато има живи членове на кралското семейство, ще бъдем използвани от тази или онази групировка за обединяващ символ, та дори и никога да не сме вдигнали и пръст срещу Революционния съвет. Не би ли било по-добре в името на народа изобщо да престанем да съществуваме?

— Никога няма да ме убедят в това! — възкликна пламенно Флакомо. — Някога това много се обсъждаше, но майка ви и нейната майка преди това проявяваха изключителна скромност и почит към Съвета, подчиняваха се на всички закони и никога не насърчаваха разговорите за бунтове. И затова Революционният съвет реши, че ще е по-мъдро да ги задържим тук, достъпни за обществото, макар и в не толкова голяма степен. Майка ви благоволява да покаже на хората, че кралските особи не притежават нищо и живеят като послушни граждани.

— Но ние се храним доста добре — отбеляза Риг, оглеждайки пищната трапеза.

— Не — отрече Флакомо. — Аз се храня доста добре, а те споделят моята трапеза като гости. Но много дни всяка година майка ви вечеря с всеки, който я покани, без значение какво е положението му и колко проста е храната му.

— Разбирам — рече Риг. — Значи няма да има възражения, ако аз постъпвам по същия начин?

— Вие можете да придружавате майка си винаги, когато тя приеме подобна покана — отвърна Флакомо. — Но разбира се, не можете да го правите сам, защото всеки път, когато кралска особа напусне моя дом и излезе в града, нея… тях трябва да ги държат под стража. Уви, съществуват хора, чийто гняв към кралското семейство не е утихнал и след толкова години на революционна власт.

Риг беше съвсем сигурен, че задачата на стражите е да пазят кралските особи да не избягат, да не напуснат града и да не тръгнат да събират войска. Но нямаше причини да го казва на глас. Той си беше наумил друга тема.

— О, да, аз знам за това! — извика той. — Снощи някой се опита да ме убие.

Всички на масата моментално се развикаха: „Не! Кой! Кога! Как го спряхте!“.

— Спрях го достатъчно лесно — обясни Риг. — Просто не легнах да спя там, където ми бе отредено. Опитът за убийство беше потаен, бяха ми заложили капан.

— Що за капан?! — извика Флакомо. — Ако някой е влязъл в къщата ми и…

Риг направи успокоителен жест и се усмихна.

— Сигурен съм, че е станало без ваше знание, скъпи мой приятелю. Мога да ви наричам „приятелю“, нали? Вие сте толкова любезен към майка ми и сестра ми.

— Да, моля. За мен е чест да ме смятате за такъв — отвърна Флакомо, въпреки че нямаше как да е забравил казаното от Риг предната вечер, разбира се.

— Това беше малка кутия с акси, поставена под леглото ми. Беше достатъчно крехка, че само като легна на леглото, особено ако се метна с момчешко въодушевление, щях да я счупя и да освободя влечугите. И разбира се, всички знаете колко време щях да оживея след това, след като топлината ги привлича.

— Но как сте ги победил? — попита някой.

— Не съм — отвърна Риг. — Избягнах ги. Доколкото зная, още са там. Бих препоръчал стаята да се запечата и те да бъдат оставени вътре. За няколко седмици ще умрат от глад, особено ако помещението се топли. Много е сложно да се опитвате да се отървете от тях по други начини. Съществуват газове, които ще ги парализират, ала за да им въздействат, се иска време, а междувременно и онзи, който занесе газа при тях, рискува някой от аксите да скочи и да спечели предварително схватката.

— И в стаята ви са били оставени подобни същества? — попита невярващо Флакомо. — А как ги открихте?

— След като бях предупреден, че все още има хора, които мразят кралското семейство, а един от тях направи опит за покушение върху мен по време на пътуването ми, станах предпазлив. Поглеждам под леглата.

Риг се надяваше никой да не е разпитвал Дългия, защото той прекрасно знаеше, че дори не е влизал в стаята, за надничане под леглото да не говорим.

— Да благодарим за това на Светеца скитник! — възкликна Флакомо и мнозина на масата го подкрепиха.

Риг се обърна към майка си, която никак не изглеждаше разтревожена, а просто ядеше кашата си и го гледаше — тя се хранеше с много по-проста храна, отколкото всички останали на масата.

— Госпожо майко — рече той. — Не съм сигурен как да приемам този случай. Действително съм убеден, че не съм бил осъден на подобна смърт просто защото съм кралска особа — в края на краищата, убийците са можели да убият всяка кралска особа в дома, ала са набелязали единствено мен.

Тя пое поредната хапка.

— Досещам се за две причини защо биха избрали мен. Едната е, че присъствието ми дестабилизира споразумението, според което вие със сестра ми сте живели под закрилата на такива лакеи на Революционния съвет като нашия любезен домакин Флакомо. В такъв случай това би могъл да бъде самият Съвет или някоя негова фракция, която желае смъртта ми. От друга страна, аз съм от мъжки пол, а откакто прабаба ми е избила всички членове на кралското семейство от мъжки пол и е издала закон, че само жените от семейството могат да управляват, съществуват хора, които са чакали с нетърпение раждането на мъжки наследник с надеждата, че той ще доживее да погази този стар декрет и на трона да седне крал, а не кралица.

— И да има такива хора, съмнявам се, че ще се опитат да те убият — рече меко майка му.

— Вероятно не — съгласи се Риг. — Откакто научих каква е истинската ми самоличност, или поне за вероятността това да съм аз, се чудя кой ли е онзи, който ме е отвлякъл и отнесъл далече от майка ми, баща ми и сестра ми. Едната възможност беше да съм взет от членовете на фракция, която желае на трона да седне отново мъжки наследник. Но ако е така, защо не съм бил обучен да изпълнявам тази роля? Защо не бях възпитаван като бъдещ крал? Защото мога да ви уверя, че никога не съм долавял и най-беглия намек, че съм от кралски произход или че имам някакво велико предназначение. Затова ми се налага да заключа, че човекът, който ме възпита, не е бил от тази фракция.

Майка му не каза нищо и само се поусмихна.

— Ала все пак човек никога не знае на какво са готови хората, толкова безумни, че да искат възстановяването на кралското управление. А несъмнено онези, които желаят да възстановят наследяването на трона по мъжка линия, са най-безумните от всички.

— Има толкова много безумци по света — отвърна майка му. — Някои са безумни, ала си мълчат, а други в своето безумие дърдорят ли, дърдорят и дразнят всички.

— Разбирам укора ви, майко, но наистина се опитвам да узная как стоят нещата, за да мога да се досетя откъде би могла да дойде заплаха.

— Тя може да дойде отвсякъде — отвърна мило тя. — Може да дойде отвсякъде едновременно.

— Просто се зачудих дали покушението над живота ми е дело на фракцията, която подкрепя възстановяването на наследяването по женска линия и смята съществуването на мъжки наследник за голяма опасност. Тази фракция би могла да чака много години аз да се появя отново, за да бъда убит, съгласно указа на моята прабаба Аптика Сесамин.

— Този закон бе отменен от Революционния съвет — напомни Флакомо. — Повечето хора са забравили, че изобщо е съществувал.

— Но тъй като никога не е бил отменен от Шатрата на светлината, има и такива безумци, които смятат, че той още е в сила и убийството ми би било благородна постъпка. Казвам го, защото мъжът, който се опита да ме убие на път за насам, беше точно такъв безумец.

— Думите ти танцуват наоколо като словата на най-предпазливия ухажор — рече майката. — Трудно е за вярване, че не си бил възпитан с идеята, че си кралска особа.

— Мъжът, когото наричах свой баща, ме научи да мисля скептично и с любопитство, това е всичко. И да говоря онова, което мисля. И винаги е казвал: „Ако искаш да научиш нещо, питай някой, който вече го знае“. И затова ще ви задам, майко, два въпроса. Първо, дали вие и истинският ми баща сте ме пратили далече оттук като бебе, за да ме опазите от подобни врагове? Или съм бил откраднат от някой друг, който е смятал, че трябва да бъда опазен от вас?

В стаята се възцари мъртва тишина. Майката замря неподвижно, ръката й увисна във въздуха, а овесената каша падаше на бучки от наклонената й лъжица. Риг напълно осъзнаваше какво впечатление е направил и продължи нататък:

— Нека да задам въпроса още по-просто. Майко, дали вашето желание е да умра? Защото ако е така, ще прекратя опитите да се спасявам и ще позволя следващото покушение над живота ми да завърши с успех. Нямам желание да ви правя нещастна с идването ми у дома след толкова много години.

Тя отново се раздвижи и отпусна лъжицата в купата.

— Огорчена съм, че си способен да ми зададеш такъв въпрос.

— А аз съм огорчен, че вие отказвате да му отговорите.

— Ще му отговоря, макар и самият въпрос да ме измъчва. Аз нямах нищо общо с твоето отвличане. Бях убедена, че са те откраднали онези, които желаят смъртта ти, и предположих, че са те убили. Първите години скърбях за теб всеки ден и винаги щом се сетех за теб след това, а се сещах често. И когато научих, че е възможно да си жив, тайно дръзнах да повярвам, че ще ти позволят да дойдеш при мен. Дори и когато пристигна, се опитах да се държа така, че силата и дълбината на моята радост да не разтревожат никого. Радвам се, че осъзнаваш голямата заплаха, която те грози. Благодарна съм, че са те възпитали да проявяваш предпазливост и не си се хванал в заложения капан. Но съм горчиво разочарована от твоето предположение, че аз бих могла да стоя зад залагането му.

— Аз не ви познавам, майко — обясни Риг. — Знам само това, което се говори за кралското семейство, и можете да си представите каква малка част от него е добронамерено. По история ми преподадоха обширни познания и знам за стотиците случаи, когато членове на различни владетелски семейства са се клали в стремежа си да завземат властта или от страх, че ще ги убият или че ще избухне гражданска война. Ала щом чух словата ви и видях лицето ви, докато ги произнасяхте, а и след като познавам донякъде ограниченията, при които живеете тук, аз съм доволен, че вие наистина сте моя любяща майка. Моля ви, простете, че ви попитах, защото знаете — нямах друг избор. И ви благодаря, че изобщо отговорихте, а още повече за самия ви отговор.

Риг стана от мястото си и коленичи до стола на майка си, а тя се обърна към него. Мнозина от присъстващите бяха смаяни, защото да се поклониш пред кралска особа беше незаконно, и самата майка понечи да възрази. Ала той заговори високо и гласът му шибаше като камшик и заповядваше на всички да мълчат.

— Аз коленича пред тази жена, както син коленичи пред майка си. И най-скромният пастир може да коленичи така пред майка си. Тъй като моите предци са кралски особи, забранено ли ми е да показвам на майка си уважението, което тя заслужава да получи от мен? Дръжте си езиците — предпочитам да умра, отколкото да се оставя страхът да ми попречи да й покажа колко я почитам и обичам!

Онези, които бяха станали, отново седнаха. И сега, когато Риг наведе чело, за да докосне скута на майка си, тя протегна ръка и го погали по косата, а после го повдигна малко, прегърна го и се разплака в косите му, и го целуна, и го нарече свое детенце, свое малко момченце, и благодари на Светеца скитник, че го е довел отново при нея след дългите му скитания из пустошта. Междувременно Риг се чудеше как ли сестра му разбира всичко това и си мислеше колко ли влудяващо е за нея да го гледа, но продължи, без да й помага да разбере нито с думи, нито със звуци. Що се отнася до майка му, той й вярваше само наполовина. В края на краищата, не би ли постъпила тя така и ако желаеше смъртта му? Вярно, чувствата й изглеждаха достатъчно истински, малцина притежаваха умението да ги изиграят така успешно. Ала не беше ли самият факт, че още е жива, доказателство, че тя знае как да играе всяка роля, изискваща се от нея, за да оцелее? И все пак Риг трябваше да се довери на някого или животът му на това място щеше да е невъзможен. Затова реши да повярва, че майка му не е оцеляла с преструвки, че изпитва чувства, каквито не изпитва, а по-скоро с преструвката, че не чувства нищо, с точно обратното умение, и затова този изблик е рядък и искрен. Тя го обичаше. Тя не желаеше смъртта му. Той щеше да й се довери. А ако се окажеше, че е взел погрешно решение, щеше да се справя с разочарованието, когато то дойде. Щеше да е достатъчно лесно, защото това разочарование сигурно щеше да трае само няколко мига, преди да издъхне.