Орсън Скот Кард
Следотърсачът (23)

Глава 23
Карета

Три години след като капакът на стаза камерата се запечата над безчувственото тяло на Рам, приключиха напълно с консервацията на пълната и детайлна колекция ДНК проби от местните форми на живот на планетата Градина. Същото важеше и за поставената в стаза сбирка от фауната и флората на Градина, която щеше да бъде възстановена в океана и на малките изолирани континенти след унищожението.

Заменимите не говореха помежду си — аналоговите им средства за комуникация бяха предназначени единствено за общуване с човешки същества в съзнание. Вместо това поддържаха непрекъснат разговор на дигитално ниво, споделяха опит и изводи, сякаш всеки четеше мислите на другите.

Корабните компютри не бяха недоволни — нито пък бяха доволни всъщност — от последната заповед на Рам да се подчиняват на заменимите. Корабните компютри не се интересуваха кой им дава нарежданията. Нито пък заменимите се интересуваха. Но най-дълбинните програми на заменимите им задаваха мисия, която дори Рам не би оспорил, и за да опазят тази мисия, те не можеха да бъдат подчинени на механичния разум на корабните компютри.

Его не съществуваше. Никое от механичните устройства, наречени компютри или заменими, нямаше интерес да наложи „своето“. Те нямаха „свое“. Имаха само програми, данни и изведените от тях собствени изводи. Деветнайсетте кораба напуснаха своите кръжащи около Градина орбити и се издигнаха на почти половин астрономическа единица, за да заемат оптимална позиция. После конфигурираха своите колизионни полета до необходимото равнище на абсорбция, разпадане, твърдост и съхранение и се устремиха към Градина.

Те не се сблъскаха с планетата едновременно, а удариха на внимателно изчислени интервали и под внимателно калибрирани ъгли така, че когато поредицата от удари приключи, оста на планетата се бе наклонила под ъгъл, достатъчен, за да се предизвика смяна на сезоните, а темпото на въртене се забави до 23 часа.

За разлика от метеорите, които при сблъсък с планета се изпаряват до голяма степен или напълно, ударите не засегнаха по никакъв начин самите кораби, като се изключи това, че те внезапно спряха. Но дори и това бе смекчено от вътрешните полета във всеки кораб, които поглъщаха енергията от загубата на инерция и я прехвърляха отвъд магнитното поле на Градина.

Големите отломъци, изхвърлени нагоре от ударите, скоро паднаха на повърхността, ала никой от тях не успя да проникне в полетата, издигнали се като колони над всеки кораб. Вследствие на това, когато се оформи новата повърхност на Градина, над всеки кораб се образуваха деветнайсет шахти с гладки стени, отворени към откритото небе, излизащи не точно от центъра на планетата, а по-скоро под такъв ъгъл, че постоянно да бъдат под наблюдението на спътниците в геосинхронна орбита. Междувременно гъст прах почти напълно блокира слънчевите лъчи над повърхността и уби всички растения, които не бяха унищожени от топлинните и от ударните вълни. Повечето местни животни, които не бяха измрели веднага и не се бяха задушили минути по-късно, умряха от глад. В пещери, в някои закътани долини на повърхността на Градина няколко растителни и животински вида оцеляха. В океана много видове растения и животни, на които липсата на светлина и гъстата утайка им понасяха, продължиха да живеят.

Градина не беше мъртва. Но почти по цялата й повърхност живот не се наблюдаваше.

* * *

— Първо трябва да си намерим по-свестни дрехи — рече Оливенко. — Или по-дрипави, зависи откъде ще го погледнеш.

— Това важи за кралските особи — рече Умбо. — Ние със Самуна сме си облечени точно както трябва.

— Моля те, не ни наричай така! — сопна му се Риг.

— Той е прав — подкрепи го Самуна. — Отърви се от този си навик, иначе ще изтърсиш нещо, което ще ни издаде всичките.

— Извинявайте — отрони неохотно Умбо.

— Вие сте облечени като привици — отбеляза Оливенко. — Казвам го в най-добрия възможен смисъл.

— Трябваше да изглеждаме като привици. Та ние сме привици — отвърна му Самуна.

— Няма как да докараме и нея в такъв вид, че да не се откроява сред вас — продължи стражът. — Или трябва да ви облечем в ливреи, за да изглеждате като нейни слуги, или ще се облечете като хора, които биха могли да пътуват с нея.

Риг оглеждаше внимателно другите и разчиташе езика на тялото им.

— Слушайте — нареди им той. — Оливенко не поема командването, само ни обяснява неща, които никой друг сред нас няма откъде да знае.

— Кой е казал, че аз съм поел командването? — наежи се Оливенко.

— Никой — отвърна Риг. — Всички допринасяме кой с каквото знае и вършим онова, което умеем. Оливенко познава този град така, както никой от нас не го познава, а най-малко сестра ми.

— Имаме ли достатъчно пари? — попита Оливенко. — Защото аз нямам дори колкото за обувки за еднокрак.

— Ние имаме достатъчно — успокои го Самуна.

Парам седеше до Риг, свела скромно очи. Такава беше стратегията й за оцеляване в дома на Флакомо и на Риг му хрумна, че това продължаваше да бъде най-сполучливата й маска. Никой не знаеше как точно изглежда принцесата — тя много, много отдавна не се бе появявала пред хора. А никой не би очаквал от кралска особа да се държи толкова… смирено.

Бащата бе научил Риг да се държи така, както е нужно. Той умееше да привлича погледи, да налага присъствието си на другите така, че да не могат да откъснат очи от него. Умееше и да изчезва, да става незабележим дори когато освен него в стаята имаше само още един човек. „Хората се държат с теб така, както ти очакваш да се държат“ — казваше Бащата. Риг се оплакваше, че те работят само с животни и това надали има някакво значение. Сега можеше само да се пита дали Бащата не е знаел всичко и не е предвидил всичко.

— Можем да използваме карта — предложи той.

— Аз знам как се стига до Стената — обади се Самуна.

— И без това не е трудно — додаде Оливенко. — Накъдето и да тръгнеш, накрая все до нея стигаш.

— Но скоро ще започнат да ни преследват — припомни Самуна. — Ние напускаме града днес, но след като разберат, че ни няма, за колко време войниците на генерал Гражданин ще ни заловят на пътя? Дамата не ми изглежда готова за дълго преследване.

— На мен ми трябва място, където земното равнище не се е променяло от единайсет хиляди години насам.

— Я, съществуват ли карти с подобни сведения? — попита Самуна.

— Трябва ми каменисто място без река, достатъчно равна земя, трева, но без дървета, ако намерим такова. Колкото се може по-малко дървета.

— Сещам се за няколко места, които може да подхождат — рече Самуна.

— Кое е най-близкото? — попита Риг.

— На изток е. Има и едно доста на юг оттук.

— Вие с Умбо помните ли как минаваха границите на онзи глобус в Кулата на О? — попита Риг Самуна. — Не искаме да попаднем в същия ограден свят, в който са убили татко Кносо.

Самуна се спря и затвори очи.

— Намира се доста на юг от границата със съседния ограден свят. Няма да е същият.

— Добре — прие Риг. — Хората там не са… добри.

— Светците да ни пазят да не попаднем на място, където хората не са добри! — възкликна Умбо. — Трябват ни поне толкова добри, че да не ни убият веднага.

Вече отново вървяха и скоро стигнаха дюкяна, който търсеше Оливенко.

— Не че някога съм купувал нещо оттук — рече той. — Но дрехите са хубави, макар и да не са шити за някого по поръчка. Нямаме време за шивачи.

Дюкянджията ги огледа от горе до долу, като си отбеляза разликата между Самуна и Умбо, от една страна, и Риг и Парам, от друга.

— Не искаме да бием на очи, докато пътуваме — обясни Риг. — Тези двамата, мисля, стигнаха до крайност — посочи той Умбо и Самуна.

— А вие дори не сте се опитали още — отвърна дюкянджията.

— Не щем да изглеждаме толкова бедни, та ханджиите да ни нямат вяра, че ще им платим, нито пък толкова богати, за да изкушаваме крадците.

Дюкянджията се изкиска шумно.

— С двама войници като тези, доста храбра банда ще трябва да е, та да ви нападне.

— Ние няма да изглеждаме като войници — поясни Оливенко.

Дюкянджията отново изгледа него и Самуна от горе до долу.

— Желая ви успех в това. Но нямам вълшебни дрехи, с които ще изглеждате крехки и изтънчени.

— А такива, с които ще изглеждам висок? — попита Умбо.

— Ей това мога да го уредя… ако нямате нищо против да ходите на много високи обувки.

Отне им един час, но се облякоха с удобни дрехи, които им стояха доста добре. Пак изглеждаха заможни, но не и много богати. Семейство на търговец може би.

— А кои сме и какви сме? — попита Оливенко, когато отново тръгнаха по улицата. — Аз съм твърде млад, за да мина за нечий баща. А вие, господине, честно казано, сте твърде стар.

— Досега успяваше да мине — отвърна Самуна.

— Самуна е баща на Парам и мой също — обясни Риг. — А Умбо е братовчед ви от горното течение на реката, изпратен в Ареса Сесамо да се учи под вашия надзор.

— А, да, на това всички ще се хванат — измрънка Умбо.

— Не съм казал, че действително си получил образование — ухили се Риг, но усмивката му не помогна. Умбо беше малко кисел, а Парам още повече се стесняваше. Може би в новите дрехи не се чувстваха удобно. А може би се страхуваха от онова, което предстоеше.

— Вижте, знам какво искам от всички вас — продължи Риг. — Само двама от нас са заплашени от сериозна опасност. Но не можем да отидем на безопасно място… ако то наистина е такова… без останалите. Особено без тебе, Умбо.

— Че аз оплаквам ли се?

— Мислех си, че вероятно би предпочел…

— Стига си се извинявал за това, че си жив — сряза го Умбо. — Ти не познаваш ли приятелите си? Не знаеш ли какво е дружбата?

— Не ми изглеждаше много радостен.

— Не съм радостен — рече Умбо. — Не познавам този тип, но знам, че той работи в градската стража, а ние му поверяваме живота си.

— Той закъсня за дежурство и утре вече ще е дезертьор — напомни му Риг.

— Освен ако в момента не изпълнява задача — опъна се Умбо.

— Вие дойдохте при мен — напомни му студено Оливенко.

— Моят баща му е имал доверие… Моят истински баща.

— И виж докъде го е докарало това — тросна се Умбо. — По-мъртъв може ли да е?

Риг наблюдаваше как Оливенко се мъчи да се успокои. Реши да не се намесва, а да го остави да се справи сам.

— Ти не ме познаваш — рече стражът, — но аз обичах баща му и скърбих за него повече от всички, когато той умря.

— Не повече от мен — обади се тихо Парам.

— Но теб никой не те е видял да скърбиш — продължи Оливенко. — Затова как бих могъл да знам? Мога да кажа само, че с времето вие ще опознаете мен и аз вас — също. Сега ви вярвам, защото Риг ви вярва. Залагам живота си и кариерата си, цялото си бъдеще на вас. И Риг ви моли да направите същия залог за мен. Досега имал ли е лоши преценки?

— Да, имал съм — обади се Риг. — Доверих се на майка си.

— Не, не си — намеси се Парам.

— Е, не съм, никога не й се доверих напълно. Но ми се искаше да повярвам в нея.

— И с този Оливенко ли е същото? — попита Самуна. — Искаш ли да вярваш в него?

— Не — отвърна Риг. — Не ми беше и хрумвало, че някой от стражите ми може да бъде… човек, някой, с когото бих могъл да разговарям. Но за времето, което прекарах в библиотеката, той стана мой приятел. Никога не се е опитвал да ми се подмазва.

— Това значи само, че много го бива в подмазването — заяви Умбо.

— Прекалено млад си, за да бъдеш циничен — скастри го Самуна.

— Когато минем отвъд стената, вие всички ще сте ми нужни — рече Риг. — И всички ще сме си нужни взаимно. Но не виждам изгледи за успех, ако сте неспособни да работите заедно.

Те се спогледаха, сведоха очи, пак се спогледаха.

— Да излизаме от града — подкани ги Парам. — Ще имаме достатъчно време да се разберем помежду си по пътя.

Наеха градска каляска до покрайнините, където платиха на кочияша, а после купиха хубава карета и четири коня.

— Тая кесия не е бездънна — измърмори Самуна, но Риг видя, че остават още много пари.

Купиха и припаси — храна, палатки, мехове с вода, сечива, няколко оръжия, нищо необичайно за пътници, тръгнали за дивата пустош. Единият от търговците ги предупреди, че ако ще ходят на място, където пътищата не са поддържани от властта, по-добре е да носят със себе си резервни колела и оси.

— И пети кон, завързан отзад — посъветва ги той. — Там, където няма хубави пътища, дори и най-добре изработената карета не ще да издържи вечно, а по някое време може да ви се наложи да слезете от нея. Тогава ще ви трябват пет коня.

— А след това ще се опитате да ни продадете и седла.

— Вашите задници и бедра ще яздят — ухили се грубиянски мъжът. — Седла няма да ви трябват толкова, колкото стремена, ако конят реши да препусне в тръс, любимия ход на добър впрегатен кон.

Риг не беше сигурен за какво говори търговецът, защото бе яздил съвсем рядко като малък, и то покачен на една стара кранта.

— Де да можехме да преминем реката на коне — рече той.

— Реката не минава оттам, където отиваме ние — възрази Самуна.

А после и двамата се усетиха, че май са се разприказвали твърде много пред непознат. След ден-два войниците на генерал Гражданин без съмнение щяха да разпитат този мъж, а той вече знаеше, че те не се прибират у дома. Още по-лошо, беше ги видял да се споглеждат, знак, че им се иска да не бяха се изпускали, и затова думите им щяха да се загнездят в паметта му. По-зле можеше да стане само ако го помолят в никакъв случай да не казва. Това почти без съмнение би го накарало да хукне към най-близката градска стража още щом излязат.

Но вероятно можеха да му дадат и друго обяснение за това споглеждане.

— Чудехме се дали не ви се намира карта — рече Риг. — Отиваме на места, които не познаваме.

— Нямам карти на склад — отвърна мъжът. — Хората почти винаги знаят закъде заминават оттук. Търговците се снабдяват сами с карти и обменят знания. Други просто се прибират — познават и пътя, и къде лъкатуши той.

— Е, значи сигурно ще трябва да питаме по хановете.

— Ако там знаят нещо. Ханджиите не пътуват и затова не познават нищо друго освен собствените си градове — рече търговецът. — А почнете ли да разпитвате пътниците, които срещате по подобни места, не се знае кои ще ви пратят по някой път без изход, от който ще се върнат само ценните ви вещи.

— Идеята не е добра — съгласи се Самуна.

— Тогава не идвай — заяви Риг. Вече беше разбрал, че Самуна е схванал номера, и можеше да продължи уверено сценката. — Ти си тоя, дето каза, че Стената била единственото изпитание за мъжката сила, и щом искаш да се скатаеш…

Самуна завъртя очи.

— Глупаво момче. Отиваме там.

И те оставиха търговеца. Риг знаеше, че като му каже истината за крайната им цел, но чак след като се е мъчил да бъде потаен, мъжът ще реши, че го лъже. А също и войниците, които щяха да го разпитат. И дори и генерал Гражданин да решеше, че наистина са тръгнали към Стената, тя беше голяма и дълга. Скоро приключиха с покупките. Беше вече доста късно и не можеха да тръгнат на път. Но и конярят, и търговецът им бяха препоръчали няколко странноприемници по пътя, който водеше извън града. Преди да се е стъмнило съвсем, те стигнаха втората и пренощуваха там — Парам в едната стая със здраво залостена врата, а останалите си поделиха леглото и пода в другата.

— Ако някой драсне по вратата ти през нощта, вдигай врява и начаса ще го хванем! — заръча Самуна на Парам.

Тя поклати глава.

— Ако някой се опита да нахлуе в стаята, ще я завари празна.

Самуна се слиса, но после се сети за дарбата й, въздъхна и вдигна рамене.

— В странен свят живеем.

* * *

Колкото по-далече навлизаха в провинцията, толкова по-необикновена ставаше тяхната експедиция. Те не пътуваха по главен път между важни градове — този път хората използваха главно за да карат реколтата и стока на пазара или да си ходят на гости по съседски. Понякога той дори не беше и път, а тук-там няколко коловоза из някоя ливада или пасище, и се налагаше Самуна да яхне петия кон, за да огледа къде пътят започва отново, та Оливенко да знае накъде да подкара каретата.

— Твърде много се набиваме в очи — рече той една сутрин, след като потеглиха от дома на един заможен чифликчия, който бе предоставил на Парам стая в къщата, а на останалите — плевнята си. — Може би през първите дни Гражданин е търсил принца и принцесата или пък принца и принцесата и техните приятели привици, момче и стар войник. Но сигурно скоро са разбрали, че сте купили карета, и вече ни броят за петима, а каретата ги улеснява да ни проследят. Няма да се изненадам, ако са вече само на един ден път от нас, особено като се има предвид, че всяка нощ спираме да преспим в някой хан, странноприемница или къща.

— Но поне сме далече от главните пътища — отбеляза Умбо.

— И затова още повече се набиваме в очи — рече Самуна. — Ти потвърди мисълта му, момче.

— Какво да правим? — попита Риг. — Ако продадем каретата или я подарим, те ще разберат и ще престанат да търсят карета.

— Не може ли да я скрием някъде? — попита Умбо.

— Вероятно — предположи Оливенко.

— Не — възрази Самуна. — Аз знам как бих постъпил като войник, когато следя някого, и ви уверявам, че няма шанс да я скриете някъде, където не бих я намерил.

— Вярно си е — съгласи се Риг. — И двамата с Бащата ни биваше в проследяването.

— Ти и твоите дири! — възкликна Умбо.

Тогава се обади Парам:

— Мисля, че Умбо е прав, трябва да я скрием.

— И после какво ще правиш, Парам? — попита Риг. — Яздила ли си някога кон?

— Помня, че като малка яздих веднъж — отвърна Парам и се усмихна. — Знам, че аз съм причината да пътуваме толкова бавно и да бием толкова на очи. Каретата е за мен, защото не можах да пробягам и сто крачки, без да се задъхам, в деня на нашето бягство от града.

Риг кимна и вдигна рамене.

— Ние сме такива, каквито сме, Парам. Никой не ти е дал възможност да развиеш издръжливост.

— Но трябва да я развия — заяви тя. — И каретата никак не ми помага. Затова я скрийте.

— Къде? — попита Оливенко.

— Как? — попита и Самуна почти в същия миг.

— В миналото — отвърна Парам.

Риг се възмути, че сам не се е сетил.

— Достатъчно далече в миналото — там или някой ще я намери и ще я открадне, или тя ще си стои и ще гние сто години на дъжда и вятъра, а хората на Гражданин ще са убедени, че не е нашата.

Избраха място, където пътят вървеше по билото на полегат хълм и се спускаше повече от миля по-надолу към два потока, течащи от двете му страни. Скоро разпрегнаха конете и те закуцукаха из ливадата отляво, пасейки мирно — три от тях бяха натоварени с провизиите, сръчно увити и завързани на гърбовете им от Самуна.

— Съжалявам, че нищичко не разбирам от това — извини се Оливенко. — В градската стража нямахме особена нужда от товарене и разтоварване на животни.

— Както каза Риг, ние сме такива, каквито сме — отвърна Самуна.

— Е, добре — рече Риг. — Ние четиримата ще се върнем в миналото и ще избутаме каретата встрани от пътя. Ако я бутнем и тя се изтърколи към потока, ще прилича на злополука от старо време. Парам може да остане с конете.

— А аз ще остана с нея — заяви Умбо.

— Не си много едър, но все пак можеш да помогнеш — рече Самуна.

— Аз няма да се върна в миналото с вас. Не и ако се върнем после в настоящето, където ще ни чака Парам.

Риг се учуди.

— Но защо това ти пречи?

Умбо погледна Самуна.

— Помниш ли какво стана, когато изровихме камъните? В О?

Самуна кимна.

— Точно така. Когато Умбо отива лично в миналото и върши разни неща, той не се връща точно там, където е бил. Ту закъснява, ту подранява с един ден.

— И това се случваше, когато се връщах само няколко месеца назад — додаде Умбо. — Кой знае колко далече ще попадна, ако се върна сто години назад. Или двеста. Ами ако се отклоня с един месец?

— Тогава ще чакаш тук с Парам — съгласи се Риг. — Но това повдига друг въпрос. Когато аз вкарах Парам в миналото, пъхнах ръката й в ръцете на хора, за които това минало беше настояще. На кого ще дадем каретата?

— Не може ли просто да я върнем в миналото и да я зарежем? — попита Самуна.

— Това звучи много смахнато — отбеляза Оливенко. — Все едно е излязло от Библиотеката на нищото.

— Не знам — рече Риг. — Дори не съм сигурен дали можем да „вземем“ нещо по-голямо от нас самите. Защо да не докоснем една планина, да не се върнем в миналото и да зарежем планината там? Защо земята не се мести заедно с нас при всяко наше пътуване във времето?

— Дрехите ни се местят заедно с нас, което поне смятам за удобно — рече Парам.

— Мисля, че земята и всичко, прикрепено към земята, остава в настоящето, защото времето е свързано със света — заключи Умбо. — Помниш ли, Риг? Иначе пътуването във времето би означавало да попаднеш сред Космоса, между звездите, нали?

— А каретата прикрепена ли е към земята? — попита Риг. — Ще се наложи ли да я вдигаме всичките?

— Надали — отвърна Самуна. — Нито пък трябва да се държим за ръце, както когато отидохме при Оливенко в неговото време.

— Стига сме приказвали, ами да опитаме — нареди Риг.

След малко тримата с Оливенко и Самуна държаха здраво каретата на различни места с десниците си, преплели здраво левите си ръце.

Риг потърси удобна диря, по-стара от сто години, и я откри — на крава, преминала по ливадата и прекосила пътя там, откъдето смятаха да бутнат каретата.

— Хайде, Умбо — подкани той и усети познатата промяна, когато дирите по пътя започнаха да се превръщат в хора, вървящи пеш или яхнали коне. Но той не си позволи да се увлече и да се съсредоточи върху някого от тях. Не откъсваше очи от дирята на кравата. Тя се движеше съвсем различно и беше по-трудна за улавяне. Риг никога досега не бе проследявал диря на животно и сега разбра колко е трудно. Сякаш по-големият ум на хората го улесняваше да се закачи за тях. А кравата му убягваше. Леко му убягваше, въпреки че образът й през цялото време беше достатъчно ясен — все едно се опитваш да гледаш със сънени очи, когато се пукне зората. Но доста скоро той успя да се съсредоточи върху кравата и забеляза как светът около него се променя. Сега животното се намираше зад ограда. И от двете страни на пътя имаше огради. Риг не беше предвидил това — че тази област е била по-населена и сегашните ливади някога са били пасища. Движението по пътя също беше по-голямо — той не бе обрасъл с трева, а беше черен път от пръст и камъни.

— Виждате ли оградите? — попита той.

— Да — отвърнаха едновременно Самуна и Оливенко.

— Значи сме пристигнали. Не пускайте каретата. Но единият от вас… Хайде ти, Оливенко! Пусни ръката ми.

— Защо?

— За да видим дали ще се появиш в настоящето при Умбо.

— Ама Умбо е ей там! — възкликна Оливенко.

— Така е. Ние виждаме Умбо, защото всъщност той ни връща в миналото. А сега да видим дали ти ще се върнеш в настоящето, ако се пуснеш от мен.

Оливенко се пусна, ала продължаваше да държи каретата. Не изчезна.

— А сега нека опитам и още нещо — продължи Риг, пусна ръката на Самуна, пресегна се надолу, събра няколко камъка от пътя и ги подхвърли в каретата. Те изтропаха силно по пода, а някои отскочиха от отсрещната врата.

— Където и да се намираме, каретата е тук, с нас — заключи Риг.

— Така е — потвърди Самуна. — Олекна ми, че не съм се хванал за нищото.

— Щом камъни от миналото тропат в каретата, значи тя е в миналото.

— Да опитаме да я поместим — предложи Риг.

— Тоест ние с Оливенко да я поместим, защото какъвто си хилав, и да буташ, и да не буташ, все тая.

— Извинявай, че не съм се охранил в дома на Флакомо.

— Ама ти си се поохранил — възрази Самуна. — И си се източил. Но не много.

— Не отлепяй ръце от каретата! — нареди Риг.

Самуна веднага пусна каретата.

— Е, благодаря ти много! — рече му Риг.

— Предпазлив си и това е много правилно — рече Самуна. — Но реших, че трябва да разберем дали ако се пуснем от каретата, това ще ни върне в бъдещето. Или в настоящето, или както и да му се казва. И то не ни върна, аз все така виждам кравата и оградите. Щом попаднем тук, ние оставаме тук, докогато Умбо ни задържа тук.

— Е, добре — съгласи се Риг. — Но аз се тревожех повече дали каретата ще остане.

— Тогава хайде всички да я пуснем и да се върнем във времето на Умбо и Парам, за да проверим дали тя ще остане тук.

— Но аз не искам да я зарязваме край пътя.

— После пак ще се върнем и ще я преместим. Хайде първо да проверим — настоя Самуна. — Преди да сме се напънали да я бутнем надолу по хълма и да открием, че тя си е останала в настоящето и шпионите на генерал Гражданин веднага ще я забележат.

— Умно — отбеляза Риг.

— Казваш го така, сякаш щом за това се е сетил сержант Самун, а не ти, значи ти си тъп — установи Оливенко.

— Свиквай — посъветва го Самуна. — Риг постоянно се учудва, когато някой се окаже по-умен от него.

— Сега всички ще пуснем каретата — нареди Риг, без да обръща внимание на приказките им. — Умбо, върни ни в настоящето.

Оградите изчезнаха. И кравата изчезна. Каретата — също.

— Браво, отървахте се от нея — похвали ги Умбо.

— Ние не сме я преместили, а нея я няма — посочи Оливенко.

Риг огледа дирите по пътя и откри отговора.

— Един ден след като сме я зарязали там, пет-шест дири стигат до нея и спират. С два коня… Не, прекалено дребни са. Магарета. Не идеални, но достатъчно силни, че да я теглят. Откарали са я… долу, в онази плевня.

— Каква плевня? — попита Оливенко.

— Изгнилите рухнали греди там — посочи Умбо. — Били са плевня.

Риг побягна, а Умбо се втурна подире му.

— Парам, ти стой там!

Това беше почти гаранция, че тя ще слезе по хълма заедно с Оливенко и Самуна, като внимава къде стъпва по неравната земя. В правоъгълника, очертан от останките на стени и сред развалините на покрив, рухнал преди петдесет години, все още се различаваха колелата на каретата, а също и ръждясалите, потъмнели метални части.

— Еха, бива си ни! — възкликна Самуна.

— Хубавата карета е отишла зян — намръщи се Оливенко. — Тия са я взели от пътя и така и са я зарязали тук.

— Но скривалището е добро — отбеляза Умбо.

— Отначало са я изкарвали доста пъти — обясни Риг. — Купили са четири коня да я теглят. Но невинаги са я ползвали едни и същи хора, била е нещо като махленската карета. Преброих… пет различни групи, които са я изкарвали по различно време. Но винаги с едни и същи коне.

— Купили са четири коня? — удиви се Умбо.

Риг знаеше какво си мисли той. Никой във Водопаден брод не би могъл да купи четири коня наведнъж.

— Сигурно са събрали пари помежду си, за да ги купят — предположи Самуна.

— Но не са ги сменили — заключи Риг, оглеждайки дирите. — По някое време каретата е била теглена от три коня, сетне — от два. А после никога повече не са я изкарали. Значи са я използвали, докато конете са били живи.

— Сигурно са изтощили конете до смърт с оран и брануване или с теглене на каруците по жътва — предположи Самуна.

— Чудя се дали са смятали, че си струва да имат карета и да я изкарват понякога.

— Нашият малък дар им е излязъл солено — рече Риг.

— Я стига, били са във възторг! — възкликна Умбо. — Риг, ами ако нас можеха да ни разхождат с карета като малки?

— Представи си как баща ти дава пари, за да се купи общо прасе, за четири коня да не говорим, а после го дели!

Умбо потръпна.

— Да се връщаме на пътя. Преследвачите ни надали са ни изчаквали някъде да си свършим работата. Ами ако сега се зададат по пътя? Какво ще правим?

Риг ги поведе обратно нагоре по хълма, към конете. Виждаше, че на Парам й е трудно да се изкачва, но Оливенко начаса й се притече на помощ и той изтича напред. Горе на билото, докато галеше коня, който си беше избрал, Риг огледа за нови дири по пътя назад и надолу. Огледа на мили наоколо, но не забеляза други следи освен животински и на местни хора, които си вършат работата. Не ги бяха настигнали още. Стори му се, че би било добре да се върнат няколко дни назад в миналото, всичките, заедно с конете, за да увеличат още повече времето, което ги отделяше от преследвачите. Но отхвърли идеята, без да я огласи. За да се върнат, трябваше да се закачат за някого, както се бяха закачили за Оливенко. Това щеше да е паметно събитие и когато дойдеха хората на генерал Гражданин, те щяха да разберат, че Риг и хората му умеят да се придвижват във времето.

Ами ако прескочеха десет години назад или петнайсет или сто, тогава какво? Как можеха да предположат на какви неприятности ще се натъкнат? Или как биха могли да променят бъдещето? Може би от тях щеше да тръгне легенда за пътешественици, които изскачат изневиделица, или, още по-зле, за принц и принцеса, които падат от небето. И генерал Гражданин или пък майката на Риг щяха да се досетят какво се е случило и да се подготвят да ги хванат веднага щом излязат на този път. Не, те щяха да пътуват в настоящето, докато нещо не ги принуди да постъпят другояче.

Сега пътуваха по-бързо, въпреки че трима от тях вървяха пеша. Парам яздеше — което си беше трудна работа — а Самуна, яхнал другия кон, вървеше пред тях и разузнаваше по пътя. Не мина много време и момичето настоя да слезе от коня и да повърви пеша.

— С яздене на кон няма да се науча да издържам на ходене. Освен това никак не ми е удобно. Ожулват ми се бедрата и се чувствам разчекната.

Пътуваха така още две-три седмици. Парам изминаваше пеша все по-дълги разстояния, преди отново да яхне коня, и най-накрая вече изобщо не се качваше на него. Купиха още припаси от два различни чифлика. В последния чифликчията им рече:

— Не ви знам накъде сте тръгнали, ама онова не е там.

— Какво не е там? — попита Оливенко.

— Нищо — отвърна чифликчията. — Нататък няма нищичко.

— Може би ние търсим точно нищото — рече Оливенко.

— Вие сте тръгнали да търсите Стената — заяви фермерът.

— Стената ли?

— Ъхъ. Познах значи. А, ще я намерите. Ей нататък, нагоре. След един-два дни.

— Нататък живеят ли разбойници? — попита Самуна.

— Може и да живеят — отвърна чифликчията. — Ама и да живеят, тук не ни закачат.

— Значи ще се оправим — заключи Оливенко.

— От какво бягате? — попита чифликчията.

На Риг не му харесваше накъде отива този разговор.

— От вас — отвърна той. — Искаме да си намерим местенце, където никой не си пъха гагата в хорските работи.

— Тук патрулират войници, да знаете — продължи чифликчията, без да схване намека. — Никога не ги знаеш кога ще дойдат. Мина ми през ум, че няма да е зле да го знаете, ако бягате и не искате да ви хванат.

Риг веднага си промени мнението за мъжа.

— Благодаря, че ни предупредихте.

— Вие защо си мислите, че човек ще се засели по тия краища? — ухили се чифликчията. — Избягаш ли с жената на богаташ, трябва да заминеш на някое далечно място, където няма да се срещнеш случайно със стария рогоносец. Близо до Стената, ама не много. Знам какво е да бягаш, и жена ми също.

Риг погледна беззъбата жена и петте деца, скупчени около нея, и си помисли: „Дали тя е щастлива от тази замяна?“. Личеше си, че някога е била хубава.

Платиха на човека за припасите — точно колкото им поиска, без пазарлъци, защото откупуваха и мълчанието му, ако то можеше да бъде купено, или поне му благодаряха, че се опита да им даде добър съвет.

Сега вече нямаше път и докато пътуваха през хълмове и долини, Риг не спираше да мисли за жената на чифликчията. Най-сетне проговори:

— Защо ли се е отказала от охолството заради тукашния си живот?

— Не е знаела, че ще е така — отвърна Умбо. — А после вече е било късно.

— Познавала е света — обади се Оливенко. — Красотата й е щяла да повехне и богатият й съпруг е щял да я смени с по-млада.

— Обичала е този мъж — заяви Самуна. — Сигурно го е обичала още преди да се омъжи за богаташа. Бас държа, че родителите й са я уговорили. Лош съвет — и тя е решила, че е сбъркала, като ги е послушала. Това е всичко, мисля аз.

Риг погледна Парам. Тя се поусмихна и рече:

— Тя е искала той да е баща на децата й, а не другият.

Останалите се разсмяха.

— Толкова просто ли е?

— Може би е убеждавала сама себе си в нещо друго, но да, толкова е просто — отвърна Парам. — Така казваше майка ми.

А, да. Майка им.

— Тя затова ли се е омъжила за татко Кносо? — попита Риг.

— Тя говореше за другите жени — отвърна Парам. — Другите жени се омъжват заради това.

— А тя?

— За доброто на кралския род — отвърна Парам.

— С други думи, искала е децата й да са от него — рече Самуна.

Всички много се смяха.

Пристигнаха при Стената не два, а четири дни след като напуснаха чифлика, но това не беше за учудване — бяха поели на югоизток, не на изток. Не я видяха с очите си, а я усетиха в мислите си.

— Забелязвате ли как завихме на юг? — поинтересува се Самуна.

— Така ли? — попита Оливенко.

Риг и Умбо нямаше нужда да питат.

— Знам — рече Умбо. — Конят изобщо не искаше да продължава повече на изток.

— Усещат го. Отблъскването — отбеляза Самуна. — Нежеланието да вървят нататък.

Парам потръпна.

— Не бях разбрала, че това чувство се причинява от Стената.

— Само като си помислиш да тръгнеш нататък, и те хващат нервите, а? — попита Самуна.

— Все едно доброволно влизаш в кошмар — отвърна Парам.

— Много добре — отбеляза Самуна.

Оливенко подаде на Риг юздите на коня, който водеше, а после закрачи на изток, изкачи едно възвишение и не след дълго изчезна зад него.

— Той ще се върне — рече Самуна.

И наистина, Оливенко се появи по-нататък, в южна посока — вървеше решително, докато най-сетне не чу, че го викат, и не видя, че му махат. Изглеждаше искрено слисан, че ги вижда, и затича към тях.

— Как го направихте? — попита той. — Как успяхте да ме изпреварите?

Те се разсмяха, а Самуна обясни.

— Това е Стената. Тя те отклонява. Ти продължаваш да вървиш бързо и упорито, нали? Мислел си, че можеш да навлезеш като таран. Но Стената те отклонява. С всяка стъпка променяш мъничко посоката си, отклоняваш се все повече и накрая тя остава надалече, а ти си мислиш, че още вървиш към нея.

— Не сте се и помръднали? — и чак тогава Оливенко забеляза, че конете си стояха горе-долу на същото място, както когато тръгна.

— Стояли сте тук и сте ме чакали?

— Значи стената те мами, за да не я приближиш? — попита Парам.

— Не — отвърна Самуна. — Изпълва те със скръб и ужас. Разсъдъкът ти не може да ги понесе и сам се подлъгваш да се отдалечиш.

— Исках да разбера какво е чувството — рече Оливенко. — Не вярвах наистина, че ще премина.

— Трябва да си избереш някакъв ориентир от другата страна. И като казвам „избереш“, имам предвид да си запишеш какъв е и постоянно да поглеждаш написаното, за да не го забравиш. Избираш ориентира и вървиш направо, без да откъсваш поглед от него. Така ще се приближиш достатъчно, че наистина да го почувстваш.

— Тогава искам да го направя, за да позная това чувство — заяви Оливенко.

— Никога ли не си сънувал кошмар? Никога ли не си се събуждал облян в студена пот или в сълзи?

Оливенко потръпна.

— Казваш ми, че вече го познавам?

— Казвам ти, че не ти и трябва. Защото колкото повече се приближаваш, толкова повече причини ти изтъква твоят разум да си обзет от ужас и покруса. Започват да ти се привиждат чудовища и изтезания, виждаш близките си, измъчвани и убити. А после цял живот си спомняш онова, което твоят разсъдък ти е показал, за да ти обясни скръбта и ужаса.

— Тогава се питам как изобщо някой е разбрал, че това е Стена, а не място, обитавано от призраци — излезе на преден план ученият у Оливенко.

— Ти не усети ли въздействието на Стената, когато си дошъл с татко Кносо? — попита Риг.

Оливенко поклати глава.

— Баща ти ни накара да останем далече назад. Аз наблюдавах какво се случва с него през далекоглед. Стената е отбелязана с шамандури от хиляда години. От страх, че корабите могат да се загубят. Ако вятърът задуха от неподходяща посока, моряците могат да попаднат твърде близо до нея. Тогава полудяват. Всички знаят, че лодките минават през Стената, затова на баща ти му хрумна, че може да преплава в безсъзнание.

— Не го ли е било страх от сънищата? От кошмари, докато я прекосява?

— Упойка без сънища — отвърна Оливенко. — Не знаем дали се е получило, той никога не успя да ни разкаже.

— Да продължаваме — призова ги Самуна. — Освен ако не искаш да пробваш пак, Оливенко.

— Не — отказа се стражът. — Ще има достатъчно време за ужасите на Стената, когато намерим мястото, откъдето ще прекосим заедно. — Той погледна Риг. — А какво място търсим?

— Равно място. Каменисто, без дървета, но не толкова стръмно, че да има условия за лавини и свлачища. С Баща ми видяхме такова място на върха на Високата скала. Цялата област е била огромен вир, а водопадът Сташи се е изливал през скалата. Но водата е подкопавала скалата, врязвала се е все по-дълбоко, и нивото на вира е спадало все повече и повече. Сега то е просто обширно равно място около реката, а тя тече далеч под ръба на скалите в дълбок каньон, който не е съществувал преди дванайсет хиляди години.

— Видял си миналото? — попита Парам. — Вирът?

— Видях дирите на хората — отвърна Риг. — Видях къде са минавали, къде са били мостовете. Къде са плували. Дири във въздуха, където някога е имало суша, преди тя да рухне. Никой от нас не може да лети. Трябва да изберем място, което не е много разрушено, място, където дирята, която трябва да последваме, не е във въздуха. И където няма много животни за храна, та да не се окажем лице в лице с някой хищник, на който да му се сторим лесна плячка. Място, което преди дванайсет хиляди години е било същото като днес.

— И това ли е всичко? — попита Самуна.

— Защо, да не би да знаеш такова място?

— Аз съм пазил само западната Стена и ти знаеш, че просто се заяждах.

— Преди хората да дойдат по тези места, тук е имало животни — продължи Риг. — Не дребни като ебеците и рътерите и меченцата. Някои са били огромни. И сред тях е имало хищници. Докато се приближавахме към Стената, търсех такива. Повечето от древните животни нямат нищо общо с онези, които съм виждал. Старите дири са страшно бледи и изличени и не напомнят на никое от животните, които съм преследвал заради кожите им. Затова никога досега не бях ги изучавал. Те са различни. От друго място.

— Искаш да кажеш, от друга планета — уточни Умбо.

— Да, точно това искам да кажа.

— Каква планета? — попита Парам.

— Тази същата — отвърна Риг. — Градина. Ние сме натрапниците. Ние сме чужденците тук. Пристигнали сме преди малко повече от 11 191 хиляди години. Преди това светът е бил съвсем различен и в него е виреел съвсем различен живот. Ще използвам някое от туземните животни, за да ни върне достатъчно назад в миналото, за да можем да минем през стената, преди още да е била изградена.

— Значи ние ще сме първите човешки същества, стъпили на този свят — рече Оливенко. — Разбираш, че това е по-налудничаво дори и от идеите на баща ти.

— Много по-налудничаво — съгласи се Риг. — Никога нямаше да го повярвам, само че е истина.

Но в края на краищата така и не намериха идеалното място. Защото, докато вървяха през подобния на пустиня пейзаж, където растяха само най-ниските дървета и храсти, Риг забеляза нови дири, които се сливаха с техните собствени — на много мили надалече, но само на няколко часа след тях, ако не продължаха да се движат напред. Настигаха ги, макар и те да не спираха.

Когато го съобщи на другите, първият им подтик беше да побързат, но Риг ги спря.

— Стената е тук. Земята е достатъчно камениста. Никакви големи реки не ни отделят от Стената. Трябва само да намеря терен, който не се изменя, и дири, които можем да последваме. Когато те стигнат тук, нас няма да ни има.

— Ако изобщо се получи — додаде Самуна.

— Благодаря за жизнерадостната подкрепа.

— Ако не се получи, няма да има битка. Изобщо. Ще хванат мен и Риг, останалите можете да си вървите — обади се Парам.

— Те може да са на друго мнение — отвърна Самуна. — И да обещаят нещо, не очаквам от тях да го спазят.

— Не ставай глупав — рече му Парам. — Умбо ще върне вас, двамата мъже, един месец назад във времето. Или година. И тогава няма да ви има и ще разполагате с достатъчно време, за да се скриете. Те никога няма да ви открият. Няма нужда да преминавате през Стената, за да сте в безопасност. Само ние, избраните, ние, късметлиите от кралски произход — усмихна се тъжно тя. — Междувременно нека оставим Риг да се съсредоточи и да намери подходящо място.

Умбо извади кесията със скъпоценни камъни от панталоните си.

— Риг, трябва да ги вземеш.

— О, много хубаво, разсейвай го — упрекна го тихо Парам.

— Защо? — попита Риг. — Та у теб са на сигурно място.

— Златния мъж ги е дал на теб.

— Кой?

— Баща ти.

— Никой никога не го е наричал така.

— Ние, децата, го наричахме — рече Умбо. — Всички го наричахме така. Но не пред него, нито пък пред теб.

— Но Златния мъж е Безсмъртния — възрази Риг. — Мисля, че Баща ми вече не е достоен за титлата.

— Той е дал скъпоценните камъни на теб, значи са твои. А и от каква ли полза биха били те на мен, на Самуна и на Оливенко, ако се укрием? Мисля, че разбрахме вече какво ще ни сполети, ако продадем и един от тях.

Умбо бръкна за ножницата, окачена на колана му. В нея беше ножът, който Риг бе откраднал от миналото.

— Задръж го, вече е твой — спря го Риг. А когато Умбо понечи да възрази, додаде: — Подарък.

Парам вдъхна дълбоко и каза:

— Риг, не разбирам защо трябва да се делим. Умбо може да ни върне в миналото всички наведнъж. Доказа го, когато ни върна във времето на Оливенко.

На Риг не му се наложи да отговаря — отговори Умбо:

— Риг не се тревожи за връщането в миналото, а за завръщането в настоящето.

— Но ти си го правил толкова пъти! — учуди се Парам. — Съобщенията, които си пращал на себе си, на Риг, на Самуна…

— Когато просто се появиш пред някого и му кажеш нещо, е различно. Аз си оставам в настоящето и само отчасти се връщам в миналото. Или съм едновременно и в двете времена. Но когато се озова в миналото изцяло, както когато със Самуна отидохме, за да вземем един камък от скривалището близо до О, не успявам да се върна в настоящето в същото време. Тогава със Самуна се върнахме един ден преди да пристигнем в О. И повече от ден преди да се завърнем в миналото.

— Но какво е един ден. Кого го е грижа за един ден? — попита Парам.

— Прощавайте, госпожо, но ние не знаем дали всеки път ще бъде един ден — отвърна Умбо. — Може да е само един ден, но може и пропорцията да се запази. Ние се върнахме шест месеца назад, а после се върнах обратно малко повече от ден по-рано. Година може да означава два дни отклонение. За хиляда години то може да е повече от две хиляди дни. За единайсет хиляди години — двайсет и две хиляди дни. Почти петдесет години.

Парам кимна.

— Но щом напускаме този ограден свят, има ли значение?

— Ако поискаме някой ден да се върнем в него? — попита Риг. — Ами ако открием начин да свалим от власт генерал Гражданин? Защото имам чувството, че двамата с майка ми смятат да напомнят на всички защо изобщо се е състояла Народната революция. С какво ли можем да сме от полза, ако пристигнем трийсет години преди да сме се родили?

— Или триста години, защото може да е на съвсем случаен принцип — додаде Умбо.

— Или може би след като отидем толкова назад в миналото, той не би могъл изобщо да се върне напред и ще заседнем в света отпреди човечеството да е пристигнало тук. Това е опит, който не можем да си позволим, когато рискуваме всичко.

— Затова аз ще остана в настоящето и ще изпратя Риг, Самуна и Оливенко в миналото отпреди съществуването на Стената. После те ще ни изчакат и ние да минем през Стената, като използваме твоето умение да ставаш невидима. Ако успеем.

— Ами ако не успеем? Ами ако Стената ни спре дори в забавеното време? — попита Парам.

— Тогава аз ще се върна обратно и ще взема и теб — отвърна Риг.

— И ще оставим Умбо.

— Без нас нищо няма да застрашава особено Умбо.

— Какво ли им пука на тях за мен? — попита Умбо с безгрижен тон, но в гласа му имаше рязка нотка и Риг осъзна, че на приятеля му наистина му е криво колко е незначителен в очите на историята.

— Прав си — рече му той. — На никого не му пука за теб, но това е, защото те са тъпи. Ти си най-могъщият от нас. Ти си този, който в действителност пътува във времето. Ти си този, който променя нещата. Единственият.

Той забеляза, че Парам погледна отново Умбо. Може би на нея, израснала в свят, където значение имаха само кралските особи, не й беше хрумвало, че Умбо е важен човек. Той беше син на селянин от горното течение на реката. Но беше и единственият пътешественик във времето на света. Нямаше да й навреди да разбере, че благородничеството по рождение не значи нищо. Единствено уменията и делата те правят важен и истински благороден.

Продължиха още малко, изкачиха едно възвишение и Риг видя, че това е нужното им място. Не беше идеално — по него стърчаха скали и се виждаха места, разрушени от довявания от вятъра пясък. Но пък беше възвишение сред пустинен пейзаж, никакви реки не пресичаха пътя им. Пътеки на древни животни преминаваха през Стената и разположението им показваше, че равнището на земята почти не се е променило.

— Тук става — заключи Риг. — Както каза Самуна, ако изобщо се получи.

Закараха конете дотам, където влиянието на Стената вече започваше да се усеща, и ги разтовариха. Те започнаха да пасат оскъдната растителност, където я намереха. Риг се покачи на една скала, откъдето виждаше надалече отвъд Стената. Умбо се качи след него. Най-сетне Риг забеляза далечните дири, които му показаха колко трябва да вървят, за да преминат през Стената.

— Широка е около миля — рече той. — Виждаш ли оня превит нискостеблен дъб до острата скала? Стигнем ли там, можеш да ни върнеш в настоящето.

— Това е повече от миля — уточни Умбо.

— Вероятно — съгласи се Риг.

— Колко бързо можете да я прекосите с торбите?

— Доста. Парам ще е с теб.

— Ами ако в крайна сметка способностите на Парам не ни прекарат през Стената?

— Тогава поне ще изчезнете за малко, докато онези се махнат.

— Може би ние с Парам трябва да прекосим първи, за да сме сигурни, че го можем.

— Ако те не бяха само на един час оттук, идеята щеше да е добра. Но когато е невидима, тя се придвижва много, много бавно. Можем да я чакаме цяла седмица да те преведе през тази миля. Или повече.

— Добре тогава — съгласи се Умбо. — Аз ще стоя тук на пост. Помогни на Парам да се покатери, ако обичаш.

— Светиите да ви пазят — рече Риг и тръгна да слиза.

— Чакай — спря го Умбо. — Не трябва ли да ни оставите част от припасите?

Риг се разсмя.

— Умбо, за тебе ще трае най-много час, колкото и време да ви отнеме да изминете заедно една миля. Няма да огладнееш. Няма да имаш време дори да ти се припишка.

— В момента ми се пишка.

— Тогава се изпишкай зад скалата, а аз ще я кача тук.

После слезе и затърси Парам.

Нея я нямаше никаква.

Риг видя дирята й и разбра, че тя, в края на краищата, изпробваше способностите си. Движеше се по-бързо, отколкото някога я бе виждал да ходи невидима, което означаваше, че се е ускорила относително слабо. Риг дори забелязваше трептене във въздуха там, където беше, различаваше формата й — тя беше на границата на невидимостта.

Но това означаваше, че тя се движи с много по-бавна крачка от нормалната. Колко далече имаше намерение да стигне? Защото дирите на преследвачите им приближаваха безспирно и с това темпо на групата на Риг не й оставаше много време. А им трябваше, за да преминат отвъд Стената, та да може после Умбо да стане невидим заедно с Парам. Тя постъпваше безотговорно, като хабеше безценните минути за опити. За нея бяха изминали само една-две минути, убеден беше Риг. Не беше навлязла по-далеч от няколко десетки крачки навътре в Стената. Колко ли щеше да научи от това?

Тя стана видима.

И изпищя.

Риг се завтече към нея. Оливенко и Самуна — също.

— Аз ще я доведа, дръпнете се! — извика Риг. Вече усещаше как скръб, ужас и отчаяние изпълват душата му. Бе убеден, че никога няма да стигне до Парам, че всичко е загубено. Знаеше защо сестра му пищи.

Тя залиташе към него с лице, разкривено от скръб и лудост.

— Тичай към мен! — изкрещя той. — Не изчезвай пак! Нямаме време!

След миг той я стигна, но страхът вече беше непоносим. Разумът непрекъснато му изтъкваше причини да се страхува. Те бяха в плен на Стената и никога нямаше да излязат оттам. Земята щеше да се разтвори и да ги погълне. Генерал Гражданин вече бе пристигнал и щеше да ги убие. Нищо нямаше да се получи, всичко щеше да се провали.

Парам не би могла да стигне толкова далеч, ако я бяха изпълвали такива чувства, докато се придвижваше невидима през Стената. И можеше да сложи край на всичко, като отново стане невидима. Но ако го направеше, тогава вече щеше да има истинска причина за отчаяние. Защото когато излезеше от забавеното си движение, преследвачите им щяха да са твърде близо и всичко щеше да приключи.

Но Парам се оказа по-силна, отколкото смяташе Риг. Всъщност и той беше по-силен, отколкото предполагаше. Защото тя не забави движението си във времето, за да прекрати мъченията. А той не й се примоли за това, макар да изгаряше от желание.

Още една крачка и още една, и изведнъж те усетиха как ужасът затихва. Още една крачка и още една, и се освободиха от него. Бяха стигнали при другите.

— Трябваше да разбера — рече Парам. — Трябваше да разбера дали с помощта на моето малко и жалко умение ще можем да преминем оттатък.

— Е? — попита Риг.

— Дори и в забавеното време го чувствах — отвърна Парам. — Мислех, че моята способност сигурно няма влияние върху това, толкова ужасно беше. Но когато се върнах в реалното време, стана много по-страшно. Непоносимо. Както си го почувствал ти. Значи моята способност наистина е от полза и ако забавя своя ход още повече, мисля, че с Умбо няма да почувстваме нищо. Или ще бъде толкова слабо чувство, че да не ни засяга. И още нещо. Не става по-страшно. Ужасът бързо достига върха си и остава на това ниво, докато продължаваш да вървиш. Точно тогава се спрях — когато разбрах, че не става по-страшно с всяка моя крачка. Братко, мисля, че Стената не може да ни причини по-голям ужас от този, който вече преживяхме.

— Страшно си беше — рече Риг.

— Цялото ти лице е в сълзи и сополи. Грозна гледка — обади се Самуна.

Риг избърса с кърпа устата и носа си и изгледа сърдито всички.

— Вие двамата, качете Парам на скалата. Качете ги двамата с Умбо, после слезте и си вземете торбите. Ако искаме да приключим, преди генерал Гражданин и войниците му да стигнат тук, ще трябва да изминем тази миля тичешком.

— Самият генерал Гражданин?

— Познавам дирята му.

— Но майка ни не е с тях — обади се Парам.

Скоро тя щеше да може и сама да провери.

— И майка ни е с тях — осведоми я Риг.

— Дошла е да го види как ще ни хване? Да види как ще умрем?

— Или да ни види как ще минем през Стената — отвърна Риг. — Те са на коне и сега яздят в галоп. Качвай се на скалата!

Колкото и да бяха бързи, на двамата мъже им бяха нужни пет минути, за да качат Парам на скалата, да слязат обратно долу и да нарамят торбите.

— Готови ли сте? — попита Риг.

— Да — потвърди Оливенко.

— По-готов няма накъде — подхвърли Самуна.

Риг ги поведе — две крачки имаше до мястото, където древната диря, която щяха да следват, навлизаше в Стената. Държеше Самуна за ръка, а Самуна водеше Оливенко. А после се взря напрегнато в дирята, защото тя беше много бледа и стара…

Риг вдигна ръка и започна да свива и разпуска юмрук.

И веднага видя на пътеката животно, което се носеше по нея. „Не — помисли си той. — То се движи твърде бързо, няма да издържим на темпото му“. Но после се досети как всъщност действат дирите. Животното ходеше според собствените му очаквания.

Никога досега не беше виждал такова животно. Беше малко по-дребно от сърна и очевидно бе тревопасно, а не хищник — това Риг беше преценил правилно. Но нямаше нито козина, нито люспи, покритието му приличаше по-скоро на перушина, но с бодли накрая.

„Ах, чудно. Намерих огромно бодливо свинче“.

Но забеляза, че ако го хване здраво и не го гали срещу перата, няма да пострада.

„Докосни го“ — нареди си той.

Ала знаеше, че ако го уплаши и животното избяга, всичко ще се провали. Принуди се да се втренчи в онова място на дирята, където можеше да пипне животното, преди то да разбере за съществуването му.

Пресегна се, хвана го за плешката и мигом закрачи с неговото темпо. Перата дращеха дланта му, но не болезнено. А навсякъде около Риг пейзажът се промени. Той се намираше в миналото. Небесата сияеха, тук беше пладне и климатът беше по-горещ. По небето нямаше ни едно облаче.

Животното понесе докосването и присъствието му. Може би не се страхуваше от него, защото никога не бе виждало и подушвало човешко същество. Може би не вярваше на очите си. Може би така проявяваше страха си — като продължаваше да се движи с неизменно темпо.

Риг си позволи да се огледа и видя, че другите продължаваха да го следват. Оливенко протягаше свободната си ръка. Той докосна животното по задницата точно там, където дебелата му опашка, подобна на опашката на влечуго, се отделяше от бутовете. Животното не побягна. Тогава Оливенко пусна ръката на Самуна, за да може да го докосне и той.

Когато и Самуна положи длан върху гърба на животното, Оливенко заобиколи, застана отзад, прескочи леко опашката му заедно с товара, без да я пуска, и се придвижи от другата страна нагоре, докато не застана почти успоредно с Риг.

„Не продължавай, не продължавай напред“ — помисли си Риг.

Оливенко не можеше да го чуе, но очевидно беше достатъчно разумен, че да осъзнае опасността. Не биваше да се явяват пред очите на животното, това беше замисълът, ала сега Риг виждаше, че очите му не са разположени като на крава или на сърна, а са насочени право напред, като на лемур, бухал, човек. В сегашното си положение то не ги виждаше. Може би нервите в кожата на животното не бяха толкова чувствителни, колкото в кожата на бозайниците. Може би перата му пречеха да ги усети, стига да не правеха резки движения.

И доколкото знаеха, вече можеха да се пуснат, защото бяха във времето на животното — и щяха да останат в миналото. Но Риг не можеше да бъде сигурен. Никога досега не се беше връщал толкова назад във времето. Дали без това животно, върху което да се съсредоточи напълно, способностите на Умбо щяха да успеят да ги удържат там? Бяха изминали така вече четвърт миля и чак тогава Риг се усети, че изобщо не чувства Стената, все едно тя не съществуваше. Защото тя наистина не съществуваше. Беше се върнал във време, преди човеците да дойдат на Градина, и стена нямаше, нито пък враг, който се приближава бързо.

Колко бързо? Риг не смееше да се огледа за дирите на майка си и на Гражданин, защото това би означавало да отвлече вниманието си от животното, което ги водеше. Струваше му се, че те се придвижват много по-бавно, отколкото предполагаше крачката им, защото слънцето се беше изместило и сенките им се протягаха пред тях. Колко дълго вървяха? Само няколко минути, но пладне вече преваляше. Раменете на животното се напрягаха и отпускаха, мускулите се движеха плавно под дланта му. Това животно не беше стадно, иначе Риг нямаше да го избере — стадата биха били твърде опасни. Животно самотник. Той искаше да го следва дни наред, година, да разбере как живее, как се чифтосва, дали ражда или снася яйца, или се размножава по съвсем друг начин, все още неизвестен на човешкия разум, как зимува, какво яде и какво би могло да изяде него. Как са могли праотците му да убият това животно и да изтребят целия му вид? „За да направят място за нас, за мен — помисли си Риг. — За да мога аз да живея тук, този свят е бил отнет от обитателите му и ни е бил даден, на мен, на всички човеци от оградения свят, на всички човеци на планетата“.

Той рискува да погледне назад, към Умбо и Парам. Виждаше ги ясно, коленичили заедно върху издадената скала. Но едновременно с това ги виждаше и във вътрешността на една по-висока и плътна скала. Такива разрушения бе причинил вятърът между това време и бъдещето, когато тяхната групичка щеше да пристигне на това място. Ала нищо не застрашаваше Умбо и Парам — те нямаше да се връщат в миналото и скалата никога нямаше да се втвърди около тях. И тъкмо понечи отново да се обърне напред, когато видя, че Парам погледна нататък, откъдето трябваше да дойдат Гражданин и майка им, а после се обърна и започна да му прави знаци. „Побързайте — казваше му тя с ръка. — По-бързо, по-бързо!“ Значи първите врагове сигурно се бяха показали пред очите й.

— Трябва да тичаме — прошепна Риг, щом отново се обърна напред. — Можем ли да пришпорим животното да побегне?

Бяха изминали повече от половината разстояние. Три четвърти. Но сенките им бяха твърде дълги, отнемаше им твърде много време. Щом го натиснаха срещу перушината, животното наистина ускори ход, но перата се врязаха в ръцете им. Видимите бодли по върховете им не бяха единствените — всяка нишка на всяко перо също беше бодил и се врязваше в кожата им. Би било чудесно, ако имаха ръкавици, помисли си Риг, но продължи да натиска, без да обръща внимание на болката. Животното препусна в тръс, а той подтичваше подире му.

Горе в небето изведнъж нещо проблесна като падаща звезда над далечния хоризонт и засвети все по-ярко, ослепително ярко. Вече тичаха и Риг бе обзет от страх, че може би ще накарат животното да бяга твърде бързо, толкова бързо, че да не издържат на темпото му. Но земята беше доста равна и засега успяваха да не изостават. Сега бодлите не се врязваха в дланта му, беше по-лошо — бяха пробили плътта му и се подаваха през кожата. Болеше. Сигурно имаха куки, които се бяха забили в ръцете му.

„С моя късмет сигурно са отровни и до вечерта ръката ми ще изгние и ще падне“.

Той отново се огледа назад и видя, че Парам му правеше знаци още по-трескаво. Видя и друго — че светлината изобщо не идваше от падаща звезда. Беше нещо много по-голямо и черно и се спускаше толкова бързо, че докато го наблюдаваше, то удвои размерите си. Предницата му сияеше като слънцето и докато Риг забележи това, то се спусна зад хоризонта и той реши, че ще се забие в земята.

И щом си го помисли, над хоризонта избухна ослепително сияние, а веднага след това се надигна черно-бял облак. Миг по-късно земята така се разтресе, че Риг щеше да се препъне и да падне, ако не се държеше за животното, стъпило здраво на земята. И тогава разбра каква грешка беше допуснал. Избрал беше най-скорошната диря, преминала през Стената преди всичко да се промени, и с това бе успял да прехвърли себе си и приятелите си точно в онзи момент в миналото, когато човеците бяха пристигнали от космоса. Онова черното сигурно беше апаратът, с който бяха долетели. А вълнуващата се земя, огромният облак, блъвнал след тях — беше краят на света. Той гледаше как черният облак пъпли към тях и веднага разбра, че ако ги достигне, те никога повече нямаше да си поемат дъх.

Вдигна ръка и отново започна да свива и разпуска юмрук. „Върни ни в настоящето“.

После погледна напред и видя защо Умбо не му се бе подчинил веднага. Оставаха им още няколко минути, докато стигнат ориентира, който му беше посочил и който щеше да означава, че вече са избегнали опасностите на Стената. „Има и по-големи опасности от мъчителните чувства и отчаяния страх“. Риг отново даде знак. „Върни ни в настоящето или ще умрем тук, Умбо!“ И другите видяха сигнала му, и понеже и те усещаха, че земята се тресе, независимо дали се бяха огледали и видели на какво се дължеше това, никой от тях не се изненада. И двамата сигурно бяха разбрали онова, което бе разбрал и Риг — че когато Умбо повярва на знака му и му се подчини, ще им се наложи да изминат последното разстояние, измъчвани от Стената, изпълнени с ужас и скръб, и само силата на волята им щеше да ги крепи, докато притичат отвъд, на сигурно място, в съседния ограден свят.

Риг даде знак за трети път.

Защо Умбо не внимаваше? Защо все още се държеше за животното, защо…

Сянката му не се удължаваше — всъщност той изобщо нямаше сянка, все още беше утро. Земята не се тресеше. Все още държеше животното, но сега то за пръв път се уплаши. И как да не се уплаши! Ужасите на Стената се стовариха върху тях като грамаден юмрук и смазаха цялата им надежда — и на хора, и на животни.

— Бягайте! — кресна Риг.

Оливенко се опита да го хване за ръка, но Риг притисна лакти до тялото си и се втурна стремглаво, движеше ръцете и краката си възможно най-бързо. Имаше предимството, че бе изпитал цялата тази мъка и преди, и знаеше, че ако изтича достатъчно далече, тя ще изчезне. Но пък другите бяха войници. Бойци. Силни мъже.

И разбира се, и двамата го задминаха — и двамата можеха да го надбягат и той знаеше, че е напълно оправдано да го изпреварят, ако могат, но въпреки това се изпълни с отчаяние, защото знаеше, че те щяха да оживеят, а той — да умре, понеже не можеше да тича толкова бързо като тях. Сякаш тяхната бързина го забавяше. От страх му се стори, че земята отново се тресе, прашният облак пак приижда зад него, задушаващият прах, който щеше да убие и него, и всичко живо. Разумът му се опитваше да му каже нещо друго, нещо важно за прашния облак, но не можеше да схване точно какво, защото ужасът от праха бе така непоносим, че не можеше да мисли. Никога не би могъл да избяга от него. Ала беше длъжен.

Оливенко бе спрял да тича и се беше обърнал към него. Крещеше нещо, което Риг не можеше да чуе. После и Самуна спря, обърна се, махна и му извика.

Но те бяха твърде далече напред, той не можеше да ги настигне. Облакът щеше да го догони, вече го застигаше. Вече усещаше как навлиза в дробовете му, гъстият прах, който спираше дъха му и го задушаваше. Той скри двамата мъже от очите му. Скри всичко, потопи света в чернилка и тъма. И в мрака Риг се препъна и падна.

Скръбта, ужасът и отчаянието, които го заляха, бяха по-силни, отколкото би могъл да понесе. Прахът щеше да накара сърцето му да спре, също както бе задръстил дробовете му и заслепил очите му. Искаше само едно — да умре.

А после вятърът го издигна и го понесе напред. Извън мрака. Извън праха. Извън слепотата, скръбта, задушаването и неспособността да дишаш. А вятърът изобщо не бе вятър, а ръцете на Самуна и Оливенко. Те се бяха върнали обратно в Стената, когато той падна, обратно в мъките и страданията, за да го спасят и да го изведат оттам, и бяха успели, защото сега и тримата се намираха отвъд Стената.

— Благодаря ви — прошепна Риг. — Задушавах се. Бях ослепял.

— Знам — отвърна Самуна и го притисна към себе си.

— Видяхме края на света — рече Оливенко. Риг го погледна и забеляза, че по лицето му течаха сълзи.

После се обърна и погледна нататък, накъдето гледаха двамата мъже. Отвъд Стената, широка повече от миля, към скалата, където стояха Умбо и Парам. Но тях ги нямаше там.

Вместо това десетина мъже с дебели железни лостове търчаха насам-натам под скалата и ги размахваха из въздуха. Двама се бяха качили отгоре, също с тежки лостове, и също ги размахваха във въздуха и се протягаха, за да стигнат възможно най-далече.

Майка му и генерал Гражданин, на коне, не ги и поглеждаха, а се бяха вторачили отвъд Стената, над тревистата равнина. Гражданин държеше далекоглед. Той го подаде на майка му.

Отначало Риг предположи, че гледат него, Самуна и Оливенко, но постепенно разбра, че не беше така.

Обърна се в посоката, накъдето гледаха те.

Животното беше преминало в настоящето заедно с тях. Риг го беше използвал, за да ги пренесе в далечното минало, но когато Умбо ги върна в настоящето, те продължаваха да го държат и то също бе дошло с тях. Действително последното от своя вид на земята.

Но това не беше всичко. Защото до животното бе застанал мъж и го галеше, а то трепереше до него. Мъжът беше ведър, лицето му излъчваше сила и доброта. Риг познаваше това лице по-добре от всеки друг на света. Това беше Бащата.