Олег Шмельов, Владимир Востоков
Завръщането на резидента (27)

Глава 27
На местопрестъплението

Психолозите и социолозите, които изучават системите на криминалните престъпления, приети в различните страни и по различно време, се разминават в оценките — понякога много силно — на един или друг тип затвори, на установения в тях режим и ефективността на разнообразните методи за превъзпитание на правонарушителите. Но всички изследователи са единодушни по въпроса, отнасящ се до единичните килии. Като го признават за най-тежко наказание и констатират, че не всички го понасят еднакво, специалистите виждат пряката взаимна връзка между нивото на интелекта на затворника и степента на приспособяване към единичния затвор. Колкото по-нисък е интелектът на затворника, толкова е по-бързо разрушителното въздействие върху неговата психика. Свикналият към размисъл ум, задоволяващ се със самоопознаване на духа, несравнимо по-бойко понася пълното отсъствие на контакт с хората.

Брокман не притежаваше висок интелект. Да се изразим високопарно, градината на неговото въображение беше обрасла с магарешки тръни и не беше плодоносна, а в тъмните дебри на душата му не проникваше животворен слънчев лъч. И макар че килията, в която беше затворен, приличаше по-скоро на обикновена стая — без нищо излишно, но с всичко необходимо — не по-малка от дванадесет квадратни метра, и въпреки че предишният му живот беше направил от него завършен индивидуалист, Брокман, затворен между четирите стени, за първи път от своето тридесет и седем годишно съществуване изпитваше чувството, че сякаш тялото му ще се пръсне и чувствуваше остра потребност дори от мълчаливо общуване с живо същество.

Вече не всеки ден, а буквално всеки час с нетърпение очакваше да го извикат на разпит. Но не го викаха. Той започваше да се озлобява, но веднага си казваше: сам съм си виновен, не трябваше да заявявам, че се отказвам да давам всякакви показания. Съжали, че реши да си пусне брада и се отказа от бръснаря, а считаше за малодушие да промени решението си.

Опита се да се развлече, припомняйки си разни епизоди от предишния си живот. Невъзможно беше да спре тези спомени, те се мяркаха един след друг и се сливаха в едно сиво петно. Започна да се събужда през нощта по пет-шест пъти. Накрая изгуби и апетит, което изобщо не очакваше. Сега вече разбра, че можеше да се превърне в онези неврастеници, които самият той презираше. Грижеше се винаги за своето здраве, тъй като доброто здраве при неговата професия беше първа необходимост, но с нарастващо безпокойство отбеляза, че от ден на ден все повече отслабва. С него се случи още едно странно нещо: противен му стана тютюневият дим и той престана да пуши.

Отбелязваше денонощията с черти по стената. От 14 юли такива чертички се набраха единадесет. На 26 юли в неподходящо време между обяда и вечерята, когато Брокман лежеше на леглото, сложил ръце под главата, в ключалката защрака ключът. Именно защрака, тъй като обикновено, когато му носеха храната, звукът на ключа в добре смазаната брава беше съвсем тих.

Брокман изведнъж скочи и се вцепени, изтегнал ръце по шевовете и стиснал юмруци. В позата му нямаше войнственост — той беше целият в напрежение.

Вратата се отвори. В килията влезе Михаил Тулев…

Не е възможно да се предаде с думи какво изпитваше Брокман в този момент. Михаил видя как гладкото сухо чело на Брокман изведнъж се покри с едри капки пот, капките се сляха и потта се стече надолу, към очите, а Брокман гледаше, без да мига, и неподвижният му поглед беше празен.

Михаил затвори вратата след себе си и застана на три крачки пред Брокман. Така стояха дълго, не по-малко от минута. Ако в този момент избухнеше взрив или към лицето на Брокман поднесяха горяща клечка кибрит, той нищо нямаше да почувствува, нищо нямаше да чуе. Той се вцепени.

— Здравей — каза Михаил.

Брокман мълчеше. Михаил го заобиколи и седна на табуретката до масата. Брокман се обърна към него като кукла и лицето му беше като на манекен.

— Не ме ли познаваш? — попита Михаил.

— Мишле — с тъжен и безразличен глас каза най-после Брокман. Той си спомни презимето, с което Монаха го беше представил при официалното им запознаване, преди да отпътуват за Швейцария. Брокман така и не беше научил истинското име на Михаил.

— Седни да поговорим — каза Михаил.

Брокман послушно седна на леглото, без да сваля поглед от него. Михаил извади от джоба цигари френски „Голуаз“, силни, той винаги ги предпочиташе пред други. Това му беше последната кутия.

— Запуши.

— Защо?… — явно без да го слуша, попита Брокман. Ясно бе какво иска да каже. „Защо си тук?“.

Михаил каза:

— Прибрах се в къщи.

Брокман най-после излезе от шока.

— Кой си ти, Мишле? — попита той, кой знае защо, шепнешком.

— Съветски контраразузнавач.

— Ти си работел за тях?

— Говори нормално — каза Михаил. — Успокой се. Какво си започнал да се предаваш.

— Ти руснак ли си? — Брокман изобщо не можеше да разбере какво става.

— Вече ти казах: не се ориентираш добре.

— Ах, кретени недни! — Сложил лакти на колене, Брокман си хвана главата и застена.

— Ти започна както в Гщад — каза Михаил. Помниш ли, когато видя онези типове на Алоиз?

Това подействува на Брокман така, че все едно му бяха дали да помирише нишадър.

— Защо те изпратиха при мен? — като вдигна глава, той попита със съвсем друг тон, вече готов за съпротива.

Михаил го погледна, без да скрива презрението си.

— По работа. Но аз сам щях да те навестя.

— По другарски? — усмихна се Брокман.

— Излиза, че си свиня — каза Михаил. — Имаш добра памет, а забрави Гщад?

— Искаш да ти благодаря ли?

— Отдавна да те бяха изяли червеите, но аз не за това. — Михаил щракна със запалката да си запали цигарата, веднъж, два пъти. Искаше да се поуспокои. Откъсна от кутията едно парче, направи си пепелник. И каза: — Помниш ли какво ми разказваше в Гщад, как си изпращал хората на онзи свят?

— Лъжех, фантазирах — злобно отговори Брокман.

— Може да е и така. Но за стареца, когото си ударил в слепоочието с желязото, не е лъжа. Не помниш ли името му?

Брокман не разбираше защо заговори за някакъв старец, когото той беше някога пречукал и отдавна забравил и изобщо не можеше да си спомни името му. А когато Брокман не разбираше нещо, веднага загубваше почва под краката си. Не знаеше какво да каже на този Мишле, който се оказа, че изобщо не е Мишле.

— Ще ти припомня — каза Михаил. — Презимето на стареца беше Тулев, Александър Тулев. Моят баща.

Брокман замълча, премисляйки, и отново клюмна.

— Но това е чиста случайност… аз не съм знаел…

— Животно.

Последната дума Михаил произнесе тихо, като че ли не на Брокман, а на себе си. И той изобщо не очакваше това, което се случи по-нататък.

Брокман изведнъж се повали на кревата, закри лицето с ръце и заплака. Той хлипаше, раменете му трепереха.

Михаил стана и се заразхожда между масата и кревата, като от време на време поглеждаше към Брокман, към потрепващите рамене. Беше развълнуван. Когато такива като Брокман плачат, не е дреболия, не всеки може да ги види. Той не лееше сълзи за това, че са му напомнили за отдавнашно престъпление. Какво е за него някакъв си старец, въпреки че се оказа баща на човека, който му спаси живота? Това е частен случай. Брокман плачеше за целия си извратен, страшен живот. И както тогава, в курортното градче Гщад, Михаил почувствува към него странно, примесено с презрение, състрадание. И както тогава, си помисли, че и той би могъл да изпадне в такова положение, ако съдбата не беше се оказала малко по-милостива към него. Михаил се спря пред кревата. Сега вече Брокман не хлипаше, а само дишаше тежко.

— Не се разкисвай — каза Михаил.

Брокман се обърна и зарови лице във възглавницата.

— Не съм дошъл да си уреждам сметките с теб — каза Михаил. — А по работа.

— Казвай — съвсем спокойно каза Брокман.

— Напразно си мълчал при разпитите.

— Не съм мълчал.

— Но главното не си казал.

— Не зная кое е главното.

— Лъжеш.

— Какво искаш? — Брокман седна. Лицето му беше много изморено.

— Имай пред вид, че ако човек доброволно си признае всичко при следствието, съдът го взема под внимание.

— Какво общо има тук съдът?… Изпратил те е този, който ме разпитваше, нали?

— Да.

— Необходим му е моят тайник, разбирам.

— Не само това.

— Добре. Нека ме извикат.

 

 

В присъствието на Павел Синицин Брокман разказа на Марков всичко, което преди премълчаваше, и това, че е предал на дипломата в цигарената кутия филмче със снимки от апартамента на академик Нестеров, от района на село Пашино и схема на местността, където е тайникът.

Към края на неговия дълъг разказ Марков зададе няколко въпроса:

— Това, което донесе Воробьов, там ли трябваше да скриете, или в друг тайник?

— Някъде наблизо. Но в никакъв случай заедно. Аз избрах там подходящо място. На схемата е отбелязано.

— Дипломатът ви потрябва, тъй като се лишихте от радиостанцията?

— Все едно, аз трябваше да предам филма. У мене остана копието.

— Къде е то?

— В къщата на Стачевска. Трябва да ви покажа, сами няма да го намерите. Там е писмото на Сухова.

— Само за това ли ви беше необходим дипломатът?

— Не. Когато радиостанцията изчезна, остана връзка само чрез него. Ако имах радио, нямаше да има никакви картички и телефонни разговори.

— Ако всичко минеше благополучно с Воробьов, какво по-нататък?

— На шести юли Стачевска щеше да позвъни по телефона.

— Дипломатът знаеше, че Воробьов е хванат. Воробьов имаше билет за самолет, групата му замина на пети вечерта.

— Позвъняването беше задължително при всички случаи. Ако не се обади, значи и тя е хваната.

— Значи и вас?

— Моят контролен срок е десети юли.

— Също по телефона?

— Да.

— И после?

— След това ме отписват.

— Виждате ли какво направихте с мълчанието си.

— Виноват.

Марков погледна часовника си — беше девет без четвърт. Започваше да се смрачава.

— Ще намерите ли тайника през нощта?

— Ще го намеря — каза Брокман.

Марков го отпрати в килията, като го предупреди, че скоро ще го извикат.

— Да-а, Владимир Гаврилович, ако този подлец веднага беше казал всичко, на шести юли щяхме да съставим хубав сюжет — каза Павел.

— Моля ти се, без това „ако“. — Без да крие досадата, Марков хвърли на масата молива, който въртеше между пръстите. — Колко е пътят до Пашино?

— Тогава пътувахме час и нещо.

— Тука ли е още Семьонов?

— Върна се в къщи.

— Вземи някой друг. Тръгвай с Брокман. Провери. Ако тайникът е непокътнат, не го бутайте. Вземи една батерийка. От утре сутринта организирай там наблюдение.

— Слушам, Владимир Гаврилович.

— На връщане ще минете към Стачевска, ще вземете филма.

— Разбрано, Владимир Гаврилович. Може ли да поканим Михаил?

— Нали си извикал Мария.

— Не са пристигнали още със Сашко. Утре сутринта.

— Добре, както искаш… Само че дали той ще поиска…

— Ще поиска, Владимир Гаврилович.

 

 

Тайникът на Брокман се оказа непокътнат. След като се убеди в това, Павел взе една батерийка за анализ и остави всичко, както си е.

Марков не беше убеден, че някой непременно ще дойде за скритите батерийки. Но се надяваше.

Кое му даваше надежда? Той разсъждаваше много просто. За тези, които бяха организирали всичко това, щеше да бъде неблагоразумие да оставят съдържанието на тайника на произвола на съдбата.

Но взимането на батериите е свързано с риск: могат да попаднат в засада.

Като се постави на мястото на противника, Марков се опита да определи кое надделява. Получаваше се следната картина. Първо, щом са изпратили Воробьов, следователно са смятали, че до пети юли той не е бил известен на съветското контраразузнаване. Второ, арестуваният Брокман няма да издаде тайника — това е равно на самоубийство. По никакъв друг начин чекистите не могат да разберат за съществуването на тайника.

Изобщо, изхождайки от тези съображения, Марков не смяташе своята надежда безпочвена.

Господинът със симпатичната такса до 2 август не напусна пределите на Москва. На 2 август той се отправи извън града — по шосето за Минск. В колата, освен таксата имаше и една млада жена. На около петдесетина километра от града те спряха на един междуселски път. Оставиха колата и се поразходиха. След това се върнаха в града.

На 3 август черният мерцедес със същия екипаж в девет часа сутринта се отклони от околовръстния път и излезе на шосето за Горки, в десет часа минаха през градчето, в което доскоро живееше Линда Николаевна, а в единадесет без четвърт колата беше в района на село Пашино. Дипломатът я паркира на ливадата в сянката на една голяма купа сено.

Жената взе кучето за повода и излезе от колата. Дипломатът отвори чантата, която беше на седалката, и извади няколко снимки — това бяха фотографии на местността пред тях: ливади, обградени с гора. На една от снимките — краят на гората и висок дъб отделно от другите дървета. След това той съпостави местността с чертежа, който беше поставил между снимките.

Като разгледа снимките и чертежа, дипломатът взе чантата и тръгна след жената. Кучето, в което вероятно се беше събудил потиснатият от градския живот ловджийски инстинкт, дърпаше каишката толкова силно, че жената беше принудена да подтичва.

До гората имаше не повече от километър, но докато дипломатът открие отбелязаното с кръстче дърво, трябваше дълго да се разхождат.

Павел Синицин се свърза с консулския отдел при Министерството на външните работи още в девет и нещо — веднага щом се разбра, че дипломатът се отправя към тайника. За да се спазят всички норми, регламентиращи действията на официалните представители на властта по отношение на лицата с дипломатически имунитет, необходимо беше време, но в десет и половина от Москва по маршрута на черния мерцедес вече тръгнаха две коли. В едната седеше Павел Синицин, в другата — сътрудник на консулския отдел и един служител от посолството, съотечественик на дипломата с кучето.

Като намери дървото, под което беше тайникът, дипломатът каза на жената да се разхожда покрай шосето, а той извади от чантата желязна туристическа брадвичка и започна работа. Храстът над ямата, в която бяха скрити батерийките, беше поставен така майсторски, че той бързо намери мястото, два пъти копна не точно там, но в края на краищата го намери.

Когато разкопа още неулегналата земя, той видя кутийката и в този миг чу зад гърба си деликатно кашляне. Дипломатът се огледа, без да вдигне колене. Над него стояха двама младежи, едри, здравеняци. Те го гледаха мълчаливо.

Той сложи брадвичката в чантата и искаше да я затвори, но единият от младежите каза:

— Моля ви, оставете всичко, както си е.

— Вие нямате право да ме задържате, а още повече да ме обискирате — каза той, ставайки.

— Знаем това — скромно се съгласи младежът. — Ние само убедително ви молим да останете на мястото си. Скоро ще пристигнат други хора, с които ще поговорите.

Видът на младите хора не оставяше съмнение, че няма да му позволят да захвърли всичко и да си отиде, и дипломатът, поглеждайки разсеяно към шосето, където се разхождаше жената с таксата, каза:

— Трябва да поговоря с жена си.

— Моля.

Единият отиде да извика жената. Дипломатът и каза да отиде в колата и да го чака там. Тя беше изплашена, но се стараеше да не го показва.

Жената на дипломата още не беше стигнала купата сено, в чиято сянка стоеше мерцедесът, когато на шосето се появиха две коли, идващи от Москва с еднаква скорост. Те свиха към ливадата направо през канавката.

 

 

През целия път на Мария не й даваше покой мисълта как ще се срещнат бащата и синът. Сашко познаваше баща си от единствената снимка, която Павел Синицин по молба на Мария беше донесъл преди седем години. Мария увеличи снимката, даде да я ретушират и я окачи на стената в стаята на момчето. Но тя не знаеше дали Михаил е получил снимката на Сашко, която беше изпратила чрез Павел, и дали я носи със себе си.

Дълги години тя беше принудена да крие от Сашко истината за баща му, измисляше най-различни романтични истории за опасната работа на Север, но синът растеше и на нея й ставаше все по-трудно. И все повече растеше чувството за неволната вина пред сина. Особено болно й стана веднъж, когато Сашко се прибра разплакан от двора и разказа, че другарчетата не му вярват, казали му да не съчинява приказки за Севера и че всичко това е лъжа и че той няма никакъв законен баща. Мария се постара да му обясни, че тези момчета не са добри, те повтарят приказките на лошите възрастни и не си струва да им обръща внимание. Тя го уверяваше, че ще дойде ден, в който Сашко непременно ще види своя баща, а баща му ще го прегърне и ще го целуне.

И ето че този ден настъпи, дойде дългоочакваната минута. Влакът тракаше с колелата към Рижката гара.

Сашко, хванат за дръжката, се беше повдигнал на прозореца. Прегърнала го през рамото, Мария стоеше до него.

На перона имаше малко посрещачи.

Мария видя Михаил, преди той да я забележи. Сърцето й тупкаше често-често и тя чуваше този звук. В погледа на мъжа, който тичаше от прозорец на прозорец, тя почувствува тревога — вероятно той се страхуваше, че няма да пристигнат, нещо ще ги задържи.

След това и Михаил ги видя, замаха с ръка, усмихна се и закрачи наравно с прозореца. И тогава Сашко изведнъж закрещя?

— Татко! Татко!

И така силно се притискаше към стъклото, че носът му се сплеска и побеля.

Влакът спря. Мария изпревари нетърпеливите съседи по купе и след Сашко бързо се добра до изхода.

Михаил грабна с дясната ръка Сашко, с лявата пое куфара от Мария.

Тя прегърна Михаил и сина си. Тримата стояха вкупом и плачеха.

Пасажерите минаваха покрай тях и ги поглеждаха с някакво снизходително разбиране. Но пасажерите не можеха да ги разберат, тъй като не знаеха колко дълъг път беше изминат, преди да се прегърнат тези близки един на друг хора.