Олег Шмельов, Владимир Востоков
Завръщането на резидента (21)

Глава 21
Кутепов дава показания

Известно е, че когато човек се намира в затвора под следствие, най-страшна за него е неизвестността. Очакването на процеса е по-мъчително от самия процес, а присъдата, дори и най-строгата, смъква от душата непоносимата тежест на неопределеността.

Не беше трудно да се отгатне състоянието на Кутепов след първите кратки разпити. Той трескаво се стараеше да предугади какво точно е известно на следствието и до каква степен, в какво могат неопровержимо да го уличат и какво засега е в областта на предположението.

Като адвокат разбра, че добре подготвеното алиби относно Светлана Сухова не струва нищо, и както се опасяваше, беше лесно опровергано. Сега основният въпрос бе дали Светлана е жива. Ако тя даде показания, всички по-нататъшни доказателства за неговата вина ще бъдат безспорни.

Но въпреки всичко той страстно желаеше тя да бъде жива. Наизуст помнеше статиите от Углавния кодекс и знаеше, че опит за убийство с цел заличаване на друго престъпление не се осъжда по-меко, отколкото самото убийство. Но тук влизаше в сила и едно друго страшно обстоятелство.

Марков беше споменал за Карл Шлегел, оберщурмфюрера от СС. Значи на контраразузнавачите е известно военното минало на Кутепов, за чието укриване той беше готов на всичко и както сега става ясно, съвсем напразно. Историята с този проклет негатив, заради който проникна в апартамента на Дмитриеви, само му навреди. На всичко отгоре и убийство! Светлана трябва да живее, нека живее!

Думите на Марков, че Кутепов утежнява вината си, като не казва цялата истина, опитвайки се да заблуди следствието, постепенно ставаха истина за него и само един безумец или тъп олигофрен не можеше да признае това. Две денонощия не спа и нищо не яде, само пи вода. На третия ден помоли ръководството на затвора да съобщи на Марков, че Кутепов иска да даде показания…

В кабинета на Марков бяха Павел и Семьонов.

Влизайки, Кутепов видя върху двете кръгли масички до стената ключовете и бравите, които са веществени доказателства по делото, и иззетите му вещи при арестуването.

Като видя Павел, Кутепов се поспря и няколко секунди го гледа, дълбоко замислен.

— Вие сте решили да говорите? — попита Марков, когато Кутепов при повторната покана седна на посоченото му място.

— Да. Ще разкажа всичко напълно откровено. Готов съм според силите си да помогна на следствието.

— От вас се иска само истината.

— Ще разрешите ли да задам един въпрос? — с несвойствен тон умоляващо каза Кутепов.

— Моля.

— Жива ли е Сухова?

— Да.

Кутепов сякаш целият се размекна.

— Откъде ще започнем? — каза Марков. — Хайде от самото начало. За кого сте работили и как е станало това?

— През есента на петдесет и трета година имах нещастието да се съглася да сътруднича на един човек, обещах да му правя някои услуги. Тогава той работеше в някакво посолство в Москва. До миналата година не ме бяха тревожили, но през януари получих поздрави от него и ми възложиха тази задача, която завърши толкова печално. — Като се оправи от първото вълнение, Кутепов придоби дар слово.

Марков прецени това като лош симптом и прекъсна потока от думи:

— Моля да бъдете конкретен. Кой е този човек? Как се казва?

— Той се представи като Арнолд.

— По какъв начин се запознахте? Защо на вас се представи?

— Той ме знаел.

— Откъде?

— Имахме общи познати.

— От войната?

— Вижте какво…

— Ще улесним задачата ви. — Марков извади от папката служебния формуляр на бившия хауптман.

Кутепов леко хвърли поглед към жълтия лист и заговори бързо, като че ли беше чакал да му напомнят.

— Да-да, оттам. За съжаление обстоятелствата бяха много неблагоприятни…

— За това ще разкажете друг път — отново го прекъсна Марков. — Чий приемник беше Арнолд?

— Аз съм служил под командуването на оберщурмфюрера от СС Карл Шлегел, вие споменахте за него миналия път. А той имаше един приятел Хайнц Весел от разузнаването. Той идваше от Берлин.

— Весел ли ви завербува?

— Щом така се нарича…

— Добре. Кой ви предаде поздрави от Арнолд? И как?

— Не си каза името. Само паролата. Разговаряхме около един час. Говореше прекрасно руски.

— За какво говорихте?

— Той ми каза, че трябва да завържа приятелски отношения с две момичета — Светлана Сухова и Галина Нестерова.

— За какво?

— Той не спомена за крайната цел. Каза, че от време на време ще получавам инструкции. Така и стана.

— Как смятахте да се запознаете?

— Това зависеше от моята инициатива. Вие разбирате, при голямата разлика във възрастта не можех да разчитам на нещо такова… Изобщо, трябваше да проявявам изобретателност.

— В името на безкористната дружба?

— Трябваше да ги предразположа към мен, да им стана, така да се каже, духовен наставник. Да почувствуват, че съм им необходим.

— В какво отношение трябваше да ги наставлявате?

— Не искам да се оправдавам, говоря ви напълно откровено, но този човек беше, много, циничен. Той каза, че трябва да търся у хората червейчето, а ако го няма, да се постарая да го създам.

— Как пристъпихте към изпълнение на задачата?

— Отначало ги наблюдавах. Имах свободно време, когато минах в пенсия.

— Какво значи наблюдавахте?

— Често ходех в универмага, където работеше Сухова. Понякога ги придружавах по улиците.

— Те можеха да се усъмнят?

— Какви подозрения може да предизвика един безобиден старец? Освен това те са доста наивни.

— В какво се състоеше планът ви?

— Да се запозная и след това да използувам малките човешки слабости. Нали всеки обича да се облече хубаво, особено младите момичета.

— Правехте им подаръци?

— Да.

— От името на италианския инженер?

Тук за първи път Кутепов не отговори веднага: трябваше му време, за да прецени доколко бяха осведомени хората, водещи разпита. Накрая каза:

— Този италианец се появи случайно. Той донесе колет на Светлана и тогава у мен възникна идеята да използувам съществуващия факт. Подадох идеята, одобриха я и даже я доразвиха. Значи улучил съм, това им хареса, въвеждах психологически експеримент. Но той можеше да се провали от самото начало.

— Защо?

— Попаднах в обектива на приятеля на Сухова, младежа Дмитриев.

— Приятелките видяха ли ви на снимката?

— Да, но не ме познаха. Снимката не е голяма, а аз не съм на фокус. Казах, че те са много наивни. Според мен даже Светлана не забеляза изчезването на снимката и писмото на италианеца.

— Откраднахте ли ги?

— Щом може така да се квалифицира.

— Толкова се страхувахте от тази снимка, че се осмелихте да проникнете в апартамента на Дмитриеви. За да се решите на такъв риск, трябва да има сериозни причини. От миналото ли?

— Не съвсем. Има и отсега. Не бива да оставяш собствения си портрет в ръцете на хора, срещу които замисляш нещо престъпно.

— Значи още от самото начало знаехте, че ще свърши с криминално престъпление?

— Не, не, пази боже! — възкликна Кутепов. — Изобщо не предполагах докъде ще доведе всичко това. Но през месец юни този човек от Москва отново пристигна, аз му изложих всичко подробно — за взаимоотношенията между младежите, малко за характерите им. Казах и за италианеца и че може да се направи комбинация с него — дадох му писмото. Тогава той ме посъветва да се осигуря с някакъв предмет, принадлежащ на Дмитриев.

— Така ли ви казаха, че предметът трябва да бъде за извършване на убийство?

Кутепов замаха с ръце.

— Не, не! Просто с появяването на италианеца възникнаха определени колизии. Нали разбирате, триъгълника… Дмитриев е буен младеж… Ако нещо стане, могат да заподозрат и него…

— Това ваши съображения ли са?

— Аз само описвам ситуацията. Решенията вземаше онзи човек.

— Той така и не си каза името?

— Не. Повече не се видяхме.

— По-нататък самостоятелно ли действувахте?

— Получавах редовно инструкции.

— Кой ви ги изпращаше?

— Това ставаше много просто. Звъняха ми по телефона. Гласът беше винаги един и същ, но кой беше, не зная. Само че не беше онзи. Казваха се няколко цифри и аз знаех какво означават те. Отивах на жп гарата, намирах нужния бокс в камерите за запазване, набирах номера и вземах оставената за мен чанта или куфар. По-често чанта. Обикновено имаше и писмо.

— Шифровано?

— Употребяваше се тайнопис.

— Това ли бяха така наречените колети от Италия?

— Да.

— Колко на брой?

— Три. Но освен колета имаше и един много скъп пръстен.

— За кого?

— Молеха да стане така, че той да попадне у майката на Галина Нестерова. Тя обожава скъпоценностите. И аз уредих това.

— Подарихте ли го?

— Не. Но тя плати за него смешно малко.

— А Пиетро Матинели не праща ли повече колети?

— Щях да зная, ако е изпращал. Сухова не криеше нищо от мен.

— Кажете, кой беше главният обект — Сухова или Нестерова?

— Сега мога да заявя със сигурност: Нестерова, по-точно, баща й.

— Защо сте толкова уверен?

— Всичко вървеше натам. Разбрах каква е работата, когато получих задача да направя отпечатък на ключовете от апартамента на Нестерови и да разбера дали у тях има сейф. Всеки познава академика в града, но аз се постарах да вникна по-дълбоко и да изясня, че главната му работа не подлежи на разгласяване, това би било в ущърб на държавата.

— Какво имате пред вид?

— Изобщо. Неговите научни работи. Повярвайте ми, не научих нищо конкретно. Това е невъзможно.

— Направихте ли отпечатъци?

— Да. Беше ми заповядано да направя по тях ключове.

— А от огнеупорното чекмедже?

— Това не успях.

— И какво стана с ключовете?

— Настаних се в хотел „Минск“. На двадесет и седми май „оттам“ пристигна човек, представете си, назова се Ваня. Каза и паролата. Поиска ключовете и аз му ги дадох.

— И от вашата кола?

— Правех всичко, което ми заповядваха.

— И писмото на Светлана до Матинели?

— Да. Такава беше заповедта.

— Добре. Сега кажете ето какво. Доколкото разбрахме, вие сте въздействували повече на Сухова. Защо?

— Колетите можеше да се изпращат само до нея, нали италианецът я ухажваше. При това много скоро забелязах, че в тази двойка водещата личност е Светлана.

— Как се решихте на убийство?

— Опитах се да я привлека в работата от името на Матинели. Всичко се правеше от името на Матинели.

— И после?

— Излъгах се в нея. Тя отказа. Но главното беше, че италианецът изпорти всичко. Дойде неочаквано. Наложи ми се да бързам, а когато бързаш, знаете, че… Тя щеше да се види с италианеца, и край на всичко.

— Писмото на Матинели ви е било нужно, за да видите неговия почерк… За какво ви беше писмото на Светлана?

— Вероятно за шантаж.

— Съветвали са ви да държите Светлана в ръцете си и чрез нея да се въздействува на Галина Нестерова. Според вас това достатъчно силен лост ли е?

— Наистина Светлана имаше доста голямо влияние върху приятелката си. Но не беше само това. Вероятно се кроеше още нещо. Помолиха ме да кажа на приятелките, че имам племенник, който скоро ще дойде. Предвиждаше се да го запозная с Галина.

— Той не дойде ли?

— Както виждате, не успя.

— И кой е той?

— Не съм го виждал.

Марков стана и се приближи до масичката, където бяха вещите на Кутепов, взети при задържането му. В паузата Семьонов зададе въпрос:

— Не ви ли казаха на кого ще потрябва вашата кола?

— За племенника.

— Сам ли избрахте паркинга?

— Дълго време съм работел в тръста „Оргтехстрой“ а там всички ме познават. Освен това често съм ползувал техния паркинг, така че не се наложи да търся друг.

— Сменили сте номера на колата. Ясно е за какво. За да не я намери милицията. Но откъде намерихте нови номера?

— Взех от един познат.

— Как така?

— Той е в болница, ще лежи дълго, а не е известно дали изобщо ще се дигне, има подозрения за рак. Помоли ме да наглеждам колата му. Той има хубав гараж.

— С негово съгласие ли ги взехте?

— Не, той не знае.

— Какво излиза, всичко е ставало импровизирано?

— Казах вече, вършех всичко, както ми заповядваха.

— Все пак вие сте доста непоследователен, Виктор Андреевич — твърдо отбеляза Павел. — Започнахте с това, че ще бъдете откровен, готов да помогнете на следствието и така нататък. А се налага да изстискваме капка по капка.

Кутепов изплашено погледна към него.

— Извинете, аз не умишлено. Изплъзват ми се някои подробности.

— Може би ще си спомните нещо от тези подробности?

Виктор Андреевич наистина си спомни.

— Да, помолиха ме например да направя пълномощно за моята кола.

— На чие име?

— Ако не греша — на Никитин.

— Вече с новия номер?

— Да.

— Всичко сте пресметнали.

— Това не беше трудно. Ръководеха ме.

— Къде скрихте гаечния ключ?

— Хвърлих го в реката.

— Значи все пак разчитахте, че ще заподозрат Дмитриев?

— Изпълнявах само инструкциите.

Марков се върна на мястото си. В ръцете си държеше половинка от рубла.

— Откъде я имате и за какво?

— Това е паролата. Даде ми я така нареченият Ваня. Там, в хотела.

— Парола за кого?

— На двадесет и седми юни трябва да отида в Тбилиси и в хотел „Руставели“ да се срещна с един човек. В него е другата половинка.

— Какъв е този човек? Как ще се намерите?

— Ваня ми показа снимка. Даже две. В анфас и профил.

— Добър физиономист ли сте?

— Благодарение на професията. — Кутепов се обърна към Павел. — Мисля, че ми показаха вашата снимка.

Казаното от Кутепов съвпадаше с това, което така нареченият Ваня беше казал на Павел за двете половинки на рублата.

— Прилича ли? — попита Марков.

— Веднага може да се разбере — потвърди Кутепов.

Марков се обърна към Павел:

— Обясни на гражданина Кутепов за какво искаха да ви запознаят.

— Извинете за безцеремонността, струва ми се, че имате златни зъби? — попита Павел, навеждайки се към Кутепов. — Ваня искаше от мен да ви взема златните коронки.

— Доста мрачна шега — печално каза Кутепов.

Марков не хареса формата, в която Павел облече своето обяснение.

— Шегата наистина е опасна, но Ваня е предложил да ви ликвидират — каза Марков. — Да завършим разговора за днес. Ще ви дадат хартия. Напишете всичко подробно, целия си живот.