Олег Шмельов, Владимир Востоков
Завръщането на резидента (24)

Глава 24
В къщи

В преписката му с Марков темата за връщане в Съветския съюз беше възниквала и по-рано. Михаил би си изкривил душата, ако твърдеше, че няма желание да се завърне в къщи и че личните интереси за него нямат никакво значение. Жена му и синът, които не беше виждал вече осем години, за него бяха единствените близки хора на света, както и той за тях. При това положение по-лошо от него би се чувствувал само синът му Сашко, когото остави в пелени, а сега ходеше на училище. Но за щастие той е достатъчно малък, за да не се замисля върху пагубното въздействие на дългата раздяла. На Мария също й е тежко, но с нея е Сашко. Както и да се погледне, на тях им е по-леко. Те са двама и са си у дома…

Преценявайки обективно своето положение в Разузнавателния център, Михаил не можеше да го нарече блестящо. Монаха, разбира се, не го посвещаваше и една стотна в своите разработки, нещо повече, понякога по силата на професионалните си навици уж случайно му подхвърляше нарочно лъжливи сведения, но въпреки това не го лишаваше от чисто човешкото си благоразположение. Себастиян, след отсъствието си половин година, се завърна и побърза да покаже на Тулев, че както и преди, не му се доверява. Михаил беше отстранен от участие в подготовката на агентура и отново го насадиха в аналитичния отдел — да се рови в агентурните донесения, провинциалните вестници и записи на радиопрехващанията. Най-близката перспектива не обещаваше нещо по-добро.

Кратко казано, Михаил беше усетил отзоваването. Особено остра потребност да се върне той почувствува, когато престана да се среща с Карл Брокман. Разбира се, на него никой не му докладва кога и къде изчезна от Центъра Брокман, но това беше напълно ясно.

Твърде много нерви му костваше цялата тази епопея с Брокман, за да може със спокойна душа да си помисли, че е способен да стовари на Съветския съюз хладнокръвния наемен убиец, убиеца на собствения му баща.

Михаил помнеше как Монаха в разговора им миналата година ни в клин, ни в ръкав спомена за Владимир Уткин, че имал сигурна легенда. Ако Уткин затопля мястото за Брокман, ако Брокман използува неговата легенда — тогава всичко е наред: Владимир Гаврилович няма да има затруднение и не ще позволят на Брокман да покаже способността си да убива. Но може да не е така. Себастиян е опитен организатор, знае, че в тяхната работа най-очебийното не е най-надеждно. Нито един от подчинените няма да рискува да се хване на бас, че може да отгатне истинските намерения на Себастиян дори в обикновени и маловажни операции. А тук работата е сериозна. Ако Брокман се остави без надзор — това няма да мине даром.

Михаил направи всичко, което беше по неговите сили и възможности, за да облекчи Марков в откриването на Брокман — даже му изпрати снимки. Но това му съзнание не можеше да сподави и обезболи другото, че присъствието му на мястото на събитията би могло да се окаже решаващо.

Михаил се намираше в такова неуравновесено състояние на духа, когато в неделя, на 21 май, срещна Владимир Уткин, с когото се беше видял за първи и единствен път преди осем години в Одеса, по-точно на одеското летище.

И ето го Уткин, стои на края на шосето, вероятна чака на автостоп, за да отиде до града, откъдето се връщаше Михаил. Значи още не е успял да получи от банката изработеното за осем години, иначе би се снабдил със собствена кола. Михаил с разрешение на Монаха ползуваше неговия стар мерцедес в редките си пътувания. Тази сутрин той отиде в града, за да провери дали няма условния знак, с който му съобщаваха, че за него е получена кореспонденция „оттам“. Знак нямаше и Михаил седеше зад кормилото с такъв вид, какъвто вероятно има нещастният спортист, връщащ се от многодневна хилядакилометрова надпревара, макар че от града до тяхната резиденция според километража са всичко двадесет и седем километра…

Уткин стоеше на шосето близо до отклонението за имението на Центъра. Михаил удари спирачките преди завоя, Уткин гледаше към противоположната страна и се обърна, Михаил веднага го позна — по очите, по носа, по луничките. Не само кола, но и дрехи не си беше купил. Сърцето на Михаил спря да бие: съвсем „пресен“ човек „оттам“, върху обувките си трябва да има още руски прах, а в джоба — останки от цигари. Михаил отлично помнеше как там, на одеското летище, когато си смениха шлиферите с Уткин, му беше оставил кутия „Казбек“. Може Уткин след това да се е пристрастил към цигарите?…

Михаил спря пред разклонението, излезе от колата, извади цигара и запали, гледайки изпод вежди Уткин. Между тях имаше около десет метра. Уткин също го гледаше и като че ли накрая споменът го осени.

Бяха сами на пътя. По това шосе изобщо нямаше оживено движение, а днес е неделя и няма нито една кола.

— Трудно ли е тук? — попита Михаил полугласно.

— Сам ще разбереш — широко усмихвайки се, отговори Уткин.

Това беше фрагмент от разговора им някога в Одеса. Само че онзи път въпроса зададе Уткин, а Михаил му беше отговорил: „Сам ще разбереш. Защо да те плаша отрано, или обратно, да те успокоявам? Скочил си във водата — плавай, иначе ще потънеш…“

Приближиха се, подадоха си ръце.

— Отдавна ли?

— От вчера.

— Радвам се да те видя, Уткин. — Усмивката на Михаил не беше изкуствена.

Той наистина в този момент изпитваше истинска радост. Но все пак вътре тайно му работеше мисълта. Категорично беше забранено на сътрудниците на Центъра да откровеничат между себе си, но всичко може да се случи… Колкото и да е, тук имаше сближаващи обстоятелства.

— Аз също много се радвам — каза Уткин.

— Към града ли?

— Би било добре.

— Днес всичко е затворено — неделя е. Вероятно искаш по магазините да ходиш?

— А, ей така, изобщо… Няма да е лошо да пийнем по едно.

— С удоволствие. Качвай се.

В колата Уткин попита:

— Твоя ли е?

— Не, на Монаха. Взимам я, когато ми трябва. Той има друга, нова.

— Значи с началството си на ти?

Беше неразумно да разубеждава Уткин.

Михаил каза с достатъчна небрежност:

— Не се целуваме, разбира се, но сме добре.

Михаил обърна и бързо набра скорост.

— Къде според теб? — попита Уткин.

— Където искаш. Може и в „Континентал“. Бил ли си там?

— Вече не помня… Знаеш, че засега не ми разрешават много да се разкарвам.

— Тогава някъде на по-тихо. Днес има много от нашите в града.

Михаил посочи таблото отпред и сложи пръст на устните. Уткин разбра, махна пръст във въздуха: значи могат да записват? Михаил кимна и до града около десет минути не казаха нито дума.

Като зави по околовръстния път, Михаил обиколи града и спря на една тиха крайградска улица, на чиито две страни бяха накацали триетажни тухлени къщи, близо до малкия пансион „Луиза“, в чийто ресторант той понякога обядваше, когато му омръзваха ястията в служебния им стол. Както и очакваше, в малката зала от шест масички нямаше жива душа. Стопанинът, възрастен вдовец, познат на Михаил, каза, че сам ще ги обслужи. Но те не искаха засега да ядат.

Седнаха около една малка масичка до прозореца с пуснато перде и Михаил каза:

— Какво ще пием? Нещо по-силно?

— Не, хайде винце — каза Уткин. — Мозелско. Не е много кисело.

Стопанинът отиде за вино.

— Омръзна ли ти водката? — усмихвайки се, попита Михаил.

— Там не съм злоупотребявал.

— Примерен труженик?

— Защо пък не? Имаше ме на почетната дъска.

— Дълго ли кукува?

— Без малко осем години… Най-добрият техник в районната телефонна станция…

— Изобщо чистичка работа — каза Михаил.

— Да, вярно е.

— А оттук не те ли дърпаха? — това беше първият въпрос по същество и Михаил с надежда чакаше, че Уткин няма да се отклони от прекия отговор.

— Само веднъж. Накрая — без всякакво колебание се откликна Уткин.

Михаил разбра, че Уткин няма да се придържа към нарежданията на Разузнавателния център. Осем години постоянна бдителност му костваше много. Необходимо е на човек да се отпусне понякога. Но Михаил не взе да изпреварва събитията, за да не изплаши Уткин.

Стопанинът донесе вино, плодове и печени бадеми в чинийка.

Пиха. Михаил сдъвка едно бадемче и се заслуша в скърцането на зъбите.

Полковник Марков в едно от писмата си беше разказал на Михаил за посещението на Уткин до Мария и сега го избиваше да попита как изглежда тя, какво впечатление му е направила. Но, разбира се, не биваше да прави това. Оставаше да се надява Уткин сам да заговори — не под влияние на алкохола (човек, свикнал с водката, от това леко винце няма да се напие), а просто поддавайки се на благодушното настроение.

— Който не е бил там, той не може да ни разбере — тихо каза Михаил.

— Точно така.

Отново замълчаха. И отново пръв заговори Михаил:

— Да-а… Осем години — това не са осем дни!

— Но аз си мислех, че ще бъде по-лошо — каза Уткин. — А то не било никак страшно. Тягостно е, разбира се.

— Ти може би си забравил — добродушно възрази Михаил. — Тогава в Одеса, като те видях, си помислих: този младеж като биче на въженце в кланицата го водят.

— Това е вярно, колената ми трепереха. Но не задълго. След това си живеех, без да мисля. Ако не бяха тези дяволски „Спидоли“, изобщо щях да забравя кой съм в същност.

— Защо „Спидоли“? Аз ти оставих само една.

Уткин не искаше да мисли за никакви секретности и забрани. Каза си всичко, както си е. А и какви особени секретни работи на своето осемгодишно бездействие може да издаде на този човек, който през цялото време е бил в щаба на Центъра и който е толкова близък с началството, че му ползува колата като своя собствена?

— Аз имах две. Заповядаха ми да се снабдя с втора внимателно, купих я от един психопат. А след това криех твоята, а втората тиках на показ.

— Защо?

— Дявол ги знае? Режисьорите си седяха тук, не съм ги питал.

Пиха още от виното. Михаил каза:

— Ти не се страхувай от мен. Не съм от разговорливите.

— А, какви тайни имаме? — учуди се Уткин. — Седях си там като пън. Разшавах се само в Батуми, и то по разписание. Никаква самостоятелност.

— Разменихте се както тогава?

— Не съвсем. Някой слязъл и аз вместо него се качих на кораба, но кой беше — очите не съм му видял. Изобщо се разигра някаква игра. Но аз бях пешката.

— Всички ние сме пешки — въздъхна Михаил. — Да пийнем малко коняк, а? — На него наистина му се пиеше нещо по-силно.

— Давай!

Поседяха още час и половина, но бяха трезви. Уткин разказа подробно за батумското заминаване и накрая добави, че е донесъл със себе си купената „Спидола“ и стояла на масата му в къщи, но днес я изхвърлил — толкова му омръзнала.

За пътуването си до Мария не каза нито дума значи това е било много секретно. Ръката на Себастиян…

Когато решиха да стават, Михаил извика управителя. Уткин подаде на Михаил пари, но Михаил му стисна ръката заедно с парите и я махна от масата, той плати сметката.

Като прецениха, че е по-добре Уткин да не се появява в компанията на Михаил, те се разделиха на шосето — Михаил го свали близо до завоя към тяхната резиденция.

Михаил не искаше повече да се среща с Уткин — не разчиташе повече да научи от него нещо съществено. Но на 24 май, в сряда вечерта, Монаха извика Михаил, там беше и Уткин.

— Мисля, че ще ви бъде приятно да се видите — каза Монаха, когато се поздравиха.

След това Уткин разказа на Монаха това, което Михаил беше вече чул в неделя. Можеше да се направи заключението, че след връщането си Уткин докладва не на Монаха, а на Себастиян. А това от своя страна потвърждаваше неутешителния за Михаил факт: Себастиян отново е взел юздите в свои ръце.

Трудно беше да се разбере защо Монаха е решил да изслуша отчета на Уткин в присъствието на Михаил. Може би е искал да покаже, че партията на Уткин е разиграна от начало до край пред очите на Михаил? А може би му е било скучно цяла вечер да седи сам с Уткин?…

Връщането на Уткин и всичко, което Михаил чу от него, подсказваше един-единствен извод: сега там, в Съветския съюз, се провежда сериозна акция. Иначе трябва да се признае за абсолютно безсмислено осемгодишното живуркане. Мислейки за това, Михаил започна да нервничи, тъй като беше уверен, че всичко това ще се отрази и върху него.

Всеки ден взимаше от гаража мерцедеса на Монаха и пътуваше до града, но все още нямаше знак за пристигнала кореспонденция от Москва.

Така измина месец и половина. Най-после видя сигнала и скоро получи послание от Марков, което беше по-дълго от предишните. Но най-важното, най-радостното за Михаил беше още в първите редове — отзоваваха го.

На другия ден той помоли Себастиян да го приеме по личен въпрос: сега Себастиян лично ръководеше кадрите от централния апарат, освобождавайки шефа, както сам се изрази, от пране на мръсно бельо. Той не обичаше старите сътрудници, които поради познанството си с Монаха понякога биха могли да се обръщат към него непосредствено. Тулеви, и бащата, и синът, както всички сътрудници знаеха, Себастиян не само не ги обичаше, но ги ненавиждаше. Съблюдавайки субординацията за първи път от възцаряването на Себастиян, Михаил разчиташе да поласкае самолюбието му и с това да облекчи своята задача. Но сметките му не се оправдаха.

Себастиян го посрещна вежливо, поинтересува се от здравето му, а когато чу, че на Тулев му е омръзнало да работи в аналитичния отдел, той сухо добави:

— При нас няма друго място за вас.

— В такъв случай моля разрешението ви за безсрочен отпуск — каза Михаил.

— Вие скоро бяхте в отпуск, и то доста дълго — възрази Себастиян.

С Брокман в Швейцария Михаил пътува по личното разпореждане на Монаха и Себастиян не знаеше истинската причина, но все пак каза:

— Онова не може да се смята за отпуск.

— Защо?

— Аз работех.

— Не зная. Официално бяхте в отпуск.

— Изморен съм. Може ли човек да получи отпуск, щом настоятелно се нуждае от него?

Почувствувайки чуждото раздразнение, Себастиян стана по-спокоен.

— Колко искате?

— Поне половин година.

— Това е твърде много.

— Нямам претенции за заплащането.

Себастиян се усмихна:

— И още как! Половин година и заплата — това е, знаете ли…

— Благодаря ви — каза Михаил с облекчение. — Бих искал да замина след два дни.

— Къде смятате да се установите?

— Засега в Париж.

— Съобщете ми оттам своя адрес. И трябва да знаем целия ви по-нататъшен маршрут.

— Добре.

Себастиян не му пожела лицемерно приятна почивка и с това предизвика уважението на Михаил — един-единствен път в цялата история на техните взаимоотношения.

Михаил знаеше, че парижкият адрес и лъжливият маршрут на неговия отпуск няма да заблудят Себастиян. Той ще провери всичко и ще се убеди в измамата. Но нищо не можеше да се направи. С такова нетърпение го чакаха в Москва, с каквото и самият той се стремеше натам.

На 14 юли Михаил пристигна в Париж, в града, където всеки, който искаше да потъне и заличи следите си, можеше да направи това без особен труд. А на 16 юли той изчезна от Париж.