Олег Шмельов, Владимир Востоков
Завръщането на резидента (11)

Глава 11
Изповедта на наемния убиец

Снегът постепенно засипваше курортния градец Гщад. Беше онова годишно време, когато местните жители тук бяха повече от приходящите, тъй като през другите сезони почиващите превишаваха доста местните жители.

Михаил и Брокман водеха редовен живот. Ставаха, като се съмнеше, тоест в девет часа, измиваха се, обръсваха се, закусваха и се разхождаха (веднъж Михаил незабелязано фотографира Брокман при тези разходки), обядваха, поиграваха на карти, вечеряха и лягаха да спят. Пред хората говореха на немски помежду си, а когато бяха сами — само на руски. Брокман имаше достатъчен запас от думи, защото, както сам казваше, често му се налагало да общува с бегълци от Русия, все пак роден език му беше руският. Той е говорил на него до десетгодишна възраст, докато била жива майка му. В произношението му имаше южноруски акцент, но това не пречеше.

Михаил не изнасяше на Брокман специални лекции за нравите и бита в Съветския съюз. Те си устройваха вечери с „Въпроси и отговори“. Брокман имаше подготвен въпросник, съставен по всяка вероятност от Монаха, Михаил отговаряше на тези въпроси.

Пиеха малко, но веднъж в седмицата посещаваха доста скъп ресторант, разположен на едно от околните възвишения. Това беше голяма сграда, построена от дебели дървета, вътре в централната зала гореше камина, в която пращяха сухи цепеници, а шунката разнасяха по масите на горящ мангал, в който червенееха големи въглени. Келнерът отгръщаше медено лъскавата кожица на шунката и поставяше в чинията тънко нарязани ароматни парчета: розово месо. До ресторанта се изкачваха и слизаха с аеродинамичните кабини на лифта, което беше също доста скъпо.

Михаил чувствуваше, че предишната му решимост за разчистване сметките с Брокман заради баща си сякаш взе да се изпарява през тези еднообразни дни.

Вече към края на март той направи едно неприятно откритие: следяха ги. Когато се върнаха в хотела след посещението на ресторанта на възвишението, Михаил забеляза високия слаб човек около тридесетте, който чакаше някого на долната станция на въжената линия. Той им хвърли мимолетен поглед, нещо в него не се хареса на Михаил. Брокман не забеляза нищо.

Пред входа на хотела Михаил отново видя кльощавия. Обърна се към витрината на галантерийния магазин точно в момента, когато Михаил се озърна, преди да влязат. Не е много опитен, ако му е поставена задача да ги следи…

Михаил не спомена на Брокман за своето откритие.

Трябваше бързо да се разбере дали наистина е „опашка“, и ако е така, то за кого.

Сутринта Михаил погледна през процепа на плътните щори към улицата и видя идващия откъм гарата вчерашен изпращач. Без да спира, той погледна към неговия прозорец, прекара очи и към съседната стая, където живееше Брокман — значи е успял да разбере в кои стаи е обектът на преследването. Но кой по-точно?

След закуската Михаил предложи на Брокман да се поразходят. Още не бяха стигнали миниатюрната сграда на гарата, когато той засече кльощавия. Ето каква била системата значи: този доморасъл шпионин е направил гарата център на своята мрежа. Този, който пристига в Гщад, не идва с кола, а с влака, и най-вероятно е да си замине по същия начин.

Сега трябва да се изясни към кого е прикрепен преследвачът.

Михаил се потупа по джобовете:

— Дявол да го вземе, забравил съм си цигарите.

— Пуши от моите — каза Брокман.

— Не мога да търпя тази трева — Брокман пушеше „Кент“. Михаил предпочиташе силните, френски „Голуаз“.

— Ще купим по пътя.

— Тук няма „Голуаз“, а в куфара си имам още два пакета. Ти върви, ще те настигна.

Михаил се върна в хотела, качи се в стаята и наистина взе от куфара кутия цигари. За по-достоверно поседя около пет минути и когато отново излезе, не видя преследвача. Видя го, когато догонваше Брокман. Кльощавият се шмугна в магазина.

Значи някой много се интересува от Брокман…

Те не успяха да стигнат далече — заваля дъжд. Тръгнаха обратно. Кльощавият шпионин ги изпревари, уверен, че добре изпълнява своята роля. Странно бе, че Брокман още не бе забелязал преследвача, Михаил нямаше намерение да му отваря очите…

Времето се развали и като че ли задълго. То не съдействуваше много на скиорите, които вече се стягаха за Гщад: облаците скриваха снежните върхове на Бернските Алпи, а в низините валяха дъждове, примесени със сняг, често от планината се спускаха мъгли и в хотела палеха светлината и през деня.

В един такъв мрачен ден настъпи моментът, който търпеливо чакаше Михаил Тулев. Вероятно не от скуката се беше развързал езикът на Брокман. Трябва да се предполага, че и у най-закоравелия, органически неспособен за разкаяния, вярващ единствено на себе си човек, макар и веднъж в живота, му се иска да излее душата си. Вярващите се изповядват пред свещеник. Брокман не вярваше в бога, както и в дявола — той предпочиташе да вярва на своите тренирани мускули, великолепен рефлекс и на безотказното, добре поддържано оръжие. Може би смътният спомен за набожната му майка го тласна към откровеност. Избледнелите детски впечатления за коленичилата и шепнеща молитви жена в мазето, където се криеха от бомбардировките над Дюселдорф, изплуваха в безметежната атмосфера на швейцарския курорт. Брокман, незабележимо подтикван от Михаил, започна да откровеничи и разкри душата си до дъно, без да премълчи нито една подробност от своята страшна, макар и относително кратка биография.

Изповедта стана в уютно затоплената стая на Брокман, където обядваха. Привечер, на връщане от разходка, Брокман се подхлъзна на един мокър камък, изкълчи крака си и леко разтегна сухожилие. Лекарят, извикан от съдържателя на хотела, му направи масаж, разтърка болното място с препарат против съсирване на кръвта, превърза го здраво, препоръча два дни да лежи в леглото, след което гарантира пълно оздравяване. Затова и обядваха в стаята.

Брокман лежеше върху одеялото облечен в бял вълнен пуловер и сиви скиорски панталони. Бяха придърпали до кревата малката масичка, върху която имаше вино и купчинка с печени бадеми. Михаил седеше във фотьойла от другата страна на масичката. Той пилеше ноктите си.

— Отдавна исках да те попитам: ти някак си не приличаш на французин — каза изведнъж Брокман без всякаква връзка с предишния разговор, в който си разправяха за разни травми, които двамата са получавали по-рано.

— Виж какво — отговори Михаил, — аз съм французин само наполовина. Баща ми е руснак.

Това именно беше тласъкът.

Брокман си сложи ръцете зад главата, полежа, гледайки тавана, а след това започна своя разказ, прекъсвайки го само за да си пийне от виното и да запуши.

Ето разказа, записан от Михаил на магнитофона, скрит в джоба му.

„Да-а, а мен и дяволът не може да разбере кой съм и какъв съм — в смисъл на националност. Коктейл! Помисли си само: дядо ми, по баща наистина, е бил чистокръвен немец, но се оженил за шведка. Значи баща ми е шведски немец или немски швед, нали? Майка ми е наполовина рускиня, наполовина молдовка. Тогава какъв съм аз? Не знам защо, но доколкото си спомням, през цялото време ми набиваше в главата майка ми: ти си руснак.

Роден съм през тридесет и шеста година в град Бердянск, на Азовско море. Там имало малка колония немци. Отглеждали лозя. Баща ми бил механик, поправял трактори, къде точно — сега не си спомням. Майка ми се грижела за лозаря и за мене.

Когато Хитлер превзел Украйна, баща ми постъпил във вермахта, а нас изпратил при някакви далечни роднини в Германия.

Приели татко тържествено, майка ми разправяше, че писали във вестниците — ето, видите ли, фюрерът навсякъде има верни приятели, готови да пожертвуват себе си заради святото дело, като например Йохан Брокман, славен син на великия немски народ. И така нататък, страшна галимация…

Баща ми постъпил в танкова част и скоро станал хауптман.

Убиха го в четиридесет и трета година на Курската дъга… Ето ти тебе и дъга! Беше прието да изпращат труповете на офицерските вдовици. Ние живеехме вече в Дюселдорф, но на майка ми не изпратиха никакви героични останки, баща ми изгорял в своя «тигър» по-добре, отколкото в крематориум… Да-а, аз по-късно видях как може да гори желязо, а като дете не вярвах…

Не си спомням добре, бил съм едва на седем години тогава, но съм запомнил как майка ми нареждаше.

Ами бомбардировките. Съюзниците здравата биеха от въздуха. После, когато пораснах, четях за войната като история. За нападенията върху мирни жители в книгите нямаше нищо, но аз помня как веднъж ни затрупаха с майка ми в мазето. Дълго след това в зъбите ми скърцаше пръстта от тухлите. Всички роднини откъм баща ми бяха убити…

Как нареждаше майка ми, просто да полудееш! Умря през четиридесет и пета от рак в белите дробове — тя много пушеше. И представяш ли си, от четиридесет и трета, откакто баща ми се загуби в Русия, до самата си смърт тя ми втълпяваше: «Баща ти го убиха болшевиките, помни това». За какво беше всичко, не знам.

В училището също — учителят, един тъжен чичко, който все подсмърчаше в кърпичката си — ни говореше много за червените, как руснаците погубили най-добрите синове на германския народ. Тихичко се оплакваше, като че ли ни откриваше някаква: тайна и все размахваше ръце. Ако искаш, вярвай, ако искаш, не, но на мен още тогава не ми действаше никаква агитация. Аз бях самостоятелно момче.

Когато мама умря, продадох на един вехтошар покъщнината, купих си пакетче американска дъвка и американски цигари и потеглих за Хамбург. Не помня с каква цел. Три години след смъртта на майка ми просто не бях на себе си. Прекосих цяла Германия, просих милостиня, в някаква ферма насях крави, а в някакво градче бях пощальон. След това попаднах в един манастирски приют за сираци. Учехме малко, посече ни караха да работим, правехме табуретки и ни водеха под строй в столовата. Мъчих се една година и избягах. Следващата година плавах по Рейн на самоходен шлеп. Приюти ме едни стар капитан. Превозвахме чакъл, цимент — изобщо прахоляк, но все пак тази година беше хубава, много неща преживях тогава. И най-важното, все бяхме на път, днес тук, утре там. Капитанът искаше да ме осинови, но на мен вече ми беше омръзнал шлепът и слязох на брега. И правилно направих, не биваше да обиждам капитана, но какво да се прави — взех от него сто марки, за да заживея. С една дума, ограбих го. Отначало си мислех, че ги взимам назаем, макар и без да питам, а после ще му ги върна. За този дълг си спомням чак сега — тук в този разкошен Гщад, мътните да го вземат. Навярно капитанът отдавна е умрял.

С шлепа по реката аз израснах и заякнах. През цялото време на въздух, храната обикновена, здрава, работа колкото искаш.

Капитанът говореше свободно английски, настояваше и аз да го уча. Караше ме да свиря на мандолина, но нищо не излезе.

Та, появявам се аз със стотарката в джоба в Мюнхен. Това беше през лятото, през август, струва ми се.

Бях подивял по реката и първата ми работа бе да отида на кино. Въртеше се някакъв американски филм — шлагер на сезона. А след киното се отбих в съседния бар. Поръчах си бира. До този момент нито бира, нито друго нещо бях опитвал. Изпих две халби… И толкова хубаво ми стана, че ми се прииска да фрасна някого по мутрата.

Гледам, примъква се към мен един тип, червеничък, като ябълчица на витрина. Залюля се около моята маса, седна и започна да приказва: кой откъде е, тукашен ли е, не е ли. После казва: «Виждате ли онзи господин на масичката до прозореца?» Наистина там седи някакъв мазен, очите му святкат, само дето не мяучи. На стола — бастун и шапка. «Виждам — отговарям, — но аз нямам работа с него.» Този тип реши, че аз съм някакъв дръвник и няма какво да се церемони, казва ми направо: «Вие много му харесвате, той иска да се запознаете». Тогава още не можех да се оправям, но чатнах накъде клони, фраснах го между очите и беж да ме няма.

Офейках майсторски, но не се радвах дълго… Провървя ми с този тип, няма накъде! Оказа се, че има цяла банда около онзи с бастуна. Трябваше веднага да се измитам от Мюнхен колкото се може по-далеч, а аз се мотах там още ден-два. И ето че ме откриха. Мисля си, че не са ме търсили, а просто им се удаде случай.

Обработиха ме на една улица — много удобна за тази цел. След това ме замъкнаха в някаква къща, биха ме както се следва, а после две седмици ме лекуваха. И момиче ми изпратиха, отначало ме ухажваше, а след това между нас се появи и любов.

Онзи с бастуна се занимаваше с големи афери. Кокаин, морфин и проститутки. В бандата бяха към сто души, много от тях се числяха към разни служби, имаха си жени, деца, сметки в банката.

Повече не ми се натрапваха, но не можах да се откача от тях. Да си кажа правото, хареса ми новият живот. Ще занесеш пакетчета в друг град, скрита в специални обувки, два номера по-големи. Върнеш се — пий и гуляй. Не можах да свикна с наркотиците, макар че опитвах. А това не се и поощряваше в нашето братство — така шефовете наричаха своята банда. Наркоманите не са надеждни хора…

Разбира се, думата братство звучи красиво, но скоро се убедих, че тук действуват същите закони, каквито са у банкерите и големите търговци, които почтено печелят парите си. На шефа — хиляда марки, на мен — десет пфенига. Ако ме хванат — затвор с дългогодишна гаранция, а той както преди ще си размахва бастуна. Но аз не съм се родил на улицата, на мен също ми се иска да се возя в ягуар. И ако заложа на карта свободата си, то ще бъде срещу голяма сума, а не за половин стотачка за пътуване. Накратко, опитах се да спечеля и аз нещо.

Получих поредната пратка кокаин — половин килограм, в два пакета, предназначени за Кьолн. Купих от аптеката десет опаковки аспирин, стрих таблетките, отсипах от кокаина, а добавих обратно аспирин. В Кьолн тези петдесет грама продадох за себе си на едно самотно бръмбарче. Номерът мина, никой не разбра. Сложих в банковата си сметка две хиляди марки, там, в Кьолн. Помня как банковият чиновник ококори очи — вероятно искаше да попита откъде този хлапак има толкова пари.

По същия начин занесох следващата порция кокаин в Щутгарт, и пак мина благополучно. И тръгна като по вода.

В началото на петдесет и девета година имах в банката седемнадесет хиляди. И досега не разбирам как ми се удаде това. Не само аз се занимавах с химия по пътя от доставчика на едро до потребителя.

Признавам, че треперех за кожата си. Защото за подобна постъпка в братството имаше само едно наказание — нож в гърба.

Може би щях солидно да забогатея, ако не допуснах една глупост. По-точно, подцених бдителността. Ето какво стана.

Живеех в двустайна квартира заедно със съдружника си. Шефът плащаше наема. Той имаше такава система, неженените членове на бандата живееха по двама: по-удобно е да се следят един друг, винаги си в известност.

Аз бях прост куриер, а моят съдружник имаше подчинени пет сутеньора. Той наближаваше петдесетте и страдаше от язва в стомаха или болни бъбреци — беше жълт като лимон. Официално за хазяина аз бях негов племенник. Случваше се понякога да излезем заедно от къщи, срещнем някого от съседите и той започва нещо да ме съветва, ама силно, та да се чуе. А самият нямаше къде да си държи пробите. На младини му се носела славата, че бил главорез над главорезите. В бандата се държеше само на тази слава.

Стаята ми се заключваше, но коя брава не може да се отключи? Знаех, че «чичо» ми тършува, проверява, затова няколко пъти оставях контролни знаци — или косъм ще залепя на куфара, или пепел ще посипя на пода. Никой не се е родил научен, собственият опит го е научил. Моята глава рано заработи, не както някои други. Силен ли си — ум не ти трябва — това кретените са го измислили, които могат да измъкнат чантата на закъсняла девойка или кесията на пенсионер. Това не е мъжка работа…

Но аз станах самоуверен и веднъж наруших собственото си правило — да не оставям следи в къщи.

При едно поредно пътуване моят кьолнски бръмбар предложи да плати една част от стоката в брой, а другата — в злато. Той имаше златен пръстен с череп, много ми харесваше. Сега знам, че няма нищо по-добро от една сметка в швейцарската банка, а тогава се полакомих и бях наказан. Да бях го продал, да го бях хвърлил, и даже по-добре…

Накратко казано, след една седмица «чичо» направил таен обиск и открил пръстена — бях го скрил в мръсното бельо.

Същата вечер при мен дойдоха двама лични изпълнители на шефа — моля, заповядайте на разговор.

Хоп в колата и в града — там имаха старинна къща с голям парк и езеро.

Това беше през февруари, времето беше влажно, а те не ми позволиха даже да си сложа шлифера, бързаха.

Вкараха ме в една голяма стая, камината гори, шефът пуши до камината. Изправиха ме пред него, а той — ръката в джоба, след тава отваря юмрука и на дланта му моят пръстен. Пита ме: «Откъде е?» Казвам, намерих го на улицата, и в този момент ме фраснаха отзад по ухото!

Надигнах се, главата ми бучи, а той ми пъха под носа откъснат вестник: «Чети!»

Оказва се, че в Кьолн е ограбена някаква бабичка — баронеса, изчистили родовото гнездо до перце, всред ценностите се споменава и за моя пръстен. Шефът пита: «И така, къде намери това нещо?» Пак повтарям: на улицата. Фрас и по второто ухо! Задържах се прав. Мисля, че трябва някак да се измъкна, иначе край. Кълна му се: в хотела го откраднах. Когато вървях по коридора, видях случайно, че една врата не е затворена, влязох, виждам в банята до огледалото лежи пръстен. Съблазних се. Лъжа, но виждам, че не ми вярват на нито една дума. Шефът казва: «Ти нали пътува за Кьолн със стока?» Със стока, казвам, доставих я по предназначение. Разписки, разбира се, не вземахме, вероятно по телефона съобщаваха на шефа за доставката, защото той казва: «Знам, доставил си я, но всичко това не ми харесва, даже да допуснем, че наистина си откраднал пръстена. Нашият закон ти е известен». А законът беше — не кради, още повече на дребно и неорганизирано. Давах клетва пред оръжие.

Присъдата на шефа не беше строга: да ме държат под домашен арест до изясняване на работата. Пръстена задържа за себе си. На сутринта неговите бандити ме върнаха и единият остана с мен, каза — засега ще поживеем заедно. Мисля си, ще се докопат до сметката ми в банката, ако вече не са го направили онзи ден.

Когато се върнахме в квартирата и бандитът Хирш — така го наричаха — видя, че няма къде да спи втори човек, реши да купи походно легло с надуваем дюшек. За мене. В това време моят «чичо» си беше в къщи. Хирш го помоли да отиде до магазина, но «чичо» ми го болеше коремът, той не обичаше да мъкне тежки неща. Тогава Хирш казва: наглеждай Карл — демек мене — да не излиза, да ме дочака, а сам отиде да купи кревата. В това ми беше спасението.

През прозореца бе изключено: на седмия етаж сме. Да чакам друг удобен момент е глупаво. Не зная как бяха уредили нашето изхранване може би някой отвън щеше да ни носи продукти, може би «чичото», но аз не можех да разчитам на друго отсъствие на Хирш. Трябваше или да се преструвам на овца и да чакам да ме пречукат, или веднага да изчезна.

Не помня колко пъти фраснах «чичото» по мутрата и под ребрата, но той се смъкна на пода, не можа да се добере до пистолета на нощното шкафче. Изскочих от стаята, изкачих се с асансьора до най-горния етаж, там по коридора изтичах до пожарната стълба и се изсипах по стълбата на двора. Постоях, подишах и реших какво да правя по-нататък. Ненапразно казвам, че главата ми чаткаше. По някакво щастливо съвпадение това, което ми бе необходимо, беше наблизо.

След пет минути бях на повиквателния пункт, а след три часа ме зачислиха в редовете на бундесвера и чаках пропуск за казармата. Предполагам каква физиономия е имал Хирш, когато «чичото» му е разказал какво е станало в негово отсъствие. А пък аз се чувствувах много по-добре от баща ми, когато е бил в танка на Курската дъга.

Бог не ме е ощетил по отношение на здравето, медицинската комисия ми предложи всякакъв род войски — по избор. Постъпих в десантна част. И трябва да кажа, че не се излъгах. На земята може би е по-спокойно, но пешаците не обичам от дете, а десантникът придобива закалка за цял живот, само да не го мързи да учи и да не се страхува от пот.

Не си струва дълго да разказвам за службата — всичко е еднообразно… Ще кажа, че моят родител е дослужил при Хитлер до хауптман, капитански чин, а аз — до хауптефрейтор, но за мен и това е достатъчно, и при това не сложих главата си за фатерланда. Евала на политиците — в Европа никой повече не започна война.

В шестдесет и първа се уволних от армията. Първоначално имах желание да остана на свръхсрочна служба, защото се страхувах от старите другарчета. Но узнах, че полицията е прибрала шефа.

Имах цели-целенички седемнадесет хиляди, а и лихвите отгоре, така че на първо време нямаше да умра от глад, а пък след това ще му мисля. Може и някаква частна работа да почна. Не ми провървя обаче в личното щастие. Отидох в един автосервиз — явно имах нещо в кръвта си от баща ми, намерих подходяща кола, но цената се оказа над възможностите ми: осемнадесет хиляди.

Докато кръстосвах и се разтакавах, парите се стопиха. Отгоре на това срещнах една красавица, с която се мотахме около месец. Но в едно прекрасно утро в Копенхаген събуждам се след гуляй — нито красавицата Маргарита, нито стотинка в портмонето. Не тя ме беше ограбила. Просто ги пропихме. Добре че за хотела беше платено, иначе щеше да стане скандал…

И така, на двадесет и шест години останах гол и бос, както на девет, когато умря мама. Наистина много неща бях научил, но не и това, с което човек може да преживява.

Нахвърлих в куфара костюмите и бельото, събрах от пода стотинките, пресметнах, че ще имам за закуска и бира. Но аз вече бях отвикнал да се разплащам с дребни. Обзе ме ужас, какво да правя? Да крада? За това също се иска умение. Презирам кражбата. Разбира се, мога да стана уличен метач, да събирам от асфалта кучешки изпражнения като чернокожите алжирци. Но това не е за мен, по-добре да се обеся с вратовръзка в клозета.

Напуснах стаята, слязох с куфара долу. Портиерът не вярва на очите си: пристига клиентът преди една седмица като милионер, а сега сам мъкне кожения сандък. Този портиер беше забележителен човек, запомних го за цял живот.

С една дума, усетът ми подсказа, че трябва да споделя с него бедата си, може пък нещо да ми помогне. Когато онзи се освободи, аз го помолих да ми отдели пет минути. Той ме вкара в една тъмна стая без прозорци за почивка. Не взех да се представям за аристократ, разказах му всичко, както си е, и той не се учуди.

Помисли, докато изгоря една кибритена клечка, и попита какво съм правел, как съм живял по-рано. Премълчах за братството, казах, че съм учил и след това съм постъпил в десантна част. «Ще ви дам съвет — каза портиерът. — Идете в Париж. На улица „Мюрило“ ще намерите кантората на мосю Тринке. Там ще се намери подходяща работа за вас.» Обясних, че нямам пари даже за път. Той разреши въпроса съвсем просто. Според него нямаше смисъл да мъкна куфара до Париж, по-добре да го оставя при него на съхранение, пък той ще ми даде пари за път и за храна.

Добър човек излезе този портиер, но не се излъга в сметките си: куфарът беше първо качество и съвсем нов.

Пристигнах в Париж, намерих улица «Мюрило», намерих кантората, само че това не беше никаква кантора, а вербовъчен пункт и мосю Тринке се оказа подполковник в оставка. Набираха хора по поръчка на Моис Чомбе за войната в Катанга. Този мръсен негодник се готвеше да заграби цяло Конго, необходими му бяха добри войници. Той нямаше свои, трябваше да наема. Аз им се харесах. За мен условията бяха повече от великолепни: в марки — две хиляди на месец, помолих да ми открият сметка в швейцарска банка, плюс шест хиляди застраховка в случай на раняване.

Включиха ме в отряда на Боб Денар и скоро се убедих що за командир е той — по-добър не ти трябва. Изобщо момчетата бяха здравеняци, болшинството бивши военни като мен, но аз бях най-младият.

Боб Денар познаваше Африка — някога е бил комисар на колониалната полиция в Мароко. Може да се каже, че на попадналите под негова команда ни потръгна. По-късно се запознах и сдружих с още един славен човек. Марк Хосенс… С него свършихме много неща в това дяволско Конго. Жалко, че загина по-късно в Биафра… И не само той. Не се плащат напразно големи пари, срещу тях се иска кръв…

В началото попаднах в личната охрана на Чомбе и дълго не ми се наложи да стрелям. Той беше хитър и предпазлив, но глупав като щраус. Смяташе се за важна персона. Надутите му бузи блестят, като лъснат ботуш, отразяват зайчета на слънцето. От черен по-черен, а бъркаше в огъня с бели ръце…

По онова време имаше някаква разправия между политиците. Всички искаха да успокоят Моис.

Най-голям интерес в Конго имаше белгийската компания «Юнион минер». Денонощно извличаха оттам злато, уран, диаманти. Докато се бореше за власт, Чомбе също грабеше, колкото можа. Откъде иначе пари, за да поддържа цяла армия?

Ние, дошлите от Европа, вярвахме само на европейците. Поддържахме се един друг, тъй като черните войници на Моис не бяха надеждни, дори самият той не им се доверяваше.

Към края на шестдесет и втора година се домъкнах до Елизабетвил. Прилична храна през свободното време, пиене, когато искаш. Заплатата постъпва редовно в банката — касиерът не лъже, веднага ти дава копие от преводите.

Но след това сериозно се заеха с Чомбе. У Тан, новият секретар на ООН, изпрати в Катанга сините каски и стана доста кисело за нас.

За първи път стрелях по хора, когато Моис Чомбе се измъкваше към едно малко градче край медните рудници, за да не попадне в плен. Обкръжиха ни, Боб Денар заповяда да се отбраняваме до последен дъх. Чомбе чакаше транспорт, за да офейка, а ние поддържахме отбраната. Добре се представихме. Наистина противникът не атакува, но аз лично брах голям страх.

Благодарен съм на Денар, изведе останалите живи извън обръча. Чомбе се изплъзна в неизвестна посока, а ние, разделени на групи, цял месец се промъквахме през джунглата… Да си кажа правото, не мога да си представя как отново бих могъл да издържа такъв поход.

Младостта, разбира се всичко изтърпява. Този път излязох от джунглата само с една драскотина — убодох си рамото в един трън, което после забра и ми остана белег като от ваксина против шарка.

Когато се разделихме в гората на групи, Денар, каза, че всеки, който се върне в Европа, може да го потърси, ако му се наложи, в Париж, в мощното кабаре «Черната котка».

Ние с Хосенс се добрахме до Денар. Какво ни струваше това, просто не е за разказване. В Дакар си наложихме карантина, за да се посъвземем малко. Поизмихме се, облякохме се по европейски. Дочакахме да изпратят пари от Швейцария, а после той в Белгия, аз в Париж.

Сега вече знаех, не пилеех парите напразно. Погулях малко и край, наложих си диета.

Често си спомнях думите на Денар за кабаре «Черната котка» и от време на време минавах оттам.

Веднъж се срещнахме и той ми прошепна, че се открива голяма работа — този път всичко ще бъде много солидно и ще продължи доста време. Базата и клиентът — отново Моис Чомбе. Аз помолих Денар да ме има предвид.

Видях се с още един от нашите. Онзи ме покани да отида с него в Мадрид, при Майк Хор, който формирал своя команда, но отказах, защото бях чувал за Майк и не ми харесваше. Хор беше полковник от Южноафриканската република. Той също работеше за Чомбе, но на мен не ми се искаше да служа под неговото командуване. Ненапразно в Африка го наричаха «бесният Майк». Той беше от идейните, макар че обичаше парите не по-малко от другите. Смяташе се за голям борец против комунизма, а на мен ми се повръща от такива маниаци. Те се опияняват от кръв, а моят характер е друг. Обичам чистата работа. Ако някой поиска от мен да се изпреча срещу куршум или да стрелям вместо него — нека ми плати, а идеята да си остави за него, гарнитура от лозунги аз не ям…

Изобщо завербуваха ме при Денар, на него можеше да се вярва и служи, той не се месеше в идеите.

Доколкото си спомням, обстановката в Конго беше много изгодна тогава за Чомбе. Там ставаха раздори, а той се стремеше да установява твърда власт. Във всеки случай на нас, наемната войска, той действително плащаше твърдо и заплатите бяха по-високи от предната година. Затова тук се стекоха много бели.

И все пак трябваше да отида в Мадрид, тъй като там беше сборният пункт. От Испания се прехвърлихме в Конго със самолет. Всичко беше организирано точно, като по разписание. Чии бяха самолетите — не се интересувах.

Нашият транспорт се приземи на столичната аерогара веднага след личния самолет на Чомбе. За него бе устроен пищен прием.

Едни настаниха в казарми, други по частни квартири и започна гуляй!

Народецът беше пъстър, имаше и криминални престъпници, даже знаменити, като например Карл Шмидт, по прякор «Мини-Шмидт». Той беше висок само сто петдесет и пет сантиметра, най-много сто и шестдесет, малък, но храбър. За него се носеха легенди. Той успя заедно с един помощник да задигне изпод носа на пазачите два камиона с оръжие и патрони, и то не където и да е, а в Западна Германия и след това продал камионите заедно със стоката. Казваха, че спечелил страшни пари. Полицията издала заповед за арестуването му на немски, английски, френски и испански, а той се изплъзнал от всички полиции. Ще го намериш друг път — толкова е малък…

Веднъж четири взвода ни вдигнаха през нощта по тревога и с транспортьори ни прехвърлиха на сто километра от Елизабетвил. Там момчетата от отряда на Майк Хор бяха попаднали в засада, трябваше да ги измъкнем.

Дадохме им на черните да разберат, както се полага. Запалихме две села. Седем бунтовници обесихме. А около четиридесет човека пребихме.

Тогава за пръв път видях човек със забита в гърба стрела, беше от нашите, бял. Не бих искал да съм на негово място…

За година и половина много неща станаха. Това приличаше малко на война. По-скоро на хайка. Ту черните налетяваха върху нас, ту ние ги погвахме.

Явно беше, че Чомбе не можеше да гледа много напред. А как и можеше да гледа? Та нали преди да попадне сред управниците в Елизабетвил, се е занимавал с въшлива търговия, дребно човече. Злато и диаманти успя да натрупа при първата си авантюра, а и при втората не се смущаваше. Но да държиш юздите на такава голяма държава трябва мозък.

През октомври на шестдесет и пета, отново трябваше да си оберем крушите от Конго.

Съпротивата срещу Чомбе беше голяма, но несъгласувана и при това той имаше силна поддръжка от тези, които бяха заинтересовани да държат на власт такъв негодник.

Най-после се намери един генерал, който се осмели да катурне Чомбе. Това беше генерал Мобуто. Слава на господа, през шестдесет и пета не се наложи да се изтегляме през джунглата. Съвсем организирано ни върнаха със самолет в Испания. Командирите ни съобщиха, че който иска, може да се върне в Конго под знамето на Чомбе, те поддържаха връзка с пунктовете за вербовка, открити в много градове: Рим, Париж, Брюксел, Лиеж, Женева, Бордо и, разбира се, в Мадрид и Лисабон. А който попадне в Родезия или ЮАР, и там ще се намери вербовчик, щом пожелае. Бесният Майк засега не смяташе да отива в пенсия.

Около два месеца живях в Мадрид тихо и спокойно, имах си едно момиче не по-лошо от Маргарита и не такава пияница. Компанията ми беше изключително от нашите, командосите. Не очаквахме скоро да ни повикат, затова се държахме дружно. Именно тогава се запознах с Хайзелс и Франсис Боненан. Те не бяха от нашата черга — хитри едни, такива няма да отидат срещу куршумите в джунглата. На другите, не знам, но на мен те не ми харесваха. Няма да скрия, на Хайзелс съм му благодарен. Помогна ми да намеря работа.

Пройдохата Боненан влезе под кожата на Моис и знаеше всичките му планове. Малко преди Коледа се събрахме у Хайзелс да обсъдим положението си. Хайзелс ни съобщи, че в близко време, т.е. през шестдесет и шеста година, не можем да разчитаме на работа в Африка. Така му казал Боненан, а на него можеше да се вярва.

Помръкнахме. Разбира се, една година можехме да си поседим така, но паричките изтичат, а за седене никой не плаща.

Когато се разотивахме, Хайзелс ме задържа. Не разбрах защо му бях харесал. Каза, че иска да ми помогне. А може би не милееше много за мене, сигурно му бяха направили поръчка за момче като мене и вече е получил комисионни за това. Не мога да твърдя дали беше точно така, но Хайзелс не е от тези, които ще изпуснат възможността да спечелят. Накратко, той ми даде един адрес и бележка до човек на име Алоиз и обясни, че с известно старание ще мога да си осигуря приличен живот при него. След това вече разбрах защо именно мен беше избрал Хайзелс. Бях успял да спечеля репутацията на точен стрелец, който не губи самообладание. А това се ценеше от нашите гуляйджии.

Всичко добре, но адресът на този Алоиз не беше много подходящ — Ню Йорк.

Гратис не можеш да прелетиш или преплуваш, трябва да се плати. Пък и нищо не е ясно, може напразно да се охарчиш.

Взех да се съмнявам и след една седмица отново отидох при Хайзелс, а той, като ме видя, вика: «Ти още ли си тук?» И като започна, че съм голям глупак, стърча още в Мадрид, докато в същото време под ръководството на Алоиз мога да правя долари. Той умее да убеждава…

Ние наистина не помислихме, че за по-дълъг престой в Щатите ще трябва специална виза, но Хайзелс се зае да уреди всичко. След няколко дни в ръцете си имах специалното разрешение за влизане в Щатите и право на пребиваване половин година с продължаване на срока, ако пожелая.

В началото на март пристигнах със самолет в Ню Йорк. Намерих небостъргача на Манхатън, целият натъпкан с офиси и служби. Алоиз се оказа солиден около петдесетгодишен човек. Стаята му беше с двойна врата. На вратата — номер от сребрист метал и табелка: «Адвокат». В кабинета бюро, две кресла и нищо повече.

Алоиз прочете бележката на Хайзелс — там на английски беше написано, че предявителят, тоест аз, е онзи младеж, който е нужен на Алоиз. Хайзелс така ми обясни в Мадрид, защото аз не разбирах английски. Разбирам малко, като се говори — нали цяла година капитанът ме учеше, все нещо бях запомнил, но просто нямаше кога да чета даже и немски книги или вестници.

Проблемът с езика веднага отпадна, защото Алоиз говореше немски като истински германец.

Без да ме пита нищо, той ми даде ключ от квартира, написа на лист от бележника адреса и обясни как да отида дотам. Предупреди ме никога повече да не се появявам в неговия офис, каза да се настаня в квартирата, а той скоро ще ме посети. След това откъсна лист от бележника, покани ме на своето бюро, даде ми писалка и помоли да напиша разписката, че съм получил сто долара. Докато пишех разписката, той отброи стотачка все по петдоларови банкноти. Не ми хареса тази процедура с разписката, но нямаше как — аз съм дошъл при него, а не обратно.

Като ми даде парите, Алоиз каза, че би било по-добре да ми даде по един долар, но нямал такива. Аз се учудих и той ми обясни, че от една миля съм миришел на чужденец и, второ, веднага се виждало, че не съм от богатите, затова по ми подхождали дребни банкноти.

Ако беше казал такова нещо в Конго, щях да го направя на решето, но разговорчето ставаше в Ню Йорк.

А в същност Алоиз беше прав. Аз действително се различавах от американците. И африканският загар още ми личеше. «Впрочем — каза Алоиз — ти можеш да се представяш като фермер от Юга. Те имат същите физиономии — казва, — челото бяло, а останалото като у мексиканците». В Африка носеха коркови каски против слънце, затова половината ми лице беше като сметана, а другата половина черна. Щом си свалях шапката, зяпваха ме като клоун. А заради загара едва не загазих още в самото начало. След това Алоиз извади от чекмеджето на бюрото фотоапарат и ми направи няколко снимки.

Няма да бъде интересно да разказвам подробно за живота си в Ню Йорк, ще кажа само, че Алоиз ме настани в едностайна квартира с хладилник и телефон. На третия етаж от една огромна стара къща в съседство с Харлем.

След три дни той се отби за малко вечерта. Попита ме мога ли да карам кола. Можех. Каза, че на мое разположение ще бъде един форд, стар, но напълно запазен. Само при едно условие: никога да не идвам с колата до квартирата. Хората не трябваше да ме видят с колата. Значи трябваше да я паркирам някъде по-далеч, най-добре в задните покрайнини.

Алоиз ме снабди с карти на нюйоркските улици и пътищата около града, които трябваше да проуча. Накрая сложи на масата шофьорска книжка на мое име.

Една седмица изучавах колата и уличното движение. Досадно нещо. Затова пък, като се измъкнеш от града на някаква просторна автострада — идва удоволствието, особено за тези, които обичат големите скорости.

По указание на Алоиз отидох до едно местенце на около двеста километра от града. Там имаше гора, покрай която се вие пътят, а зад гората пред реката — голямо дере. След като се върнах оттам същия ден, Алоиз дойде при мен и донесе в малко куфарче пистолет с дълго дуло и заглушител. Такъв, пистолет не бях държал досега. Алоиз ме предупреди да го пипам само с ръкавици.

Сега за първи път заговорихме за моите и неговите задължения. Той не извърташе, каза ми всичко направо.

Аз трябваше да изпратя на оня свят някакъв непознат на мен господин, за което Алоиз ще ми плати, три хиляди долара. Просто и ясно като бял ден. Алоиз поемаше задачата да събере необходимите сведения за господина. Засега аз трябваше да отида в онова дере и да изпробвам пистолета. Според Алоиз този пистолет може да пробие човешки черен от сто метра. Той ми даде срещу разписка още двеста долара и каза, че те не влизат в хонорара. Допълнително заплащане за вреден труд…

Отидох в дерето, наденах хартийка на един храст и изстрелях две пачки по девет патрона. От различно разстояние. Пистолетът беше отличен, не се наложи да местя мушката нито надясно, нито наляво, мито да я повдигам или скъсявам. Само малко я почерних, да не свети, и от осемнадесет патрона само един куршум мина извън мишената, когато стрелях от сто крачки без упора.

Скоро Алоиз ми показа жертвата. Ние бяхме в колата, а онзи излезе от някаква административна сграда, цялата облепена с обяви и надписи. С него вървеше навъсен мургав младеж на моите години на вид боксьор. Алоиз каза, че това е неговият шофьор и телохранител. Запомних добре лицето на клиента, фигурата също. Стори ми се, че много прилича на Алоиз. Май точно така беше… Клиентът седна на задната седалка, телохранителят зад волана…

Алоиз ми даде адреса на любовницата на клиента, където се отбивал в четвъртък, веднъж седмично.

Преди да свърша работата, аз трябваше внимателно да проуча всичко, да намеря най-удобна позиция и начин на оттегляне. Всичко това ще направя по мое усмотрение, но трябваше да съблюдавам непременно едно условие: да оставя колата не много далеч от мястото на произшествието и в нея шофьорска книжка на името на Ричард Смит. Шофьорската книжка на Смит Алоиз пъхна в джоба на гърба на седалката. Между впрочем винаги когато Алоиз идваше при мен, беше с ръкавици. И аз по негово искане никога не сядах зад волана без ръкавици… Да, пистолета също трябваше да оставя в колата…

Алоиз обеща да донесе хонорара на другата сутрин след изпълнението, но аз поисках гаранции. Можеше да ме измами.

Разговорът стана неприятен. Той ме уверяваше, че знам неговия офис. Къде щеше да се дене. Но това не беше убедително за мен, зная как стават тия работи… Днес седи един човек в кабинета, а утре гледаш — друг. «Кой е този мистър Алоиз? Няма и никога не е имало такъв мистър Алоиз! Сбъркали сте адреса.» Той ми каза, че когато се явих при него, веднага ми повярвал, не ми гледал зъбите. Достатъчно му била препоръката на Хайзелс, и щом като аз имам нещо общо с Хайзелс, от къде на къде ще подозирам в нечестност него, Алоиз? Прав беше, и му повярвах.

Ти ме питаш дали не съм се страхувал да убия човек? Не съм ли се измъчвал? Съвест и прочее?

Зависи какво смяташ за страх… Страх ме беше да не загазя, това е ясно. Но повече се страхувах от онзи човек, чието име даже не знаех, и за когото, между впрочем, за да не ме гризе съвестта, Алоиз каза, че е лош човек, никой нямало да въздъхне по него и всички щели да се радват да го видят в гроба. Ето това ти обяснявам по въпроса за моята съвест, но ако ти е малко, ще ти кажа още нещо. Да убивам едни по поръчка на други — това ми е професия, цели три години си изкарвах прехраната по този начин. Излиза, че тук съвестта няма нищо общо. А три хиляди долара не се намират така лесно на улицата. В Африка за тези пари три месеца ще се потиш. А тук само един изстрел… Не, за съвест няма да говорим. Банкерите спокойничко си спят, нали? Богатите имат добър апетит? А с какво са по-добри от мен? Сами не могат да стрелят, ние стреляме заради тях. Това е разликата… Нека се измъчват за съвестта поповете и монахините, а ние трябва да живеем… Но какво стана по-нататък? Или ти омръзна? Не ти е омръзнало. Тогава пийни си от винцето и слушай. За пръв път се ровя в миналото си, даже на мен ми е интересно…

Разузнах. Картинката беше следната: къщата, в която живееше милата на моя клиент, е на тиха уличка, ширина на платното около петнадесет метра, тротоари от двете страни — около шест метра. Отсреща — точно същата десететажна сграда. Тази улица се пресича от широко авеню с оживено движение. До ъгъла — сто метра. На ъгъла — закусвалня с полуподземно помещение. Мога да паркирам до спирката на авенюто, недалеч от закусвалнята.

Първият четвъртък установих, че клиентът паркира на същата спирка. Телохранителят го изпрати до входа и тръгна към закусвалнята. Това беше в седемнадесет нула, нула. Точно в деветнадесет телохранителят беше на входа и клиентът се показа пред него на главния вход. Вижда се, че е много делови човек, всичко по разписание до секунди — когато печели пари и когато се люби. С такъв няма да скучаеш…

Всичко това е добре, другото бе лошо: огнева позиция за стрелба от прозореца на отсрещния дом нямаше. Има асансьор, без площадка на стълба. Резервната стълба е откъм двора.

Но аз помислих: щом Алоиз каза да оставя колата не много далеч и клиентът за мое щастие оставя своя Пакард на сто и петдесет метра, то мога да стрелям от колата. Така и реших, макар че при този вариант трябваше да се съобразявам и с телохранителя. Той също можеше да стреля по мен. Но шансовете ни не са равни. Аз все пак ще съм в колата.

Не можех да премахна едно затруднение: през март на тази улица даже в слънчев летен ден вероятно е тъмно, а пък в седем часа вечерта още не палят лампите и на десет крачки не можеш да различиш мъж или жена върви по тротоара. В къщите лампите са запалени, но прозорците са плътно закрити от пердетата, а няма рекламни светлини. Надявах се на зрението си, а за по-голяма сигурност купих шише рибено масло, пих цяла седмица — помага на очите в тъмното, каза ми го капитанът на Рейн.

Според пресмятанията трябваше да стрелям минимум два пъти, макар че куршумите бяха дум-дум, в която и точка от тялото да попаднат — свършено е с човека. Но ако клиентът е интелигентен, след първия изстрел той обезателно ще легне, независимо дали е улучен, или не. Значи вторият изстрел трябва да бъде по-ниско, за застраховка. Не е изключен и трети, защото телохранителят след три секунди ще се сети да извади своя пистолет. Но аз се надявах на тъмнината, а пък и фордът ми беше черен. Не ми се искаше да закачам телохранителя, той навярно е от нашата черга, от тези, които стрелят заради други…

Всичко бях предвидил, като по ноти, оставаше да дочакам следващия четвъртък, защото не обичам да протакам нещата. Всичко щеше да мине гладко, ако не беше моят африкански загар, по-точно, ако не бях забравил за него. И най-важното, че Алоиз ме беше предупредил. Това не е шега работа, когато се решаваш на такова нещо, трябва не една седмица напред да гледаш, а много по-далеч.

Не бях нарушил никакви правила, а просто два пъти се отбих в закусвалнята на ъгъла да похапна. Нищо не пих. Само хапнах, но когато се хранех, свалях шапката си. А без шапка правех впечатление.

На всеки е известно, че ако заставиш трима различни свидетели да разкажат за едно и също произшествие, такъв винегрет ще се получи, че самият римски папа не може да се оправи. А моята клоунска мутра запомнили и еднакво описали седем човека и всичко заради проклетия загар.

Настъпи денят, онзи четвъртък. В пет без четвърт пристигнах пеша до ъгъла, влязох в закусвалнята, взех си чаша мляко, седнах до прозореца. Точно в седемнадесет клиентът мина с телохранителя. Допих млякото и се отправих към колата — бях я оставил доста далеч, на около четиридесет минути пешком. Сложих ръкавиците, седнах на кормилото, запуших, извадих от куфара пистолета, допълних пълнителя с патрони и махнах предпазителя, за да не забравя в последната секунда — нали знаеш, че понякога фотографите забравят да махнат капачката от обектива. Потеглих по опустелите улици.

Пристигнах до ъгъла край закусвалнята точно в седем часа без две минути. Намалих скоростта, виждам — телохранителят прекосява улицата. Оставих го да мине на около трийсет метра и бавно карам след него. Прозорецът на дясната врата беше свален.

Всичко стана по разписание. Стрелях от около пет метра, прицелих се в гърдите. Клиентът падна на тротоара, като се сви, телохранителят нищо не разбра, засуети се, защото не чу изстрел — пистолетът ми имаше такъв тих звук, като че ли си хвърлил камък във водата — тиинк…

Втори път не стрелях, натиснах газта и полетях до следващия ъгъл, свих веднага и спрях. Заключих колата и бързо се отправих към метрото — то беше наблизо. Пистолетът оставих на пода под седалката.

След един час бях в къщи. Изпих веднага половин бутилка уиски и легнах да спя. Сутринта отворих друга бутилка, освежих се и зачаках Алоиз. Той пристигна на мръкване.

В началото нищо не каза, хвърли на масата в кухнята плик с пари, поседя, докато ги броях, а след това извади от шлифера си сгънат лист, откъснат от вестник, разгърна го и посочи с пръст снимката на познатата ми сцена: клиентът лежи на тротоара, над него стои телохранителят. Само едно ми се стори странно, че той гледа във фотоапарата, а с ръка сочи към корема на своя господар. Чак после се сетих, че вероятно показва на полицаите как е станало всичко.

Вярно е, казвам на Алоиз, така беше. А той: чети, глупако! Аз обяснявам, че не мога да чета на английски. Тогава той прочете. Под снимката бяха написани неприятни думи. С едри букви се казваше, че преди два часа до убийството в закусвалнята са видели човек със съмнително лице: челото бяло, останалата част много тъмна.

Петима постоянни посетители на закусвалнята, касиерката и продавачката на млечни продукти твърдяха, че този човек предизвикал неопределено подозрение със своето поведение, но точно с какво, не се съобщаваше. Продавачката и касиерката съобщаваха още, че подозрителният субект е посетил закусвалнята няколко пъти през последните две седмици преди трагичното произшествие — това не беше лъжа. Само че аз не можах да разбера с какво съм предизвикал тяхното подозрение, освен със загара.

Попитах Алоиз какво е писано за убития. Той се ядоса, защото аз не трябваше да мисля за това сега, но все пак каза, че пострадалият притежавал някаква посредническа кантора, в миналото е привличан към съдебна отговорност във връзка с игралните домове, но поради липса на доказателства е оправдан.

Да, Алоиз, както винаги, беше прав: трябваше да помисля за собствената си безопасност. С шофьорската книжка, колата, а може би и с пистолета той насочи полицията по следите на непознатия за мен Ричард Смит, но аз къде да се дяна с моята мутра? Слава богу, че пред съседите не бях си свалял шапката…

След всичко, което стана, Алоиз виждаше един изход: да изчезна от Ню Йорк и изобщо от Щатите.

Уговорихме се той да ми донесе в квартирата продукти за една седмица и да не си показвам носа навън. Отиде веднага в магазина и домъкна разни консерви. А докато се разкарваше насам-натам, му хрумна една умна мисъл: да се опитаме да премахнем загара с някакви средства. Но трябваше да се намерят такива средства.

Два дни кукувах само на консерви. Най-накрая се появява Алоиз и поставя на масата две шишенца — в едното бяла гъста каша като каймак, в другото синкава. Дала му ги една негова позната.

Дявол знае какви бяха тези шишенца, но във всеки случай миришеха хубаво. Мажех се три пъти на ден, щипеше ми мутрата, мислех, че ще си претрия кожата. И, представи си, след една седмица като се погледнах в огледалото — розовичък като прасенце. Чудеса на козметиката!

На двадесет и шести март излетях за Мадрид. Разбира се, Алоиз не ме изпрати. Простихме се, когато ми донесе билета. Разделихме се като добри приятели, засвидетелствува ми голямото си уважение към мен, а аз към него.

Алоиз изрази надежда, че нашите отношения няма да се прекъснат, обратно, ще закрепнат. Помоли ме да открия в Мадрид пощенска кутия, та в случай на необходимост да ми прати телеграма. Имаше предчувствие, че ще се нуждае от моите услуги нееднократно.

Какво пък, аз съм винаги готов, аз съм войник, завербуван от негово величество долара, а също така от нейно величество марката и негово превъзходителство фунта, но, да ме избави бог, от нейно преподобие италианската лира, тъй като не мога да смятам до милион, ако се бях приземил не в Мадрид, а в Рим и бях сменил доларите с лири — веднага щях да стана милионер. А не бих искал да съм италиански милионер. Моите другарчета в Мадрид пръсти още не бяха засмукали, но порядъчно поизтръскаха спестеното и затова с нетърпение чакаха зова на тръбата.

Посетих неколцина, поразпитах ги. Не намерих Хайзелс, но имаше други, които служеха на Моис Чомбе, по-точно на Боненан, и бяха добре осведомени. Говореше се, че катангският търговец иска непременно да стане премиер-министър на Конго, струва ми се, че беше изготвен вече и план на действие. Можеше да се вярва на това, защото Чомбе от глупост, или защото беше порядъчен нахалник, никога не държеше в тайна своите най-близки планове. Но дните си течаха, а никой не ни вдигаше в тревога. Бях започнал вече да си мисля как да намеря нова работа, когато получих писмо от Алоиз. Беше започнала жегата още в началото на май и това писмо дойде тъкмо навреме, защото ми беше омръзнало да се пека, не исках повече да загарям, теглеше ме по на север, а Алоиз ме канеше на среща в Цюрих, откъдето смятал да мине транзит. Той ми плащаше пътните, така че нищо не губех. Изпратих телеграма, че съм съгласен.

На седми май се срещнахме на летището в Цюрих. Алоиз продължаваше по-нататък — в Истанбул ли, в Багдад ли, имаше само два часа свободни, които прекарахме в един стар тъмен ресторант близо до гарата, там масите бяха разделени с дървени прегради…

Стигнаха ни и тридесет минути за разговор. Задачата беше да премахна един човек…

Готов бях да се пазаря, но Алоиз предложи по-висока цена от първия път — пет хиляди долара. Пътните в двете посоки и още триста за дребни разходи. Две и половина ми даде веднага в аванс, а останалата част — когато изпълня задачата. Грехота беше да откажа.

Той ми показа снимка на възрастен човек. Темето доста голо, малки очички, челото в бръчки, дълъг и дебел нос като патладжан, чак закрива устните. Изобщо не много симпатичен човек.

С този можех да постъпя, както с първия, но Алоиз се страхуваше от повторение, защото в такъв случай полицията ще открие определен почерк, а това не беше желателно. Щом като има почерк, може да се сравняват и съпоставят различните причини и следствия и току-виж, че се докопат до следа. Така ми обясни Алоиз.

Значи друго трябва да се измисли. На мен ми харесваше оръжието, което ни послужи вярно с първия клиент, Алоиз каза, че може да се използува подобен пистолет и че той е в него, но всичко останало, тоест обстоятелствата трябва да бъдат други. Никакви отвлечени неща — в смисъл на шофьорска книжка на името на Ричард Смит той не може да ми осигури този път, значи вече не прилича на случая с първия клиент. За мен това беше по-лошо, но Алоиз предложи първокласен план. Запомних дневния режим на новия клиент, Алоиз ми нарисува разположението на неговата вила, откъдето той в осем часа сутринта тръгвал за работа в града и се връщал всяка вечер, в града понякога се задържал до двадесет и два часа, но не повече.

Алоиз ме накара да прерисувам този план и след това той изгори своето листче в пепелника. Даде ми ключ от една квартира в Ню Йорк и ми каза адреса — не беше квартирата, в която си чистих загара от лицето. Алоиз каза, че там ще намеря пистолети от две системи и мога да ползувам, който избера, а освен това в шкафа в кухнята ще намеря три мини с часовников механизъм. Мините са миниатюрни, но с голяма взривна сила. Едната е като кутия боя за обувки, а другите две са направени като играчки, които се увисват на предното стъкло на колите — маймунка и Мики Маус. Алоиз ми обясни подробно как да заредя мините и да включа часовниковия механизъм. Мога да ги включа в контакта, да речем, в съединителя или спирачките с помощта на тънки жички, които също се намират в шкафа в кухнята, Алоиз напомни, че клиентът има две коли и в едната виси маймунка, а в другата Мики Маус. Аз трябва да взема кола под наем. Предупреди ме още, че пистолетите са изпробвани, трябва да се целя под центъра. Главното условие беше да се справя в разстояние на десет дни — точно толкова той ще бъде в Щатите.

Ето какъв предпазлив работодател ми се падна. По-добър не може да се намери…

Следващата среща значи ще бъде след десет денонощия в същия ресторант и аз ще получа останалата част от хонорара. Той излетя на изток, а аз същата вечер — на запад, отвъд океана.

Паспортът ми беше в ред, не се плашех от митническа проверка, бях чист.

За да не се разпростирам много, ще кажа веднага, че не се възползувах от мините, а застрелях клиента в дома му. Вечерта беше душна, той излезе на верандата, запали лампата, седна в един стол-люлка, сложи вестника на колене и надена очилата си. Стрелях от ъгъла на съседната вила, която беше празна, куршумът попадна в лицето и той стана бял като платно. А на стената зад него се образува голямо червено петно — като велосипедно колело. Куршумът беше дум-дум… Така си и остана да седи, облегнат на стола. Аз спокойно се измъкнах, върнах кадилака на стопанина, оставих пистолета в квартирата и — на летището.

Наложи се два дни да чакам Алоиз в Цюрих. Съжалявах, че не взех пистолета — хубава машинка беше. Но можех да си изпатя на летището, беше рисковано…

Алоиз се разплати от честно по-честно. Вече знаеше за произшествието, неизвестно откъде. Не зная защо вестниците не писаха за този случай. Вероятно някой от Ню Йорк му е съобщил. Тогава си помислих, че той си има и система на контрол. За първи път ме заяде любопитство: кой е в същност Алоиз? Но да взема и направо да питам, слушай, ти що за гъска си? — щеше да бъде много невъзпитано. За три месеца спечелих осем хиляди долара. Службата при Чомбе сега ми се стори напразно губене на време.

До май шестдесет и седма година получих от Алоиз няколко задачи. Наложи се една да изпълня без пистолет, може да се каже, с голи ръце, а това ми е противно. Как го беше измислил Алоиз този път? Той настояваше да изглежда така, че все едно клиентът сам е паднал и се е ударил о стъпалото на стълбата. Трябваше да вземем глинения отпечатък на стъпалото, след това Алоиз ми даде железното ъгълче, с което аз ударих стареца в слепоочието… Това беше някъде близо до Париж… Не, по-добре да работя без такива неща… След това цял месец сънувах стареца, по-добре да отида и да запаля свещ… Но мина… Всичко минава…

Да-а… А след това се разделихме с Алоиз. Това е цяла история, аз и до днес не мога да разбера дали правилно направих завой, или избързах, загубих или спечелих. Може би загубих, но се яви една много съблазнителна комбинация… Ако не ти омръзна, мога да ти я разкажа. Не ти ли омръзна? Тогава слушай…

През май на шестдесет и седма, когато в Мадрид научихме, че скоро предстои изпращане в Конго — даже получихме по една заплата, — дойде призовка от Алоиз за мен. Вече бях свикнал да мисля, че щом той ме вика, значи всичко е подготвено, повече от две седмици няма да се задържа. По-рано от юни едва ли ще започне изпращането — това можех да разбера. И така, излитам за Ню Йорк.

Отново, както винаги, квартирка в една стара къща, в която половината от жителите са емигранти. И не ти се пъхат без нужда. Алоиз идва, дава инструкциите, а на тебе ти остава да чакаш сигнал. И ето идва денят, Алоиз ми показва живия клиент, когото трябва да убия, съобщава ми разписанието на неговия живот, маршрутите на пътуванията му и прочее, снабдява ме с оръжие. И определя крайния срок.

Но на другата сутрин, тъкмо се бръснех в банята, на вратата се звънна: някой натиска да влезе. «Кой би могъл да е?» — мисля си. Алоиз има ключ, а и той няма навика да ме посещава сутрин. Реших да не отварям. Отново се звъни, дълго и настойчиво. Досрамя ме, че съм се затаил, даже не дишам. Отидох да отворя.

В първия момент, когато открехнах вратата, реших — край. Глупаво положение: стоя с насапунисано лице, в ръката самобръсначка, а пред мен — кой, мислиш? Няма да познаеш… Телохранителят на онзи, първия клиент, брюнетът с навъсените вежди. И вместо да получа куршум в челото, аз чувам вежлив глас: «Извинете, може ли да вляза за минутка?» Толкова бях оглупял, че казвам: «Моля, заповядайте». Бих могъл да се предпазя — може би при отворената врата не искаше да ме довърши, при затворена е по-безопасно, но той мина в стаята пръв, а аз зад него. И започна следния разговор:

— Казвам се Мортимър — съобщава гостът. — Аз имам нещо общо с онзи човек, както и вие.

Мисля си: за кого ли ме взема? Ако той е смахнат, аз съм с ума си.

— Кой човек имате предвид? — питам.

— Алоиз — спокойно отговаря той.

Който иска да се учудва, но аз се бях научил никога да не си отварям устата глупаво.

— Е, и какво? — интересувам се аз.

— Известно ми е какво трябва да организирате за Алоиз — обявява той все така спокойно.

Какво ще направите, когато ви казват такива неща? Предложих му да седне и запали цигари. Запушихме.

— Та кажете какво трябва да организирам? — моля го аз.

Мортимър съвсем учтиво и правилно излага задачата на Алоиз.

— Кой сте вие? — питам.

— Аз също работя за Алоиз — отговаря Мортимър. — Това е достатъчно.

Аз обаче не мога да свържа едното с другото. Та нали той беше телохранител на убития клиент. Ако и той работи за Алоиз, за какво ме наема мен и устройва цял спектакъл? Продължавам да изяснявам:

— Отдавна ли работите за него?

— Не, от половин година.

Аха, мисля си, значи просто е сменил стопанина. Питам по-нататък:

— А преди това за кого сте работили?

Мортимър можеше да не отговаря или да излъже нещо, но явно беше дошъл не да разиграва комедия, а да върши работа. Беше много сериозен и гледаше изпод вежди.

— Преди също съм вършел наемна работа — обяснява, — но малко по-различна.

— А именно?

— Бях телохранител, пазач. Стопанина ми го убиха. Пред очите ми. Кой ще ме вземе след този случай?

Разсъждаваше правилно. Стана ми вече ясно, че след онзи случай Алоиз е прибрал Мортимър и го е заставил да му служи. Всичко, както се полага на един порядъчен човек. Оставаше да науча кой е бил предишният му стопанин — от това можех да се досетя що за тип е Алоиз. По-точно, що за персона е, от какъв калибър. Ако първият ми клиент беше пръв и на Алоиз… Изобщо, ако узнаех що за човек е бил, можех да определя и Алоиз. Ще се получи пълна картина.

— Ако не е тайна — казвам, — с какво се занимаваше вашият предишен работодател?

— С всичко по малко — отговаря Мортимър.

— Защо го убиха?

— Можеше да стане конкурент.

— На кого?

— На Алоиз.

— В какво?

Мортимър ме погледна недоверчиво — не го ли будалкам. Но на мен наистина нищо не ми беше известно.

— Той искаше да се заеме с тази работа, с която се занимава Алоиз.

— Да работи като адвокат?

Сега аз вече наистина се преструвах малко на глупак. Мортимър реши да говори открито.

— Алоиз приема поръчки за убийства — каза той, — а такива като нас ги изпълняват.

— Ясно — казвам, — продължавайте.

И изведнъж той ме шашна. Постави на масата един ключ. Аз питам:

— Е, и какво?

— Това е от вашата квартира. Можете да се убедите.

Все повече нищо не разбирах. Докато размислях какво може да означава това, Мортимър беше решил да разкрие всичко.

— Ако аз сбъркам, тоест, ако ние двамата не се споразумеем и вие уведомите за този разговор Алоиз, за мен ще бъде лошо. Но аз мисля, че вие все пак ще се съгласите с моето предложение.

— И какво искате да ми предложите?

Главата ма Мортимър също не беше пълна със слама. На вид изглеждаше като боксьор, а разсъждаваше като професор. Ето каква комбинация беше разработил.

— Познавам човека, когото вие трябва да убиете — каза Мортимър. — Той има много пари, а няма още петдесет. Алоиз ви е дал седем хиляди и на мен пет…

— А на вас за какво? — зададох идиотския въпрос.

— За вас.

Ставаше все по-тежко.

— Как така за мен?

Мортимър подхвърли ключа на дланта си.

— Трябва да се скрия във вашата квартира. След като изпълните поръчението. И да ви убия. Имам пистолет. Същият като вашия.

Явно, не съм се зарадвал много на това, защото Мортимър счете за необходимо да ме успокои.

— Така става винаги… Вие не сте американец и не познавате типове като Алоиз. Колко поръчения вече сте изпълнили?

— Седем — отговарям.

Той казва:

— Виждате ли. Много са. Ставате твърде опасен за Алоиз. Даже и да ви обича, все едно, трябва да се отърве от вас. Изведнъж осем убийства потъват във водата.

— Като смятате и това! — уточнявам.

— Да.

Той обясни всичко както трябва, само не се беше добрал до главното.

Питам:

— Докладвайте вашето предложение.

Мортимър обясни простичко:

— Ще предложим на този човек да живее, и ще вземем от него… да кажем, двеста хиляди. Той ще замине някъде по-далеч, защото това не е шега, и той ще разбере всичко.

— А какво ще стане с нас?

— Ние също ще заминем.

Откровено да си кажа, не можех така изведнъж, за една минута, да премисля всичко. Обмислях.

— По сто хиляди на всеки — казва Мортимър. — Пресметнете за колко трупа ще спечелите такава сума.

Разбирах от деление и умножение. Но не е шега да измамим Алоиз.

— Ами ако Алоиз поиска да ни отмъсти? — казвам.

Мортимър отново обяснява:

— Човекът, когото вие трябва да убиете, не му е конкурент. Това е странична поръчка. Тези, на които той пречи, поръчителите, ще бъдат доволни от неговото изчезване. Алоиз ще загуби от това няколко хиляди. Вие ще се върнете в Европа, аз също ще си намеря някое тихо местенце. Алоиз няма да харчи пари за нас, а той самият не може да стреля.

— А вие сигурен ли сте, че този човек няма да ни изпрати по дяволите? — казвам.

— Мисля, че няма.

С една дума, Мортимър ме убеди и не отложихме работата, а още същия ден посетихме клиента в дома му. Беше сам, ако не смятаме прислужничката — една стара негърка. Мислех, че ще ни приеме за обикновени шантажисти, но когато Мортимър честно му разказа как стои работата, клиентът се вкисна и повярва, че ние не мислим само за себе си. Вероятно е очаквал нещо подобно. Даже поиска веднага да изчезне от Щатите. И ако искаш вярвай, ако искаш не, но той помоли един от нас да остане при него. Работата опря до парите — той, разбира се, нямаше в себе си двеста хиляди, затова се договорихме така: той ще направи необходимите разпореждания до банката, за да получим парите в Европа, Мортимър ще поръча три билета за нощния самолет и ние ще осигурим безопасност на клиента през цялото време, докато е с нас…

Такива ми ти работи… Клиентът се разплати в Ротердам. Той се отправи за Биариц, където семейството му беше на почивка, жена му и децата. Мортимър потегли някъде към Англия или Шотландия, а аз се върнах в Мадрид. Даже успях за заминаването. Зачислиха ме в отряда на полковник Денар и потеглихме за Кисангани.

Това беше последният опит на Чомбе да заграби Конго. Но излезе пълна глупост.

Самолетът на Моис беше превзет от неговото приятелче Боненан и вместо за Конго, го приземиха в Алжир. Не зная кой му беше платил за това, но вероятно сумата беше голяма.

На пети юли ние все пак се впуснахме в действие, независимо че Чомбе не пристигна.

Работата тръгна както става понякога при игра на карти: в началото все хубаво и хубаво, а после все лошо и лошо.

Там, освен нас действуваше и отрядът на полковник Шрам. Именно той вдигна метеж. А ние го поддържахме.

Но нещо в механизма не беше в ред. Не се получаваше никакъв обрат на действията и националната армия ни посрещна както следва. Денар беше ранен, изпратиха го в Родезия, а ние преминахме под командуването на Шрам. Осем дни се бихме в Кисангани, но нищо не можахме да направим.

След това преминахме Букава, два дни водихме бой за града и накрая го превзехме, та ни стана по-леко.

Угоявахме се до октомври, а след това Мобуто започна да настъпва. Ако погребвахме на ден по десет души, това се смяташе за малки загуби. Всичко свърши на втори октомври.

Отново ми потръгна — заедно с трима души от нашия отряд избягахме, въпреки че бях ранен от парче снаряд в рамото. Момчетата извадиха парчето, промиха с джин раната и нищо, отървах се…

Зимата прекарах в Ница. Лекувах се, почивах, ходех до Монако. Слава богу, рулетката не ме привлече, макар че първия път спечелих, заложих на номер седем и топката се спря на него. Пипнах солидна сума, но успях да се преборя, заминах. След това няколко пъти се опитвах да играя, но безуспешно. Проиграх дребна сума и плюх на това удоволствие.

Можех да купя някакви акции или примерно да открия магазин, но нямам доверие на търговците. Мисля си, по-добре париците ми да си седят в банката, процентите ще растат. Но за да не тегля от тях, трябваше да си изкарвам за прехраната.

Срещнах един стар колега от Конго, който се канеше да замине за Португалия, където се търсеха наемни войници. Да си кажа правото, Африка ми беше омръзнала. Ако можех да замина някъде към Южна Америка, щеше да е по-интересно. Но там нищо не ме очакваше. Съгласих се за Португалия.

Там ние, специалистите по Конго, се ценяхме високо. Бил съм и в Мозамбик, и в Ангола, и в Гвинея-Бисау. В Африка ти ме видя със собствените си очи.

Е, това е всичко. Разбъбрих се и аз не зная за какво. Край. Дай да запалим.“

За това, че е работил две години в Центъра, Брокман премълча.

Михаил стана, отиде към прозореца. Вече се беше смрачило, а те не бяха запалили лампата и улицата се виждаше добре от край до край. Михаил видя как мършавият мина покрай хотела — прикрепената „опашка“ към Брокман.

Може би това е пратеник на Алоиз, който броди като хиена, чакайки удобен момент да хване Брокман за гърлото.

— Не се ли поинтересува за презимето на Алоиз? — попита Михаил.

— Ти знаеш истинското му име — напомни Брокман. — Сам казваше, че с Хофман сте били приятели.

Значи Алоиз — това е Гюнтер Хофман. А неговият агент тук — ако стърчащият действително е пратеник на Алоиз — даваше на Михаил нишката.

— Е, какви приятели сме били? — възрази Михаил. — Той ми беше командир. Не съм сигурен, че Хофман ме е запомнил.

— Искаш ли да се срещнеш с него? — усмихна се Брокман. — Ще ти плати добре за моята глава.

Михаил се обърна към него.

— Ти защо цели два часа ми разкриваш душата си, щом допускаш, че ще те продам?

— Няма да ме продадеш. Алоиз няма да те намери.

„Главата ти вече е на мушката, глупако“ — помисли Михаил. Той смътно почувствува, че можеше да извлече полза от възникналата ситуация, но още не знаеше как да направи това.