Олег Шмельов, Владимир Востоков
Завръщането на резидента (14)

Глава 14
Уткин се събужда

След дълго бездействие Владимир Уткин най-после прояви активност — това стана през пролетта на 1972 година. По-рано той прекарваше отпуската си в къщи, макар че профкомитетът му предлагаше карта на юг. Пред топлото море той предпочиташе родната река и риболова по нея.

Този път той промени правилото и се отправи към морето, но не на юг, а на север, на Балтика, и не на море, а в големия град, и то в този, където живееше Мария, жената на Михаил Тулев. Ако вземем под внимание цялото поведение на Уткин, който не беше напускал родното място през последните години нито веднъж, този избор не беше случаен. Какво го беше привлякло не къде да е, а там, където е базата на бившия резидент на Разузнавателния център Тулев, където са останали хора, които го знаят и помнят?…

— Твоята Спяща красавица като че ли се е събудила — каза полковник Марков на Павел Синицин, като го извика по този повод във вилата, където обикновено се срещаха.

„Спящата красавица“ беше кодовото название на Владимир Уткин, което му беше присвоено по предложение на Павел.

— Време беше — каза Павел. — И как се появява?

— Отива в Прибалтика.

— От Мария ли се интересува?

— Не е изключено.

— Да не би нещо да не е в ред при Михаил?

— Там от време на време има сътресения. Проверяват…

— А тя за какво им е потрябвала?

— Кой ги знае? Всеки случай трябва да предупредим Мария, иначе ще се изплаши.

— Кога да замина?

— Веднага, буквално на минутата. Той е вече във влака.

Павел стана.

— Вземи си оръжие — каза Марков. — Не го изпускай от очи. Дявол знае какво са замислили.

— Дали не се е наканил да краде Сашко?

— Може би няма, но все пак ги предупреди да се пазят…

Павел пристигна в града осем часа преди влака, в който пътуваше Уткин. От Летището той позвъни на Мария по телефона, а в единадесет и половина вечерта беше при нея в къщи.

Мария не се учуди от неочакваната поява на Павел. Той я посещаваше не често, но редовно. Във всеки случай толкова редовно, че синът й Сашко смяташе чичо Павел за свой човек, даже приятел, и то не заради това, че чичо Павел винаги носеше някакви подаръци. Самата Мария се отнасяше към Павел като към роднина, като брат на мъжа и, Михаил Тулев. Изобщо връзката й с Москва беше здрава, Владимир Гаврилович Марков й се обаждаше веднъж на месец, за рождените дни на нея и Сашко, и на всички празници обезателно изпращаше поздравления.

Мария, както и преди работеше като диспечер в таксиметровия гараж, животът й течеше постарому. Новото и радостното в него беше свързано само със сина. Ето сега например Сашко завършваше вече втори клас.

Материално беше добре, макар че заплатата й не беше голяма: всеки месец получаваше запис от Москва с част от заплатата на Михаил…

Като затвори вратата след себе си, Павел кимна към стаята на Сашко:

— Спи ли? Да поговорим в кухнята.

— Чай или кафе? — попита Мария в кухнята. — Защо не съблечеш шлифера?

— Аз съм за малко. Всичко ли е наред?

— Да. Транзит ли минаваш?

— Не, идвам специално при теб.

— Тогава закъде бързаш?

— Трябва да се настаня в хотела и да се наспя, утре ще ставам рано. Слушай сега, на въпроса.

Мария разбра, че Павел този път не е дошъл просто да ги види и на лицето й се изписа безпокойство.

— Ама ти не се плаши — каза Павел, сядайки срещу нея. — Няма нищо особено. Утре пристига един човек, мисля, че ще иска да те види.

— С Миша ли е свързано?

— Вероятно.

— Какво ще поиска?

— Това ти ще знаеш след срещата ви.

— Какво може да го интересува?

— Понятие нямам. Но ако те пита за Михаил, ще казваш само едно: замина някъде към Крайния Север, нищо не знаеш за него, писма не изпраща.

— С Миша всичко ли е наред?

— Всичко е нормално. Ти, Мария, не се бой от госта, ние сме тук. Сашко сам ли ходи на училище?

— Сутрин го изпращам аз, а се връща сам. Не е далече, даже не пресича улицата. Защо питаш?

Въпросът я разтревожи и Павел се упрекна, че го зададе.

— А, попитах само…

— Не хитрувай, Паша.

— Сгреших, прощавай. За Сашко ние ще се погрижим, забрави за това.

— Лесно ти е да го кажеш!

— Бъди спокойна, нито косъм няма да падне от главата на Сашко.

— Добре, забравих.

— В колко излизате от къщи?

— В осем.

— Аз тръгвам. Извинявай, на Сашко нищо не съм донесъл, много бързах, не можах да купя. Не му казвай, че съм идвал.

— Добре. Кога ще се появиш?

— Трудно ми е да ти кажа. Зависи от обстоятелствата. Но ако не аз, някой от нашите ще намине.

— Е, всичко хубаво!

— Бъди здрава, Мария. Имам една последна молба към теб: върви по улицата, без да се оглеждаш.

— Добре.

Павел отиде в градското управление на КГБ. Предупреденият по телефона от Марков началник на управлението го чакаше. Договориха се: в разпореждане на Павел се дава местен сътрудник, заедно ще посрещнат госта на гарата и после ще действуват в зависимост от поведението на Уткин.

Беше запазена стая за Павел в хотела. Полковникът го закара със своята кола. Влакът пристигаше в седем часа сутринта. Павел имаше на разположение пет часа — напълно достатъчни да се наспи.

Сътрудникът от КГБ дойде да го вземе в шест и половина. По пътя за гарата те си разпределиха задачите.

На перона нямаше много посрещачи и Павел остана в чакалнята да наблюдава през прозореца: не трябваше да попада в очите на Уткин, защото той можеше да го познава. Възможно бе преди прехвърлянето му да са показали на Уткин неговата снимка. Но и да не е така, той трябваше да остане невидим за Уткин.

Павел знаеше, че Уткин пътува в осми вагон, но според правилата той трябваше да се появи от друг вагон, ако, разбира се, не е пълен глупак и инстинктът му за самосъхранение не е притъпен окончателно.

Наистина Уткин, с малък куфар в ръка и „Спидолата“ през рамо, слезе на перона от вагон номер 6. Но неговата предпазливост се свърши с това. Огледа се на изхода на гарата и повече не се обърна.

На спирката за таксита дочака реда си и в осем без четвърт те — Уткин, Павел и помощникът му — бяха на улицата, където живееше Мария. Павел каза на шофьора да мине в двора на един голям нов жилищен блок, помощникът слезе и се отправи по другата страна на улицата след Уткин, който освободи таксито и бавно се придвижваше напред, хвърляйки коси погледи към номерата на къщите. Пред номер 34 забави крачка, спря, запали цигара. Павел погледна дали някой не следи неговия помощник — това не беше излишно. Наоколо беше чисто.

В осем без пет от входа на дом номер 36 излязоха Мария и синът й. Сашко размахваше чантата и вирнал глава, примижавайки пред сутрешното слънце, разказваше нещо. Стигнаха кръстопътя и, завиха зад ъгъла. След тях — Уткин, след него — помощникът на Павел, а по-назад — самият Павел.

Пред училището Мария целуна сина си по бузата, Сашко махна с ръка и викна на момчетата, които вървяха по другата пътечка.

Уткин догони Мария. Павел и неговият помощник видяха как тя се спря за секунда, като усети до себе си непознат мъж. По всичко изглеждаше, че Уткин познава Мария.

Помощникът остана да дежури край училището, а Павел следваше Мария и нейния спътник. Без да ги изпуска от очи, той разсъждаваше за действията на Уткин и дойде до извода, че този законспириран агент е получил изчерпателни данни за своята първа акция: освен адреса на Мария, описание на външността й и даже точния час, в който излиза от къщи. Нима някой е съставил график на работния ден на Мария? Впрочем нещичко биха могли да знаят и от Михаил. Навярно е така.

На трамвайната спирка Мария и Уткин спряха, поговориха спокойно и продължиха нататък — може би по молба на Уткин. Мария е решила този път да отиде до таксиметровия гараж пешком. Ако се съди отдалече, разговорът им не беше оживен, но продължи цял половин час. Важното от него Мария предаде на Павел, когато Уткин си отиде.

Като се представил за стар приятел на Михаил, но без да съобщи името си, Уткин попитал:

— Не бихте ли могли да ми дадете неговия адрес?

— Аз самата не го зная — сухо отговорила тя.

— Как така? Вие сте му жена…

— Много просто.

— Не ви ли пише?

— Ни думичка. — И на самата нея този факт в началото и се сторил необясним и нелеп.

— Да не е избягал?

— Нещо такова… А вие откъде знаете моя адрес, щом като ме питате за адреса на Миша?

— Аз живеех тук… Преди той да замине. Знаех къде се прибира да спи.

— Ясно — казала Мария с досада в гласа, едва скривайки своята неловкост от неумелата лъжа на събеседника й: нали тя се беше преместила в двустайната квартира наскоро.

Около две минути вървели мълчаливо, след това Уткин казал съчувствено:

— Извинете за нескромния въпрос… Вие все още ли го смятате за свой съпруг?

— Ами какво да правя? — казала Мария.

— Той не ви ли помага?

— Абсолютно с нищо.

Отново замълчали, а след малко Уткин казал:

— Аз послъгах. Никога не съм живял във вашия град.

Мария се учудила:

— Не разбирам… Не ви ли се струва, че всичко това е странно. Спирате ме на улицата… Непознат човек…

— Михаил ме помоли да ви се обадя, да ви кажа да не се безпокоите… Той каза, че знаете къде е…

Тя се спряла, погледнала го в лицето.

— Моля ви, престанете. Не искам нищо да слушам.

— Вие можете да предадете за него нещо чрез мен…

— Всичко хубаво — казала Мария и изтичала на другата страна на улицата.

Още същата вечер Уткин си замина обратно с влака през Москва.

Своя доклад пред Владимир Гаврилович Марков Павел започна с думите:

— Мислете както искате, но ми е невъзможно да разбера задграничните господари на Михаил.

— Защо?

— Вижте какво се получава. Уткин е отишъл при Мария да провери нещо, нали?

— Да предположим.

— Следователно още от самото начало, тоест от момента на връщането на Михаил, те не му вярват.

— Да речем, че не му се доверяват докрай.

— Добре. Отбелязваме това. По-нататък: Уткин е толкова сигурен, че след него няма „опашка“, че почти не проверяваше. Какво значи това? Вие как смятате, Владимир Гаврилович?

— Те го смятат надеждно законспириран.

— Как така? — попита Павел. — Първия човек, когото Уткин е видял на наша земя, е Михаил, заподозрения Михаил. Значи още от първата крачка Уткин би трябвало да бъде нащрек. Или разсъждавам неправилно?

— Като че ли всичко си е на място.

— Тогава къде е логиката?

— Наистина не се връзва — съгласи се Марков.

— По-нататък. Аз имам и друго предположение, но и то до никъде няма да ни доведе.

— Например?

— Да приемем, че те смятат Уткин за разкрит. Значи лесно е да се сетят, че ние ще предупредим Мария за неговата визита. За какво е тогава този цирк?

— А ти не допускаш ли…

— Извинете, Владимир Гаврилович, зная какво имате предвид. Предвидихме добре: Уткин пристигна сам, след нас нямаше „опашка“.

— Остава да признаем, че Уткин е пътувал с честни намерения? — дразнейки Павел, попита Марков.

— В такъв случай аз изобщо не мога да открия благородния подтик на онези гении, които са завели Уткин при Мария. Въпросите му са доста примитивни.

Когато Павел преминаваше към изящни фрази, това значеше, че обсъжданият въпрос е престанал да го вълнува поради своята абсурдност. Съобразявайки се с това, Марков предложи:

— А сега да започнем отначало. Разказвай подред.

— Аз съм записвал точно.

Павел извади от джоба си сгънат на четири лист, където беше записал разговора между Уткин и Мария — дословно, с уточнения, направени от Мария.

Марков даде на Павел да прочете едно от писмата на Михаил Тулев, в което съобщаваше за подозренията на Себастиян към него, за проверката в лоялността му и за съперничеството между Себастиян и Монаха.

— Може би си прав по отношение на това, че Себастиян не е много с всичкия си — каза Марков в края на разговора… — Първо, в тези работи преди всичко действува старото правило: колкото по-просто, толкова по-вярно. Второ, пие още не знаем с каква цел Уткин е изпратен при Мария. Може би проверяването на Мария е само предлог, а главната задача е съвсем друга. Ние не знаем всичко.

— Вие, Владимир Гаврилович, си противоречите — иронично забеляза Павел. — Казвате, че колкото по-просто, толкова по-добре, а сам усложнявате нещата.

Марков се усмихна.

— Ние не сме догматици. Живи хора сме.

… Този разговор се проведе на 27 април 1972 година. На 28 Уткин се върна в къщи. На 29 дойде голямо съобщение от Михаил Тулев и този ден сложи край на спокойствието, което цареше в старото, започнало от преди десет години дело. Всичко се раздвижи.

Михаил уведомяваше Марков, че в скоро време, не по-късно от средата на май, в Съветския съюз ще бъде прехвърлен агент със сериозни задачи. Михаил е имал честта да го готви за прехвърлянето му и той му е представен под името Владимир Прохоров, а всъщност това е Карл Брокман. По-нататък следваше подробен портрет и жизнеописание на Брокман. Прилагаха се три снимки, които Михаил беше направил на Брокман в профил и анфас. Начинът на прехвърлянето не беше известен на Михаил.

Михаил подчертаваше, че Брокман бил професионален наемен убиец. И по-надолу в скоби напомняше за своето предишно съобщение, в което ги уведоми за въпроса на Монаха дай и Павел е способен да убива.

Думи като „професионален убиец“, „убива“, от които страничен човек би настръхнал, в безстрастното делово изложение на Михаил бяха нещо съвсем обикновено. Подобни неща се срещат често в нощните бълнувания и фантасмагориите на побъркания човек, а това все пак е служебно донесение. Но тези неща съществуват, не можеш да ги отминеш. Даже най-старото средство на тайната война — отровата — е все още необходима на свръхнаучния двадесети век…

Същия ден Марков доложи на генерала съобщението на Михаил и свика съвещание за всички работници, които имаха отношение към операция „Резидент“. Съвместно набелязаха кръг от мероприятия, необходими за посрещането на Брокман по какъвто и начин да бъде прехвърлен. Оставаше само да чакат.

След празника, на 4 май, Марков получи още едно важно съобщение: Уткин подал заявление с молба да го освободят от длъжност по собствено желание. На 2 май Уткин за пръв път от своето пребиваване в Съветския съюз излезе в ефира. Радиограмата му беше много кратка, предаването трая няколко секунди. Работеше с непознат шифър. Дешифровката можеше да създаде трудност.

На 8 май в пощата на един приволжки град на името на Потапов, тоест, Павел Синицин, се получи картичка. В нея негов „приятел“ (така беше подписана картичката) съобщаваше, че скоро ще пристигне в Москва и много иска да се видят. За деня на пристигането ще съобщи допълнително, затова нека Павел всеки ден проверява в пощата.

Уткин изчака законните две седмици след подаване на заявлението и си оправи сметките още на 6 май. Началникът на телефонната палата го пусна неохотно.

Уткин получи всичките си документи — паспорт с отметка за работа, военна книжка с печат за снемане от отчет, трудова книжка, профсъюзна книжка и различни справки, сбогува се с другарите си по работа, почерпи жените с десертно вино и шоколад, а мъжете с три бутилки коняк и на 9 потегли за Москва. Като изчака на Курската гара дългата опашка, той си взе билет за влака Москва — Батуми.

Правеше впечатление, че Уткин пътува с лек багаж, като за санаториум. За няколко години заседнал живот той се обзаведе с разни вещи, но взе със себе си само това, което се събра в един стандартен куфар, среден по размер. Всичко останало — телевизора, две палта, одеяла, възглавници, спално бельо и прочее остави на хазяина, като каза, че може да се върне за парцалите, когато се оправи на новото местожителство.

„Спидолата“ носеше, преметната на рамо.

Упътен от милиционера на гарата в Батуми, Уткин се отправи към бюрото за квартири на частните курортисти и тъй като сезонът току-що започваше, предложиха му по избор пет различни варианта. Той си избра стая в един голям нов блок на много оживена улица близо до пристанището.

Хазяи на двустайната квартира се оказаха двама старци, пенсионери. Уткин хареса квартирата. Предплати за един месец.