Олег Шмельов, Владимир Востоков
Завръщането на резидента (20)

Глава 20
Три листа от ученическа тетрадка

Последната половин година Николай Николаевич Нестеров беше зает с това, което той наричаше свой основен фонд, тоест с чисто научна работа. Заради това даже се откъсна от своята преподавателска работа, която много обичаше, и помоли да го освободят от лекции за цял семестър. Проблемът, който не му даваше покой вече десет години и с решаването на който ту изцяло се заемаше, ту, виждайки неуспех при пореден опит, отлагаше за по-добри времена, най-после взе да му се изяснява и той, всецяло отдаден на търсенията на най-икономични решения, водещи към целта, работеше почти като в най-хубавите си години, усещайки отново предишния екстаз. Мисълта и духът му живееха пълноценно. Естествено, всичко това беше дълбоко вътре, херметически затворено в мисълта. Така, всецяло погълнат от тази вътрешна работа, Николай Николаевич съвсем не забелязваше това, което ставаше около него. Невинаги даже чуваше гласа на жена си, която го викаше за обяд.

Въпреки това, когато Олга Михайловна разказа на мъжа си какво е станало с приятелката на тяхната дъщеря, Николай Николаевич се изплаши.

— Господи, какво нещастие — каза той. — Но защо се е случило именно с нея? Такова хубаво момиче…

— Всички са хубави — отряза го Олга Михайловна. — Ти по-добре погледни тука. — Тя с жест на разгневена антична героиня посочи към средата на стаята, където на пода бяха наредени блузки, поли, шалчета и други предмети от женския тоалет.

Разговорът ставаше в стаята на Галина, която в този момент отсъствуваше, беше извикана в милицията. А преди това Олга Михайловна направи щателна проверка на целия апартамент, включително и в кабинета на Николай Николаевич, което той в същност не забеляза, и измъкна от шкафовете, бюрото и сейфа всички вещи, които дъщеря й беше скрила от нея.

Николай Николаевич си оправи очилата и погледна там, където сочеше пръстът на жена му.

— Извинявай, мила моя… Това са някакви мостри.

Тук Николай Николаевич най-после проумя, че жена му наистина е развълнувана, тя даже престана да контролира израза на лицето си.

— Глупак! Това са вещи на твоята обожавана дъщеря.

— Е, и какво? Тя иска да ги изхвърли ли?

— Мисля, че аз ще ги изхвърля.

— Не разбирам, скъпа… Каква връзка има?

Олга Михайловна въздъхна дълбоко и попита малко по-спокойно:

— А не си ли купувал ти тези скъпи парцали?

— Моля ти се, ти знаеш, аз изобщо не разбирам от дамска конфекция.

— Ах, да, ти просто й даваш пари. Тайно от мен. И ето резултата.

— Ако на момичето му харесва да се облича по-добре… хм-хм… по-разнообразно… според мен няма нищо осъдително… Ти самата…

— Не става дума за мен — прекъсна го Олга Михайловна. — Ти си сляп.

— Защо си толкова сърдита?

— Всичко това намерих в твоя кабинет. Тя го е крила от мен. Това харесва ли ти?

— Но, моля ти се, обясни ми… Нали ти ми говореше за онова бедно момиче… Как да свържем едното с другото?

— Ти ми кажи честно — знаеше ли за този гардероб в твоя кабинет?

— За първи път го виждам.

— Значи тя е крила и от теб. — Олга Михайловна стисна устни и се замисли. След това продължи с отпаднал глас: — Значи всичко това е по-лошо, отколкото си мислех.

— Но кое е по-лошо и какво си мислила? — искрено загрижен попита Николай Николаевич.

— Когато човек е чист, няма какво да крие. Аз отдавна подозирах, тази Светлана е забъркала нашата дъщеря в някакви тъмни работи. Ами тя е търговски работник. Ето я нейната търговия. — Олга Михайловна стана, нервно изпука пръстите си и се заразхожда покрай стената. — А тая нашата — заплес! Животно!

— Моля ти се, Оля, недей така! — Николай Николаевич винаги се смущаваше, когато неговата съпруга при силно нервно разстройство изведнъж се забравяше и въпреки волята си употребяваше лексикона от младежките си години, когато не се беше омъжила за него, академик Нестеров.

— Ти само фъфлиш, на тебе трябваше да се стегнат юздите — щеше да има полза от това!

— Но в къщи нямаме юзди — стараейки се да я върне в реално състояние, меко каза Николай Николаевич. — Ти смяташ, че тук има някаква криминална история?

— Ще бъде добре, ако не е така. Галина изобщо не е способна за такова нещо, но откъде да знаем какви ги е забъркала тази Сухова Светлана? Но съм сигурна, че тези проклети парцали е изкомбинирала тя.

Олга Михайловна не беше съвсем справедлива по отношение на Светлана Сухова, но тя не подозираше колко близко беше до истината, като свързваше разпилените скъпи вещи на пода с нещастието на Светлана, нещастие, което поставяше семейство Нестерови в съвсем неловко положение — включително и това, че тяхната дъщеря е обект на внимание на криминалната милиция. А ако знаеше истинския произход на всички тези модни нещица, мигрената й така щеше да избухне, че земята ще се разцепи, да не говорим за нейната слаба, многострадална глава.

— Ти смяташ да ги изхвърлиш ли? — попита Николай Николаевич, кимайки към вещите.

— Искам да облекча работата на милицията.

— Нима работата е отишла толкова далеч?

— Във всеки случай, докато ние тук разсъждаваме, нашата мълчаливка дава показания в милицията. Могат и обиск да направят.

Като видя, че мъжът й се хвана за сърцето, Олга Михайловна изтича в спалнята и донесе от своята забележително богата аптечка валидол. Отваряйки капачката, тя мимоходом (мислено) се похвали, че благоразумно не съобщи на мъжа си за пръстена, който веднъж й донесе Галина и тя го купи за смешно ниска цена. Този пръстен днес беше хвърлила в краката на дъщеря си, като заповяда да го предаде на предишната му притежателна ей така, без да й върнат парите, не иска да го вижда повече в къщи.

Николай Николаевич се отказа от валидола. Като се оправи от минутката, слабост, той попита:

— В какво я обвиняват?

— В нищо, не се вълнувай — побърза да го успокои Олга Михайловна. — Трябвало да побеседват с Галина. Все пак е най-добрата й приятелка. Да ти направя ли кафе?

— Да, моля ти се. Но ти сигурна ли си?

— Скоро ще се върне. Следователят, който се обади, каза за един час, не повече. Да не се измъчваме напразно. Като дойде, ще разкаже. Не е тя ударила Светлана, я.

— А може би ние ще трябва да поговорим с милицията? Да им разкажем за морала на нашата дъщеря…

— Да видим какво ще искат. Ако започнат да се заяждат, ще се наложи да се намесиш. Изобщо веднага трябва да заминем.

Николай Николаевич виновно разпери ръце.

— Това никак не е удобно… Имам много започнати работи…

— Аз казвам за мен и Галина. Ти можеш да си останеш.

— Имаш пред вид Алуща?

— Разбира се.

Връщането на Галина от разговора с Орлов и Семьонов, разбира се, имаше успокояващо въздействие върху разтревожените до крайност родители.

А като каза, че в милицията изобщо нямат нищо против нейното заминаване за Крим, тяхното душевно равновесие бе възвърнато — ако не напълно, то отчасти.

Въпросът за заминаването беше решен веднага. Трябваше да направят това-онова, да купят някои неща, затова решиха да тръгнат в събота, на 3 юни. Николай Николаевич се обади на секретаря си и го помоли да купи два билета за самолет. Олга Михайловна заповяда на Галина да нареди разпилените на пода вещи в един стар куфар и да го остави в килера (тяхната окончателна съдба тя смяташе да определи и обяви след това), а тя отиде до Вася — така наричаха Василиса Петровна, старата гледачка на Галина и домашна прислужница, която беше в отпуск по случай идването на сина й със семейството си от Смоленск. Добрата Вася се съгласи да идва два пъти в седмицата, да чисти апартамента и готви на Николай Николаевич, който не трябваше да подивее самотен.

На 3 юни, в събота, Олга Михайловна и дъщеря й отлетяха за Крим със сутрешния симфернолски самолет. Николай Николаевич с едва скривано удоволствие ги изпрати, егоистично предчувствувайки колко добре ще използува своето благословено семейно единочество. Но всички изгледи за спокойствие изчезнаха в същия момент, когато, след като се върна от летището, пъхна в малкото огнеупорно чекмедже на бюрото си незабелязано предадения му от дъщерята пръстен. Галина нищо не можа да му обясни в присъствието на вечно бдителната си майка: само му прошепна: „Скрий го, моля ти се“. И той се смяташе задължен да изпълни молбата, без да вниква в причините, които са подбудили дъщеря му да предаде за запазване скъпоценната дреболийка. Доверена му беше тайна — въпрос на чест бе да я опази. Той би се презирал, ако разсъждаваше другояче.

Не беше успял още да затвори чекмеджето, когато телефонът иззвъня.

Много учтив глас каза:

— Николай Николаевич ли е?

— Да, слушам ви.

— Извинете за безпокойството. Казвам се Павел Синицин. Работя в Комитета за държавна сигурност.

Николай Николаевич искаше да каже „много ми е приятно“, но това му се стори предвзето, неподходящо за случая. Той каза:

— С какво мога да ви бъда полезен?

— Необходимо ми е да се срещна с вас. Свободен ли сте сега?

— В момента да.

— Ще ми разрешите ли да дойда?

— Разбира се, заповядайте.

— След петнадесет минути съм у вас.

След като положи слушалката, Николай Николаевич си помисли, че приятната вежливост на младежа, съдейки по гласа, не му пречи да бъде настоятелен. После съобрази, че това обаждане непременно има някакво отношение към печалната история със Светлана.

Когато Николай Николаевич отвори вратата и видя пред себе си наистина млад човек, който го гледаше с внимателните си сини очи и чакаше покана да влезе, предварително приготвеният официален тон изчезна от само себе си. Той каза свойски, по-просто:

— Вие сте Павел Синицин, нали? Заповядайте, заповядайте!

Павел се усмихна, влезе, затвори вратата след себе си и каза:

— А вие отваряте широко вратата и не питате даже кой звъни?

— Ами аз ви чаках — възрази Николай Николаевич. — Да минем оттук.

Павел влезе в хола след стопанина, като попита пътем:

— Вашият апартамент не е ли блокиран?

— Какво? — не разбра Николай Николаевич.

— Казвам, няма ли алармена сигнализация?

— А-а… представете си, няма. В къщи винаги има някой.

— Добре — отбеляза Павел.

Николай Николаевич му посочи фотьойла до малката масичка. Но преди да седне, Павел му показа служебната си карта.

— Въпреки че не питате, ето ми документите, но все пак е необходимо да се интересувате.

— Е, какво, само от чисто любопитство, така да се каже… — Николай Николаевич подържа картата за малко и я върна на Павел. — Никога не съм виждал ваши документи.

Следвайки примера на стопанина, Павел седна и весело каза:

— Знаете ли, Николай Николаевич, може смело да се каже, че ако съществуваше всесъюзно дружество на равнодушните, вие можехте да заемете поста президент. Е, като шега, разбира се.

Оценявайки шегата, Николай Николаевич се засмя, но разбра, че казаното от Павел е не от единственото желание да се пошегува. Той винаги се отнасяше с дълбоко уважение към всички без изключение, които изпълняваха своя професионален дълг, за каквато и професия да става дума, и никога не си позволяваше ни най-малко пренебрежение към неща, в които беше дилетант. Той изобщо не разделяше хората по признака на образованието или професията, не виждаше никаква принципна разлика, да кажем, между физика-теоретик и работника, който прави табуретки. И единият, и другият могат да бъдат истински работници и шарлатани. Николай Николаевич не считаше за нужно даже да се презират шарлатаните, за него те бяха празно място, дупка на геврек, той ги наричаше съкратено РВД, което значи „рицари на вечния двигател“.

Сега Николай Николаевич чувствуваше, че разговаря с човек, който се отнася към своята работа сериозно. Затова сметна за неуместни всякакви заобикалки:

— И така, с какво мога да ви бъда полезен?

— С вас трябва да обсъдим много неща. Разрешете по-накратко!

— Колкото по-кратко, толкова по-добре.

— Все пак в началото ще направя обща декларация — отново усмихвайки се, каза Павел. — Необходимо е да се убедите, че ние действуваме в името на нашите общи интереси.

— Не се съмнявам.

— В такъв случай ще бъда пределно откровен, но ако ви се стори, че нещо премълчавам, моля, не ме съдете.

— Всичко ще разбера, не се безпокойте.

— Зная, че вашата жена и дъщеря заминаха със самолет днес за Крим. Но вие имате и домашна прислужница.

— Вася? Тя е в отпуск. Оля се договори с Вася да идва два пъти в седмицата.

— Желателно е да отмените това. Вие можете ли да й кажете да не идва?

— Мога, разбира се, но тя няма да ме послуша — убедено заяви Николай Николаевич.

— Добре, може би аз ще поговоря с нея. Къде живее?

Николай Николаевич отиде в спалнята, взе тефтерчето на жена си и намери адреса на Василиса Петровна. Павел го преписа и продължи:

— Сега два важни въпроса. Можете ли да заминете от града, Николай Николаевич? Как мислите по този въпрос?

— Не бих искал — призна си Николай Николаевич.

— Мисля, че няма да бъде задълго. Нали не се нуждаете от разни пособия за работата си?

— Освен главата — промърмори Николай Николаевич. — Далече ли трябва да отида?

Като разбра, че с този деликатен въпрос всичко беше наред, Павел се зарадва.

— Тук наблизо, на около петдесет километра. Там има прекрасни условия. Никой няма да ви пречи.

— И кога?

— Още днес. В краен случай — утре. Но по-добре днес.

Николай Николаевич поклати глава.

— Обаче!

— Добре, може и утре. Вие извинете, но това е извънредно необходимо, уверявам ви — разпали се Павел. — Не бихме ви безпокоили толкова настоятелно, ако имахме друга възможност.

— Разбирам. Но аз трябва да се приготвя…

— Не вземайте нищо излишно. Както за кратка командировка.

— Когато прекрачите шестдесетте, нито една командировка няма да ви се види кратка — меланхолично забеляза Николай Николаевич. — Но как да организирам всичко? Какво ще стане с апартамента? Съпругата ми ще ме подложи на най-жестоко заточение. Тук всичко ще потъне в прах…

— Не се безпокойте. Вася след това ще се постарае. Съпругата ви навярно няма скоро да се върне. А апартаментът ще бъде под строг надзор, никой няма да разбие вратата.

— Надявам се. А с какво ще пътувам?

— Ще ви закарат и докарат. И съм сигурен, че няма да бъде задълго. Може би за няколко дни.

— Склонихте ме. И още какво?

Павел въздъхна. Имаше си той такъв безконтролен навик, или по-точно, условен рефлекс, когато пристъпваше към труден въпрос, той напълваше гърдите си с въздух, като че ли ще се гмурне надълбоко. Сега беше именно такъв отговорен момент.

— Кажете, Николай Николаевич, работата, с която сега се занимавате, далече ли е още от завършване, или може да се смята в основата си готова?

— Вие запознат ли сте с физиката, математиката?

— Само в пределите на средното училище.

— Тогава нищо няма да разберете.

— В общи черти — на какъв етап сте?

— На всички изведнъж — Николай Николаевич не обичаше да разсъждава „в общи черти“ даже с колегите, когато ставаше въпрос за неговата работа. Той не смяташе за нужно да смекчава тона, след като съзнаваше безполезността на разговора.

Но Павел беше готов за това. Той обясни:

— На нас е известно, че сте намерили важни решения. Но те са недостатъчни, за да се реши проблемът като цяло. Още много ли ви остава?

— Въпросът е наивен. Даже не е и дилетантски. Не се задълбочавайте в същността на моите анализи. По-добре кажете какво се иска от мен. Започнете от другия край.

На Павел не оставаше нищо друго, освен да признае своята непредпазливост. Нали искаше по-кратко…

— Вие сте прав. Извинете, ще се постарая по-нататък без предисловия, но едно съм длъжен да ви кажа: от вашата работа се интересува едно от чуждите разузнавания. Дотолкова се интересува, че са направили ключ за вашия апартамент.

— И затова ще бъда толкова спокоен за апартамента? — на свой ред се пошегува Николай Николаевич.

— Във всеки случай бравата няма да бъде разбита…

— И какво по-нататък?

— Ние трябва да ги снабдим с материалите, които те искат да получат.

— Тоест?

— Няколко формули, написани с вашата ръка. Нали работите и в къщи?

— И в къщи, и на улицата. Навсякъде. Но аз не оставям записки извън института. — Относно записките той не беше съвсем точен, но не придаваше особено значение на това.

— Може и да оставите — каза Павел.

Николай Николаевич се начумери и след като помисли малко, попита:

— Лъжливи?

— Да. Но не бива това да изглежда грубо. Трябва да направите някоя грешка във формулите, която трудно може да се открие. Тя трябва да изглежда естествено. Във всеки случай допустима. Знаете какви грешки понякога има по вестниците, например в нотациите за шах. Гледаш партията — на трийсет и осмия ход завършва, черните се предават пред неизбежен мат. Започваш да я разиграваш на дъската, правиш ходовете внимателно, както е написано в нотацията, а няма никакво матово положение. Оказва се, че на трийсет и петия ход белият кон от еф четири трябва да направи ход на же шест, а не на е шест, както е посочено във вестника. Грешка. Но по принцип конят може да се движи и така, и така. Разбирате ли?

— Майсторът бързо ще намери грешката — скептично забеляза Николай Николаевич.

— Вероятно взех неподходящ пример. Във вашите разработки може да се сгреши по-тънко.

— Това не е толкова лесно, ако е зададено правилно условие.

— Но все пак е възможно?

Николай Николаевич може би вече пресмяташе как може да се направи това. Той гледаше през Павел и като че ли не чу последните му думи.

Като почака малко, Павел повтори:

— Считате ли, че това е възможно?

Николай Николаевич сърдито го погледна.

— Вие можете ли да карате велосипед?

— Въобще да.

— А ако ви предложат да карате като човек, който не може, какво ще направите?

— Не зная. Най-много да падна.

— Ха така. И това ще бъде естествено. Само клоуните падат естествено. Това също е изкуство, както да танцуваш по въже.

— Искате да кажете…

— Аз казвам да се престориш на заблуден, когато знаеш истината, никак не е просто. Да се направи това, което предлагате, може. Но ще трябва време.

— Достатъчно ли е едно денонощие?

— Не зная. Трябва да се постарая.

— Трябва, Николай Николаевич.

— Ако това е всичко, хайде да се договорим как ще ме вземете утре и аз да се заема с работата.

— Това не е всичко, Николай Николаевич. Имате ли в апартамента някакво скрито местенце, тайниче? Ваше лично?

— В бюрото си имам огнеупорно чекмедже. Но това не е никакво тайниче.

— Ще разрешите ли да погледна?

Отидоха в кабинета. Николай Николаевич отвори чекмеджето. Там имаше две ученически тетрадки. Той се закашля в ръката си, като си спомни думите за работните записки. Но Павел се престори, че не се сеща от какво е предизвикано това срамежливо закашляне. На пръстена като че ли не обърна внимание.

— Такива ли тетрадки ползувате винаги? — попита Павел.

— Стар навик.

— Ще бъде по-добре да махнете тези тетрадки оттук.

— Да, разбира се.

— Но това, което ще сложите утре тук, трябва да има гарнитура. Иначе ще бъде неестествено. — Павел се наведе към Николай Николаевич: — Извинете, използувах вашата терминология.

— Ще се намерят в института безобидни чернови.

— Би било добре да ги вземете.

— Ето, виждате ли, отново времето…

— Отивам си, Николай Николаевич, тръгвам — сепна се Павел. — Ще бъда тук утре в три, тоест в петнайсет нула нула.

Изпращайки го до вратата, Николай Николаевич изведнъж си спомни:

— Да, какво исках да ви кажа…

Павел вече беше хванал дръжката на вратата и се обърна.

— Слушам ви, Николай Николаевич.

— Възможно е така да ми се е сторило… Когато говорехте за равнодушните, нали имахте пред вид в широкия смисъл на думата, отколкото във вашия контекст?

Павел беше вече забравил кога и по какъв повод беше говорил за равнодушните, тъй като изтеклият час бе посветен на конкретна работа, твърде важна за него, за да помни някакви странични моменти. Но той видя, че по израза на лицето на домакина, за него не бе страничен момент.

— Какъв беше контекстът? — попита Павел, досещайки се вече какво има пред вид Николай Николаевич, бащата на Галина Нестерова, приятелката на Светлана Сухова.

— Вие ме обвинихте, че не поисках документите ви.

— Това беше от нерви, Николай Николаевич. Когато идвах към вас, много се вълнувах… Обзеха ме разни съмнения… Неувереност… Някак си исках да се самоутвърдя. А човек най-добре се самоутвърждава, като учи на ум и разум другите. Не е ли така?

Павел отново облече всичко в шеговита форма, но и този път Николай Николаевич усети скрит укор към себе си. Той каза:

— Ценя вашия такт. Не искате да ми четете морал в собствения ми дом. Но не се преструвайте и не ме убеждавайте, че не ме смятате за стар мекушав човек. — Той замаха с ръце, като видя, че Павел иска да възрази. — Да, да, точно така е. Храня, обличам, глезя, а с какво се занимава родната ми дъщеря — не зная. И най-срамното е, че не искам да зная, защото ще ми създаде грижи. Пречи ми. Нямам време.

Този взрив на самоунищожение не учуди Павел.

— Не се разстройвайте — каза той. — Което се е случило, случило се е. Вашата дъщеря не е безнравствен човек. А всеки има нужда от урок. — Искрено желаейки да поправи настроението на Николай Николаевич, весело каза: — Няма нищо, животът е напред! А аз, честна дума, просто така си подхвърлих за равнодушието, без да намеквам за нещо.

— Ще ми разкажете ли някога цялата истина? — сериозно попита Николай Николаевич.

— Непременно! Сега не мислете за това. Трябва да работите.

— Работа, работа… Какво е работата? Глупак съм аз, както ще каже жена ми…

На другия ден, в неделя, на 4 юни, Павел пристигна в три часа, както бе казал.

— Знаете ли, че аз съвсем не съм готов — каза Николай Николаевич веднага след като се поздравиха.

Павел се изплаши.

— Не сте ли написали?

— Не за това. Трябва да си приготвя багажа.

— Ох, Николай Николаевич, добре, че сърцето ми е здраво, а току-виж станало нещо… Къде е тетрадката?

— Може би и ръцете ви треперят? — с ирония подхвърли Николай Николаевич. — Вие, млади човече, губите достойнствата си.

— Напълно сте прав. Но ще се поправя. Разрешете да погледна в тетрадката.

Николай Николаевич го заведе в кабинета. На бюрото лежеше ученическа тетрадка в посивяла обвивка. Павел я взе. Тетрадката беше с широки редове. Трите първи страници бяха осеяни с цифри и математически знаци. Тук-таме зачеркнато и подчертано. Имаше и две петна от мастило.

— Получило се е много естествено — каза Павел, посочвайки петната.

Николай Николаевич се намръщи.

— Надценявате ме. Това беше неумишлено, просто мастилото е лошо. Аз работя постарому, с перо.

Върху бюрото наистина имаше прибор с две мраморни мастилници и в тях имаше виолетово мастило. Целият прибор беше осеян с медно светещи засъхнали петна.

— Все едно, добре е — каза Павел. — Сега ще направим следното… Дайте ключа.

Николай Николаевич му подаде връзката ключове. Ключът от огнеупорното чекмедже се отличаваше от другите по това, че беше месингов и релефен. Павел го извади от връзката и каза:

— Нали не искате да разбият касата?

— Е, каква каса е това?

— Все пак е жалко. Значи ще направим така… — Павел отвори чекмеджето. Там имаше отделни листове, откъснати от тетрадка. Вчерашната тетрадка вече я нямаше. Като показа листовете, Павел попита:

— Гарнитурата подхожда ли на основното ястие?

— Напълно.

— И няма нищо ценно?

— Обикновени сметки.

Павел сложи тетрадката върху листата, заключи огнеупорното чекмедже и отвори вратичката на бюрото.

— А ключовете ще скрием тук. — Той отвори средното чекмедже, където имаше стари бележници, калъфки за очила, моливи, счупени висулки за верижки и разни други дреболии, и сложи ключа в десния ъгъл на дъното. След това бутна чекмеджето и се усъмни:

— Ами ако не го намери?

— Според мен тази желязна кутийка в бюрото може да се отвори с клечка за зъби — каза Николай Николаевич. — Аз не бих затворил вратичката на бюрото все пак.

— Вие сте прав — съгласи се Павел и отвори вратичката. — Но да се надяваме, че все пак ще намерят ключа. Бюрото не се ли заключва?

— Както виждате.

Като свършиха тази работа, Павел помогна на Николай Николаевич да събере в куфара най-необходимото и слязоха в чакащата ги кола. Павел каза, че за по-малко от час ще бъдат на място.

 

 

В понеделник, на 5 юни, Брокман дойде в град К.

Пристигна в девет без четвърт. Като спа до осем, Брокман успя да се избръсне и да пие чаша чай, който му предложи придружителката на вагона. Напусна влака последен.

Качи се на автобуса за центъра и след двайсет минути слезе на спирката срещу пощата.

После се нареди на опашка за такси. Качи се на едно и каза на шофьора да кара към гарата, а оттам се върна в центъра с автобус. Той проверяваше дали няма след него проследяване, но не откри нищо подозрително.

Имаше подробно разработен план, но първо трябваше да се нахрани добре, а между впрочем кафенетата и ресторантите, покрай които мина, още не бяха отворени.

Тогава реши да се заеме с телефонната част на плана и намери на една тиха уличка телефонна кабина под сянката на стар прецъфтял кестен.

Линда Николаевна му беше дала цяла шепа по две копейки и когато автоматът му глътна три монети още при първата цифра, показвайки „заето“, Брокман тръгна нататък и намери друга телефонна кабина.

Най-напред набра домашния телефон на Николай Николаевич. Никой не отговори. Повтори звъненето — същият резултат.

Следващият беше институтският телефон на Нестеров. Женски глас каза:

— Ало, слушам ви.

— Моля ви, Николай Николаевич?

— Няма го, в отпуск е. Кой го търси?

— По лична работа. Кажете, Николай Николаевич заминал ли е? Или е в града?

— Замина.

— А семейството му?

— На такива въпроси не отговарям. Извинете.

Планът на Брокман предвиждаше това.

Напусна телефонната кабина и се запъти към кафенето, което беше забелязал минавайки — то беше отворено. Брокман закуси добре, за да може до вечерта да не мисли за ядене. Разбира се, в чантата си имаше пакет със студена кокошка, сандвичи и пресни краставички, приготвени му от Линда Николаевна. Брокман винаги отреждаше едно от най-важните места на храната в своя рискован живот.

След като се нахрани добре, можеше да пристъпи към работата.

От главната улица зави по пресечката, след това сви към уличката, водеща към реката, и като преброи три кръстопътя, на четвъртия тръгна надясно — той се придвижваше точно по чертежа, който беше научил наизуст още преди да се качи на „Олимпик“, а също и номера на колата, която се канеше да кара.

Жигулито с номер КИЖ 37–64 трябваше да бъде на площадката пред сградата на тръста „Оргтехстрой“, а тя се намира на улицата, по която вървеше Брокман. Между другото, той по-трудно запомни наименованието на тръста, отколкото номера на колата.

Уличката правеше голям завой и Брокман видя отляво зад невисока желязна ограда с широк вход без врата триетажно сиво здание. Отпред имаше правоъгълна асфалтирана площадка, върху която стояха разноцветни коли. Брокман изброи шест. Синьото жигули с номер 37–64 беше в дъното на площадката. Другите коли не му пречеха да излезе.

Най-напред Брокман влезе през вратата, от двете страни на която имаше масивни черни табели със златни букви „Оргтехстрой“. В хола имаше няколко души, които пушеха до отворения прозорец и разговаряха тихичко. Те не му обърнаха внимание. Като вдъхна от възкиселия въздух на почтеното учреждение, Брокман веднага се върна, приближи се до колата с приготвения ключ в ръка, отвори вратата, сложи чантата си на задната седалка и седна зад кормилото.

Зашари с пръсти под гърба на седалката, намери ключа за мотора и запали колата. Погледна бензина пълен резервоар.

Предното стъкло беше много замърсено. Брокман извади от жабката (тази дума той научи от Михаил Тулев) пълномощно за каране на колата, а след това взе една стара гюдерия и излезе да изтрие стъклото. После намери в колата чистачките и ги сложи. След всичко това изкара колата от площадката на уличката. Той се смяташе за първокласен шофьор. Налагало му се беше да кара най-различни коли (преди тръгването си за тук три дни се учи да кара жигули в Разузнавателния център). Но се придържаше към правилото, че в непознат град всеки зад волана трябва да се чувствува като нов шофьор, строго да спазва правилника за движение по пътищата и главното — да не превишава скоростта.

Брокман тръгна първо към реката, после зави към центъра, слезе до гарата, след това тръгна към пазара, отново в центъра и най-после към дома на академик Нестеров. Без да излиза от колата, той огледа всички входове на къщата и пътищата към нея, след което тръгна за другия край на града.

Като спря до един телефонен автомат, позвъни в, дома на Нестеров. Никой не вдигна слушалката.

Брокман седна зад кормилото, запали цигара и бавно потегли по дългата улица, водеща извън града.

Беше един и половина, слънцето току-що започна да клони на запад и печеше много силно. Брокман реши да потърси сянка и тръгна към края на града.

Улицата го изведе към реката и той видя в далечината висящ мост, по който се движеха хора и коли. Отсрещният бряг бе обрасъл и зад редицата заоблени върхове на дърветата блестяха на слънцето разпръснатите из широкото поле малки езерца.

Брокман се насочи към моста, премина по него и като зави при тясното асфалтирано разклонение, след около пет минути се оказа в една прекрасна гора. Вековните дървета бяха нарядко едно от друго и под тях, върху свежата изумрудена трева, си почиваха хора. Имаше и много деца.

Като мина още по-нататък, Брокман забеляза на полегатия бряг към реката гъст лещак и тук-таме разпънати палатки, а около тях — коли с разтворени врати. На едно място гореше огън и около него, бранейки се от пушека, бяха наклякали жени с бански костюми и бъркаха тенджерата над огъня. Зад храстите играеха волейбол.

Брокман слезе от пътечката и изключи двигателя.

От плажа се чуваха весели викове и плясък от водата. Някой беше пуснал тихичко радиото в колата.

Видът на палатката навяваше щастливи мисли у Брокман. Ще се наложи да нощува в този град, а да се възползува от съвета на Линда Николаевна и да обикаля около някой хотел, за да намери стая под наем от местните жители, смяташе за неразумно, по-добре да мине без това. А виж, ако имаше палатка, би могъл да се устрои в това туристическо градче, без да прибягва до ничие посредничество. Е, би могъл да пренощува и в колата, като се пъхне някъде навътре. Но палатката беше за предпочитане.

Не му дойде на ум, че прекалено любознателният наблюдател, като види в този извънградски стан кола с номер на град К., може да се учуди: защо местният жител е решил да нощува по цигански? Впрочем тази непредпазливост не криеше особена опасност, защото лагерът на автотуристите се беше разтеглил на километър и половина и кой ще тръгне да гледа номерата на колите, които бяха не по-малко от петстотин?

Одобрил собствената си идея, Брокман тръгна за града с цел да купи в спортния магазин малка туристическа палатка.

В магазина нямаше палатки — нито големи, нито малки. Продавачът, един флегматичен младеж, лениво увери Брокман, че няма да намеря никакви палатки и в другите магазини. Вместо това продавачът го посъветва да си купи брезентово покривало за лодка — останали са последните две. От тях при известно старание може да се ушие едноместна палатка, само че без под.

Брокман не смяташе да си шие палатка, но си купи едно покривало, като си помисли, че при случай може да му послужи за дюшек, а ако завали — за покрив.

В три часа обядва в един тих безлюден ресторант. След това позвъни в дома на Нестеров. Никой не отговори, както преди, и Брокман си помисли, че ще се отърве от много допълнителни грижи, ако осъществи набелязания още днес план, без да отлага за по-нататък. Благоразумието обаче изискваше да бъде внимателен. Бяха изминали пет или шест часа, откакто позвъни за първи път в апартамента, където трябваше да проникне. Може стопаните да са заминали само за един ден и вечерта да се върнат. Трябва да изчака поне едно денонощие — така ще бъде по-сигурно.

Като започна да разсъждава за предстоящата работа, Брокман изпита нетърпение, а това никак не подхождаше за неговото положение. Нетърпелив — значи прибързан, а когато човек бърза, той непременно прави грешки. Брокман трябваше да се настрои така, че може да се наложи да прекара в този град не един ден и даже не една седмица. Всичко зависи от това, какво ще намери в квартирата на Нестеров.

Бавно обиколи околностите на града. Времето течеше бавно. За да не минава напразно, той се стараеше да наблюдава живота на гражданите, но това можеше да му послужи, както се казва, само за общо развитие, практическа цена нямаше, а, второ, той не се намираше в такова състояние, че някакви подробности от чуждия бит да го отвлекат от мисълта за предстоящата сериозна работа. Единственото, което малко го развлече, беше странният порядък на автотранспорта в чертите на града. Колите бяха паркирани на половината от улиците. Никаква такса за престой. Никакъв контрол. А когато се опита да разбере по какъв начин колата, която караше сега, е могла безнаказано, без да привлече нечие внимание, седмици да стои на площадката пред държавно учреждение (а тя е стояла навярно не по-малко от две седмици) — това се оказа свръх неговите сили. Даже ако му бяха казали, че доскоро в тръста „Оргтехстрой“ собственикът на колата е работел като извънщатен юрисконсулт, това нищо нямаше да му говори.

В осем часа вечерта той позвъни на Нестеров — телефонът мълчеше.

Брокман тръгна през моста за туристическия лагер, който не беше още затихнал.

Като остави колата на избраното отпреди място — там, където видя летящата над храстите волейболна топка, — той излезе и се протегна така, че нещо изпука в схванатите му рамене и с удоволствие вдъхна свежия речен въздух. Отново чу удара по топката и самата топка. Имаше чувството, че тези отчаяни хора цял ден с това се занимават, подхвърляйки си без мрежа.

Като извади от чантата припасите от Линда Николаевна и ги разположи на тревата, той видя, че силно ударената топка лети по ко̀са траектория към него. Топката падна на тревата до краката му и като отскочи, се удари в задната врата на колата. Тутакси от храстите изскочи слабичка блондинка в светлочервен бански. Когато тя се приближи, Брокман я разгледа. На около двадесет и пет, хубавичка, очи сиви със синкав оттенък.

— Здравейте — каза блондинката.

— Добър вечер — отговори Брокман.

Тя погледна разстланите продукти и попита, като вдигна топката от земята:

— Новичък ли сте тук?

— Да, току-що пристигнах.

— Сухоежбина значи?

— Ами, реката е пълна с вода.

— Това е опасно в днешно време. Ние сега ще запалим самовара, цяла компания сме. Ако искате, присъединявайте се.

И подскачайки, тя отиде натам, откъдето се появи.

Чаят беше тъкмо навреме — Брокман много искаше да пийне. А и момичето беше много симпатично и естествено. Не, никакви такива мисли не възникваха у него, въпреки че отдавна тъгуваше за женска ласка, за женско тяло. Но това после, после, после… Той ме виждаше причина да откаже предложението, направено толкова непринудено.

Като прибра храната в чантата, Брокман тръгна към посоката на момичето. На малка полянка сред храстите имаше сива волга, до нея — бяла палатка, малка, едноместна, а пред палатката на тревата около димящия самовар седяха четирима души — блондинката с червения бански и трима младежи, всички спортисти на вид, вече успели да почернеят.

Поздравиха се, запознаха се. Брокман не запомни имената на момчетата. Момичето се казваше Нина.

Той прибави своите запаси към тяхната храна. Те имаха и водка, но Брокман отказа да пие, като се мотивира с това, че на другия ден главата му трябва да бъде бистра. Наляха му в една голяма порцеланова чаша гореща вода от самовара, а Нина му предложи да си вземе от кутията пакетче чай за еднократна употреба. Тя отвори кутията с мармалад.

Младежите пиха водка и започнаха да ядат с апетит. Брокман не изоставаше от тях, макар че не пи водка.

Поглеждайки към волгата, той попита Нина:

— Ваша ли е?

— Да.

— Отдалече ли сте?

— От Ленинград.

Първата буква на колата беше „Л“.

След като се нахраниха, всички си наляха чай. Всички, както и Брокман, си сложиха пакетчета за запарка и гребнаха от мармалада в кутията.

Започваше да се стъмва, когато Брокман си взе чантата и стана.

— Време ми е да ходя да спя. Утре ще ставам рано. Много ви благодаря.

— Приятни сънища — каза Нина. — Заповядайте утре отново на чай.

Като се върна при колата, Брокман постла брезента върху тревата, но изведнъж се размисли. Безпокоеше се за „Спидолата“. Ако легне под открито небе, а радиостанцията остави в колата — ще бъде рисковано: лесно може да се отвори колата, а във всяка страна има дребни крадци по автомобилите. Да сложи „Спидолата“ под главата си като възглавница, това също не е сигурно. Затова Брокман реши да спи в колата.

За да няма сутринта вид на бездомен английски просяк, нощуващ по пейките на Хайд парк, той се съблече по гащета, смъкна малко стъклото, пусна предната седалка назад, сложи чантата със „Спидолата“ под главата си, зави се с покривалото и заспа под тихия плясък на водата, идващ от плажа.

Събуди се от птичите песни в четири и половина. И първото нещо, което откри, бе, че чантата със „Спидолата“ я нямаше под главата. Беше изчезнала.

Познатият полъх на опасността го духна в лицето. Той никога не се оплакваше от лош сън, но да заспи толкова дълбоко, че да не усети как изпод главата му измъкват възглавницата, това не беше възможно.

Нима онази със сивите очи му беше дала с мармалада приспивателно? Значи той отдавна е на мушката! И по такъв начин му дават да разбере, че намеренията му относно апартамента на Нестеров са известни?

Глупости! Не можеше да повярва, че е така.

Брокман отиде на полянката, където снощи пиха чай. Колата и палатката си бяха на място. Върху храстите на лещака бяха проснати червеният бански и бельото на сивооката блондинка. Палатката беше затворена, но Брокман видя през цепнатината спящата Мина.

Той се измъкна от храстите на брега.

Реката и плажът бяха още празни, само някакъв слаб старец правеше физзарядка на сто метра от него.

Брокман се изкъпа. Водата беше хладна, точно такава, каквато обичаше и в каквато отдавна не беше плувал. Като излезе на брега и се изсуши, почувствува облекчение. Ясно осъзна, че трябва да доведе работата докрай, независимо от това, кой беше взел „Спидолата“ — контраразузнавачи или случайни крадци. Той не допускаше, че това е работа на контраразузнаването — защо така грубо ще действуват на половината път?

Когато му изсъхнаха плувките, той се облече и тръгна за града. Към шест часа позвъни у Нестерови от един автомат близо до къщата. Телефонът, както преди, мълчеше. Брокман окачи отмерено сигнализиращата слушалка, отхвърли и последните съмнения. Дойде време да действува.

Както си бе набелязал вчера, колата остави до първия вход, по-близкия до изхода. Апартамент номер 57 беше в трети, на третия етаж.

Брокман се изкачи по стълбата, без да бърза. Отвори едната брава, после другата, съвсем спокойно, като че ли не за първи път влизаше в този апартамент. Не се страхуваше от тревога — бяха му казали, че няма никаква сигнализация. Като влезе, заключи и с двата ключа и сложи веригата.

В апартамента беше задушно. Обиколи стаите, погледна в кухнята. По всичко изглеждаше, че стопаните са заминали скоро, но не за един ден: в двете стаи креватите, шкафовете и креслата бяха покрити с избелели одеяла. Стенният часовник в хола беше спрял.

В кабинета Брокман си свали сакото, сложи го на стола и пристъпи към щателен оглед.

Преди всичко, разбира се, масата и бюрото. В бюрото трябваше да бъде огнеупорното чекмедже — ето го. Не можа да получи ключа от него, но лесно ще го открие. Все пак трябва да го потърси.

Брокман беше добре обучен да прави обиск в непознати помещения, без да оставя следи.

След около десет минути той намери ключа от чекмеджето.

Преди да фотографира книжата в чекмеджето, направи две снимки на самото чекмедже — със затворена и отворена вратичка. Както летците по време на война за документиране на хвърлената бомба първо снимат летящата бомба към целта, и след това резултата от бомбардирането.

Можеше да се каже, че той работеше без всякакво вълнение. Даже се полюбува на пръстена в чекмеджето и го премери — ставаше му точно на малкия пръст.

Всеки лист снима по два пъти, а три листа от ученическата тетрадка — по четири пъти. Тези три листа му се сториха най-важни, защото не бяха откъснати от тетрадката, значи съдържаха нещо цялостно. Като сложи всичко, както си беше, Брокман облече сакото си и погледна часовника. Беше шест часът. Сградата още не се беше събудила. Брокман излезе от апартамента, заключи с двата ключа. Никой не го срещна по стълбата.

След двадесет минути паркира колата там, откъдето я беше взел — на площадката пред „Оргтехстрой“ — тук нямаше никой още по това време. Остави я в пълен ред, даже сложи чистачките на предишното им място. Само бензинът беше доста намалял, но ще стигне до първата бензиностанция.

До гарата отиде пеша — не искаше да се поти в тролейбус или автобус, които бяха претъпкани.

Що се отнася до задачата, като че ли трябваше да е доволен от изпълнението, но премисляйки всичко подред, не изпита особена радост. Не беше осъществен вариантът да се добере до самия академик Нестеров, а получи само някакви отделни негови ръкописи. Сега трябва да изпрати филма, специалистите ще проверят какво е снимал и ако се окаже недостатъчно, ще се наложи още да поживее у Линда Николаевна неизвестно колко време. А това в същност не бе най-добрият вариант…

На гарата Брокман веднага се запъти за билет. На касата беше пълно — пред всяко гише имаше големи опашки. Като си избра една от тях, нареди се и си заповяда да не се озлобява нито към съветския пътнически жп транспорт, нито към инструкцията, която му забраняваше да се възползува от услугите на Аерофлот, поради това, че не е много желателно разузнавачът да си показва паспорта на когото и да е, а още по-малко в официални учреждения, било то и Аерофлот. Впрочем Линда Николаевна казваше, че повече време се губи при ваденето на билет за самолет, отколкото за самото летене.

След като стоя четири часа, Брокман най-после стигна до гишето. За спален вагон билети вече нямаше. За вагон с купета също. „Вземете, каквото ви дават“ — раздразнено каза някой от мъжете на опашката и Брокман получи билет със запазено място в общ вагон.

Влакът тръгваше точно, както от Москва за насам — в 21,40. Изпълнявайки инструкцията, изискваща да не стърчи на гарата, Брокман отиде в града и използува времето за запознаване със заведенията на обществено хранене. Както винаги, имаше отличен апетит.

Влезе във вагона пет минути преди тръгването.

По пътя Брокман си направи равносметка от пътуването. До къщата на академик Нестеров му се отдаде лесно да се добере — това е плюс. Но имаше и голям минус: остана без радиостанция и сега единственият начин за връзка му оставаше разпределените по дни и часове еднократни подвижни тайници. Лошо, много лошо. Но друг начин нямаше…

Преценявайки, че сивооката блондинка се е приближила към него не току-така, той реши да се проверява много внимателно, все едно, че от това зависи животът му.

В Москва влакът пристигна, както в град К., в девет без четвърт. Брокман обикаля града до тъмно, а след това седна в електричката. По пътя два пъти слиза на малки спирки и се качва на следващия влак. „Опашка“ нямаше. Линда Николаевна му отвори вратата в къщи в дванадесет и половина през нощта.